Сюзън Ий
Ангелско нашествие (14)

14

Впускаме се в спринт — едновременно се пързаляме и бягаме по игличките. Дали тези хора имат кучета? Или това е дива глутница? Ако са диви, ще бъдем в безопасност на някое дърво, докато ги изчакаме да си тръгнат. Но ако са домашни… Тази мисъл ме обърква. Значи се нуждаят от достатъчно храна и за себе си, и за кучетата. Кой притежава такова богатство и как го е натрупал?

Припомням си гледката на изяденото от канибали семейство и мозъкът ми блокира. Командването поемат инстинктите ми.

По лая на кучетата разбирам, че ни настигат. Сега пътят се намира далеч зад гърба, наоколо няма кола, та да скочим в нея. Надявам се някое дърво да свърши работа.

Трескаво оглеждам гората за дърво, подходящо за катерене. Не виждам нито едно. Секвоите се издигат прави нагоре, а клоните излизат от ствола под прав ъгъл далеч, далеч над земята. За да достигна най-ниския клон на което и да било от тези дървета, трябва да съм поне два пъти по-висока.

В опит да се хване за един клон Рафи скача. Отскокът му е много по-впечатляващ от на човек с неговия ръст, ала и това не е достатъчно. От отчаяние забива юмрук в ствола. Вероятно никога не му се е налагало да скача. Защо да го прави, щом може да лети?

— Качи се на раменете ми — подканва ме той.

Недоумявам какъв е планът му, но лаят на кучетата се усилва. Трудно ми е да преценя колко са, но не са едно-две, цяла глутница е.

Хваща ме за кръста и ме повдига. Силен е. Достатъчно силен, за да ме повдигне, та да стъпя на раменете му. Сега едва достигам най-ниския клон, но все пак — оттласквайки се нагоре — успявам да се хвана здраво, докато се отблъсквам от Рафи. Дано тънкият клон е достатъчно здрав да ме издържи.

Ангелът поставя длани под краката ми за опора и ме избутва нагоре. Стъпвам здраво на клона. Той се клати, но издържа тежестта ми. Оглеждам се за разклонение, което да отчупя и да му подам, за да му помогна да се изкачи.

Преди да успея да направя каквото и да било, той хуква да бяга. Иде ми да го извикам по име, но се спирам навреме. Не изпитвам никакво желание да издам местонахождението си.

Проследявам с поглед как изчезва надолу по хълма. Сега е мой ред да удрям по дървото от отчаяние. Какво прави? Ако беше останал наблизо, навярно щях да намеря начин да го издърпам горе. Най-малкото щях да му помогна да прогони кучетата, като ги замерям отгоре. И без метателни оръжия всичко, хвърлено от тази височина, би свършило същата работа.

Дали е побягнал, за да отвлече вниманието на кучетата и да ме остави в безопасност, или за да ме защити?

Отново забивам юмрук в ствола.

Шест кучета пристигат и започват да ръмжат към дървото. Две се задържат и душат около дънера, другите побягват след Рафи. Не минава много време и тези долу се втурват след глутницата.

Клонът ми се е огънал несигурно към земята. Разклоненията са съвсем редки и тънки, стига някой просто да погледне нагоре и ще ме види. По по-ниските клони листа има само в краищата, а пространството близо до ствола е почти голо. Посягам нагоре към следващия клон и започвам да се катеря. Колкото по-нагоре се промъквам, толкова по-здрави и дебели стават разклоненията. И все пак клоните с достатъчно растителност, годна да ме прикрие, са далеч нагоре.

Разбирам, че кучетата са го настигнали, защото едно от тях започва да скимти от болка. Сгушвам се, притисната до дървото, и се опитвам да отгатна какво се случва.

Под мен с гръм и трясък през храсталака преминава нещо голямо. Оказват се неколцина едри мъже. Петима. Облечени са в камуфлажни дрехи и държат пушките си като хора, наясно как да ги използват.

Единият дава знак с ръка и другите се разпръскват. Не оставят впечатление за веселяци-ловци, които отстрелват зайци, пиейки бира. Те са организирани. Обучени. Смъртоносни. Движат се леко и уверено. Това ме навежда на мисълта, че и преди са действали заедно. Ловували са заедно.

Представата какво е способна да направи самозвана военна групировка със затворник — ангел ме смразява. Чудя се дали да не извикам, та да отвлека вниманието им и да дам възможност на Рафи да избяга. Кучетата обаче продължават да ръмжат и скимтят. Той се бори за живота си — крясъците ми само ще го разсеят и ще заловят и двама ни.

Ако умра, значи и Пейдж да умре. Но няма да умра заради ангел, независимо от безумните му постъпки, които по случайност спасяват кожата ми. Ако имаше начин да стъпи на раменете ми, за да се изкачи тук, горе, щеше ли да го направи?

Дълбоко в себе си знам истината. При желание да спаси само себе си, щеше да ме надбяга още щом се бе появил първият признак за опасност. Както гласи старата шега — не се налага да се надбягва с мечка, достатъчно е да изпревари мен. А с това би се справил лесно.

Заради ожесточеното ръмжене на нападащо куче се свивам от страх. Няма причина мъжете да се досетят, че Рафи не е човек, стига да не съблекат фланелката му или раните на гърба му да не се отворят и прокървят. Ако кучетата обаче го наръфат, той ще се възстанови напълно само за един ден и това веднага ще го издаде, в случай че го задържат толкова дълго. Ако пък са канибали, нищо няма да има значение, разбира се.

Не знам какво да правя. Наложително е да помогна на Рафи. Същевременно трябва да остана жива и да не правя глупости. Единственото ми желание е да се свия на кълбо и да си запуша ушите с длани.

След рязка команда кучетата притихват. Мъжете са намерили Рафи. Не чувам какво казват, само разбирам, че говорят. Не е учудващо защо тонът им не звучи приятелски. Не са многословни, а и изобщо не долавям гласа на Рафи.

След няколко минути кучетата притичват край дървото ми. Две старателни псета първо подушват дънера под мен и чак после побягват, за да настигнат глутницата. Тогава идват мъжете.

Онзи, който по-рано даде знак с ръка, води групата. Рафи върви след него.

Ръцете му са вързани на гърба, а по лицето и крака му тече кръв. Вперил е поглед право напред и внимава да не повдигне глава към мен. От двете му страни двама мъже стискат лактите му, сякаш очакват всеки момент да падне, за да го повлекат нагоре по хълма. Останалите двама ги следват. Наклонили са пушките си леко към земята и дебнат какво да застрелят. Единият носи сака на Рафи.

От синьото одеяло с крилата няма и следа. За последен път го видях привързано към сака на Рафи. Дали е използвал момента преди кучетата да го настигнат, за да скрие крилата? В такъв случай нищо чудно да си е спечелил още няколко часа живот.

Той е жив. Повтарям си го наум, за да попреча на други, по-тревожни мисли, да превземат съзнанието ми. Няма да е по силите ми да направя каквото и да било, изпадна ли в размисъл за случващото се с Рафи, Пейдж или майка.

Прочиствам съзнанието си. Забравям за плановете. Липсва ми достатъчно информация, за да съставя план. Доверявам се на инстинктите си да свършат работата.

А инстинктите ми подсказват, че Рафи е мой. Аз го открих първа. Ако тези отровени от тестостерон павиани искат нещо от него, ще се наложи първо да почакат той да ме заведе в ангелското гнездо.

Вече не чувам мъжете и слизам от клона. Високо е и внимателно намествам краката си, преди да увисна. Сега най-малко се нуждая от счупен глезен. Игличките омекотяват удара от падането и се приземявам благополучно.

Втурвам се надолу по хълма, в посоката, накъдето побягна Рафи. След около пет минути намирам увитите крила. Лежат наполовина скрити в пущинака. Докато е бягал, явно е хвърлил вързопа в храстите. Пристягам го на гърба си и хуквам след мъжете.