Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (7)

Седма глава

Хари стоеше сред тълпите на Йоркширското изложение, стиснал един брой на списание „Флайт“. Беше последната седмица от юли и в сравнение с предишните седмици, времето беше мрачно, валеше. Хари си беше купил „Флайт“ преди четири месеца в Лондон, след аерошоуто в Олимпия и оттогава не се разделяше с него, страниците вече бяха смачкани, буквите избледнели. Зърнестите черно-бели снимки със статията показваха новия моноплан „Блекбърн“ и сега Хари седеше притиснат от тълпата в очакване да види самия Блекбърн, създател и пилот на машината. Дори когато дъждът стана по-силен — ленивият, неспирен дъжд откъм Пенайнс — нищо не бе в състояние да откаже развълнуваните стотици мъже, придошли на широките алеи.

Хари искаше да говори с Блекбърн; държеше да му стисне ръката. Сведе поглед към вестника и усети как го бодна завист. Много мъже вече бяха изкарали лиценз за пилоти от Кралския аероклуб. Той чувстваше, че шансът да полети му се изплъзва с всеки изминал ден. Баща му да върви по дяволите, фабриката в Блесингтън също. Не проявяваше никакъв интерес към нея или към онова, което според баща му беше най-добро за него. Той искаше да лети. Ако се налагаше, щеше да си купи един „Блекбърн Тайп 1“ и да пътува с него, също като доктор Кристи. Кристи нямаше лиценз, но летеше на „Блекбърн“ из цялата страна. Миналата година докторът участва в надпреварата „Войната на розите“ със своя „Блекбърн“ и с лекота победи участника на Ланкастър, биплан Авро, който до „Блекбърн Тайп 1“ приличаше на викторианска баба, пристегната в корсет, само жици, банели и тъкан. „Тайп 1“ до него беше красива птичка на двайсети век. Имаше елегантно, източено алуминиево тяло, размахът на крилете беше почти дванайсет метра, а купето беше от кожа. Все едно седеше в автомобил, дори имаше волан като на автомобил.

Хари бе пропилял цяла година в Лондон в опити да изтрие от спомените си онази зимна нощ в Ръдърфорд. Имаше момичета — весели, дръзки, които вървяха, стиснали го за ръка към дома му, след като бяха обикаляли пъбовете в Ийст Енд; имаше една художничка, която го уплаши до смърт с безразсъдството си; имаше и две съпруги, които дори не се наложи да съблазнява, да лъже и да им плаща. Те бяха закотвени в лишени от емоция бракове, жадни за онова любене, което той можеше да им предложи. Освен това бяха гладни и жадни за сълзите, които той понякога проливаше. Те го притискаха към гърдите си, сякаш бе дете, докато не усетеше, че се задушава, и тогава се изтръгваше от прегръдките им. Така и не се научи как да го направи както трябва. Често му се случваше да не подбира партньорките си, обзет от самота и болка. С онези, които ставаха прекалено прилепчиви, той се държеше жестоко, поне така му се струваше. Така и не знаеше как да се измъкне от тях деликатно, просто ги изблъскваше от живота си и затръшваше вратата. Никога не изричаше подходящите думи. Сълзите идваха неканени и каквото и да ги провокираше, те си оставаха заключени през повечето време. Казваше си, че няма нужда да чувства, че така само ще влоши нещата. Вместо това крещеше високо, напиваше се по-бързо и се впускаше в поредната безсмислена авантюра, за да задуши отекващата празнота.

Не че не се опита да се занимава и с други неща. Отиде на англо-американското изложение в Грейт Уайт Сити и разгледа всичко. Надяваше се това да го вдъхнови да направи нещо повече, отколкото да седи в „Уайт“ на Сейнт Джеймс стрийт и да зяпа жените, които минават. Видя готов модел на Панамския канал, макет на Ню Йорк Сити и макет на Големия каньон. Отиде на „Уайлд Уест Шоу“ и видя момичетата на коне. Всички говореха за това, но той откри, че нищо не го трогва така, както малката снимка на „Тайп 1“. Тя му беше влязла под кожата и не искаше да се излезе от съзнанието му.

Лондон направо го убиваше, смазваше сърцето и душата му. Или онова, което бе останало от сърцето и душата му. Откри, че изпитва отчаяна радост от завръщането си в Йоркшир. Отдавна чувстваше, че се задушава. Задухата и шумът — писъците, въздишките, топуркането на собствените му стъпала нагоре и надолу по разни стълби в евтини пансиони, пандемониумът по лондонските улици, пиянските крясъци, собствените му накъсани ридания — бяха станали непоносими и го убиваха. А някъде далече, недосегаема — щом се събудеше мярваше лицето й, усещаше я с всяка клетка на тялото си — бе Емили, в дланта й лежеше златната верижка, а лицето й бе тъжно.

Чакането в тълпата започна да го дразни. Колко ли време щеше да отнеме? Чакаше цял час. Самолетът трябваше да бъде докаран по алеята от летището, изтеглен от група мъже. На земята щеше да изглежда тромав, докато се лашка от едната на другата страна на смешните си и непригодни за дълго движение колела. Бяха му казали, че така ще му се стори: като лебед на сушата, който не може да се плъзга, протегнал криле, или пък като детенце, което се опитва да се задържи с протегнати встрани ръце, след като е проходило и ще напредва бавно и тромаво. Но пък всичко щеше да се промени, когато се издигнеше; тогава вече лебедът щеше да заблести с цялото си великолепие. Детето тичаше, птицата летеше. Той искаше да види. Искаше да почувства. Искаше да се вдигне от земята.

Дъждът се стичаше по яката на палтото и мокреше врата му; телата на застаналите наблизо смърдяха на мокри дрехи, бира и евтини цигари. Хората от тълпата започнаха да подхвърлят забележки, потропваха с крака, пухтяха като локомотиви.

— Побързайте, хайде.

След това се обади друг глас.

— Ето го, идва.

Изблъска с лакти хората, за да отиде напред.

— Я внимавай кого настъпваш, бе — изръмжа някой.

И тогава го видя, видя и самия Блекбърн, който вървеше до машината, пилотският шлем висеше в ръката му, докато се смееше и разговаряше с вестникар. Стори му се красив, тъмнокос, с квадратни рамене. Когато се приближи, Хари пристъпи напред и застана пред него.

— Господин Блекбърн — започна той и подаде ръка.

Блекбърн се поколеба за миг, преди да отговори.

— Казвам се Хари Кавендиш. Искам да летя.

Блекбърн се усмихна. Тълпата пристъпи напред, докато монопланът минаваше и думите „Блекбърн Аероплейн Ко, Лийдс“, написани на опашката, минаха над главата на Хари. Той избърса очите си.

— Днес летите за Лийдс.

— Летя дотам и обратно на всеки половин час. — Блекбърн вървеше с бърза крачка; Хари почти тичаше, за да не изостане, и разблъскваше всички, които го бутаха отзад. — Вземете първо мен.

Блекбърн спря за момент и го огледа.

— Много си се разбързал.

— Също като вас — отвърна Хари. — Качете ме на първия полет до Лийдс. И после обратно.

Блекбърн се усмихна.

— Невъзможно.

— Имам си билет.

Пилотът го потупа по ръката.

— Тогава си чакай реда на опашката, момче — заяви той. — Първият ми пасажер, господ да я поживи, е почетната кметица на Лийдс.

 

 

Редът на Хари дойде чак в един следобед.

Дъждът най-сетне бе спрял; облаците се бяха разпръснали, за да покажат сълзливо слънце. Блекбърн бе направил няколко курса и след последния застана до самолета, свали шлема и попи шията си с шал. Хари пристъпи към него, стиснал билета си в ръка.

— А-ха — отбеляза Блекбърн, — ето те и теб.

— Чакам цял живот — избъбри Хари и веднага се прокле, защото звучеше точно като поразено от страхопочитание момче. Блекбърн едва се усмихна. — През март бях в Олимпия — продължи да бъбри задъхано Хари. — Тогава видях този самолет. Следих пътуванията ви. Знам, че миналата година летяхте над страната. Исках да дойда в Хароугейт и Уедърби.

— И защо не дойде?

Хари се поколеба.

— Татко мисли, че тази работа е загуба на време. Освен това не бях в Йоркшир. Наложи се… Трябваше да замина.

Блекбърн изви иронично вежда.

— Това е бъдещето — отвърна простичко той. — Качвай се. Тръгваме.

На Хари му се стори, че сърцето му може да спре да бие, докато се качваше и настаняваше на пасажерската седалка; то играеше неудържимо в гърдите му. След това машината забръмча и Блекбърн го докосна по рамото. Хари си сложи каската, която пилотът му беше дал. Беше прекалено голяма и той изтегли каишката, за да я затегне. Неочаквано полетяха напред, машината се разтресе на неравното поле. Той знаеше, че Блекбърн е взел лиценз на биплан и не можеше да си представи нещо по-различно от „Тайп 1“. Докато тревата се размазваше пред погледа му, а вятърът плющеше в лицето му, Хари се опита да си представи как се е чувствал Блекбърн, докато е седял в една от онези кутии, в каквито си е играл като дете, защото пилотът нямаше своя кабина. Той просто седеше в рамката от зебло и дърво, все едно се беше настанил на обикновен стол за обяд, опакован в летяща палатка. Този самолет сега беше коренно различен; бяха капсулирани, превръщаха се в част от машината. Хари погледна наляво и надясно; крилата бяха продължение на собствените им ръце. Той почувства първичен прилив на сили, сякаш се превръщаше в суперчовек и всеки момент щеше да се издигне към небето. Неочаквано сграбчи ръба на пасажерското отделение.

След това земята остана под тях. Те се издигаха, насочваха се към космоса, където нямаше знаци и пътища. Нямаше ограничения, бяха сами. Вятърът ги блъскаше, отклоняваше ги леко; валма облаци се разкъсваха около тях. Под тях Хари забеляза, че земята е разделена на парцели с продълговатите и елипсовидни тенти; дърветата и горите приличаха на малки гъби, а пътят наподобяваше бяла драскотина. Далече настрани видя Брадфорд и Пенайнс, които се издигаха високо, пушекът се носеше около фабриките за памук, след това самолетът направи завой и градът изчезна. За момент той изгуби от поглед не само познатия пейзаж, но се почувства независим, неограничен от нищо. За пръв път от месеци усети как напрежението в гърдите го отпуска, а след това изчезва напълно, как хватката на Емили, стиснала го за сърцето, се отпуска. В света му нямаше място за нея; тя беше долу на земята, дълбоко в реката. Тя беше някъде под земята — така и не разбра къде. Никога не му казаха, така и не научи какво стана с детето. Дори не знаеше дали е живо или мъртво и единствено надеждата да не го види никога, го тласкаше напред през дългите нощи в Лондон. Беше му се родило дете, а той нямаше представа дали е живяло един ден или час. Тук горе обаче той се чувстваше жив и чувството за вина, ужасното чувство за вина, което не отпускаше гърлото му, вече не беше в състояние да го докосне. Тук се намираше далече от спомените.

За момент затвори очи и усети как бумтящият мотор и ширналото се небе го задържат. Сега вече кошмарите не можеха да го докоснат — той беше прекалено високо и се движеше прекалено бързо. Вятърът го перна, когато самолетът зави. Той се носеше високо, летеше. По лицето и ръцете му плъзна тръпка — замайване, възторг, захлас. Той изкрещя и се обърна към Блекбърн, видя как по-възрастният мъж се усмихва. Хари вдигна палци, разсмя се и през следващите двайсет минути крещеше и се смееше, усещаше замайването с цялото си тяло, то го остави без дъх.

 

 

Джак Армитидж вървеше през ситния дъждец към Ръдърфорд. Наближаваше обяд и Грей, управителят на имението, го върна, след като обходиха полетата край селото. Третата ръка сено беше подгизнало; Грей заяви, че трябвало да изчакат, докато задуха, преди да го съберат. Очакваха времето да се оправи по-късно през деня и следобед Джак трябваше да докара Венсеслас с каруцата.

Джак си припяваше тихо, докато вървеше. Не знаеше името на песента, но един ден миналото лято я чу да се носи над зида около овощната градина. Беше малко преди часа за чай, носеше се откъм оградата и той видя Луиза, седнала на маса заедно с Шарлът, на бялата покривка бе поставен грамофон. Луиза се смееше, а Шарлът тихичко се оплакваше от музиката. Джак нямаше сили да откъсне очи; беше късен следобед и слънцето ги обливаше с лъчите си. Луиза въртеше ръчката на грамофона и приличаше на ангел в бяла рокля с широк жълт колан на кръста и сламена шапка с восъчни цветя.

— Трябва да слушаш — обясняваше тя. — Много е лесно.

— Никога няма да се науча — заяви Шарлът. — Накарай Хари. Накарай мама. Те са много по-добри.

Луиза вдигна неочаквано поглед и го забеляза, застанал на място, където нямаше право, на портичката към двора.

— Джак! — провикна се тя. — Ела тук!

Той постави ръка на гърдите.

— Да, ти, Джак! — потвърди тя. — Не се мотай. Ела тук и танцувай.

Той бе като поразен. Не можеше да танцува и в онзи момент му се стори, че не може и да помръдне. Дори не трябваше да ги поглежда. На Луиза обаче й беше все едно. Тя тропна нетърпеливо с крак, както правеше като дете, докато чакаше да я качат на понито й.

— Джак!

Той се приближи срамежливо, провлачи крака, неочаквано усети, че вони на обор. Музиката започна отново. Луиза протегна ръка.

— Познаваш ли го? — попита тя. — Това е Ал Джолсън, американецът.

— Не — измънка той.

Тя подпря и двете си ръце на ханша.

— Същият си като Шарлът — заяви тя. — Ела тук.

— Не, трябва да ида в двора.

— Стига глупости — сряза го тя. — Трябваш ми само за минутка. — Стисна го за китката и го повлече до себе си, след това пъхна едната си ръка в неговата, а другата му постави на талията. — Това не е рагтайм — предупреди. — Различно е. По-бавно. Слушай.

Чу как думите пропукват от високоговорителя, но те му се сториха случайно подбрани. Не откъсваше поглед от ръката си, отпусната върху меката тъкан на роклята й, а след това сведе очи към огромните обувки с дебели кафяви връзки. Плодовете над тях бяха натежали, зелени ябълки сред трептящо море от зелени листа. Той си позволи тя да го поведе, също като инатлив кон, със смес от нежно подръпване и убедителни думи. Побутваше единия му крак със своя.

— Отстъпи назад — нареждаше тя. — Сега напред. Това е най-обикновен валс, Джак. — Тя го погледна, усмихна се и се разсмя. — Ама ти изобщо ли не можеш да танцуваш?

Това беше. Той я прихвана и под сянката на дървото й показа своята версия на нежен валс, завъртя я, притисна я плътно до себе си. Тя отметна назад глава и се разсмя високо, а след още няколко стъпки я вдигна от земята. Ароматът й го покори; тъканта на роклята се изплъзваше между пръстите му и той я притискаше в обятията си. Тя го погледна спокойно, след това направи пирует, изплъзна му се и вдигна лице. Той нямаше да може да понесе повече, защото тя бе твърде близо и защото у нея усещаше неподправена невинност.

Помнеше времето, когато и двамата бяха деца и заведоха Луиза при семейство Станингфийлд в Манчестър, познати на нейна светлост, които имаха фабрики за памук. Когато тя се върна — трябва да беше на осем или девет — дотича в конюшнята, все още с градските дрехи.

— Джак, никога няма да познаеш! Там има едни малки къщички, една до друга и някои от прозорците са запушени с хартия и жените стоят на праговете.

Той спря работата си и я попита за кого става въпрос.

— За хората, които живеят там — отговори тя и отвори уста, колкото впечатлена, толкова и ужасена. — Бебетата нямат обувки. И крещят, дори децата. Къщите са високи. — Тя протегна ръка над главата си. — Ама много високи, също като рисунките в книгата на татко. Книгата на Дикенс, как беше? А, да, „Оливър Туист“, Джак. Така беше! — Тя говореше само за това в продължение на седмици, за грозния живот на бедните. След това заяви, че негова светлост бил много сърдит на семейство Станингфийлд, задето били позволили подобно нещо. Само че Айда Станингфийлд била на някаква мисия, предприета от жалост, и обикаляла работническите улици, за да прави добрини. — Представяш ли си — възкликна Луиза, — само си представи!

Все още бе същата, нещо като бежанка в необятния свят; така и не можеше да повярва, че нещо може да е лошо, никога не разбираше защо някой човек се отнася негативно към онова, което го заобикаля, нямаше представа, че светът е нечист; така и не си обясни защо жените са седели нещастно на праговете или защо бебетата са пълзели в калта. Затова и се страхуваше за нея. Представи си я в Лондон, попива всичко, което й се поднесе, също като пияница в бар, изпива всичко, което поставят пред нея. Тя нямаше никога да се промени. Сърцето му се свиваше, като си помислеше.

Онзи следобед, гласът от грамофона шептеше: „Някой красив, някой истински“ и Луиза допя останалото. „Така и не помислих за теб“. Той пусна рязко колана, тя го пое от него и внимателно го върза отново. Тананикаше си, докато той стоеше като закован на мястото си. Слънчевите лъчи си играеха по лицето й, а Шарлът ги поглеждаше тайно над страниците на книгата си. Иглата на грамофона подскачаше по края на плочата и Луиза се извърна. Той я наблюдаваше, докато тя изви за момент брадичка, той видя профила й и забеляза, че продължава да се усмихва. След това той се обърна и отдалечи, мина по тревата, през портата, по пътеката към двора. Влезе в конюшнята и видя полузаспалия Венсеслас, пристъпи към него и зарови лице във врата на коня, сви пръсти от двете страни на главата му. На ум не спираше да се повтаря: „Така и не помислих за теб“. Знаеше, че е така. Знаеше го много добре. Тя никога не бе и помислила за него.

 

 

Спря зад къщата на Грей, край входа за Ръдърфорд. Пред него се издигаха буковете, а отзад чу двете малки дечица на Грей да си играят в оградената градина и нежният глас на майка им. От двете страни стената около парка водеше настрани, докато от тази страна се намираше пътеката към реката. Той тръгна по нея. Денят беше мрачен, небето се беше снишило, сякаш всеки момент щеше да завали отново. Къщата се виждаше като розова играчка сред зеленината. Той запя тихо песента, докато вървеше и се запита кога точно ще се върне Луиза. Тя остана в Лондон много по-дълго от очакваното. Нямаше начин миналогодишната случка в овощната градина да се повтори, тъй като нито Шарлът, нито Луиза си бяха у дома. Тук бяха единствено нейна светлост и американецът, а нито един от двамата не излизаше много от къщата. През повечето дни конете стояха в конюшнята, а автомобилът не помръдваше. Понякога мярваше лейди Кавендиш и господин Гулд да се разхождат в градината, понякога в парка, но през повечето време къщата оставаше с пуснати кепенци, затворена както по време на сезона през пролетта. Сякаш всичко бе заспало, докато лорд Уилям не се върна с Хари.

При мисълта за сина, Джак спря. Спомни си гласа на Хари в автомобила, когато ги откарваше у дома: колкото рязък и пронизителен, толкова и отбранителен. Лорд Уилям казваше нещо за Австрия и Сърбия, нещо за Париж. Джак забеляза пренебрежителния тон на Хари, макар да не чу думите. Май не даваше пет пари за мнението на баща си.

Джак с удоволствие би спрял автомобила. С какво удоволствие щеше да отвори вратата и да измъкне Хари от удобната седалка, да го метне в канавката и да отпраши. Подминаха църквата в селото. Джак знаеше, че Емили е погребана близо до тисовете, без плоча, без надгробен камък. Как само му се искаше да изтегли Хари през портата, по тревата и да натъпче лицето му в плевелите, покрили гроба. Под дърветата се намираше прекършеното тяло и разбитото сърце на Емили, а Хари беше отговорен за цялата тази болка. Джак кипеше, докато слушаше гласа на Хари и стискаше волана все по-силно с всеки километър. Остана да гледа как Хари слиза в Ръдърфорд и прескача през стъпало към вратата. Нейна светлост сигурно е разперила ръце, за да прегърне сина си, когато е влязъл вътре; Джак се запита дали му е съобщила, че има дъщеря.

Докато стоеше на извитата пътека, той направи физиономия на отвращение. Съмняваше се, че Хари някога ще го е грижа, че детето расте над пивницата в селото; съмняваше се, че някога ще попита за нея или ще отиде да я види. Всички казваха, че била съвсем като Хари. След пет месеца ставаше на годинка. Едва ли щеше да види баща си, а майка така и нямаше да има. Джак изрита един камък и го последва, продължи с по-бърза крачка, стигна до стъпалата към гората и ги изкачи бързо.

Това беше най-дългият път към двора, вероятно повече от километър и половина. От дясната му страна реката криволичеше, след това се стрелваше право към езерото и къщата. Той се качи през листокапната борика и засадените от бащата на лорд Уилям борове. Тук, под скупчените дървета цареше сумрак; от клоните капеше влага.

Той се качваше към мястото, където пътеката се срещаше с друга, откъм ливадите, когато зърна нещо да се движи на няколкостотин метра пред него. Спря, реши, че е сърна. Каквото и да беше, то все още се намираше на двеста, може би на триста метра навътре в сумрака. Ето че се препъна и падна. И формата, и цветът — първо кремаво, после кафяво — бяха неясни. Той присви учудено очи.

Тръгна по-бавно и спря на място, откъдето започваше нещо като падинка. Тук бяха последните корени борика, а след тях оставаха единствено борове. Знаеше, че някъде тук бащата на лорд Уилям е насадил секвоя, няколко безценни дървета, купени от търговец, върнал се от Калифорния. Знаеше, че имат своя малка плантация, заобиколена от висока телена ограда, за да пази дърветата от сърните. Господин Марч го предупреди, още беше момче, да не ходи там; секвоите били ценни, там не било място за игра.

Сега обаче там имаше някой. Някой или нещо. Джак тръгна напред през високия до коленете рододендрон, уж окастрен, но избуял отново, слабичък, пожълтял, в търсене на светлина. Сред клоните се мяркаше по някое и друго лилаво цветче. В този момент видя какво е пред него и се закова на място.

Бяха лейди Кавендиш и Джон Гулд. За секунда си помисли, че тя е паднала, след това му хрумна шокиращата мисъл, че Гулд я е нападнал или я преследва, че се навежда напред, готов да й се нахвърли. Едва тогава видя, че тя не е паднала, че нищо не я грози, че говори — и двамата говореха, — че ръцете й прегръщат американеца през врата. Тук никой нямаше нужда от него. Стоеше полуприкрит между две дървета, когато осъзна, че ако се обърнат, ще го забележат. Също така осъзна, че те няма нито да се обърнат, нито да го чуят, нито пък се интересуваха от него.

 

 

Върна се в конюшнята малко преди един.

Беше задъхан от тичането, затова постави ръце на коленете си и се приведе напред. Затръшна се врата, баща му го повика; той вдигна поглед, но не помръдна. Джозая пристъпи към него.

— Какво става с теб? — попита той. — Пропусна яденето. — Джак се изправи и поклати глава.

— Видя ли господин Грей?

— Да.

— Какво иска?

— Да закарам каруцата до Брукс Фийлд.

Джозая го погледна.

— Не си се разбързал, гледам.

— Минах през гората. Видях ги там.

— Кого видя?

— Нейна светлост и американеца.

— Какво? На разходка ли бяха?

— Когато ги видях, не се разхождаха — отвърна Джак и погледна многозначително баща си.

По-възрастният мъж си пое рязко въздух.

— Негова светлост е навън. Отиде до семейства Кент, за да се разберат за лова през август.

— Знам — отвърна Джак. — Няма го цял ден.

— Нещо си се объркал — заяви Джозая след кратко колебание, а в гласа му прозвуча объркване. — Не и тя.

Джак си представи американеца със смъкнати до коленете панталони, разгонен като добиче за разплод на открито, как тя го беше възседнала, а финото палто, с което бе облечена вчера, бе проснато на земята под двамата.

— Знам какво говоря татко — настоя той. — Видях ги. И не греша.

 

 

Уилям Кавендиш излезе на пътя към Ричмънд, на четирийсет километра от Ръдърфорд и погледна към река Суейл. Беше късен следобед и косите слънчеви лъчи на късното лято позлатяваха дърветата покрай реката. Прекара със семейство Кент целия ден. Беше пет, когато стигна пазара в Ричмънд, излезе от автомобила „Нейпиър“ и реши да повърви, за да се успокои, да се разходи покрай реката до Касъл Уок, откъдето можеше да види пътя, по който беше дошъл.

Не спираше да преповтаря разговора от сутринта. Попита Хамилтън Кент какъв шанс има Хари да се присъедини към полка на принцесата на Уелс.

— Да не би момчето да проявява интерес? — попита Кент.

— Би трябвало да се присъедини към йоркширски полк.

— Не ми отговори на въпроса, стари приятелю — усмихна се Кент и запали пура, тъй като бяха приключили с обяда. — Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

— След броени седмици.

Кент изви вежди.

— Ти, разбира се, знаеш повече от мен — отбеляза той. — Докосна, крака си, за да напомни за нараняването, получено по време на Бурската война. — Не ми позволява да се включа почти в нищо.

— До месец ще сме във война.

— Мислиш ли? Министър-председателят не показва с нещо, че ще стане така.

— Чърчил ще направи всичко.

Кент изсумтя презрително.

— Нямам доверие на хора, които си сменят партийната принадлежност.

— Той е създаден за война; Лойд Джордж не е.

— Хм — изсумтя Кент. Той самият имаше две момчета, и двамата в армията. — Значи ни чака мобилизация.

Уилям сви бавно рамене.

— Преди два дена Сърбия е получила невъзможен ултиматум от Австрия. Нашата мобилизация едва ли е далече.

— Разговарял ли си с министър-председателя?

— Беше съвсем кратък разговор по телефона.

Кент се усмихна.

— Мислех, че презираш този уред.

— Презирам го — потвърди Уилям. — Не съм инсталирал в къщата, има единствено в библиотеката.

Кент се разсмя.

— Решен си да останеш анахронизъм до самия край.

— Ненавиждам да ми се натрапват.

Кент кимна с разбиране.

— Но ще ни се натрапят, не мислиш ли? Като държава. Така ли каза Грей?

— Страхува се, че ще стане точно така. Австрийците са твърдо решени да смажат Сърбия. Чърчил е наредил флотът да е в бойна готовност. Русия извършва мобилизация по австрийската граница. Франция ще направи същото. Ако Франция го направи, трябва и ние да се включим. Нали сме съюзници.

Кент изсъска тихо.

— Не е за вярване.

— Наистина не е за вярване — съгласи се разпалено Уилям. — Проклет водовъртеж. Проклетият Кайзер. Той зависи от съветниците си. Готов съм да се обзаложа с теб на сто лири, че той е запознат едва с половината от онова, което става. Ние сме на ръба. — Той посниши тона. — Съжалявам, приятелю. Заради момчетата ти. Те сигурно са ти казали.

— Нищо не ми казват и така е редно. — Кент погледна внимателно Уилям. — Що се отнася до Хари…

— От него ще излезе добър офицер. — През последните дни Уилям бе стигнал до заключението, че Хари има нужда тъкмо от това: ангажимент, от който не може да се измъкне, за да разбере какво е дисциплина. Той се противеше на заповедите на баща си, но Уилям бе решил, че Хари ще откликва на чужди заповеди. Освен това знаеше, че момчето притежава несломима решителност, благодарение на която ще стане превъзходен войник. През всичкото време обаче се стараеше да не обръща внимание на предателското гласче в главата си, което му подсказваше, че предпочита момчето да остане в Ръдърфорд, да стане напълно неуправляемо, но поне да бъде в безопасност.

— Какво казва Октавия? — полюбопитства Кент.

— Както и повечето хора в страната, няма представа.

— Добре — отвърна Кент. И той като Уилям беше представител на старата школа, според която жените и най-вече съпругите трябваше да бъдат защитени от действителността. — Затова пък Хари… миналия декември говореше единствено за летене.

— Няма полк за пилоти.

— Да не забравяме Кралския корпус на летците. — Кент се приведе напред и потупа приятелски Уилям. — Те няма да останат на земята, от мен да знаеш — заяви той. Размаха пурата си към небето. — Битката ще се води там горе. Както и всички войни от сега нататък.

— Прекалено рисковано е. Тези машини са просто играчки.

— Изостанал си, Уилям. Машините ще наберат скорост, ако вече не се е случило — отвърна Кент. — Тогава момчетата като Хари ще бъдат горе.

Уилям изпъна гръб и се загледа във водата. Замъкът над него представляваше огромен, тежък правоъгълник, скрил половината небе; Милгейт и Френчгейт заедно с Ломбардс Уинд го обикаляха. Открай време обичаше това място. Това беше Англия: древни църкви, средновековни къщи, укрепления и постоянство. Самият замък бе тук още от дванайсети век и бе немислимо той да се промени, знамето над него да се смени или неописуемото спокойствие в града да бъде нарушено.

Беше идвал тук като момче и бе газил в реката също като другите деца — въпреки че винаги се държеше настрани от градските деца, страхуваше се да се смесва с тях, беше несигурен в себе си; а и не биваше да забравя традиционната разходка до Кълоудън Тауър. Историята на Ричмънд бе историята на Ръдърфорд, тъй като някъде в недрата на времето — преди деветстотин години, може би дори повече, плюс-минус един век — същият херцог на Британия и граф на Ричмънд, който построил замъка, начертал границите на имението Ръдърфорд. Всичко било заедно, неделимо.

Запита се дали Англия няма да бъде нападната отново. Струваше му се невероятно и въпреки това французите навремето били набелязали тази земя за себе си, а сега Австро-Унгария можеше да направи същото. Той се облегна на стената на моста и впи очи във водата под него; не, това беше невъзможно. Трябваше да е невъзможно.

Двамата с Кент се разбраха да проведат лова през последната седмица на август, но уговорката беше доста сдържана. Нямаха представа колко човека могат да призоват за викачи; според Кент, обикновените хора щяха да се запишат във войската.

— Тогава ще се забатачиш — предупреди той. — Както и всички ние.

— Как така?

Кент се усмихна.

— Ти, откъде мислиш, че идват? — попита той. — Да не би да мислиш, че само хора от градовете ще станат доброволци?

— Не виждам как вербуването ще ни стигне чак тук.

— Не виждаш ли наистина? — учуди се Кент. — Колко човека имаш в Ръдърфорд? Четирийсет? Петдесет? Включи и фермите. Да не би да мислиш, че ще се мотаят у дома, след като предстои такова приключение? Да не би да си въобразяваш, че ще бъдат доволни да лъскат сребърните ти прибори? В тази работа няма слава, след като могат да пробият дупка в някой дебел германец, а любимата ще им благодари.

— То една слава!

— Така вижда нещата всяко момче, приятелю. Знаеш го не по-зле от мен, а Хари не е изключение. Помни ми думата. Още преди Коледа ще се тълпят да се запишат във войската.

— Може дотогава да приключи — отвърна Уилям.

Кент премълча, но за пореден път изви многозначително вежда.

Уилям се оттласна от стената и тръгна. Пътят от Грийн Бридж към замъка беше стръмен и когато стигна, беше останал без дъх. Остарявам, помисли си той и остана изненадан, тъй като не беше от мъжете, които се замислят за възрастта. Открай време бе в добра физическа форма. Ала до Октавия…

Мисълта за Октавия го накара да спре. Тя все още беше млада жена и той си каза, че досега не я беше виждал толкова прекрасна, както това лято. Странно, че един мъж, женен повече от двайсет години, не вижда нещо съвсем простичко — красотата на съпругата си. През пролетта, след като дойде Чарлс, светлината в лицето й помръкна, но той се зарадва, когато забеляза, че Ръдърфорд я е възстановил, макар имението да не бе успяло да възстанови топлината й към него. Бодна го завист, когато я забеляза да си говори с младия американец преди вечерята снощи; тя приличаше на момиче. Бе истинска благословия, че Гулд бе тук, за да вдигне духа й. Този човек притежаваше чар, отнасяше се с уважение и към двамата, а присъствието му смекчаваше леденостудената атмосфера. Октавия се усмихваше отново, макар и не на него. Гулд се оказан безценен, защото я разсейваше.

Дори подхвърли същото пред Хамилтън Кент.

— Невероятна комбинация, богатство и чувство за хумор — отбеляза тихо Кент. — Не се случва често, особено в подобни семейства. От опит смея да твърдя, че мъж, издигнал се сам, е намусен нещастник, впил поглед единствено в печалбата.

— Гулд не се е издигнал сам. Баща му е натрупал богатство.

— А и има славата на бохем. Определено разчупва калъпа. Говори се, че твоят човек Гулд ще поеме юздите на бизнеса.

— Не ми прилича на човек, който ще продава панделки на нюйоркските матрони — заяви Уилям, развеселен от тази мисъл.

— Доколкото разбрах, той е в състояние да продава лед в Антарктида. Забележителен чаровник. И умен.

— Да — съгласи се Уилям. — Така си е.

Уилям си почина след обяда вчера и отиде да види Марч и управителя Грей. Октавия така и не излезе на разходка; затвори се в стаята си след разговора им. Остави я да прави каквото иска, тъй като не искаше да я притеснява повече и я видя едва когато слезе на вечеря.

Беше съвършена. Не че той й го каза.

Направи го американецът.

— Самото съвършенство — чу той Гулд да шепне, докато Октавия слизаше в хола.

Беше облечена в нещо, което Уилям не помнеше да е виждал; някакъв брокат с шпиц деколте. Полата бе прихваната отстрани, а по нея се виждаха розови и жълти ветрила. Стараеше се да не обсъжда роклите й, но в тази тя беше особено красива.

— Доста ориенталска — отбеляза той, докато тя сядаше.

— Имам я от 1910 година, Уилям — отговори тя. — Добре поне, че я забеляза сега. — Тя се усмихна и той кимна. Неочаквано усети, че се държи прекалено официално в присъствието на Октавия и Гулд, тъй като двамата бяха много по-млади от него. Беше му горещо във вълнения костюм, докато Гулд се беше облякъл в нещо, което със сигурност идваше от Кънектикът — бял лен. Уилям реши, че е на мода. Освен това младият беше с копринена папийонка, вързана хлабаво — някакъв вид коприна, доста лъскава. Уилям зае мястото си край камината и се почувства като учител, който бди над клас тийнейджъри. Октавия и Гулд бяха обърнати един към друг. Почувства се неловко в собствения си дом, също като натрапник. Докато вървяха към трапезарията за вечеря, той нарочно подаде ръка на Октавия, вместо да й предложи официално сгънат лакът, но нейните пръсти бяха безчувствени, отпуснати. По време на вечерята кипеше от раздразнение както заради копринената папийонка на госта, така и заради отпуснатите пръсти на съпругата си. Така и не можа да си обясни защо двете го дразнят толкова много. Непрекъснато поглеждаше към Гулд, без да се впечатлява от момчешките му истории за Ню Йорк, докато Октавия го слушаше като омагьосана. Уилям си легна рано; тя го последва. Оставиха Гулд да пуши пура на терасата, обгърнат от облачета дим на светлината на луната.

Уилям изчака един час, преди да стане от леглото и да отиде до стаята на съпругата си. Светлината беше угасена, но той я видя в леглото с балдахин. Когато приближи, усети, че тя диша дълбоко, изглеждаше заспала. Той протегна ръка и я погали; тя се събуди веднага.

— Господи! Това си ти.

— Разбира се — рече той, малко засегнат. Понечи да отметне завивката.

За негова изненада, тя стисна китката му.

— Не съм готова — заяви тя. — Искам да кажа… не се чувствам добре.

Той прекрати неумелия си опит да я целуне, тъй като разбра значението на думите й твърде късно.

— Разбирам — отвърна той. Тя беше толкова близо, че усещаше топлината й. Не бяха се любили от месеци, но той нямаше намерение да я принуждава; това беше под нивото и на двамата. Той отстъпи назад. Край леглото имаше малък стол, той го премести и седна. Октавия седна в леглото и събра завивката пред себе си, сякаш искаше да се защити. Той преглътна това отблъскване и самотата си; знаеше, че се държи егоистично, но много му се искаше просто да полежи до нея и да я притегли до себе си, но от държанието й стана пределно ясно, че това е последното, което тя желае. Той бе притиснат между нуждата и онова старо усещане, което бе научил много отдавна, че човек, трябва да пази достойнството си, че не бива да се моли и да пълзи. Трябваше да я уважава, да се отнася към нея любезно. Тялото му обаче тръпнеше.

От джоба си извади подаръка, който й бе купил, докато бързаше да си тръгне от Лондон. Остави го на завивката между тях.

— За теб е — рече той.

Тя не посегна да го вземе. Той се опита да види изражението й в сумрачната стая, но така и не успя. Той вдигна кутийката и я отвори.

— Ще го носиш ли? Като знак, че ми прощаваш.

Тя помълча, но така и не докосна колието и висулката, които му бяха стрували хиляда и петстотин лири.

— Сапфири — прошепна най-сетне тя.

— Отиват ти, мила.

Тя кимна.

— Благодаря.

— Ще го носиш ли?

— Може би утре — отвърна тя. — Може би.

Той мълчеше. Беше мислил над посещението й в Блесингтън цял ден. Стори му се дребнаво да й отказва. Може би по този начин щеше да я развесели и да я накара да се държи по-благоразположено към него. А и какво лошо имаше? Управителят на фабриката по дискретно нареждане на Уилям щеше да покаже ясно на Октавия, че има какви ли не причини, поради които новите къщи са неподходящи. Може би щеше да отиде сам преди общото им посещение и да нарисува нещо като карта, за да я убеди, че земята, на която тя искаше да строи, е подгизнала, прекалено камениста или нещо подобно. Можеше дори да се каже, че новите сгради надолу по хълма само ще влошат положението или ще попречат на водата да циркулира към фабриката. Съществуваха десетки причини, които да й представи като препятствия, а тя беше напълно незапозната. Гулд скоро щеше да си замине и по този начин единственият й съюзник щеше да изчезне, ако изобщо й беше съюзник. Уилям беше убеден, че цялата работа е буря в чаша вода; реши, че тя е измислила тази работа единствено, за да го дразни. Остана доволен от себе си, когато измисли отговора. Щеше да я успокои, като й осигури малко независимост с парите.

— Мислих над идеята ти за Блесингтън — заговори той. — Ще инструктирам банката да открият сметка. Ще наредя да прехвърлят в нея пари.

Октавия не му благодари възторжено, както той очакваше. Вместо това ръцете й се отпуснаха върху събраните чаршафи за секунда.

— Радвам се, че няма да спорим по този въпрос, Уилям — отвърна тя. — Много си мил.

Сега, самотен в замъка, той погледна към моста, вдигна очи над малкото градче, към полята и хълмовете. Днес направи нужното, както беше обещал, но пет пари не даваше, че тя го е нарекла мил. Това беше определение за бабки и лели, останали стари моми. Той искаше да бъде обичан и очакваше съпругата му да го обича. Само че Октавия беше различна; приятното усещане за крехкост и ранимост го нямаше и той осъзна, че тъкмо това бе харесвал в нея. Като се замисли обективно, той си каза, че е доста недостойно от негова страна да иска най-обикновена послушна съпруга. Жената, разбира се, трябваше да си има характер. Той обаче никога не бе ценил характера й, а послушанието й, покорността й, защото нямаше друг избор. Усети, че губи нещо, но така и не успя да разбере какво е то.

Луиза трябваше да се прибере, помисли си той. Тогава нещата щяха да се променят. Това щеше да му помогне; щеше да ги сплоти отново. Очакваше утре и Шарлът, и Луиза да се приберат с влак; така ги беше инструктирал с писмо, пуснато в началото на седмицата. Не беше редно да се разделят за толкова дълго време, въпреки че и двете момичета предпочитаха приятелките си и — особено Шарлът — съученичките пред семейството. Добре поне, че бяха защитени от ледените отношения между него и Октавия. Без да съзнава изпъна рамене. Въпросът, който заплашваше да съсипе брака им с Октавия, трябваше да бъде разрешен и забравен. По някакъв начин трябваше да постигне мир с Хари. Семейството трябваше да заработи като едно цяло; Ръдърфорд трябваше да бъде единен сега, повече от всеки друг път, освен това беше техен дълг да са заедно.

Високо над реката той имаше усещането, че пада и побърза да отстъпи от ръба, дръпна се назад, докато не усети стената зад гърба си. За секунда-две не можа да си обясни откъде дойде това усещане; та той не се страхуваше от височини. След това усети, че се страхува от друго, от нещо, което се таеше в ума му, че чужда ръка може да му отнеме всичко.

Спомняше си Октавия съвсем ясно, сякаш се беше случило вчера — тя се обърна към него, когато Ръдърфорд Парк се показа пред тях. Тъкмо се бяха оженили. Тя го погледна с такова удоволствие, с безкрайно вълнение. Сутрините през първата седмица тя винаги искаше да се притисне в него, да държи ръката му, дори на закуска или когато обикаляха къщата. Не беше виждал този поглед от години; беше решил, че тя го е изгубила с младостта си, а той не очакваше да го види отново.

Ето че го видя. Забеляза го вчера.

Появи се, когато тя погледна Джон Гулд.

 

 

В този момент Октавия седеше в спалнята си, а пред нея се беше изправила госпожа Джослин.

— Не искам да те притеснявам повече от необходимото — заяви Октавия, загледана в огледалото, докато Амели гласеше косата й. — Просто исках да ти съобщя, че Луиза и Шарлът пристигат утре по обяд.

Госпожа Джослин бе скръстила ръце пред себе си.

— Стаите са готови, госпожо, както обикновено.

Октавия наклони глава на една страна, за да види изражението на госпожа Джослин, защото тонът й беше рязък.

— Ще пристигнат с влака сутринта, така ми каза лорд Кавендиш.

— Сигурна съм, че негова светлост знае най-добре.

При тези думи, Октавия се обърна към по-възрастната жена.

— Госпожо Джослин, да не би нещо да не е наред?

— Всичко е наред.

— Струвате ми се разсеяна. — Отговор не последва; икономката не откъсваше поглед от господарката. — Да не би някой от персонала да е пострадал?

— Не, госпожо.

— Вие добре ли сте?

— Разбира се. И на персонала му няма нищо.

Октавия замълча.

— Утре трябва да обсъдим летния панаир — продължи тя. — Ще се видя с Марч за тентите и с госпожа Карлайл…

— С цялото ми уважение, госпожо — прекъсна я госпожа Джослин, — с госпожа Карлайл сме осигурявали задоволителна храна. От няколко години не сме променяли менюта за децата. А негова светлост разговаря с господин Марч за останалото.

Бе казано категорично и отсечено. Октавия чу как Амели си пое рязко дъх. Тя не можеше да измисли какво да каже. Икономката кимна, врътна се на пети и отиде до вратата. Обърна се отново.

— Ако нямате нищо против, ваша светлост — заяви тя, — ще ви бъда много благодарна, ако не ме викате, когато се приготвя вечерята.

Октавия махна ръката на Амели от косата си и се завъртя на стола.

— Ще ви викам, когато пожелая, госпожо Джослин.

Другата жена не трепна.

— Тогава се налага да разговарям с негова светлост — заяви ледено тя. — Знам си задълженията и ги изпълнявам.

— Никой не поставя под въпрос изпълнението на задълженията ви и умението ви да ги изпълнявате — продължи Октавия. — А негова светлост няма да ви благодари, задето повдигате домакински въпроси пред него. — Тя се намръщи. Под нетрепващия, нахален поглед на икономката, тя усети, че се изчервява, макар да не можеше да си обясни защо.

— Има правилен и неправилен начин да се вършат нещата — заяви госпожа Джослин. — Досега не съм имала причина да се оплаквам и съм сигурна, че знам кое е редно и кое не е редно.

— Mon Dieu^[1] — чу Октавия шепота на Амели.

Октавия се изправи.

— За съжаление, изгубих смисъла на онова, което казвате, госпожо Джослин — заяви тя. — Налага се да ми обясните.

Тя забеляза погледа на икономката към Амели.

— Да не би да искате да кажете нещо за Амели?

— Не за Амели — отвърна тя.

Последва ледено мълчание. Октавия направи стъпка напред и спря.

— Ако имате да добавите нещо, любопитна съм да го чуя — продължи тя.

Госпожа Джослин отвори вратата.

— Винаги съм обсъждала онова, което ме тревожи с негова светлост — настоя тя.

— Правили сте го, преди да дойда аз.

Старата кимна.

— Тъкмо това имам предвид — рече тя. — Винаги ще се грижа най-добре за неговите интереси.

— Интересите на негова светлост не ви влизат в работата — натърти Октавия. — Те са моя работа. Ваше задължение е да се грижите за къщата. Това ви е работата и нищо друго.

Госпожа Джослин мълчеше.

— Ясно ли ви е? — попита Октавия. — Разбрахте ли ме?

— Да, госпожо — отвърна най-сетне другата жена. — Да, разбирам ви.

 

 

Уилям се върна късно; пристигна тъкмо навреме за вечеря. Подразни се, когато видя, че Гулд вече е седнал на масата и се чувства като у дома си, затова нарочно се нацупи и не направи усилие да поддържа разговора. По едно време забеляза как гостът и Октавия се споглеждат многозначително, изненадани от мълчанието му. Хари се хранеше с наведена глава, без да проявява интерес към нищо. Уилям отпи дълга глътка вино, след това остави внимателно чашата.

— Говорих с Кент да те запише в полка, Хари — заяви той.

Главата на сина му отскочи нагоре, той зяпна удивено баща си.

— Какъв полк?

— На принцесата на Уелс. Грийн Хауърдс.

Ножът и вилицата на Октавия изтракаха на чинията.

— Какво си направил?

— Полкът е чудесен.

— А обсъди ли го с Хари? — попита Октавия.

— Не, не е — отвърна Хари. Отмести стола си назад. — Всичко това е прекрасно, татко — започна той. — Само че не искам да съм пешак.

— Не си длъжен да се записваш в армията — възрази майка му. — Ти самият никога не си бил офицер, Уилям. Няма прецедент. Баща ти ненавиждаше военните.

— Баща ми искаше да съм в парламента — изтъкна Уилям. — И аз изпълних това задължение, а задълженията си към страната изпълнявам по други начини.

— Хари няма задължението да бъде в който и да е полк.

— Грешиш, мила — отвърна Уилям. — Трябва да бъдем готови. Страната ще влезе във война.

— Не — разтрепери се гласът на Октавия. — Това са глупости.

Хари хвърли салфетката си на масата.

— Може ли и аз да се включа в разговора? — попита той. — Може ли да изкажа мнението си за собственото си бъдеще?

— Не е нужно — заяви Октавия. — Можеш да останеш тук.

— Не искам да оставам тук — продължи Хари. — Заминавам за Ъпейвън да изкарам лиценз за пилот.

И двамата му родители го зяпнаха; също и Гулд. Американецът беше единственият, който се усмихваше. Дори вдигна палци към Хари.

— Браво, Хари — прошепна той.

В този момент Уилям погледна вбесено Гулд.

— Къде, по дяволите, се намира Ъпейвън?

— Уилтшър — отвърна Хари. — Харолд Блекбърн отивал там, за да вземе сертификат от Централната школа по летене. Лицензът му от Кралския летателен клуб не се признавал, каза той. Не и от летателния корпус.

— Кой е този Харолд Блекбърн? — попита Уилям, неспособен да сдържи гнева си.

— Създателят на нов вид самолет. Има си завод във Файли, на брега. Той е летец, механик, инженер. И много свестен човек.

— Май знаеш доста по въпроса.

— Летях с него — отвърна Хари. — Ходих до Брадфорд и се качих в неговия „Тайп 1“ и това беше най-вълнуващото преживяване на света. Това съм решил да направя.

Уилям погледна обвинително Октавия, но тя бе не по-малко ужасена от него и бе притиснала ръка към устата си.

— Няма да си толкова възторжен, когато войната избухне — подхвърли той тихо към Хари. — Ще бъдеш на прицел отвсякъде. Нима не го разбираш, момче? Ще те погне цялата артилерия.

— Не, сър — възмути се Хари. — Няма да бъда на прицел и ще се бия във всяка война, която споменеш.

— Хари — обади се Октавия. — Това не е игра.

Хари стовари юмрук върху масата.

— Тъкмо това е проблемът. — Обърна се към Уилям. — Наричате ме момче, сър, но май сте пропуснал да забележите, че вече не съм момче. Може и да не съм на възрастта на другия ви син, но със сигурност знам какво искам. — След това погледна Октавия. — Мамо, разбери най-сетне, че не мога да се крия тук като плъх. Трябва да изпълня дълга си.

— Изобщо не мисля, че си дете — заяви Октавия. — Ти си мъж, Хари и имаш отговорности.

Уилям въздъхна нетърпеливо.

— Какви отговорности? Единственото, което прави през последните осем месеца, е да пилее пари, все едно са вода! Той не знае какво означава да имаш отговорности!

Октавия понечи да отговори, но се въздържа.

— Има повече отговорности, отколкото можеш да си представиш — заяви тя.

— Едва ли тези отговорности включват да мързелувам в някакъв полк, колкото и да е славен.

— Това е възмутително — заяви Уилям. — Тези машини са съвършено нови.

— Напротив, много са напреднали — обади се Гулд.

Уилям го погледна с ледено презрение.

— Не помня да съм искал мнението ви — сряза го той. — Всъщност, не помня да съм ви канил да оставате безкрайно дълго, камо ли да участвате в семейните разговори.

Гулд отвърна на погледа му, после остави бавно салфетката на масата.

— Стига глупости — възкликна Октавия към съпруга си. — Джон ми правеше компания. Той беше съвършеният гост.

— Радвам се — озъби се Уилям. — Само че в този момент не е удобно да имаме гости.

— Защо не? — възрази тя.

— Защото утре се връщат момичетата. — Уилям така и не можеше да намери обяснение защо иска децата и съпругата си у дома, без външни хора. Само че вече бе повел разговора.

— Момичетата не живеят в стаите за гости — изтъкна жена му. Обърна се към Гулд. — Много се извинявам, Джон. Уилям не искаше да е груб. Добре дошъл си у нас, разбира се.

Уилям скочи.

— Аз решавам кой да остане под покрива ми — заяви той.

— Твоят покрив ли? — отвърна тя. — Това е семейният ни покрив. Всички живеем под него.

— Къщата е моя и аз вземам решенията — заяви той.

Гулд също се изправи.

— Искрено се извинявам, че причиних неприятности — започна той. — Разбира се, че ще си тръгна.

— Не — опъна се Октавия.

Тази единствена дума падна като камък. Уилям забеляза как Гулд й се усмихва и прави гримаса на съчувствие, вдигна ръка, сякаш искаше да каже, че сега не е нито времето, нито мястото за подобно нещо. Жестът беше интимен, както между приятели, които се разбират добре. Уилям усети, че кипва. В отговор Октавия беше протегнала ръка и Гулд я вдигна към устните си.

— Ти беше чудесна с мен — рече той. — Благодаря ти много. — Обърна се към Уилям, след като пусна ръката на Октавия. — Вие също бяхте много внимателен с мен, лорд Кавендиш — продължи той вдървено и официално. — Очевидно е, че прекалих с престоя си. Моля да ме извините.

Хари беше скръстил ръце; наблюдаваше тримата развеселен.

— Гулд — заговори тихо той. — Искаш ли да дойдеш да полетим?

— Не можеш ли да не се правиш на глупак поне за две минути? — сряза го Уилям.

Хари скочи.

— Глупак ли? — попита той. — Много ти благодаря, татко.

— Престанете! — помоли Октавия. — Не е необходимо. Нищо от това не е необходимо. Хари, не си длъжен да участваш през последните осем месеца във война. Няма да има война. Но… но, знаеш ли, може да отидеш да летиш. Разбира се, че можеш. Сигурна съм, че баща ти няма нищо против. Дори можеш да заминеш за Уилтшър. Няма проблем.

Хари мълчеше, свел очи към краката си, а по лицето му трепкаше бегла усмивка, докато обмисляше как най-любезно да й отговори.

— Мамо — започна най-сетне той. — Много се извинявам, но разрешението ти не ми е нужно. Ще го направя дори без вашето разрешение.

Уилям кипна отново.

— Можеш поне да се държиш прилично.

— Държа се прилично — изтъкна Хари с преувеличено спокойствие. — Не съм повишил глас, татко. Просто изтъкнах един факт.

Октавия всеки момент щеше да се разплаче. Не поглеждаше Уилям; очите й се местеха ту към Гулд, ту към сина й.

— Може би господин Гулд ще замине с теб за Ъпейвън — предложи най-сетне тя. Гласът й потрепери. — За да ти прави компания. Тъкмо ще види как е там. Като услуга за мен. За баща ти и за мен. Услугата ще бъде и за двамата.

— Не ми трябва бавачка, за бога — сопна се Хари. — Това направо не се търпи. Аз съм на деветнайсет, мамо.

— Известно ми е — отвърна тя.

Уилям заобиколи масата и пристъпи към Гулд и съпругата си.

— Искаш този човек да придружи сина ни. — Гласът му бе опасно нисък. — Един непознат? Който си позволява да ми дава съвети за собствения ми син?

Гулд погледна Хари.

— Хари — рече тихо той. — Би ли ме оставил да поговоря малко с баща ти?

Хари вдигна ръце във въздуха.

— Много ти здраве — възкликна той и тръгна към вратата. Харисън, лакеят, скочи да отвори и Хари спря до него. — Знаете ли — заговори той на родителите си, — че ми е дошло до гуша, мама му стара, разни хора да ми отварят вратите. За всичко. Защо трябва Харисън да ми отваря вратите? Защо трябва Гулд да ми отваря вратите в Ъпейвън? Сам ще си намеря пътя. — Обърна се отново и протегна ръка към Харисън; след комично колебание Харисън я пое и разтърси. — Ти си добър човек — рече Хари. — Недей обаче да отваряш врати. Не идвай да ми приготвяш дрехите. Сигурен съм, че имаш по-добри неща, с които да запълниш живота си.

След тези думи излезе.

Лакеите, Харисън и Наш погледнаха Уилям. В същия момент стъпките на Брадфийлд проехтяха в голямото антре; той отиваше да провери дали холът е добре осветен, за да се оттеглят там след края на вечерята. Чуха, че Хари едва не се сблъска с него, изруга, след това изтрополи нагоре по стълбите. Брадфийлд влезе в стаята. По лицето му се беше изписало любопитство.

— Брадфийлд — обади се Уилям, — би ли ни оставил сами. Наш и Харисън също могат да излязат. — Тримата слуги стояха нерешително, объркани на вратата, след това Брадфийлд ги подкани да излязат. Вратата се затвори с тежко тупване.

Октавия стана. Уилям погледна от нея към Гулд и после пак към нея.

— Необходимо ли е да питам какво е ставало тук, докато ме нямаше? — попита той.

Последва тежко мълчание. Джон Гулд отвори уста, за да заговори, но Октавия вдигна ръка и го накара да замълчи.

— Държа да те уведомя, че когато момичетата се върнат, ще ги заведа в чужбина — призна тя. — Хари също, ако пожелае да дойде. Може да лети на аероплани и в други страни.

Уилям я наблюдаваше недоумяващо. Очакваше какви ли не отговори, но точно този не беше един от тях.

— В чужбина ли? Не можеш да отидеш в Европа, за бога.

— Нямам намерение да ходя в Европа — отвърна спокойно тя. — Заминавам за Америка.

В първия момент Уилям не каза нищо. По лицето му се беше изписало неподправено удивление, след това по устните му затрепка усмивка. Избухна в смях.

— Америка — повиши глас той. — Америка ли? — Поклати глава.

— Не е шега — уведоми го Октавия. — И така Хари няма да бъде на пътя на предстоящите неприятности.

Уилям спря да се смее и въздъхна отчаяно.

— Той няма да иска — заяви той. — Нали го чу? Дори ако подлежеше на обсъждане, а той не дава и дума да се каже.

— Тогава ще отведа момичетата.

— Ще… — Погледна я недоумяващо. След това посочи Гулд. — Ти си виновен за тази работа — обвини го той.

Гулд не трепна.

— Не отричам.

— Не бил отричал — изрева Уилям. Заобиколи жена си, блъсна ръката й, без да обръща внимание на опитите й да го възпре. — Ти, проклето псе.

Гулд не трепна; не помръдна от мястото си. Уилям изгуби напълно контрол, метна се неочаквано напред и удари Джон в лицето. По-младият мъж дори не направи усилие да го избегне. Последваха няколко ужасни минути, в които Уилям се опитваше да го удари още на няколко пъти, дори успя веднъж или два път, но в повечето случаи попадаше в раменете или гърдите. В този момент той приличаше на клоун.

Никога не се беше проявявал като агресивен човек, още по-малко като боец. Ударите му нямаха тежест, не оказваха никакъв ефект. По лицето на Гулд премина сянка от съжаление и щом я видя, Уилям го сграбчи за сакото и го привлече по-близо. В продължение на няколко секунди двамата стояха един срещу друг. След това Уилям отпусна ръце. Блъсна Гулд в гърдите и го принуди да отстъпи крачка назад, след това се обърна към съпругата си.

— Този мъж ли? — попита той. — Този ли?

Октавия не каза нищо. Трепереше, но го гледаше в очите, без дори да мигне.

Уилям приближи към прозорците и погледна ширналата се зеленина и пътят с буковете.

— Не — прошепна той. — Не, не, не. — Обърна се. Октавия и Гулд бяха застанали един до друг. Забеляза, че ръката на Гулд се отпуска от кръста на жена му, а тя наклони леко глава, сякаш благодареше за докосването.

— Да не би да искате да ми кажете… — започна той. Така и не довърши.

Някъде от градината се разнесе далечен лай и гласове. Уилям отпусна ръка на перваза на прозореца и го стисна за опора. Октавия го наблюдаваше; след това пристъпи към него.

— Уилям — започна тихо тя. — Много съжалявам.

— Съжаляваш! — повтори той. — Не можеш да направиш подобно нещо.

— Мога да си тръгна, когато пожелая — поправи го тя. — Мога да отида да живея и в Блесингтън, докато не бъдат уточнени подробностите. Мога да наглеждам началото на строителството там. Когато Джон реши, ще заминем за Ню Йорк.

— Когато… когато Джон реши — повтори Уилям, сякаш се опитваше да осмисли думите й.

— Той ще построи къща в Лондж Айлънд — обясни тя. — Ще заведа децата там. Разбирам какво е намислил Хари; разбирам какво иска. Може да стори съвсем същото и в Америка. А Луиза може да се омъжи за добра партия и в… нюйоркското общество…

Очевидно Уилям слушаше. Той наведе глава и затвори очи.

— Много добре разбирам — добави тя, — че и Хари, и Луиза ще са зрели хора след три-четири години. Ще си имат собствен живот. Могат да се върнат. Няма да ги спра. — Отговор не последва. — Уилям — повика го настоятелно Октавия. — Тази война. Ако ще има война, трябва да ги отведа. Трябва да ми позволиш да ги отведа. — Той продължаваше да мълчи. — Уилям — настоя тя. — Уилям.

Най-сетне той въздъхна дълбоко. Отвори очи, вдигна глава и я погледна.

— Всичко това става прекалено бързо — промълви той.

— Изобщо не е бързо — отвърна тихо тя. — Не и за мен. Исках да те обичам, но ти никога не си ме обичал, Уилям. Това вече ми е ясно. Сега обаче имам шанс за обич. Нима ще ми откажеш онова, което ти самият не си в състояние да ми дадеш?

Той я наблюдаваше напрегнато, оглеждаше всяка малка подробност от лицето й. Несигурна усмивка се прокрадна по лицето му и тя прие това като съгласие. Застаналия зад нея Джон Гулд видя нещо съвсем различно. Пристъпи напред.

— Октавия — предупреди той.

Уилям неочаквано сграбчи и двете й рамене.

— Да тръгнеш, когато пожелаеш, а? Къща на Лонг Айлънд? Чудесно планче. Добре си прекарала лятото. — Октавия се опита да се отскубне, но ръцете му се плъзнаха надолу и стиснаха китките й. Той ги изви така, че тя падна на колене. — Ще ме напуснеш ли? Господи, няма да напускаш тази къща! А пък децата…

Джон Гулд се хвърли към тях; хвана Уилям и се опита да ги раздели. Уилям застина на място; лицето му беше на сантиметри от лицето на съперника му.

— Ако не си махнеш ръцете от жена ми, ще те убия — изломоти той.

Гулд отстъпи.

Уилям сведе поглед към нея, след това я пусна. Тя отстъпи назад и се опря в перваза на прозореца. Уилям продължи да я наблюдава недоумяващо още малко; устата му трепереше; той я затвори, заобиколи и двамата и тръгна към вратата. Там спря и се обърна към масата — огромната маса с красиво аранжирани летни цветя и сребърни прибори, дългата бяла покривка и отражението на вечерната светлина в чашите. На тази маса бе седял дълги самотни години, преди да се ожени. А колко пъти само бе седял тук с Октавия. Цялата стая изглеждаше прекрасно, но с ярките си цветове и светлината от прозорците му приличаше на погром на собственото му пропиляно щастие.

— Грешиш, много грешиш като казваш, че никога не съм те обичал — рече той и гласът му потрепери, макар че не искаше да се издава. Отвори вратата и пристъпи в сенките на голямото антре. — И това не е единственото, за което грешиш, Октавия. — Той извърна поглед, тъй като нямаше сили да я гледа свита на пода, а застаналия над нея Гулд протегнал ръце. — Можеш да вървиш, където пожелаеш — заяви той. — В… Америка… или където пожелаеш.

Погледна и двамата.

— Само че няма да вземеш децата — натърти той. — Господ ми е свидетел, че няма да ти позволя. Ще се погрижа.