Сюзън Ий
Ангелско нашествие (28)

28

Сводестият таван на две нива и елементите на арт Деко оставят впечатлението, че фоайето е било предназначено за посрещане на знатни особи. В дъното се откроява вито стълбище със златен обков, което създава съвършена обстановка за двойки във вечерни тоалети с изискан акцент и благородно потекло. По ирония от фреските на тавана ни наблюдават закръглени херувими.

Отстрани се простира дълъг мраморен плот, зад който няколко рецепционисти би трябвало да питат колко дълго възнамеряваме да останем. Сега мястото представлява празен спомен от луксозния хотел, какъвто е била сградата само допреди два месеца. Е, не съвсем празен. Отзад стои служител, на вид твърде дребен и човешки сред целия този мрамор и ангелска грация.

Малки групи са пръснати из фоайето, разговарят и се смеят. Всички са във вечерни тоалети. Повечето от жените са от човешката раса, но от време на време се мяркат и ангели жени. Мъжете са и човеци, и ангели. Хората са слуги — носят напитки, събират празните чаши и приемат палтата на малкото щастливки, които ги притежават.

Рафи спира за кратко, за да огледа обстановката. Потегля ме край стената на широк коридор с мраморен под и кадифени тапети. Осветлението във фоайето и коридора създава атмосфера, но не е особено практично. Меки сенки покриват по-голямата част от стената. Този факт положително не е убягнал на Рафи. Не бих казала, че се промъкваме в сградата, но определено не привличаме вниманието.

Непрекъснати потоци от хора влизат и излизат от голяма порта, облицована с кожа и с месингови апликации. Запътили сме се натам, когато трима ангели нахлуват вътре. Те са широкоплещести и силни. Всяко грациозно движение и непринудено потрепване на някой мускул ми говори, че са атлети. Не, атлети не звучи точно. Думата, която се върти в главата ми, е воини.

Двама от тях се издигат с цяла глава над тълпата. Третият е по-дребен, по-жилав и в сравнение с техните осанки прилича повече на гепард. Всички носят мечове, поклащащи се до бедрата им, докато ходят. Осъзнавам, че след Рафи и пазачите това са първите ангели с мечове, които виждам.

Рафи накланя глава към мен и се усмихва, сякаш току-що съм се пошегувала. Лицето му е съвсем близо до моето и аха — да ме целуне. Вместо това просто опира чело в моето.

Мъжете, преминаващи отстрани, биха приели това за милувка. Но те не виждат очите му. Независимо от усмивката, в изражението на Рафи се чете болка, която не се лекува с аспирин. Ангелите минават край нас, а той бавно се обръща, така че да остане с гръб към тях. Те се изсмиват на реплика на гепарда, а Рафи затваря очи и се отдава на някакво блажено усещане, примесено с горчивина, напълно неразбираемо за мен.

Лицето му е непосредствено близо до моето и дъхът ни се смесва. Въпреки това той е много далеч от мен, на място, където се бори с дълбоки и жестоки емоции. Каквото и да усеща, то е съвсем човешко. Чувствам се длъжна да го извадя от това настроение, да отвлека вниманието му.

Поставям длан на бузата му. Тя е топла и приятна на допир. Дори твърде приятна. Очите му не се отварят и аз неуверено докосвам устните си до неговите.

В началото той не реагира и понечвам да се отдръпна.

Внезапно целувката става страстна.

Не е нежната целувка на първа среща, не е израз на първичен мъжки импулс. Той ме целува с отчаянието на умиращ, който вярва, че се докосва до магията на вечния живот. Настоятелната хватка около шията и раменете ми, силният натиск на устните му ме замайват и мислите ми излизат от контрол.

Натискът намалява и целувката става чувствена.

Горещият копринен допир на устните и езика му изпълва същността ми. Тялото ми се топи в прегръдката му и с всяка своя фибра усещам твърдите мускули на торса му, опрени в гърдите ми, топлото докосване на дланите му до кръста и раменете ми, мокрото плъзгане на устните му върху моите.

Изведнъж всичко свършва.

Той се отдръпва и си поема дълбоко въздух, все едно изплува от бурни води. Очите му са дълбоки езера, в които се вихрят водовъртежи от емоции.

Затваря очи и се успокоява с премерено издишване.

Когато ги отваря отново, те са по-скоро черни, отколкото сини, и напълно неразгадаеми. Всичко зад този каменен поглед е недостъпно.

Случилото се преди малко е заровено толкова дълбоко, че се чудя дали не съм си го представила. Единствено учестеното му дишане загатва за някакво усещане.

— Трябва да знаеш — съмнявам се дали на фона на разговорите в коридора дори ангелите чуват тихия му шепот: — Аз дори не те харесвам.

Вдървявам се в ръцете му. Очаквах да ми каже всичко друго, но не и това.

За разлика от него съм почти сигурна, че чувствата ми са изписани по лицето. Усещам как бузите ми пламват от унижение заради едно от тях.

Той непринудено се отдръпва, обръща се и излиза през двойната врата. Стоя в коридора и гледам как крилата й се полюшват напред-назад, преди да се затворят.

Една двойка влиза от другата страна. Ангел е прегърнал жена. Дългата й рокля, обшита със сребристи пайети, обгръща тялото й и потрепва при всяко нейно движение. Той е облечен с лилав костюм и неоново розова риза, чиято широка яка се дипли по раменете му.

Когато мъж в лилаво и крещящо розово започне да те зяпа, разбираш, че е време да се погрижиш за външния си вид. Дори в тази прилепнала и къса червена рокля тук не изглеждам на място. Или зяпат стъписаното ми, засрамено лице?

Старая се да добия неутрално изражение и се насилвам да отпусна рамене или поне да не изглеждам напрегната.

Целувала съм момчета и преди. След това понякога съм се чувствала странно, но не чак толкова. Винаги съм намирала целувките за приятни, като аромата на розите или като смях в летен ден. С Рафи усетих нещо съвсем различно. В сравнение с предишните ми целувки, бих го оприличила на подкосяващ, изкормващ, обезкървяващ ядрен взрив.

Вдишвам много, много дълбоко. Задържам дъха си. Издишвам бавно.

Той дори не ме харесва.

Оставям мисълта да отлежи в съзнанието ми. Натъпквам в килера всичко, усетено през онзи миг, и моментално затръшвам вратата, дебела три метра, в случай че нещо има намерение да излезе навън.

Дори и да ме е искал, какво от това? Резултатът щеше да бъде същият. Задънена улица. Нишката между нас е на път да се скъса. Щом открия Пейдж, трябва да изчезна възможно най-бързо оттук. Негова си е грижата да намери начин да му пришият крилете и да се справи с враговете, които му създават проблеми. После ще продължи да унищожава моя свят с приятелите си, а аз ще се боря за оцеляване със семейството си. Така стоят нещата. Няма място за училищни фантазии.

Отново си поемам дълбоко дъх и издишвам бавно, за да се уверя, че всички остатъчни чувства са под контрол. Значение има единствено да намеря Пейдж. За целта се налага да си сътруднича с Рафи още малко.

Отивам до двойните врати и ги бутвам напред, за да го открия.