Сюзън Ий
Ангелско нашествие (27)

27

Карам през тълпата на Монтгомъри Стрийт и се движим два пъти по-бавно, отколкото ако бяхме тръгнали пеша. Хората се отдръпват от пътя ни, но неохотно, с преценяващ поглед. Отново проверявам дали вратите са добре заключени. Не че това би спряло някого, ако реши да счупи стъклата.

За щастие не сме единствените с кола тук. На пропускателния пункт се е образувала малка опашка от автомобили, заобиколени от множество пешеходци. Очевидно всички искат да преминат от другата страна. Стигам, докъдето мога, и спирам.

На опашката пред пункта процентът на жените е необичайно висок. Те са чисти и наконтени като за прием. Стоят на високи токове, облечени в копринени рокли, сред дрипави мъже и всички се държат, сякаш това е нормално.

Пропускателният пункт представлява пролука във висока телена ограда, която пресича улиците около финансовия квартал. От него е останало толкова малко, че не представлява никаква трудност да го заградят за постоянно. Въпреки това оградата е временна, изградена от панели с подпори. Панелите са свързани заедно, но не са неподвижно захванати за асфалта.

Една тълпа би съборила и стъпкала заграждението без особени усилия. Ала всички стоят настрана, все едно по него тече електричество.

Тогава откривам, че по своеобразен начин е наистина така.

От другата страна обикалят хора и провират метални прътове през телта, забележат ли, че някой се е приближил прекалено. Щом сръчкат някого, се чува пукот и проблясва синя искра. Използват вид електрически остени за добитък, за да държат тълпата надалеч. С изключение на един, охранителите са неприветливи мъже — не показват никакви емоции, докато патрулират, и от време на време сръчкват някого.

Единствената жена охранител е майка ми.

Щом я виждам, забивам чело във волана. Това определено не е повод за радост.

— Какво има? — пита Рафи.

— Майка ми е тук.

— Това проблем ли е?

— Вероятно.

Напредвам с един-два метра на опашката.

Майка ми приема задълженията си по-емоционално от своите колеги. Протяга се, колкото й позволява оградата, за да нарани възможно най-много хора. Дори се кикоти, докато пържи продължително един мъж, преди той да успее да напусне периметъра й, олюлявайки се. Човек би си помислил, че наистина обича да причинява болка на другите.

Независимо как изглеждат нещата, прозирам страха й. Ако не я познавате, щяхте да отдадете увлечението й на злоба. Има обаче голяма вероятност тя да не приема жертвите си за хора.

Навярно се вижда затворена в клетка в ада, заобиколена от чудовища. Сигурно изпълнява своята част от сделка, сключена с Дявола. Или пък просто светът се е съюзил срещу нея. Или смята хората, които се приближават прекалено до оградата, за прикрити зверове, дебнещи край клетката й. Като по чудо някой й е дал оръжие, за да ги отблъсква. Затова използва тази рядка възможност да отвърне на удара.

— Как се е озовала тук? — чудя се на глас.

По лицето и мазната й коса е полепнала мръсотия, а дрехите й са скъсани на лактите и коленете. Изглежда спи на земята, но има вид на здрава и нахранена, с поруменели бузи.

— Всеки, който е тръгнал на път, стига дотук, ако преди това не загине.

— Защо?

— Нямам представа. Вие, хората, винаги сте имали стаден инстинкт, който ви събира заедно, а това е най-голямото стадо наоколо.

— Град. Не стадо. В градовете има хора, а в стадата — животни.

В отговор той грубо изсумтява.

Струва ми се по-добре да я оставя тук, вместо да се опитам да я взема с мен в гнездото. Ще ми бъде трудно да се промъквам незабелязано, ако майка ми е наоколо. Присъствието й може да струва живота на Пейдж. Няма как да облекча мъките й, когато е в това състояние. Накрая хората ще се научат да се пазят от нея, докато патрулира край оградата. Тук е на по-безопасно място. Рискът за всички ни ще бъде по-малък, ако остане. Поне засега.

Оправданията не намаляват чувството ми за вина, задето я оставям, но не ми хрумва по-добро решение.

Откъсвам поглед от нея и се опитвам да се съсредоточа върху заобикалящата ме действителност. Лукс е да си позволя да се разсейвам, ако искаме да останем живи.

Започвам да откривам закономерности в поведението на тълпата пред мен. Жените и тийнейджърките, облечени и нагласени според възможностите си по най-добрия начин, се бутат в хората отпред с надеждата да привлекат вниманието на караула. Много момичета са заобиколени от хора, които приличат на техни родители, на техни баби и дядовци. Жените често стоят до мъжете си, някои са довели децата си.

Пазачите поклащат отрицателно глави в отговор на молбите на хората да бъдат допуснати. Случва се някоя жена или група жени да упорстват и макар отпратени, не се махат от пътя. Предпочитат да се молят или да избухнат в сълзи. За разлика от тълпата, ангелите не се интересуват много-много от апелите им. Множеството поглъща отхвърлените и нехайно ги изблъсква назад. Телата се извиват и бутат, докато не ги изхвърлят в края на опашката.

От време на време пазачите пускат по един човек. Доколкото виждам, приемат само жени. Докато напредваме към портала, позволяват на две да минат.

И двете са облечени в тесни рокли и са на високи токове, също като мен. Едната влиза, без да хвърли поглед назад, и поема уверено по празния път отвъд портала. Другата пристъпва колебливо и се обръща, за да изпрати въздушни целувки на мъж с две мърляви деца, проврели пръсти в телта на оградата. Охранител с остен се приближава към тях и те бързо се отдръпват.

Когато пускат двете жени, неколцина в края на тълпата си разменят ценности. Отнема ми малко време да съобразя, ме залагат кой ще бъде допуснат. Букмейкърът посочва няколко жени близо до пазачите и прибира различни предмети от хората наоколо. Залагат предимно мъже, но в групата има и жени. След всяка пропусната жена някой от залагащите си тръгва с цял наръч облаги.

Ще ми се да попитам какво става, защо хората искат да влязат в територията на ангелите, защо лагеруват тук, ала в такъв случай Рафи ще се окаже прав, че се държа като малко момиче. Затова потискам прилива от въпроси и задавам единствения, свързан с мисията ни.

— Ами ако не ни пуснат да минем? — питам аз, опитвайки се да не си движа устните.

— Ще ни пуснат — отговаря той от тъмнината на пространството пред задната седалка.

— Откъде знаеш?

— Търсят жени с твоя външен вид.

— И какъв е той?

— Красив. — Гласът му е като прегръдка от сенките.

Никой друг не ми е казвал, че съм красива. Винаги съм била прекалено заета да се справям с майка си и да се грижа за Пейдж, за да обръщам кой знае колко внимание на външния си вид. Бузите ми се затоплят, но се надявам да не приличам на клоун, когато стигнем до пункта. Ако Рафи е прав и това е единственият начин да влезем, трябва да изглеждам възможно най-добре, за да имам шанс отново да видя Пейдж.

Малко преди да дойде моят ред в хаотичната опашка, няколко жени едва не се хвърлят върху пазачите. Не пускат нито една от тях. При това положение мазната ми коса не ми придава самочувствие. Все пак подкарвам колата и спирам пред входа.

Оглеждат ме отегчено. Двама са. Пъстрите им криле изглеждат малки и съсухрени в сравнение с крилата на Рафи. Лицето на единия е осеяно с бледозелени петънца, също като крилете му. Хрумва ми думата петнист, като за кон. Докато се взирам в лицето му, болезнено си припомням, че те не са хора. Рафи не е човек.

Петнистият ми маха да изляза от колата. Поколебавам се за секунда и бавно се изнизвам навън. Не повика нито едно от другите момичета в колите пред мен.

Придърпвам роклята надолу, за да се уверя, че покрива задника ми. Пазачите ме оглеждат от глава до пети. Чувствам се като стриптийзьорка и ми се ще да им разбия зъбите, но вместо това бавно се завъртам на нестабилните си токове. Пейдж. Мисли за Пейдж.

Двамата си разменят погледи. Трескаво разсъждавам какво да кажа или направя, за да ме пуснат. Щом Рафи твърди, че това е единственият път към гнездото, трябва да намеря начин да ги придумам.

Петнистият ми маха да премина.

В изумлението си за миг застивам като мумия.

След това, преди да са променили решението си, им обръщам гръб, за да не видя, ако поклатят отрицателно глава. Качвам се в колата възможно най-непринудено.

Косъмчетата на тила ми са настръхнали в очакване някой да изсвири или да постави ръка върху рамото ми, или да ме залови отряд с немски овчарки, както съм виждала в старите военни филми. В крайна сметка сме във война, нали?

Но нищо подобно не се случва. Паля двигателя и ме пускат да премина. Сдобивам се с още информация. Ангелите не възприемат хората като заплаха. Какво толкова, ако няколко маймуни преминат през пролуките в оградата им или пълзят в малки колички за картинг в подножието на гнездото им? Толкова трудно ли ще бъде да заловят и затворят нахалните животни?

— Къде сме? — пита Рафи от сенките зад гърба ми.

— В ада — отвръщам аз. Поддържам скоростта на трийсет километра в час. Улиците са празни и нищо не ми пречи да карам със сто и двайсет, но не искам да привличаме вниманието.

— Ако това е представата ти за ада, значи си много невинна. Търси нещо подобно на клуб — добре осветено място с много жени. Паркирай там, но не прекалено близо.

Оглеждам необичайно пустите улици. Няколко жени, премръзнали и отчаяни във виелицата на Сан Франциско, се препъват по тротоара към цел, известна само на тях. Продължавам да шофирам и оглеждам празните преки. Край една висока сграда в странична уличка забелязвам струпали се хора.

Приближавам и виждам женска тълпа край входа на нощен клуб в стила на двайсетте години. Сигурно умират от студ в оскъдните си вечерни рокли, но стоят гордо изправени и пръскат чар. Класическа арка в стил арт Деко опасва входа, а ангелите охранители са облечени в преправени смокинги с цепки на гърба, през които се подават крилете им.

Паркирам на две пресечки от клуба. Оставям ключовете в джоба на сенника, а ботушите си — пред дясната предна седалка, откъдето лесно ще ги взема при необходимост. Не би било зле да ги напъхам в мънистената чантичка, но там има място само за фенерче и джобно ножче.

Слизам от колата. Рафи се промъква зад мен. Щом излизам, вятърът ме връхлита и развява косата ми пред лицето. Увивам ръце около тялото си, ще ми се да имах палто.

Рафи запасва меча на кръста си. В този смокинг прилича на старомоден джентълмен.

— Извинявай, но няма начин да ти предложа сакото си. Когато се приближим, преструвай се, че не ти е студено. Така никой няма да се учуди защо не ти предлагам дрехата си.

Едва ли някой би се учудил защо ангел не предлага сакото си на момиче, но решавам да замълча.

— Как така изчезнаха проблемите да се появиш?

Той ме поглежда уморено, сякаш го изтощавам.

— Добре, добре — вдигам ръце и се предавам. — Ти решаваш какво да правим, а аз те следвам. Само ми помогни да намеря сестра си. — Заключвам устата си с жест и захвърлям въображаемия ключ.

Той изпъва и бездруго изгладения си смокинг. Дали това е признак на нервност? Предлага ми ръката си. Провирам пръсти в сгъвката на лакътя му и потегляме по тротоара.

В началото мускулите му са напрегнати, а очите му непрекъснато обхождат района. Какво търси? Възможно ли е да има толкова много врагове сред собствения си вид? След няколко стъпки се успокоява. Не съм сигурна дали е естествено състояние, или си го е наложил. При всички случаи сега изглеждаме като обикновена двойка, решила да прекара вечерта навън.

Приближаваме тълпата. Веднага забелязвам куп подробности: няколко ангели влизат в клуба, облечени в старомодни гангстерски костюми, допълнени от филцови шапки и наперена перушина, дълги ланци за часовници се спускат чак до коленете им.

— Това маскарад ли е? — любопитствам аз.

— Просто последната мода в гнездото — тонът му е рязък, с нюанс на неодобрение.

— А какво стана с правилото да не общувате с дъщерите човешки?

— Отличен въпрос — процежда през зъби той. Не изпитвам никакво желание да съм наоколо, когато поиска отговор от присъстващите.

— Значи зачеването на деца с хора ви обрича на проклятие, защото нефилимите са голяма напаст — продължавам да нареждам, — но всичко останало…?

Той свива рамене.

— Очевидно са решили, че е в сивата зона. Но има риск да ги изправи на кладата. — Рафи започва да шепне, сякаш говори на себе си: — Огънят обаче може да бъде изкусителен.

При мисълта за свръхчовешки същества с човешки изкушения и недостатъци изтръпвам.

Излизаме от прикритието на една сграда, за да пресечем улицата и безжалостният вятър ме връхлита отново. Аеродинамичните тунели изобщо не подлежат на сравнение с преките на Сан Франциско.

— Прави се, че не ти е студено.

Изправям се въпреки почти непреодолимото желание да се свия. Поне роклята ми не е достатъчно дълга, за да се надигне от вятъра.

Възможността да го попитам още нещо отминава, докато приближаваме тълпата. Цялата сцена изглежда нереална. Все едно излизам от бежански лагер и попадам в ексклузивен клуб с мъже в смокинги, официално облечени жени, скъпи пури и бижута.

Студът изглежда не притеснява ангелите, които лениво издишват във вятъра дима от пурите си. Никога не съм си представяла, че ангелите пушат. Тези приличат повече на гангстери, отколкото на благочестиви създания. Всеки се радва на вниманието на поне две жени. Някои са заобиколени от четири или повече държанки. От откъслечно дочутите разговори на преминаване край тях, разбирам, че всички тези жени полагат неистови усилия да привлекат ангелското внимание.

Рафи се придвижва край шумната тълпа и пристъпва към вратата. Двама ангели стоят на пост, но без да им обръща внимание, той продължава напред. Държи ме за сгъвката на лакътя и просто го следвам. Един от пазачите ни поглежда, сякаш интуицията му подсказва, че нещо с нас не е наред.

За момент съм сигурна, че ще ни спре.

Спира обаче не нас, а две жени, опитващи се да влязат. Изнизваме се край тях и ги оставяме да убедят пазачите, че техният ангел просто ги е забравил отвън и очаква да се видят вътре. Охранителят поклаща недвусмислено глава.

Очевидно билетът за вход в гнездото е ангел. Въздишам, докато влизаме вътре с лека стъпка.