Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (10)

Десета глава

През последната седмица на август бяха окосени и последните ливади под Ръдърфорд.

В горещия следобед товарен вагон пътуваше от селото с огромен товар уханно сено. Джак Армитидж стискаше юздите и наблюдаваше пътя напред и бавните крачки на Венсеслас. Умът му беше другаде, насочен към къщата, сега скрита от дърветата. В овощната градина бяха вдигнати тенти, които осигуряваха подслон от горещото обедно слънце, а на дългите маси днес видя Луиза, седнала с детето в скута си.

Видя господаря и сина му, когато се върнаха преди три седмици; видяха наетият автомобил от гарата със затворените стъкла. Той остана незабелязано в края на терасата, докато Луиза влизаше с бърза крачка в къщата, почти я носеха, също като инвалид. Лекарят обяви, че било нервен срив; прислужниците разправяха, че си стояла в стаята, а майка й и баща й били непрекъснато до нея. Една вечер преди няколко дена, тя най-сетне слезе на вечеря и оттогава обикаляше из къщата. Прислужниците му казаха, че не била както преди. Била притихнала, не се усмихвала, не плачела, не тичала както обикновено; трябвало да я убеждават да се облече. Той попита дали плаче, но те не можаха да му кажат. Много се надяваше тя да не плаче, но пък мълчанието беше много по-лошо.

Бебенцето бе донесено от жената от пивницата в селото; бе работа на местните жени да слагат масите, докато мъжете гласят варели с бира за летния панаир. Малката Сесилия беше поставена на одеяло и никой не й обръщаше внимание, когато протегна ръка и стисна края на най-близката покривка. Луиза, бледа и очевидно безразлична минаваше мълчаливо под тентата, когато забеляза движение и откри малкото личице вдигнато към нея.

Сега Венсеслас зави към парка и започна дългия подход към къщата. Джак се отпусна назад и погледна към буковете, видя синьото небе между високите клони. Някъде там, високо, сигурно беше Хари Кавендиш, някъде в Южна Англия, в Уилтшър; говореше се, че се учел забележително бързо и щял да се запише в Кралския корпус на летците и да отиде във Франция. Тази мисъл не оставяше Джак на мира, тя бе като бавното полюшване на дърветата, бавна като стъпките на тежкия кон. Сега вече не изпитваше нищо като мислеше за Хари Кавендиш. Пожела му успех. Желаеше успех и безаварийно завръщане на всички. Първите самолети вече бяха отпътували и британските войски бяха акостирали във Франция на 12 август; сега вече всички говореха за непознати допреди няколко седмици места с романтично звучене като Лиеж, Льовен и Динан.

Вестниците пишеха, че германската армия е избила шестстотин човека в Динан, докато минавали; пишеше, че горели села, библиотеки със средновековни ръкописи и църкви. Джак не знаеше на какво да вярва; не можеше да си представи. Не можеше да си представи как една армия ще мине през селото край Ръдърфорд и ще изгори църквата или свещеника, или детенцето, което Луиза държеше в скута си. Всичко това му се струваше невъзможно, но сигурно бе истина. А Хари Кавендиш щеше да е във въздуха над всичко, щеше да гледа отвисоко как хората се избиват. Това също му се струваше невъзможно.

Погледна към извития врат на Венсеслас, търпеливото кимане на главата му, докато напредваха бавно по пътя. Баща му каза, че реквизирали конете, че семейство Кент вече били изпратили част от своите в Карлайл. Джак не можа да повярва; не, нямаше начин. Ездитните коне никога нямаше да издържат на тежката работа, нямаше да могат да теглят каруци; те щяха да се стряскат дори от най-незначителния шум, а за пушките и дума не можеше да става. Не, такива коне… Като се замисли, инстинктивно стегна юздите. Никога нямаше да вземат Венсеслас. Имаха нужда от него тук, както и от останалите коне. Той не бе толкова животно, колкото едно яко момче с добро сърце; познаваше гласа на Джак; от друг не приемаше заповеди. Ами колко километри само трябваше да извърви, а пък за прекосяването на Ламанша и дума не можеше да става. Як кон като Венсеслас трудно можеше да бъде качен на влак или кораб. Сам не знаеше как може да стане; как щяха да го прилъжат да се качи? Животното щеше да се уплаши до смърт. Нямаше да разбере какво искат от него. Освен това той лично щеше да се сбие с човека, който посмееше да пипне този кон. Щеше да убие човека, който предложеше да сложи якия кон зад артилерийска каруца сред мръсотията някъде във Фландрия или в Париж, или където бяха намислили да го водят. Нямаше да позволи да отведат Венсеслас, щеше да се погрижи. Точка.

Джак решително се замисли над други неща. Сети се за Харисън, който замина за Карлайл точно както бе казал. Скоро нямаше да се върне в Ръдърфорд. Две от градинарчетата също заминаха за Катърик, където набираха войници. По прозорците на магазините в Ричмънд бяха закачили постери още през първата седмица на август. Най-отгоре пишеше: „Призив на лорд Кичнър“ и търсеха доброволци, така че Харисън тръгна още същия следобед, без да предупреди лорд Кавендиш, а Брадфийлд изпадна в ужас.

На същите витрини в Ричмънд имаше и заповеди да бъдат „задържани“ чужденците, въпреки че никой не бе наясно какво точно представляват. След това пък някой подпали магазина на Резкнак в Йорк и той изгоря, а след това Резкнак излезе на тротоара, плачейки и вдигна знамето „Юниън Джак“ над обгорелите прозорци. Казаха, че Резкнак бил чужденец, но той бе живял тук цял живот, както и баща му преди него и той възнегодува, защото били дошли от Унгария преди осемдесет години. Никой от прислугата не знаеше къде точно се намира Унгария, но знаеха, че е по-близо до Германия, отколкото до Англия.

Когато видя Ръдърфорд, Джак изтегли юздите и каруцата се отклони настрани. Обикновено не минаваше през портата, но бе важно да прекара сеното близо до тентите. Помнеше добре предишните години, когато по мръкнало децата се чешеха, защото насекомите наизлизаха от сеното и ги изпохапваха, но малко по-късно никой вече не обръщаше внимание. Имаше танци, в овощната градина закачваха светлини, имаше и музика.

Той обаче се съмняваше… много се съмняваше… че Луиза Кавендиш ще танцува.

 

 

Октавия не беше в Ръдърфорд тази сутрин.

Тръгна още в зори. Съпругът й я откара на гарата. Нито един от тях не проговори, докато Уилям паркираше колата пред гарата. Двамата поседяха мълчаливо, докато чакаха влака. Когато пристигна, Октавия слезе и тръгна сама по перона.

Сега беше в Йорк, застанала под големия западен прозорец на катедралата на Йорк и чакаше Джон Гулд. Вдигна поглед, когато чу часовниците да отброяват обяд. Прозорецът беше на седемстотин години, известен като сърцето на Йоркшир, но в този момент имаше чувството, че собственото й сърце се е превърнало в стъкло, крехко като прозореца. Бяха й казали, че всички витражи на катедралата ще бъдат разглобени и прибрани за съхранение и ще бъдат върнати едва когато войната приключи. Това й се струваше трудна работа, много деликатна. Но непоносимото трябваше да се превърне в поносимо; някои неща трябваше да се свършат. Друг вариант нямаше. Докато се оглеждаше, забеляза, че Джон приближава.

Целуна я по бузата и отстъпи, очите му докоснаха лицето й. Беше в Лийдс, откакто Октавия научи за състоянието на Луиза; сам прецени, че е разумно да си отиде, докато семейството се справи с кризата. Беше проявил търпение и чака през всичкото време.

— Става ли? — попита той. Усмихна се тревожно.

— Не може да стане — отвърна тихо тя.

— Господи — отвърна той. Изпълненият с надежда оптимизъм по лицето му, докато вървеше към нея, неочаквано се стопи. — Това ли е всичко? Дойде чак дотук, за да ми го кажеш ли? За да ми кажеш, че не става. — Тя не отговори. Той пое ръката й и я стисна силно. — Всичко може да стане. Аз ще го уредя.

— Не, Джон — заяви тихо тя. — Това не можеш да го уредиш. Не мога да отнема Луиза от баща й, а не мога да тръгна без нея.

— Ще й осигуря каквото искаш. Най-добрият лекар. Тя ще се възстанови, мила.

— Да — съгласи се тя, — ще се възстанови. Но не и ако е далече от дома. Тя има нужда да е в Ръдърфорд и Уилям иска да остане тук. — Тя го погледна, след това сведе очи към преплетените им пръсти.

— Това ли е? — попита той. — Това ли е всичко? — Беше повишил глас. Един от църковните служители ги погледна и се намръщи. Джон измъкна ръка от нейната. — Да се поразходим — предложи той. — Ела навън.

Тръгнаха към изхода и излязоха в града. Слънцето обливаше с лъчите си тесните улички.

— Ще почакам още няколко седмици — предложи той. — Тогава ще бъде по-добре. — Стигнаха до няколко пейки край тиха алея и след като я помоли няколко пъти, тя се съгласи да седнат. — Октавия, моля те, говори с мен.

Тя поклати глава.

— Не знам какво да кажа.

— Кажи, че ще дойдеш за Коледа. Или през пролетта. Ще те чакам там или в Лондон. Ще те чакам, където кажеш. — В очите му избликнаха сълзи; той погледна настрани в опит да се овладее.

Тя погледна другите хора, които минаваха покрай тях. Завиждаше на техния свят, на привидното им спокойствие и мир. Болката се беше свила в нея и не я пускаше; сякаш беше нахлула в гърдите й и я беше обладала.

— Където и да отида, трябва да е с Луиза и Шарлът. Искам да взема и Сесилия. — Погледна го. — Едно е да сме заедно само двамата — рече тя, — друго е да поведа още три, като едното е малко дете, което дори не познава баща си.

— Уилям ти е казал това. Повтаряш неговите думи.

— Не — поклати тя глава. — Уилям не е казал и дума. Той обаче…

— Какво той?

— Не съм сигурна, че е добре. От време на време има болки.

— Какви болки?

— Сърцето, струва ми се. Той не казва.

— Може би не ги чувства. Може би само ти ги чувстваш. Сигурно си мислиш, че си го разболяла. Това се нарича чувство на вина, Октавия. Това е гласът на вината ти.

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна.

Той се опитваше да разгадае изражението й.

— Ти не ме обичаш — прошепна той. — Не ме искаш. Тези приказки, че Уилям бил болен, са само извинение.

Тя се обърна към него с блеснали очи.

— Да не би да си мислиш, че не искам да живеем като миналото лято? — попита тя. — Да не би да мислиш, че искам да изгубя онова, което имаме, и никога повече да не го изпитам? — Тя замахна безпомощно с ръка.

— Тогава да заминем веднага — настоя той. — Още тази седмица. Ще направя резервация за теб и момичетата. Нищо няма да им липсва. Ще резервирам най-хубавия апартамент. Ще построя красива къща. — Той направи жалък опит да е весел и да се усмихне. — Ще наема медицинска сестра; ще купя пиано. Ще се установя на едно място, само кажи. Ще чистя камини, ще внасям въглища. — Престорената му веселост продължи само секунда. Когато видя лицето й, усмивката му стана унила. — Няма смисъл, нали? — попита той. — Няма да дойдеш с мен.

Тя не можеше да отговори. Не бе в състояние да изрече думите.

— Нима не знаеш колко много те обичам? Кажи ми какво да направя. Кажи.

Моментът се проточи.

— Не мога да ти кажа онова, което не знам — прошепна тя.

Наблюдаваха как хората минават, най-сетне чуха часовника да отмерва половин час. Тя задържа погледа си на него дълго, сякаш искаше да запомни всяка подробност. След това стана.

— Влакът ми е в един — отвърна тя.

Той се изправи.

— Ще те изпратя до гарата.

Когато си мислеше за тези трийсет минути, тя се опитваше да възстанови как са прекарали времето, какво са видели, имало ли е тълпи или колко дълго са чакали един до друг в отчаяна карикатура на нещо нормално, докато не чуха парната машина да идва по релсите. Тя се опита да си спомни дали е казала нещо, докато той й помагаше да се качи в купето. Само че не бе останало нищо, единствено неговите думи.

— Ще се върна — обеща той. — Не си прави илюзии, Октавия. Ще се върна за теб.

 

 

Това не беше последната сцена, която тя трябваше да издържи този ден.

На връщане с влака се замисли какво да каже на Уилям. Той я чакаше на гарата и се вглеждаше в лицето й също като Джон, със същото напрежение.

Той запали автомобила и двамата поеха към Ръдърфорд, но точно преди селото Октавия протегна ръка към волана.

— Би ли спрял за момент?

Когато спряха, тя кимна към църквата. Той се намръщи недоумяващо, но слезе и я последва. Тя влезе в църковния двор, мина покрай древните камъни и спря пред парцел обрасъл с трева, без монумент и плоча.

— Виждаш ли го? — попита тя.

Той се огледа. Видя задигната пръст с няколко избуяли бурена.

— Би ли ми казала какво да гледам?

— Гроб без камък — отвърна тя. — На Емили Мейтланд е. Момичето, което се опита да се удави. Почина миналата Коледа.

Уилям наведе поглед към земята.

— Искаш да има някакъв камък ли? — попита изненадано той. — Някакъв паметник?

— Да. Така е редно.

От всички неща, които той бе очаквал да обсъждат този следобед, за това не беше и помислял.

— Но ние не правим паметници на персонала — изтъкна той. — Това е отговорност на семействата им.

Октавия му се усмихна спокойно.

— Именно — рече тя. — Това момиче е майката на внучката ти. Детето, което роди, е от Хари. Тя е жива, днес следобед беше в Ръдърфорд.

Дори Уилям да беше шокиран, той не го показа. Нещо по лицето му подсказа на Октавия, че отдавна подозира.

— Хари ми каза в Париж… — започна той. Притисна длан към челото си. — Каза само, че е познавал момичето и… — Вдигна очи. — Детето е оцеляло, а ти така и не си ми казала.

— Помолих да се грижат за нея. Ходех да я виждам. Просто знаех… Не беше нужно да питам Хари. В мига, в който научих, че Хари е бил край реката, че Джак Армитидж го е ударил, сърцето ми подсказа истината. Ако ти трябва допълнително доказателство, достатъчно е да погледнеш детето. Тя е копие на Хари на същата възраст, Уилям. Няма съмнение.

— Хари знае ли?

— Още не.

— Господи — промълви той. Поклати глава. — И така и не ти мина през ум да ми кажеш.

— Имаше много неща, за които не можехме да говорим — заяви тя.

— Дори на Хари не си казала.

— На Хари ли? В състоянието, в което беше в Лондон? Как да повдигна този въпрос? — Тя поклати глава. — Не можех да кажа на Хари, преди да кажа на теб. Трябва да му кажем заедно и да приемем положението. — Тя замълча. — Щеше да е възможно, ако бяхме близки, Уилям. Само че не сме.

— Обвиняваш ме.

Тя го погледна спокойно.

— Не те обвинявам. Но Хари, след като бе дал дума, повече не можеше да обсъжда въпроса с нас. Всъщност и двамата го предадохме. — Тя погледна замислено към тревата. — Опитахме се да му дадем пример, но така и не успяхме.

— А аз потъпках собствените си правила за поведение. Сигурно така мислиш. — Съпругата му не отговори и Уилям махна с ръка почти отчаяно. — Чарлс не е бил мой син. Вече ти разказах всичко, което Хелън ми каза в Париж. Как по друг начин да те уверя?

— Със сигурност не съм чакала подобно уверение — отвърна тя. — Приемам го. Нас не ни раздели фактът, че той е твой син, а че не си ми казал, че си позволил на Хелън де Монтфорт да застане между нас. И през всичкото това време… — Тя сви рамене. — Аз бях доста своенравна и трябваше да бъда научена как да се държа.

— Никога, абсолютно никога не си ме засрамвала, Октавия.

— Напротив. Всеки от нас нарани другия, Уилям. Правехме го доста ефикасно. — Мълчанието между тях натежа и всеки потъна в мислите си. — Ще остана в Ръдърфорд и ще изпълня дълга си към децата. — Той веднага забеляза, че тя не спомена дълг към него като към съпруг. Запита се дали сърцето й е заключено за него, дали има шанс любовта й да се върне. — Ще остана, докато Луиза се оправи и Шарлът порасне — продължи тя. — Ще бъда тук, когато Хари се върне. За тях ще има приемственост и сигурност.

Уилям се изчерви.

— Ами Джон Гулд?

Тя погледна към църквата и алеята зад нея.

— Не знам какво ще прави Джон Гулд — прошепна тя. — Няма да го видя отново.

Макар да не искаше — макар да бе решил, че ще се държи хладнокръвно — вълна на облекчение заля тялото на Уилям. Той се отпусна леко и непроницаемото изражение на пълно спокойствие, усъвършенствано цял живот, за момент изчезна. Когато маската падна, пролича, че е бил отчаян, че едва успява да сдържи облекчението и благодарността си. Той не помръдна. Погледна Октавия и след това бавно и много колебливо се усмихна.

— Напоследък новините ми дойдоха повечко. Питам се дали ще имат край.

Тя отвърна с тъжна усмивка.

— Поне в това отношение мислим еднакво, Уилям.

Тя тръгна с бърза крачка обратно към автомобила. Той намери сили да я последва след няколко минути.

 

 

Светлината в овощната градина избледняваше около девет вечерта. Хартиени фенери висяха от клоните, закачени сред ябълките, а ветрецът, който подухваше цял ден, спря и духовият оркестър от селото започна да свири.

Отначало танците бяха официални. Октавия и Уилям, както бе обичаят, танцуваха първи. Домакинята бе облечена в бледожълто, старомодна рокля до земята, привързана с широк бял колан. Докато танцуваше с нея, Уилям си помисли, че изглежда прекалено млада за възрастта си; раменете й бяха голи и не си беше сложила бижута. Той се запита какво ли ще им донесе войната; дали тя ще изглежда отново по този начин, дали и двамата не са белязани от безпокойство, от ужас и болка. Постара се да не мисли. Вместо това погледна към персонала в края на овощната градина, докато пляскаха в такт с музиката и ги аплодираха по задължение.

Той видя как Наш хваща ръката на Мери; видя го как се наведе и й прошепна нещо. Преди години, когато Уилям наследи Ръдърфорд, подобно нещо щеше да е нечувано; нито един лакей не разговаряше с прислужница, не и пред господаря на дома. Уилям се усмихна вътрешно на Мери — руса, ниска, с квадратни рамене; двамата с Наш, който беше толкова висок и слаб, не си отиваха много. Но пък кое с кое си отиваше в тези мрачни дни? Никой вече не знаеше. Светът, който той разбираше, светът, който си мислеше, че познава, бе отнесен от вятъра като плява от житото. Всеки от тях беше в тази мелница и камъните не спираха да се въртят.

Уилям и Октавия се дръпнаха от дансинга; това беше сигналът, че хората от персонала могат да започнат собственото си празненство. Уилям се опита да убеди Шарлът да потанцува с него, но дъщеря му се разсмя и се върна при жените, които се бяха скупчили около Сесилия. Когато стигна при тях, тя нарочно се обърна към баща си, а след това и към Октавия. Уилям се усмихна, когато момчетата от селото заприиждаха, всеки с момиче под ръка, и музикантите засвириха още по-ентусиазирано. Проследи с поглед Октавия, тръгнала към вратата на тентата от зебло.

Излязоха на късо подстриганата трева под ябълковите дървета; Октавия погледна през рамо, видя как Луиза вдига поглед от скута си и протегна ръка към нея. Видя как дъщеря й поглежда Джак Армитидж. Той бе застанал над нея; тя поклати глава, но не откъсна очи от него и ръката й затрепка на празното място до нея. Джак се отпусна бавно до Луиза, след това танцуващите ги скриха от погледа на Октавия.

— Хари ще се върне ли, преди да го изпратят във Франция? — попита тя Уилям.

— Ще помоля да го пуснат — отвърна той. — Въпреки че, мила моя, вече не мога да си представя какво влияние имам.

— Трябва да си дойде — прошепна тя. — Има един човек, с когото трябва да се запознае.

Спогледаха се. Продължиха още малко в мълчание, докато танцуващите и ябълковите дървета и полюшващите се фенери, сега разпилели сенките със светлината си, останаха назад.

— Помниш ли времето, когато Хари беше момче? — обади се Уилям, — а ти беше с него на брега на реката? Вървяхте по тревата и аз дойдох да те посрещна.

Помнеше. В този ден съпругът й се скара да не ходи боса. Обясни, че изпълнява роля, има си отредено място и трябва да пази репутацията си.

— Да, как да забравя.

В тъмното забеляза, че той се усмихва. Той отпусна ръката й.

— Разхождал съм се там стотици пъти. Може би пет хиляди — десет хиляди — кой знае? Никога обаче не съм докосвал тревата.

За нейна изненада, той неочаквано се отпусна и събу обувките си, а след това и чорапите. После, стиснал по една обувка във всяка ръка, тръгна бавно и срамежливо, като повдигаше прекалено високо стъпалата си. Тя потисна усмивката си. Той забърза и заподскача смешно от крак на крак. Най-сетне пусна обувките и затича. След няколко метра се обърна към нея. Беше задъхан, смееше се.

— Невероятно — провикна се той. — Трябва на всяка цена да опиташ.

Дори да беше ден, той нямаше да успее да разчете изражението й.

Тя не помръдваше, той забеляза фигурата й, очертана на червеникавокафявите стени на къщата зад тях.

Инстинктът му нашепваше да се върне, да я прегърне през кръста и да я накара да повърви с него. Той обаче устоя на изкушението.

Вместо това продължи, отметнал глава назад, вгледан в необятния мрак, и се помоли тя да го последва.