Сюзън Ий
Ангелско нашествие (24)

24

Когато отварям очи, от прозореца струят снопове светлина. Сама съм в стая, някогашна прекрасна спалня с висок таван и сводести прозорци. Първата ми мисъл е, че Рафи отново ме е изоставил. Паника пропълзява в стомаха ми. Но все пак е светло, а през деня се оправям доста добре и сама, нали? Пък и посоката на движение ми е известна — към Сан Франциско, ако може да се вярва на Рафи. Преценявам вероятността като петдесет на петдесет.

Излизам от спалнята, поемам по коридора и влизам в дневната. С всяка стъпка се отърсвам от остатъците от кошмара и го оставям в тъмнината, където му е мястото.

Рафи седи на пода и подрежда раницата ми. Сутрешното слънце гали черните му коси, откроявайки сред тях кичури от махагон и мед. Видът му е достатъчен мускулите на раменете ми да се отпуснат и напрежението ми да се изпари. Той вдига поглед към мен и на меката светлина очите му изглеждат по-сини от всякога.

Съзерцаваме се безмълвно. Чудя се как ли изглеждам през неговите очи, застанала в потока от златиста светлина, който се процежда през прозорците.

Обръщам се настрани. Погледът ми блуждае из стаята, търсейки в какво друго да се прикове. Попада на снимките, наредени върху полицата над камината. Отивам дотам, за да си намеря занимание, вместо да стоя неловко под втренчения му взор.

Разглеждам семейна снимка на майка, баща и три деца, фотографирани са на ски писта, облечени са в топли дрехи и изглеждат щастливи. Друга е на спортно игрище. По-голямото момче носи футболен екип и е разперило пет пръста към баща си. На съседната: момиче в абитуриентска рокля се усмихва към обектива до симпатично момче в смокинг.

Последната е близък план на най-малкото дете, увиснало с главата надолу от един клон. Косата му се спуска към земята, а палавата му усмивка разкрива липсата на два зъба.

Съвършеното семейство в идеална къща. Оглеждам се — домът несъмнено е бил прекрасен. Един от прозорците е счупен и дъждът е оставил голямо полукръгло петно на дъсчения под пред него. Ние не сме първите посетители, ако съдя по разпръснатите опаковки от бонбони в близкия ъгъл.

Отново насочвам поглед към Рафи. Той все още ме съзерцава с неразгадаемите си очи.

Оставям снимката на мястото й.

— Колко е часът?

— Утрото напредва. — Той продължава да подрежда раницата ми.

— Какво правиш?

— Вадя ненужни вещи. Авдий беше прав, трябваше да опаковаме багажа си по-разумно. — Захвърля алуминиево канче на дъсчения под. То издрънчава два пъти и замлъква.

— Цялата храна е ометена, облизали са и последните трохи — уведомява ме Рафи. — Но все още има течаща вода. — Повдига две пълни бутилки. Намерил си е зелена раница за кратки пътувания. Прибира вътре едната бутилка, другата пъха в моята.

— Искаш ли закуска? — Поклаща плика с котешка храна, който носех в раницата си.

По пътя към банята загребвам шепа сухи гранули. Умирам за един душ, но бих се почувствала твърде уязвима, ако се съблека и насапунисам точно сега, затова се избърсвам криво-ляво с влажна кърпа около дрехите. Поне успявам да си измия лицето и зъбите. Връзвам косата си на конска опашка и нахлузвам отгоре тъмна шапка.

Предстои ми поредният дълъг ден, а този път ще бъдем навън по светло. Краката ми са подути и уморени и ми се ще да бях събула обувките си. Все пак разбирам защо Рафи не ги е свалил и съм му благодарна. Едва ли щях да стигна далеч без тях, ако се беше наложило да бягам в гората.

Излизам от банята. Рафи вече е готов да тръгваме. Косата му е мокра и капе върху рамото му, а кръвта по лицето му е измита. Съмнявам се, че е взел по-сносен душ от мен, но изглежда ободрен — много по-свеж от моя милост.

По тялото му няма видими белези или рани. Сменил е вчерашните окървавени джинси с чифт докерски панталони, които подчертават удивително добре извивките на тялото му. Намерил е и фланела с дълъг ръкав, която отива на тъмносините му очи. Малко е тясна за широките му рамене и е леко отпусната надолу, но той е успял да я нагласи така, че да изглежда добре.

Вземам блуза с качулка и джинси от гардероба. Налага ми се да набия ръкавите и крачолите, но дрехите ми стават достатъчно добре, за да свършат работа.

На излизане от къщата се чудя как е майка ми. От една страна, се притеснявам, а от друга, се радвам, че не е наоколо, но общо взето се чувствам виновна, защото не се погрижих по-добре за нея. Тя е като ранена дива котка. Никой не може да й помогне истински, без да я затвори в клетка. А това не би й харесало, нито пък на мен. Моля се да е останала далеч от хората — и за нейно, и за тяхно добро.

Излизаме навън и Рафи веднага завива надясно. Отново го следвам с надеждата, че знае пътя. За разлика от мен, той не изглежда схванат и не накуцва. Явно свиква да ходи пеша. Не коментирам въпроса, за да не му напомням защо върви, а не лети.

Раницата ми е много по-лека. Не разполагаме с принадлежности за лагеруване на открито, но възможността да бягам по-бързо ме успокоява. А и се радвам на втъкнатото в колана ми ново джобно ножче. Рафи го беше намерил някъде и на излизане ми го даде. Аз пък открих няколко ножа за пържоли и напъхах два в ботушите си. В тази къща със сигурност е живял голям почитател на пържолите. Ножовете са висококачествени, немски, изработени изцяло от метал. След като ги поддържах в ръка, никога не бих се върнала към назъбената ламарина с дървена дръжка.

Денят е прекрасен. Небето синее над секвоите, а въздухът е хладен, но приятен.

Усещането за спокойствие не продължава дълго. Съзнанието ми скоро се изпълва с притеснения за създанията, дебнещи в гората, и за мъжете на Ави, които положително ни издирват. Докато вървим по склона на хълма, между дърветата отляво зървам пролука — оттам сигурно ще стигнем до шосето, Рафи спира пред мен. Правя същото, затаила дъх. Тогава го чувам.

Някой плаче, ала не са сърцераздирателните ридания на човек, току-що загубил близък. Чух достатъчно през последните няколко седмици и ги разпознавам безпогрешно. В хлиповете няма нито шок, нито отрицание, просто чиста скръб, която болезнено настоява да бъде приета като доживотен спътник.

С Рафи се споглеждаме. Кое е по-безопасно? Да излезем на пътя и така да избегнем опечаления? Или да останем в гората и да рискуваме да се срещнем с него? По всяка вероятност второто. Май и Рафи мисли така, защото се обръща и продължава напред в гората.

Не след дълго виждаме малки момичета.

Висят от едно дърво. Въжетата не са вързани около шиите им, а под мишниците и около гърдите.

Едното изглежда на възрастта на Пейдж, а другото — две години по-голямо. Значи са на седем и на девет. Ръката на каката още стиска роклята на по-малката, сякаш се опитва да я повдигне, та да я предпази.

Носят еднакви раирани рокли. Трудно ми е да определя, защото са пропити е кръв. Платът е раздран и парцалив. Каквото и да е дъвкало краката и телата им, се е наситило, преди да стигне до гърдите им. Или пък е било твърде ниско, за да ги достигне.

Най-ужасяващи са измъчените им изражения. Децата са били изядени живи.

Превивам се и не спирам да повръщам парченца гранули, докато стомахът ми не се изпразва.

Мъж на средна възраст с очила като лупи ридае безутешно под момичетата. Той е кокалест тип, външният му вид и излъчването му подсказват, че е седял сам в столовата през гимназиалните си години. Цялото му тяло се тресе от стенания. Жена със зачервени очи го обгръща с ръце.

— Беше злополука — успокоително разтрива тя гърба му.

— Не беше злополука — възразява мъжът.

— Не го направихме нарочно.

— Това не оправя нещата.

— Не, разбира се — съгласява се жената, — но ще го преодолеем. Всички ние.

— Кой е по-лош? Той или ние?

— Вината не е негова — уточнява тя. — Нямаше избор. Той е жертвата, а не чудовището.

— Трябва да го приспим — от гърлото на мъжа се откъсва поредният стон.

— И ще се откажеш от него просто ей така? — Изражението й става яростно. Тя се отдръпва от него.

Без нейната опора мъжът изглежда още по-окаян, но гръбнакът му се сковава от гняв. Замахва с ръка към висящите деца.

— Нахранихме го с малки момиченца!

— Той просто е болен, това е всичко — заключава тя. — Длъжни сме да му помогнем да се възстанови.

— Как? — Мъжът се навежда и я поглежда изпитателно в очите. — Какво да направим? Да го заведем в болница ли?

Тя закрива лицето си с ръце.

— Когато си го върнем, ще знаем какво да правим. Повярвай ми.

Мъжът й обръща гръб.

— Отидохме твърде далеч. Той вече не е нашето момче. Станал е чудовище. Всички сме се превърнали в чудовища.

Тя замахва с ръка и му удря шамар. Дланта й изплющява върху бузата му като откос.

Продължават да се карат, без изобщо да ни обръщат внимание, все едно опасността, която представляваме, няма значение на фона на техните проблеми и не си струва да хабят енергия, за да ни забележат. Не съм сигурна за какво точно говорят, но в съзнанието ми се зараждат тъмни съмнения.

Рафи ме хваща за лакътя и ме повежда надолу по хълма, покрай обезумелите хора и наполовина изядените момичета, увиснали гротескно на клона.

Киселините в стомаха ми се бунтуват и заплашват да се надигнат отново. Започвам да преглъщам усилено и се насилвам краката ми да го следват.

Приковавам поглед в стъпалата на Рафи и се опитвам да отпъдя сцената, на която станахме свидетели преди малко. Долавям смътна миризма и стомахът ми се свива по познат начин. Оглеждам се за източника й. Това е сярната смрад на развалени яйца. Носът ми ме отвежда до две яйца, сгушени в сухите листа. Пукнати са на няколко места и виждам кафявия жълтък във вътрешността им. По крехките им черупки, боядисани много отдавна, още има бледорозови следи.

Поглеждам към склона. Между дърветата се разкрива ненарушена от нищо гледка към висящите момичета. Никога няма да узная дали майка ми е оставила яйцата в качеството им на защитни талисмани, или разиграва фантазия от типа, който медиите биха озаглавили: „Дяволът ме принуди“. И двата варианта са еднакво възможни, защото в момента не взема никакви лекарства.

Стомахът ми се бунтува и се превивам от напъни, без да мога да повърна.

Топла ръка докосва рамото ми и пред мен се появява бутилка с вода. Отпивам една глътка, изплаквам си устата и я изплювам. Водата опръсква яйцата и силата на струята ги накланя настрани. От едното потича струйка тъмен жълтък, подобен на засъхнала кръв. Другото се търкулва несигурно надолу по хълма и спира невредимо до един корен. Розовата му боя е потъмняла от влагата, сякаш се е изчервило виновно.

Топлата ръка обгръща раменете ми и ми помага да се изправя.

— Хайде — подканва ме Рафи. — Да тръгваме.

Отдалечаваме се от счупените яйца и висящите момичета. Подпирам се на него, но изведнъж осъзнавам какво правя. Отскубвам се рязко. Не разполагам с лукса да разчитам на чужда сила, най-малкото ангелска.

Далеч от топлината му рамото ми е студено и уязвимо.

Хапя вътрешната страна на бузата си, докато се боря с това усещане.