Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (1)

Първа глава

През нощта бе навалял сняг и сега голямата къща, вдигнала гордо глава в далечния край на долината, приличаше на петстотингодишен кораб, отплавал в белия океан. Около нея се бяха ширнали паркът, гората, тераси и градини. На юг и изток реката описваше широк завой; на запад блестеше езерото, три хектара сиво огледало, опасано с лед.

Дори в този ранен час Ръдърфорд не спеше. Сънят му никога не беше дълбок, тъй като все някъде в този бял пейзаж кипеше усилен труд, за да може имението да съществува. Власт и влияние бяха създали Ръдърфорд; власт и влияние следваха всяка негова стъпка. Както късните викториански пристройки към къщата се разгръщаха от Тюдорската резиденция, чиято първа тухла бе положена през 1530 г., така Ръдърфорд се простираше настрани от къщата, протягаше пипала през ферми на арендатори и села, следваше дългата извита долина към Йорк, докосваше и преобразяваше всичко по пътя си: контролираше живота на хората, променяше пейзажа.

В този час, на първия етаж, над терасата, блестеше светлина, а тежките завеси на най-голямата стая в западното крило бяха дръпнати. Бе едва седем, но Октавия Кавендиш се беше събудила. Седеше загърната в дълъг сатенен халат на Поаре^[1] в черно и бяло, обточен със самурена кожа. Уилям й го купи от Лондон преди осемнайсет месеца. В камината бумтеше огън; сутрешният чай на Октавия бе оставен настрани.

Прислужницата й Амели се суетеше около нея, приготвяше първите тоалети за деня: четири предложения. Лавандуловият щеше да е по-подходящ за обяд, а роклята от сиво кадифе за сутринта. Друга рокля щеше да си избере за следобеда, а изящният бял тюл със зелени апликации — за вечерта. На тоалетката Амели вече бе извадила накитите, които навремето принадлежаха на майката на съпруга на Октавия: тежки смарагди в златен обков и опалите, които тя ненавиждаше. В стаята, пълна с коприни и ефирни материи, Октавия се чувстваше като разлистена роза, която ще клюмне на топлината на огъня.

— Лавандуловата — реши тя накрая.

Амели кимна послушно, взе сивото кадифе и отиде в дрешника.

Октавия стана и погледна към снега. Беше минал повече от час, откакто забеляза, че големият бук е полегнал в горната част на алеята, и сега остана да наблюдава мъжете, скупчили се край извитите стъпала: едноцветните силуети се открояваха на фона на клони и миналогодишни листа с цвят на обгоряло.

Нещо я тласкаше да излезе навън, да отиде при тях и да чуе разговорите им. Можеше да потича в снега, както правеха децата. Спомни си как тичаше по съвършено поддържаната поляна и съвършено поддържаната тераса, когато дойде тук с Уилям за пръв път, деветнайсетгодишна булка, развълнувана от щастие, което угасна бързо, преливаща от никому ненужен ентусиазъм. Спомни си как в първия ден мина покрай Северната вила в старото ландо, огромната карета хлътваше и се клатушкаше на завоя на алеята и тогава Ръдърфорд се показа с кулите, с прозорците, с колоните и усуканите комини. Имението й се стори възхитително красиво в онзи слънчев следобед.

Без да се замисля, Октавия изпъна рамене. Разбира се, че бе невъзможно да излезе навън. Как да излезе, освен ако навън не се бяха събрали ловци или бе облечена като за разходка, както правеше понякога през пролетта и лятото. За съпругата на осмия граф бе неприемливо да тича наоколо. Определено нямаше да отиде да слуша разговорите на прислугата. Независимо от това й се струваше неестествено огромното дърво да лежи с прекършен гръбнак. Снежната тишина се простираше на километри. Денят бе обгърнат от призрачна атмосфера. Веднъж, скоро след раждането на Хари, сънува, че целият Ръдърфорд е изчезнал. Сънува, че всичко наоколо потръпва за секунда, а след това, най-неочаквано изчезва: и парниците, и езерото, и дългата алея към хълмовете изчезнаха в миг, скриха се, преди да успее да си поеме дъх, изчезнаха с една дълга, тежка въздишка.

Запита се защо мисли за това точно сега. Беше Бъдни вечер, 1913 година; през следващите четири дена щяха да посрещат гости. Като господарка на дома трябваше да е прекалено заета за подобни фантазии. Обърна се и погледна стаята, намръщи се, пресмятайки. Щяха да пристигнат шестнайсет души: сравнително малко парти, но тя предпочиташе да покани приятели за Коледа, защото предстояха предостатъчно официални събития до края на годината.

Не се съмняваше, че верният малък парен влак ще успее да дойде през долината, ала не бе толкова сигурна, че конете ще изгазят по провинциалните пътища към къщата. Нямаше начин един от автомобилите — „Нейпиър“ или „Мец“ — да излязат в това време. Ако не друго, „Нейпиър“ беше темпераментно возило; колелата му щяха да се хлъзгат по наклона към портата, „Мец“ пък купиха, за да откъснат Хари от манията му по въздушните полети. „Мец“ представляваше малък зелен двуместен автомобил с открит покрив, който едва ли щеше да успее да се пребори със снега. Уилям сигурно щеше да настоява да използва своя „Нейпиър“, тъй като за ужас на персонала обожаваше да шофира и си имаше обемно кожено палто за случаите, когато бе зад волана и сигурно днес щеше да се омотае тъкмо в него. Алеята щеше да е почистена, докато пътят и хълмът, цели шест километра и половина, щяха да са потънали в сняг. Уилям щеше да изпрати хората от персонала да се заемат. Шест километра и половина. Още осем гости, които щяха да се присъединят към вече пристигналите. Още два влака, Шарлът и Луиза щяха да се върнат със следобедния влак, а Хелън де Монтфорт преди обяд.

— О, боже — прошепна тя.

На вратата се почука. Амели забърза да отвори, но Октавия вече знаеше кой е. Как да сбърка трите гръмовни почуквания.

— Милорд — промълви Амели, когато съпругът на Октавия пристъпи напред.

Уилям Кавендиш изглежда открай време се чувстваше неловко в стаята — светилище на Октавия, тапицирана в жълто и бяло. Пристъпи сковано към нея и лепна безлична суха целувка на бузата й. Миришеше на сапун за бръснене и — по-доловимо — на куче: шпаньолът му, Хегарти спеше при него. Покоите на Уилям бяха много по-спартански обзаведени от нейните, а Октавия рядко влизаше там; беше боядисано в синьо, със съвсем обикновени мебели, веднага личеше, че стаята е на мъж, с ловни сцени по стените и скъпа картина на Ландсиър, за която й беше казал, че има сантиментална стойност, въпреки че я беше купил. Уилям се наведе към нея, почти с неохота. Беше висок, едър мъж.

— Ще слезеш ли на закуска? — попита той.

Тя изви вежда.

— Да не би да идваш да ме повикаш? Мили, колко романтично.

Той не отвърна на усмивката й, само стрелна Амели с поглед.

— Остави ни — нареди Октавия. Прислужницата взе подноса с неизпития чай, излезе и затвори вратата след себе си.

— Болна ли си?

— Нищо подобно — отвърна тя. — Защо питаш?

Той стисна зъби и се залюля на пети. Беше двайсет години по-възрастен от нея и понякога, застанеше ли преплел пръсти зад гърба, й напомняше за баща й, докато се опитваше да сдържи поредното избухване.

— Купър ми каза, че тази сутрин си слизала долу — издаде той личния си прислужник.

— Купър, значи? — повтори тя развеселено. — И защо той проявява интерес към този факт?

Уилям замълча за секунда и пренебрежителната шега увисна заплашително.

— Купър изобщо не се интересува — заяви той. — Госпожа Джослин му е казала.

Октавия въздъхна.

— Господи, не спират да клюкарстват.

— Октавия — продължи Уилям. — Видяла те е прислужница. Разговаряла си с нея.

Тя махна небрежно с ръка, сякаш да покаже, че въпросът му е без значение.

— И сигурно небесата ще се разтворят.

— Къде ти е бил умът?

Тя срещна погледа му.

— Благодаря ти, че мислиш, че имам ум — прошепна тя с усмивка. — Трябваше обаче да видя елхата. Просто исках да я погледна.

— Да я погледнеш ли? И защо?

Тя се поколеба за секунда дали да не обясни детинския импулс да изтича навън в снега, ала го потисна.

— Нямам никаква представа — заяви най-сетне тя. — Просто бях будна.

— Озадачила си персонала — обясни той.

— Изключително съжалявам, че е станало така.

Той остана загледан в нея и поклати глава. Понякога тя нарочно го объркваше; смяташе, че това му се отразява добре. Освен това, дълбоко в душата й все още припламваше искра. Това бе чувството й за хумор. Тъкмо тази искра нито той, нито онзи грубиян баща й не успяха да задушат.

— Ще те очаквам за обяд — натърти той и се обърна. — Отивам да взема Хелън де Монтфорт.

— Не съм забравила — отвърна тя. Завъртя се отново към огледалото и се намръщи.

 

 

В слугинските помещения под къщата, Емили Мейтланд бе започнала работа още в тъмни зори.

Денят й започваше в пет и трийсет, много преди изгрев-слънце. Както обикновено, тя се събуди вледенена от студ в леглото с метални табли, в стаята на последния етаж, която делеше с други две прислужници, Синтия и Мери. Навлече дрехите си в тъмното и напипа със затворени очи закопчалките и връзките на дългата си тъмносиня вълнена рокля, после сложи бялата басмена престилка. Стаята под стрехите беше леденостудена: дори кърпата й за лице до легена с вода бе замръзнала. Топна пръст през тънкия пласт лед в каната и размаза няколко капки по лицето си. Това трябваше да е достатъчно.

През изминалите два месеца ставаше първа, обличаше се бързо и се подпираше на нощното шкафче, когато се налагаше. Нямаше представа какво е да си пияна, но си казваше, че усещането сигурно е много подобно; за да се пребори с него, се научи да пощипва гърлото си точно над ключицата. Това като че ли го спираше. Беше виждала как майка й прави същото и то поради същата причина.

— Събудете се — прошепваше на другите. Синтия — вечно нещастната Синтия — се отдръпна от ръката на Емили, отпусната на рамото й. — Мери — настоя Емили. Забеляза, че Мери вече е будна и я остави. Движеше се като автомат, прибираше си косата и я стягаше с фиби под бонето.

— Ще умра от студ от тази страна — оплака се момичето. — Довечера ти ще легнеш отвътре, Син. Гърбът ти е като на шопар и ще ти пази топло. — Обърна се към Емили, лицето й бе неясно петно в сенките. — Защо е толкова противно студено? — попита тя.

— Май е навалял сняг. Светлината е различна — отвърна Емили. Пристъпи към прозореца и тънкото перде. Видя снега покрил плоската част на покрива, набил се в тухлите на комините като причудливи мозайки в полумрака.

— Нищо чудно — измърмори Мери, измъкна вълнения си чорапогащник изпод възглавницата, за да не докосва с боси крака голото дюшеме. — Нищо чудно, мама му стара.

— Госпожица Дод ще те чуе — предупреди Емили, подпряла ръка на вратата.

— Пет пари не давам, дори да ме чуе — прошепна Мери. — Тя си има филц на пода, по-топло й е. Ако трябва още да търпя това, направо си заминавам вкъщи.

И двете обаче знаеха, че това няма да се случи. Мери имаше нужда от четиринайсетте лири на година, които изпращаше на баща си, и не можеше да си позволи главната прислужница да я уволни, задето използва непристоен език, а дори една неприлична дума беше достатъчна. Когато вечер Мери си легнеше, Емили я чуваше как ругае, заровила глава във възглавницата. Слезеше ли долу, ставаше покорна като всички останали: свеждаше очи, скланяше глава, не проронваше и дума, отпускаше се на колене, за да чисти килими и да търка решетките пред камините.

Тясна стълба отвеждаше към първата площадка, а зад нея се простираше коридор към слугинското стълбище в далечния край на къщата. Точно отдолу бе спалнята на господаря; момичета ги учеха да стъпват леко по дюшемето. Не трябваше да има нито ехо, не биваше да се продумва и дума. Най-важното задължение на прислужницата бе да е невидима, нещо като добър домашен дух, който всяка сутрин внася въглища във всяка спалня. Безплътна и бездиханна, докато някой не докоснеше измъкналите се кичури коса по тила й, докато не погалеше кожата й под навития ръкав на роклята.

Емили стисна очи на слугинското стълбище и спря. Икономката я хвана да плаче преди седмица — дотича по стълбите, преди Емили да успее да се овладее.

— Какво ти става? — бе попитала госпожа Джослин. — Махни се от пътя ми.

Емили се бе подчинила безропотно. Въпреки това беше странно. Мислеше си, че е забравила как се плаче. Срамът и ужасът бяха изтръгнали тази способност. Обикновено, в тези мигове на безпомощност, тя не смееше да помръдне и стоеше с пресъхнала уста и сухи очи, взряна в бъдещето, неспособна да се остави на мъката. Той беше отнел сърцето й, мислеше си тя. Беше й го отнел, беше го разбил, оставяше го изпълнено с изумление за часове наред също като повреден часовник, който се опитваше да показва точния час.

Слезе с бърза крачка в мазето и срещна Алфред Уитли пред кухнята.

— Дай ми въглищата — изсъска му тя и грабна кофата, която той беше донесъл. След това съжали за грубостта си; макар и глупав, Алфред винаги беше готов да помогне. Устата му изглеждаше твърде голяма за откритото, глуповато лице, носът му вечно течеше и той го бършеше в ръкава.

— Като дъждовен уикенд — бе отбелязал Джон Грей, управителят на имението. — На това можеш да разчиташ в селото. Там не раждат мозъци. Единствено мръсотия.

Горкият Алфи. Горкичкият. Как да не съжали човек момчето. Беше едва на тринайсет, а вършеше най-неблагодарната работа, да обслужва слугинските помещения. Това изглежда не му правеше впечатление, цепеше купища дърва в двора, с мокра от дъжда коса. Никога не позволяваха на господин Брадфийлд, иконома, да види Алфи изтощен, кален, мокър, седнал на задните стълби с чаша какао. Господин Брадфийлд щеше да му съдере кожата. Господин Брадфийлд искаше стълбите му да са чисти и лъснати.

Емили избягваше стаята на иконома. През стъклото на вратата му забеляза, че маслената лампа вътре е запалена. Тя забърза с въглищата, качи се по второ стълбище и отвори зелената врата към къщата.

Тези стълби я изведоха от южната страна до кабинета на лорд Уилям, архива и библиотеката. Емили ненавиждаше мястото: не толкова кабинета, който беше приятно място с хубаво бюро и малка камина, където тя запали първия си огън за деня. Архивът беше пълен с римски реликви, собственост на бащата на лорд Уилям. Нейно задължение беше да бърше прахта от всички полици, отрупани с птици и котки от алабастър, малки скулптури и гърнета, кости изкопани от Бедърсли Хил — твърдяха, че там са погребани древни крале. Всички неща тук бяха странни, непонятни. От тях кожата й настръхваше. Мразеше издължените очи на котешките статуи — бяха две, по една от всяка страна на вратата.

Щом огънят пламна, тя сложи решетката на камината и се върна в коридора, мина по мраморния под и под високите арки. Тук бе най-старата част от къщата, навремето главната част, още преди лорд Уилям да разшири всичко преди петнайсет години с богатството на лейди Кавендиш. Хората разправяха, че парите от фабриките за вълна били единствената причина Кавендиш да си вземе булка, но Емили не знаеше нищо по въпроса. За нея голямото антре бе средата на съвременните разширения с тежките дървени греди на тавана. Алфред бе запалил маслените лампи на входа и при главното стълбище. Те хвърляха езерца цветна светлина в мрака.

Емили влезе в хола. По това време на деня трябваше да е бърза. На този етаж я чакаха пет камини, а до шест часа трябваше да запали камините и в спалните. Синтия и Мери помагаха с какво ли не, като започваха с подклаждането на огнището в кухнята, премитаха коридорите и отнасяха чая и препечените филийки на по-висшестоящите от прислугата: Амели, прислужницата на дамите; господин Купър, камериера на господаря; и госпожа Джослин. През миналия месец помагаха и на прислужницата в килера — по принцип беше нейно задължение да поддържа кухнята чиста, — но Енид Блее имаше бронхит и често не можеше да диша, факт, който трите прислужници се опитваха да скрият от икономката.

Емили продължаваше да брои, докато работеше. Вече бяха пристигнали три семейства гости, настанени в осем стаи на горния етаж. Пръстите й пробягваха по хартията, подпалките и въглищата. Щом приключи, избърса ръце в престилката, стана и в същия момент почувства познатото гадене. Изчака го да премине и се огледа. Стотици форми населяваха сенките: столове, маси, лампи, на места масички с цветя, други с растения от оранжерията, полици с наредени деликатни, порцеланови цветарки, за които господин Брадфийлд твърдеше, че били безобразно скъпи; решетки за камините, столчета за крака.

„Някой ден ще изхвърля цялата колекция в реката“ — твърдяха, че била казала господарката, подразнена, когато заварила прислужниците да бършат мебелите след закуска. Поне така твърдеше госпожа Джослин.

— Прогресивна жена — отсъди икономката. — Съмнявам се, че говори сериозно. Класата на мебелите е много важна.

На Емили й се стори смешно. Не забележката, а гласът. Госпожа Джослин не успяваше да прикрие акцента си от Лийдс, колкото и да се стараеше. Двайсет и седем години на служба при семейство Кавендиш и в тона й продължаваше да се долавя работническото произношение.

Емили се вгледа напред. Интересно, дали госпожа Джослин някога е била омъжвана? Към всички икономки се обръщаха с „госпожа“, независимо дали беше омъжена или не. Тя обаче не можеше да си представи някой да прегърне госпожа Джослин, да я притисне, да целуне лицето й. Тя носеше пръстен, но това означаваше точно толкова малко, колкото и титлата; може и сама да си го беше сложила. Винаги проблясваше, когато госпожа Джослин преплиташе сутрин ръце за молитва в коридора. Емили приглади назад падналата над очите коса. Но пък може би до нея имаше човек, който я обича; може и да съществуваше господин Джослин. Или пък госпожа Джослин притежаваше нужните качества, за да накара някой мъж да я обожава. Тя стисна полата си отстрани и сърцето й заблъска. Нямаше нищо за гледане, въпреки всичко в стаята, както и в огромната къща, нямаше какво да се види. Нищо, освен нощ. Никога нямаше отново да пристъпи в светлината. Никога, абсолютно никога.

Пристъпи към вратата на хола със свито сърце, обзета от потискащо чувство; вече й беше омръзнало от стаи, стълби, камини и тайната ръка, която докосваше нейната, омръзнало й беше от него, от бездната, която пълзеше към нея, сякаш бе живо същество, което се измъкваше от мрака, прилепчиво, изпълнено с чувство на вина, гъсто като катран на пътя, който полепваше по обувките й през лятото, а някой ден щеше да я хване за глезена и да я повлече надолу.

— Господ да ми е на помощ — промълви тя и излезе в коридора.

Лейди Кавендиш беше на два метра от нея, до най-долното стъпало на главното стълбище.

— О, госпожо — прошепна тя. Не знаеше къде да се дене. Лейди Кавендиш никога не слизаше долу по това време на деня. Никой от семейството не го правеше: нито един не ставаше преди закуска. Емили се опита да се притисне към стената. Така трябваше да постъпи, ако някой от семейството се покаже: да се залепи за стената и да забоде поглед в пода.

— Малъм… ли беше? — попита лейди Кавендиш.

— Мейтланд, госпожо. — Емили си позволи да вдигне поглед. Господарката я погледна развеселено. Беше загърната в невероятно палто, обточено с тъмна кожа; отдолу се подаваха чифт елегантни пантофки в тон.

— Мястото ми не е тук, Мейтланд — заяви лейди Кавендиш, все още усмихната. Приведе се напред. — Само че дойдох да погледна нещо.

Емили не продума. Господарката се плъзна покрай нея, продължи по коридора, а дрехата се разстла по мраморния под. След това погледна през рамо.

— Вратата отключена ли е? — попита тя.

Входната врата на къщата беше огромна: господин Брадфийлд щеше да я отключи след час.

— Не, госпожо — отвърна тя.

Господарката й спря.

— О, колко досадно — рече тя на себе си. — Човек е затворник в собствения си дом. — Каза го небрежно и се върна към стълбите. — Предполагам, че след малко Амели ще ми донесе чай — отбеляза тя. — Ще й предадеш ли, че я чакам?

Емили зяпна ужасено другата жена. Йерархията сред прислугата гласеше, че обикновена прислужница няма право да разговаря с прислужницата на господарката. Дори главната прислужница имаше право да се обръща към Амели единствено при спешни случаи.

— Разбира се, че не можеш — досети се с раздразнение лейди Кавендиш, когато видя изражението на Емили.

— Ако желаете, госпожо, ще отида да съобщя на госпожа Джослин.

Господарката я изгледа от височината на стълбището. Беше много симпатична жена, каза си Емили. Дори красива. „Като птица в златна клетка“, отбеляза веднъж господин Брадфийлд. Сега изглеждаше като златна: красива коса и красиви дрехи и много бледа. Да не беше болна, запита се Емили. Човек трябва да е болен или луд, за да обикаля долу по това време на деня, нали така? Господарката обаче се наведе към нея и постави пръст на устните си, а усмивката й бе по-широка откогато и да било.

— Много необмислено от моя страна да сляза долу и да те притесня — подхвърли тя. — Няма да спомена и дума. Нито пък ти.

Емили отново заби поглед в пода. Нито дума. Нямаше да издаде и звук. Беше свикнала да си мълчи.

Чу шумоленето на дрехата нагоре по стълбите, след това до нея долетя гласът на господарката й.

— Има едно огромно дърво на алеята — провикна се небрежно тя. — Исках да го видя. Вижда се и от моята стая — съвсем близо до къщата е. Кажи и това на госпожа Джослин.

 

 

До седем „аутсайдерите“ се бяха събрали на алеята пред къщата: главният градинар, Робърт Марч и трима помощник-градинари; каруцарят и ковач Джозая Армитидж, синът му Джак и две конярчета. Изпратиха Алфи да им помага, увит в одеяло от конюшнята, пристегнато на кръста със стар кожен каиш.

Огромният бук беше полегнал на една страна. Миналата година бе напълно разлистен и част от листата все още не бяха окапали. Робърт Марч се почеса по главата и заяви, че това е мистерия. Старото дърво — всички дървета покрай алеята бяха садени през 1815 година — сигурно беше със слаби корени, реши той, макар да не виждаше причина да се пречупи. Всички оглеждаха алеята, дълга петстотин метра, от двете й страни бяха засадени букове, чиито клони се събираха над главите им.

— Не искам някое друго да падне — чуха мърморенето на Марч, докато заедно с момчетата се хващаше за брадвите и трионите.

Беше студено, а тази работа изискваше време. Щом по-малките клони бяха махнати, Марч нареди на помощниците си да нарежат клоните на дребно и да ги натрупат на широкия завой на алеята пред къщата, докато опипваше с крак за ниската метална жица, където бе границата между тревата и чакъла. Една част от клоните щеше да отиде за подпалки, друга част за плет; нищо нямаше да остане неизползваемо.

Джозая Армитидж погледна Марч: седемдесетгодишният йоркширец се беше привел, докато си вършеше работата, а дъхът му се носеше бял във въздуха около него. Марч беше едър, широкоплещест, лицето му бе винаги зачервено, но Джозая знаеше, че не му е работа да се обажда и да го съветва да понамали темпото. Марч бе изпълнен с горчивина, груб човек, същински фелдфебел. Джозая бе виждал помощник-градинарите да треперят, когато ги погледне, а миналото лято Марч уволни един от тях единствено, защото човекът бе отскочил до селото, за да помогне на съпругата си, която вече четвърти ден имаше родилни мъки с първото им дете. Човекът се върна ухилен, доволен. Усмивката му не се бе запазила дълго. Марч го хванал за яката, завлякъл го до края на алеята и го изритал. А на следващия ден Джозая видя Марч нежно да опрашва доматите в оранжерията с помощта на фина четчица с три косъма, все едно нищо не се беше случило, сякаш едно младо семейство не се нуждаеше отчаяно от препоръка — единствената възможност за нова работа.

Сега градинарчетата и конярчетата работеха под негов надзор и сечаха дървото, без да смеят да вдигнат поглед. Най-сетне Марч се изправи.

— Върви да докараш коня — обърна се той към Джозая. — И коня, и каруцата за слама.

Джозая се облегна на брадвата, която бе размахвал досега, и погледна Марч в очите. По лицето на каруцаря се стичаха струйки пот.

— Бъдете така любезен, господин Армитидж — отстъпи Марч.

Джозая и синът му минаха по снега, изкараха каруцата през поляната, за да не минават точно пред къщата. Марч остана да ги наблюдава, докато се отдалечаваха; помощник-градинарите се подсмиваха зад гърба му. Ако Марч беше камък, то Армитидж беше йоркширски кремък — избухлив и остър, непреклонен като дългите зими. Той приемаше заповеди единствено от лорд Кавендиш; момчето Хари слушаше с отворена уста всяка дума, която Армитидж изричаше, докато собственият му баща беше в Лондон през осемте години като член на парламента. Хари често си мълчеше в присъствие на баща си, а той беше рязък с него, затова пък Хари говореше охотно и до насита с Армитидж през цялото си детство и дори сега би предпочел да живее в топлината на конюшнята, редом с конете, стига да имаше как. Марч знаеше много добре, че нещата няма да се променят, въпреки че Хари щеше да навърши деветнайсет догодина.

Към десет отново започна да вали сняг и Марч забеляза лейди Кавендиш на прозореца в приемната, скръстила нетърпеливо ръце пред себе си. Когато отстъпи, входната врата се отвори. Появи се Уилям Кавендиш, облечен в балтон, и заслиза по дългите стълби от пясъчник.

Щом забеляза, че херцогът крачи бързо към него, Марч докосна периферията на шапката си.

— Милорд.

Кавендиш заслони очи с облечената си в ръкавица ръка, за да не му блести снегът.

— Още колко време?

— Вече сложихме примка — отвърна Марч.

— Ами останалите дървета?

— Май са си добре, милорд.

— Изкарай мъжете на алеята да почистят снега, щом конят дойде. В дванайсет искам да закарам колата на гарата.

Марч кимна. Чакаше Уилям Кавендиш да каже нещо друго: например че персоналът може да пие по чаша гореща напитка на задния вход или в дома на Марч в оградената градина зад кухнята. Кавендиш обаче не каза и дума. Просто се отдалечи.

Едрият кон се върна след петнайсетина минути. Джон Армитидж беше от едната страна, стиснал повода, а Джак се возеше в каруцата. Тримата крачеха през кротко падащия сняг — фина бяла завеса, която ги превръщаше в едва различими призрачни силуети, особено сивия жребец с едрите му бели копита — докато не стъпиха в началото на алеята. Тогава конят — висок почти метър и деветдесет, тежък цял тон и половина — спря и дъхът му излезе на валма. Ледени гранули започваха да се образуват по хамута и подплатата. Момчетата спряха да секат. Алфи протегна ръка към хамута и конят обърна едрата си, масивна глава, за да погледне момчето. Алфи притисна лице към топлия хълбок.

— Венсеслас — рече той. — Стари приятелю, стари приятелю.

 

 

Октавия не помнеше някога да не се е страхувала от Хелън де Монтфорт.

„Страх“ може и да бе твърде силна дума, защото чувството, което я владееше, бе много по-неуловимо. По-скоро приличаше на неудобството, което една жена изпитва около друга, нещо, което се зараждаше в стомаха на Октавия, подобно на стягане на диафрагмата всеки път, когато Хелън влезеше в някоя стая.

Жената бе сякаш изтъкана от чар, наистина неподправен чар. Хелън бе далечна братовчедка на Уилям, продукт на видното семейство Бекфорт, образована, живееше в Париж, известна — ако можеше да се вярва на приказките й — като домакиня, така че можеше да бъде единствено и само чаровна. Октавия въздъхна, започна да барабани с пръсти по кордата на завесата, приглади кадифената тъкан. Хелън бе винаги елегантна в тоалети на „Уърт“ от Париж; с малко, дръзко личице, гъста светлоруса коса и тънка, лисича усмивка, и както Октавия чу самата Хелън да казва — на парти в Лондон преди години — „танцуващи очи“. Може и да танцуваха пред мъжете, но за Октавия бяха пресметливи и пронизващи. Ако изобщо танцуваха, то бе, защото замисляше нещо.

Октавия бе седнала във втория хол и чакаше. На Хелън, разбира се, щеше да й се стори безкрайно смешно, че има сняг. Щеше да бъде очарователно, типично по северняшки, че е паднал сняг, че има лед, че едно от дърветата вече го няма и пънът е потънал в езерце от стърготини и то точно пред къщата; та всичко това щеше да й се стори толкова недодялано. Октавия бавно разплете кордата от пръстите си.

Ето го и автомобилът; показа се на завоя при вилата. На вратата се почука и господин Брадфийлд застана на прага.

— Мадам де Монтфорт пристига, госпожо — заяви той.

— Знам — отвърна Октавия. — Доведи я направо тук. Провери дали стаята горе е затоплена. Накарай Амели да се погрижи за дрехите й.

Докато излизаше, Брадфийлд изви дискретно вижда. Октавия прехапа устни. Разбира се, че всичко това бе вече свършено.

В коридора се чу шум. Отвори се врата, последва суматоха от гласове. Наш, лакеят, забърза надолу по външните стълби по обичайния си дразнещо женствен начин. Октавия се обърна към огледалото над камината и приглади коса. Бе наистина нелепо да се дразни от Наш, помисли си тя. Той бе опитно и много внимателно момче. Чу, че разтоварват багажа. Хелън щеше да свие устни, задето вдигаха толкова шум на няколко крачки от нея. Прислугата не трябваше да издава и звук. Входната врата се тресна с гробовен тътен.

И ето че Хелън неочаквано влезе в стаята, смъкна дългите си ръкавици от ярешка кожа, пусна огромното си палто на пода и разпери ръце.

— Колко ми е студено само — разсмя се тя. Застаналият зад нея Уилям прескочи палтото и Брадфийлд се втурна да го вдигне. — Вдървена съм като труп! Не ми остана никаква кръв! Пипни ме само! — Хелън притисна лице до бузата на Октавия. — Миличкото ми момиченце — прошепна тя. Беше с някакъв младежки парфюм: ухаеше на виолетки. Отстъпи крачка назад и задържа домакинята на ръка разстояние. — Изглеждаш прекрасно! — възкликна тя. — Какво е това? „Кало Сор“? Не бях виждала дневните им рокли. Невероятно и колко изтънчено! Колко смело да избереш лавандулово за зимен ден! Този цвят придава бледност. Но на теб. — Тя се усмихна и огледа Октавия. Беше метър и седемдесет и осем и изглеждаше още по-едра заради обемната пътна шапка с гарнитура от фазанови пера. — На теб, мила. — Приведе се към лицето на Октавия, сякаш се канеше да й признае тайна. — На теб ти отива безкрайно много.

А ти, мила, си истинска пародия, помисли си домакинята. Много добре знаеше, че до вечерта възторжената Хелън ще отстъпи място на умислената, интелигентна Хелън, която ръси иронични остроумия. Само че тази първоначална словесна атака винаги я объркваше и смущаваше.

— Хелън — усмихна се тя. Нервният възел в стомаха й се отпусна едва-едва. — Заповядай, седни.

 

 

В ранния следобед, когато Уилям се качи в стаята си, отвън продължаваше да долита шумът от суетнята на алеята.

Обядът бе приятен; разговаряха за времето, разбира се. И за семейство Станингфийлд, които бяха вече пристигнали, но отидоха до Ричмънд, за да се видят с роднини; за Хари, който тръгна с тях; за чара на приветливата гара с коледните венци и Бадли, приятния началник-гара. Тримата любезно обсъдиха връщането на Уилям с автомобила „Нейпиър“, за да посрещне Луиза и Шарлът, които пристигаха със следобедния влак.

И въпреки това Уилям ругаеше на всяко стъпало. Ругаеше и себе си, и проклетата жена, която не излизаше дори за миг от ума му; ругаеше времето; ругаеше приветливата усмивка на Бадли и цялата проклета коледна пародия. Погледна през прозореца и изруга и тъпия Марч, когото баща му ненавиждаше, когото и той самият ненавиждаше, ала не можеше да отрече уменията му в градината. Ругаеше и наследената склонност да пренебрегва нещата, да ги остави сами да се оправят. Представяше си, че проблемът е решен, когато му обръщаше гръб.

— Дяволите да я вземат — изломоти той. — Да върви по дяволите, по дяволите. — Обърна гръб на прозореца и на коня, покорно свел глава, и на натоварената каруца, спряла в снега; сви юмруци, огледа се, за да си намери някакво занимание. Беше казал на Октавия, че не се чувства добре, ала това бе лъжа. Остави я с Хелън, което бе проява на жестокост от негова страна; забеляза умолителното изражение на съпругата си, докато излизаше, а докато вървеше по коридора, чуваше стържещия глас на братовчедката.

Погледна се в огледалото. Мъж с маниери, мъж от класа, типичен представител на своята класа. Изпънатият гръб, вирнатата брадичка, правите рамене — стойката, която му беше внушена още от дете, докато седеше на стола в детската стая по цял час с вързани стъпала за краката на стола, а тялото завързано за дървената облегалка. Невероятно, че подобни неща съществуват, помисли си той. Огледа лицето си, съвсем като на баща му: все още тъмна коса, същата иронична, пренебрежителна към самия себе си усмивка, в очите му продължаваше да блести момчешко удоволствие и искрица хумор. Октавия му беше казала, че лицето му е много приятно. Извърна поглед, отпусна тежестта на дланите си; след това неочаквано грабна тежката китайска кана от тоалетката и я хвърли. Тя се разби в стената до леглото, раздробените парчета се разпиляха по пода. Пристъпи и ги подритна и тогава чу звука, нотка на самоунищожително, смазващо безсилие.

Какво можеше да направи? Боже господи, та те разчитаха на него. Всеки един от обитателите в тази къща зависеше.

Спомни си един августовски следобед как баща му седеше на брега на реката под Ръдърфорд. Сутринта беше валяло, той помнеше колко свежа бе тревата, колко бистра водата. Фракът му беше смачкан под него, обсипан с петна от тревата. Уилям се втурна напред: на колко да е бил по онова време, на пет, може би на шест? Втурна се по дългия склон към реката и се опита да се гушне под ръката на баща си.

— Какво има? — бе попитал баща му.

— Тя.

— И коя е тази тя?

Последва мълчание, докато Уилям риташе камъни в реката и ровеше с върха на обувката си.

— Никоя.

Баща му търпеливо прибра молива.

— Ела с мен — бе настоял той. — Връщаме се в къщата. — Уилям отказа да стане. — Какво има? — бе попитал баща му. — Заради Кимбъл ли е?

Той мразеше детегледачката. Уилям се бе разплакал.

Баща му го изправи на крака, хвана ръката му, а пръстите им се преплетоха.

— Не послушанието е важното, Уилям — започна той. — Важен е куражът.

Кураж, не послушание.

Кураж. О, боже.

Как само му се искаше старият да е тук сега — желаеше го с цялото си сърце. Баща му почина, когато той беше на шестнайсет, а майка му, когато стана на двайсет и шест. Те бяха тиха двойка, безкрайно предани един на друг. Трудно бе човек да си представи, че са издънки на рода Бекфорт, онова алчно семейство, което навремето бе управлявало свой остров от Западните Индии и бе заграбило всичко, до което бе успяло да се добере: захар, роби, данъци, власт. Дядото на Уилям бе дал Ръдърфорд на сина си, тъй като се срамуваше, че момчето се интересува повече от растения, цветя и египетски котки, отколкото да живее в Лондон и да се представя в двора. Бащата на Уилям бе изпратен тук, оставен в изгнание, за да не позволи на останалите представители на рода Бекфорт да го прокудят с присмех от обществото. Всички преживяха истински шок, когато чичото на Уилям почина неочаквано и баща му наследи титлата. Въпреки това старият никак не се интересуваше от Лондон: изгнанието в Йоркшир му харесваше, той бе обикнал това място. Интересуваше се от фермите и градините; построил бе голям парник и оранжерията. Имаше дванайсет кучета, пълна конюшня, дори състезателен кон, който участваше в надбягванията в Йорк. Беше мил и великодушен. Никога през живота си не бе излъгал друг човек.

Никога не бе излъгал друг човек. Уилям се стовари в близкия стол и отпусна глава в ръцете си.

Всеки път, когато му се приискаше да бъде с баща си, а това се случваше доста често, той отиваше в библиотеката, посягаше към безценните амулети и камъни на баща си и усещаше как трепери над тях, обхванат от страх, че истината може да излезе наяве — а тази истина не можеше да признае пред никого, дори пред Октавия — че тръпне от страст да поеме в ръце онова, което баща му бе обичал. Влезе в тази стая в деня, в който погребаха Уилям Кавендиш, седми граф на Ръдърфорд, отпусна се в египетския стол на баща си и се почувства съвсем сам и изоставен. Страхуваше се от отговорността, че ще стане осми граф, и от онова, което се очакваше да постигне от този ден насетне.

— Татко — промълви той. — За бога, татко, кажи ми какво да правя.

 

 

Следобедът преваляше; дървото бе извлечено зад кухненската градина; светлината гаснеше. Когато последните капчици светлина угаснаха в небето, лампите в Ръдърфорд бяха запалени. В покрития със сняг парк се възцари мълчание, но долу в къщата, атмосферата бе нажежена.

Емили се бе изправила пред госпожа Джослин в хола на икономката.

— Къде, за бога, ти беше умът? — попита по-възрастната жена.

— Нямаше какво да направя — оправда се Емили. — Тя заговори.

— Тя ли? — повтори икономката. — Тя, значи.

— Лейди Кавендиш, госпожо.

— А ти какво търсеше пред лейди Кавендиш?

— Позволете да уточня, госпожо, тя беше пред мен.

— Моля?

Емили се поколеба.

— Не че ми пречеше. Беше на стълбите, когато излязох от хола. Тя беше застанала — искам да кажа лейди Кавендиш, — беше застанала на стълбите и тръгна към вратата и ме попита дали е отключено. След това каза, че иска чай, та да кажа на госпожица Амели. А след това… след това заговори за дървото.

Госпожа Джослин я наблюдаваше.

— И ти отиде при господин Брадфийлд.

Думите бяха изречени с неподправено презрение.

— Не, госпожо — опита се да обясни Емили. — Идвах да ви кажа на вас… идвах да кажа на готвачката… Бях в коридора и господин Брадфийлд…

Госпожа Джослин вдигна ръка, за да спре потока думи, който се изливаше от устата на Емили. Тя седеше в меко кресло пред запалената с въглища камина и продължи да наблюдава прислужницата.

— А сега искам ти да ми кажеш какво ти е.

Емили усети как кръвта й се вледенява.

— Нищо ми няма, госпожо.

По-възрастната жена я огледа.

— Напълняла си.

Емили мълчеше.

— Ела тук.

Тя пристъпи колебливо напред и икономката я стисна за китката, дръпна я към подлакътника на стола. Вгледа се в лицето й и отпусна длан на корема на момичето.

— Да не би да си въобразяваш, че не знам какво те мъчи?

— Добре съм.

— Кой е виновникът? Освен теб, Емили?

— Добре съм — повтори младата.

— Джак Армитидж, нали? Някое от фермерчетата ли?

Емили усети как се олюлява.

— Никой — заяви тя.

Госпожа Джослин въздъхна.

— От всички момичета, мислех, че ти поне имаш здрав разум — оплака се тя. — Ще разбера. Ще открия кой е виновникът. — Дръпна Емили още по-близо. — В кой месец си? — попита тя по-мило. — Четвърти? Пети? — Присви подозрително очи. — По-напреднала ли си?

— Не е това — отвърна Емили.

— Не ме лъжи, дете.

— Не е това. Лошо ми е. Ям прекалено много.

— Ти ли? — изсумтя подигравателно госпожа Джослин. — Ти не слагаш залък в уста — рече тя. — Ръцете ти… ръцете ти. Погледни ги; само кожа и кости си. Гладуваш, за да не проличи. Въобразяваш си, че няма да разбера ли? Да не би да мислиш, че нямам очи? Мислиш ли, че не съм виждала същото и преди?

Момичето затвори очи.

— Не е Джак — промълви тя. — Вече не.

Икономката отпусна рязко ръка. Въглищата изсъскаха зад решетката.

— Емили Мейтланд — започна тя. — Това е благочестив дом и господ ще те порази заради лъжите ти.

 

 

Същата нощ долу в къщата цареше трескава работа. По традиция, масата на Бъдни вечер се слагаше в голямата зала, вместо в трапезарията. Шестметрова коледна елха, отсечена от имението, се пъчеше гордо в единия край на залата — дървата в тюдорската камина бумтяха в другия край. Цялото семейство си беше у дома; децата Хари, Шарлът и Луиза бяха слезли първи, момичетата бяха облечени в свободни, ефирни рокли, а Хари в нов официален костюм, доставен същата седмица от Лондон. Гласовете и смехът им отекваха в кухнята. Шестнайсет гости бяха настанени в девет от гостните.

Всички от персонала, освен камериера на господаря и прислужницата на господарката, работеха на най-долния етаж. Готвачката, помощниците, кухненската прислужница, прислужницата от килера, разчитаха на помощта на общата прислужница, докато подготвяха антрета, хапки, ястието с дивеч сред облак пара, която се вдигаше от супи, риба, котлети, месо и патица, които се прехвърляха от черната печка на масата, а оттам в плата за сервиране. Икономът, първият лакей и двама втори лакеи се грижеха за подреждането на масата и сервирането на храната.

За известно време, в пет и трийсет, трите прислужници-камериерки можаха да си поемат дъх, да похапнат нещо малко с останалите; след това двете слугини, които поддържаха приемните, бяха повикани да помогнат на Амели да облекат дамите. Хелън де Монтфорт си имаше своя прислужница, малка парижанка, която не говореше английски, а пък Айда Станингфийлд бе наела компетентно и работливо момиче, но другите имаха нужда някой да им помогне с косата и роклите. Щом гостите слязоха на вечеря, трите прислужници-камериерки се качиха отново в стаите, прибраха дрехите, оправиха леглата, затоплиха ги, подкладоха отново камините, затвориха кепенците и дръпнаха завесите, напълниха каните с вода и поставиха столовете по местата им.

Изтощената Емили слизаше по задното стълбище, когато я видя първият лакей, Харисън. Тя искаше да го избегне, защото веднъж той се опита да я притисне в двора, да навре лице в нейното и бе потърсил устните й със своите. Тогава миришеше на бирата, която измъкваше тайно от килера на Брадфийлд, когато домакинът обърнеше гръб. Стори й се, че и тази вечер ще се опита да направи нещо, защото на лакеите им позволяваха да изпият по чаша бренди, за да отпразнуват Коледа в полунощ.

— Здравей, Мейтланд — поздрави той. — Сама ли си?

Тя се опита да се шмугне покрай него.

— Върви да намериш Марч — рече той.

— Какво?

— Не ми отговаряй.

— Господин Марч ли? — попита тя. — Забранено ми е да излизам.

— Предавам ти съобщение от господин Брадфийлд.

— Но той сигурно е в къщата на градинаря.

Харисън въздъхна.

— Това е повече от очевидно, нали? — рече той. — Кажи му, че лейди Кавендиш иска гардении.

— По средата на вечерята ли?

— След вечеря, глупачке.

— Но аз трябва да занеса още вода в стаите.

— Тогава се размърдай. — Най-сетне той се ухили. — Не искаш да я разочароваш, нали? Нейно благородие иска да се похвали със скапаните си забележителни гардении.

Тя се отдръпна, сякаш той я беше ударил. Той обаче отмина и се усмихна на собственото си гадно отношение, а щом зави към кухнята, лицето му отново стана безизразно. След секунди се показа заедно с Наш, понесли сребърни подноси с куполообразни капаци, в които тя видя отражението си, както бе застанала в коридора — бяла престилка и бледо лице.

— Хайде, мърдай — нареди Харисън. Кимна към гардеробното. — Облечи палто. Придай си интелигентен вид.

 

 

Тя затича. Наметнала мъжко палто на раменете, излезе през задната врата, заситни през двора, като се пързаляше на всяка крачка. В края на двора имаше порта на зида, която водеше към ъгъл на кухненската градина, а от лявата страна, на друг зид се намираше вратата към терасата с розите. Тук нямаше почти никаква светлина: кухненската градина беше просторна, стотина оградени квадратни метра, от едната страна се виждаше парникът, построен от седмия граф преди четирийсет години. Градинарите превиваха гръб, за да произведат най-модерното: ананаси, пъпеши и ягоди преди началото на сезона. Имаше бадемови и кайсиеви дървета, а в далечния край — палми и папрат. Напоследък отглеждането на папрат се беше превърнало във всеобща слабост; и най-вече любимо занимание на дамите. Без да спира да подтичва, обувките й мокри от пресния сняг по почистените пътеки, Емили пристигна пред вратата на парника и я отвори. Най-краткият път към къщата на градинаря бе оттук.

Щом влезе, тя спря, за да усети промяната в температурата. Въпреки снега, тук бе влажно и задушно; някъде над главата й капеше вода. Вдигна поглед и забеляза кондензацията като покривало от матови капки по затворените прозорци на покрива. От външната страна на стените минаваха тръби с гореща вода, които от време на време пропукваха при всяко разширяване и свиване. На места покрай зелените растения имаше пейки. Един пролетен ден, когато минаваше отвън, забързана да свърши нещо, тя видя Шарлът и Луиза; помнеше как надникна през стъклото и си каза колко са прелестни, докато четяха заедно, а слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците и хвърляха светлина и сенки по белите им рокли. Малкият им териер Макс се беше свил до краката им, дълбоко заспал. Помнеше как ги наблюдава, сякаш бяха призраци от друг свят: красиви, безгрижни, щастливи.

Пое по пътеката в парника. Може би щеше да види гардениите; може би, за по-бързо, можеше да занесе няколко, без да притеснява Марч. Как ли изглеждаха гардениите, запита се тя. Бяха цветята, които ухаеха много приятно; дали не бяха при орхидеите? Спря пред витрина с цветя, изолирани чрез стъклото дори от най-слабия ветрец, и се вгледа в любопитните малки личица. Бяха красиви, също като дъщерите на господарите и също толкова крехки. Протегна ръка, за да докосне едно и забеляза колко зачервена беше кожата на ръката й до венчелистчето.

Мястото й не беше тук. Изобщо не трябваше да идва; къде й беше умът? В този момент й хрумна, че икономът не я е пращал никъде, че Харисън е решил да се пошегува за нейна сметка. Ако докоснеше някое цвете, дори едно-единствено, щеше да бъде наказана; щяха да я накажат, задето е излязла от къщата. Господин Марч щеше да побеснее, ако си позволеше да го притесни. Цялата тази работа беше грешка, просто глупава грешка. Може би в момента я викаха, търсеха я, а тя какво щеше да им каже? Че е ходила да бере цветя, защото някой й бе поръчал да свърши работа, за която бе напълно неподходяща.

Обърна се и най-неочаквано го видя в сенките край вратата. Беше я наблюдавал и пристъпи напред.

— Шега е — рече тя.

— Да, клопка — потвърди той. — За която се наложи да използвам Харисън.

— Ще си навлека неприятности.

— Не, не — прошепна той. — Няма. — Прегърна я и се вгледа напрегнато в лицето й. — Мило малко момиче — продължи той.

Тя се опита да се отдръпне.

— Не съм момиче — тросна се тя. — Вие се погрижихте за тази работа.

Той я целуна. Тя му позволи. Искаше да бъде обичана, поне за момент; искаше да я възприемат по начина, по който той я възприемаше.

Искаше да се превърне в нечия светлинка, да си има име — Емили, Емили — по начина, по който той го мълвеше в момента. Искаше да бъде утешена, поне това щеше да си струва останалото. Просто да бъде утешена и стоплена. Бе готова да легне тук, сред цветята, заслонена от студа.

— Въпреки това си оставаш моето мило момиче — продължаваше да шепне той.

Тя се опита да се отдръпне, положи ръце на раменете му.

— Да, но не съм — натърти тя. — Нима не виждате? Не ви принадлежа.

Той се усмихваше, сякаш не я беше чул. От джоба си извади малка кутийка в тъмносиньо.

— Какво е това? — попита тя.

— Коледа е — отвърна той. — Купил съм ти подарък.

Тя задържа кутийката в ръка и го погледна.

— Какво е това?

— Отвори и виж.

— Трябва да я върна.

— Поне виж какво съм ти купил. — Тя отвори кадифеното капаче. Вътре лежеше тънко златно синджирче и всяка брънка бе във формата на сърце. — Харесва ли ти?

Тя затвори кутийката и му я подаде.

— Не мога да го задържа.

Той сключи пръсти около нейните.

— Ще бъде нашата тайна.

— Нима не разбирате? Кога мога да си го сложа? Момичетата ще го видят. Какво ще кажа?

— Кажи, че ти е оставено от любяща леля.

Тя го погледна и поклати глава.

— Във вашия свят може — рече тя. — Но не и в моя.

Той се разсмя.

— Мила, та ти си моят свят. Вземи го, настоявам.

Тя стоеше разтреперана; въздухът бе твърде наситен и тя не можеше да диша.

— Трябва да си отида — заяви тя.

— Какво, за бога, имаш предвид?

— Налага ми се да замина. Трябва да се прибера у дома — рече.

Той отпусна глава на една страна и се намръщи.

— Да не би някой да е болен? — попита. — Майка ти ли не е добре?

— Не — рече тя. — Не е мама.

Неочаквано си представи лицето на майка си. Знаеше много добре какво ще каже майка й, когато се прибере. Не можем вече да се покажем в църквата. Църквата беше всичко; тя крепеше семейството им, след като баща й почина. Църквата се грижеше паството да им помага.

Църквата им осигуряваше храна. Нямаше нищо по-важно, абсолютно нищо от това майка й да търка стъпалата пред църквата, да мете стаите в жилището на свещеника и да изпраща децата си в новото неделно училище, да ги поддържа чисти. Всичко трябваше да е чисто. Дори стъпалото пред вратата на малката им къщичка на мръсната, тясна улица. Защото и тя принадлежеше на църквата. Защото те трябваше да дават пример. Тя, двамата й братя и двете й сестри трябваше да ходят в църковното училище, да ядат храната, която осигуряваха от църквата, да чистят църковните месингови надгробни плочи и пейките, да се стараят да се проявяват като добри и скромни деца. Чисти и порядъчни, ръцете им свити като за молитва на задните пейки, с промити мозъци, за да помнят цели откъси от Библията. Да засвидетелстват уважение на по-възрастните и висшестоящи, на църковните настоятели, които ги пазеха да не потънат. Майка й вечно повтаряше, че имат късмет, защото милосърдието ги е спасило, след като баща им почина от плеврит. И такива късметлии — невероятни късметлии — че ги представиха на госпожа Джослин, която изяви желание да вземе Емили, защото и тя бе работила като слугиня в църквата и редовно се молеше, когато посещаваше сестра си в града, и бе познала в Емили добро и послушно момиче.

Веднъж му бе разказала всичко това. Случи се миналото лято. Фразата силно го развесели.

— Послушно момиче.

Беше я привлякъл към себе си, за нейно удивление и ужас.

— Мога ли да направя нещо? — попита той.

Тя сведе поглед към кутийката.

— Можете да се погрижите за мен — прошепна тя.

— Да се погрижа ли? — повтори той.

— Ако съм болна.

— Разбира се — усмихна се той. — А ти болна ли си?

Тя не можа да изрече думите. Бяха в устата й, но не успя да ги произнесе.

— Ако съм…

— Но ти няма да се разболееш, Емили — отвърна той. — Не и като баща си. Не и след като живееш тук. — Целуна я отново и се озърна. — Мисля, че трябва да вървиш — призна той. — Заради Брадфийлд, Джослин и останалите.

Тя вдигна поглед към него; той постави кутийката в ръката й.

— Май ще ти докарам големи неприятности, ако това продължи.

— Да продължи ли? — рече тя.

Той направи унила физиономия.

— Искам да кажа, ако стане… — Той замълча. — Ти беше прекрасно момиче, Емили, наистина.

Той тръгна по пътеката, по средата спря и се обърна към нея. Тя продължаваше да стои като статуя до орхидеите. Мъжът разпери безпомощно ръце.

— Безобразно красива — рече той. — Пробвай да го скриеш, ама ще можеш ли.

Докато той се отдалечаваше и вратата на парника се затваряше след него, тя сведе поглед към кутийката, ала не видя нищо.

Не видя абсолютно нищо.

 

 

Беше почти полунощ. Господата се бяха присъединили към дамите в приемната.

Октавия седеше с двете си дъщери. Луиза нежно стискаше ръката на майка си. Петнайсетгодишната Шарлът бе допусната за пръв път на вечерята по случай Бъдни вечер и сега седеше вдървено, за да не пропусне нещо, докато се стараеше да не заспи, сигурен знак, че е силно отегчена. И трите слушаха безкрайния разказ на Хари за Блерио.

— Бих го направил с удоволствие, ами вие?

— Точно летене ли, Хари? Струва ми се опасно и безсмислено.

— Безсмислено! — възкликна той. — Мамо, та това е прекрасно.

— Просто да се носиш, както правят онези хора с балоните — обади се Луиза.

— Не се носиш — сряза я Хари. — Не помниш ли Боумонт преди две години?

— Спомням си, че отиде до Хароугейт и ордата идиоти там те смаза — прекъсна ги Уилям.

— Той обиколи Британия по въздуха и събра десет хиляди лири — сопна му се Хари. — Според мен си беше чудесно.

— Чух, че семейство Белингтън се събудили една сутрин в Доркинг и един бил заседнал сред дърветата им — обади се Луиза. — Просто си висял.

— Какво? — намръщи се Хари.

— Балонът. Провикнали се към хората вътре и те им казали, че отиват към Доувър. Представяте ли си? — Луиза избухна в заразителния си смях. — Съвсем не може да се нарече достойно.

— Ти в състояние ли си да се съсредоточиш над някоя тема за разговор за повече от десет секунди? — попита Хари.

— Хари — прекъсна го Октавия. — Достатъчно, миличък.

— Това е просто модно увлечение — подхвърли Уилям.

— Да, но сега вече изпращат писма по въздуха, нали? — попита Едуард Станингфийлд. — Много ефикасен метод.

— Практическите приложения ще бъдат ограничени — отвърна Уилям.

— Боумонт спечели три надпревари — продължи Хари. — От Париж до Рим, обиколката на Европа…

— А колегата му беше убит — прекъсна го Уилям. — Други двама бяха взривени от собствените им бензинови резервоари.

— О, Уилям, недей — прошепна Октавия. — Бъдни вечер е, все пак.

— Ами — рече Хари, — аз май трябва да се науча.

— Ако аз одобря — сряза го Уилям. — А няма начин да стане. На земята има предостатъчно дейности, които да ти задържат вниманието.

Баща и син преплетоха погледи; Луиза погали коляното на Хари, а Уилям запали пура.

Октавия докосна ръката на Шарлът.

— Посвири на пиано, миличка — прошепна тя. — Като гледам как се цупи Хари, настроението ми се разваля.

— Не знам какво му става на това момче — измърмори Уилям и зае мястото на Шарлът до нея.

— Младост — отвърна Октавия. — Нищо повече, Уилям. Младост.

Хелън беше застанала пред френското огледало, купено от Париж, и изглежда беше въвлякла Алигзандър Кент в дълъг разговор. Елизабет Кент й хвърляше студени погледи от близкото канапе. Хелън беше облечена във великолепна синя рокля, преработена, както бе споделила по време на вечерята с госпожа Станингфийлд, от бална рокля, която била носила през 1890 година.

— Аз съм изключително благоразумна по отношение на парите — бе подхвърлила тя и се бе засмяла небрежно. — В Париж е безобразно скъпо.

Айда Станингфийлд й направи комплимент.

— Много е красива — ами пренасянето на размера…

— Това е сатен „Блубърд“. Правили са ми от него различни тоалети. Всичките по мой дизайн.

— „Блубърд“ ли? — попита по-възрастната жена. На Октавия й беше ясно, че Айда се опитва да определи дали колоритната репутация на Хелън все още я съпътства след толкова години. Навремето Хелън бе скандална личност, но единствено двамата с Уилям знаеха колко скандална. Сега, ако човек я погледнеше, му ставаше трудно да повярва; Октавия с известна доза чувство за вина и много тайно все си мислеше, че Хелън, излъскана и облечена изискано, прилича подозрително много на мъж в рокля. Имаше твърде характерна походка и стойка; те буквално втрещяваха хората. Искаше й се да престане да гледа Уилям така, сякаш споделяха върховна шега, която знаеха единствено те двамата; тя бе почти сигурна, че Хелън го прави, за да отбележи някаква тъпа точка, но дори сега, след толкова години, не можеше да се досети за какво точно става въпрос.

Погледна я безпристрастно над отрупаната с ястия маса и изящно аранжираните пищни цветя и си каза, че човек не може да не отдаде дължимото на Хелън, че макар да беше доста необичайна, тя бе грациозна и изящна. Твърде скромна, за да изтъква наследството си, Октавия се бе привела услужливо напред.

— Плантация Блубърд в Ямайка — обясни тя на Айда, — е била на прадядото на Уилям.

— Това ми е известно — възмути се Айда. — И така, сатенът… Много изобретателно.

Октавия й се усмихна. Тя обичаше Айда и Едуард; второ поколение в бизнеса с памук, от Манчестър, хора, на които обикновено биха отказали място на маса с титулувани особи, но настоятелността й надделяваше над ината на Уилям. Уилям беше заявил, че Едуард Станингфийлд не е в състояние да хване и риба във варел, беше нескопосан стрелец, говореше прекалено високо. А пък съпругата му Айда… Тук обаче Уилям се беше поколебал.

— Да не би Айда да е прекалено весела? — бе попитала Октавия.

Истината бе, че семейство Станингфийлд се занимаваха с търговия, огромното им богатство идваше от манчестърски памук, а не от йоркширска вълна както тяхното. Те обаче бяха щедри и благородни люде; дори бяха построили прилични жилища за работниците си. Преди двайсет и седем години бяха проявили интерес към Октавия веднага щом научиха, че е изгубила баща си. Новината се беше разнесла бързо сред индустриалците и Едуард Станингфийлд държеше под око фабриките на Октавия от дискретно разстояние.

Тя не можеше да не признае, че са много различни от другите гости, истински контраст: бледият, аскетичен лорд Далинг, Хъмфри Вилиърс и новата му съпруга; семейство Кент — крайно бедни и с впечатляващо родословно дърво — които притежаваха първокласни поля за диви кокошки на север; семейство Гардинър, прекрасни, дребнички, и родителите им, съседи на Кавендиш в Лондон. Партито беше изключително приятно, всички се стараеха да са весела компания; до един направиха комплименти за коледната елха, свещите, храната, виното, невероятното фоайе с високия готически таван, уютната, луксозна приемна, в която веднага се забелязваше парижкото огледало.

Хелън доволно се беше изпъчила точно пред него.

Семейство Гардинър обсъждаха предстоящия сезон в Лондон. Тази година Луиза щеше да бъде представена в двора.

— Кога ще отидете в къщата в Лондон? — обърнаха се те към Октавия.

— А, през… март, струва ми се. Преди Великден, за да уредя проби за роклите на Луиза.

Жените се усмихнаха една на друга, свиха съчувствено рамене, тъй като знаеха колко изтощително преживяване е. Гъртруд Гардинър погали домакинята по коляното.

— Луиза със сигурност ще постигне огромен успех — увери я тя. — А онзи човек Гулд, ще дойде ли в Ръдърфорд?

— Кой е този човек? — попита Октавия.

Гъртруд замахна с ръка.

— А, отби се при всички ни, миличка. Твърде енергичен, типичен американец. Пише някаква книга за старите семейства. — Тя въздъхна замислено. — Приятен за компания, но е дилетант, поне според мен, не спира да дърдори за Европа, без да има основателна причина.

Октавия се усмихна, припомни си нещо.

— Струва ми се, че Уилям го спомена. Семейство Гулд били банкери, нещо подобно, нали?

Гъртруд изсумтя.

— Търговия, мила. — Погледна към семейство Станингфийлд и веднага осъзна какъв гаф е направила. — Но много симпатични, така казват. Господинът е… доста объркващ.

Оливия сниши глас.

— Хенриета дел Рей ми каза… — Стрелна Уилям с поглед, за да е сигурна, че няма да я чуе. — Че бил доста…

Гъртруд се засмя тихо.

— Доста, наистина — отвърна тя. — Пази Луиза от него, ако не искаш да я отвлече в Ню Йорк.

Огънят угасваше; Октавия забеляза, че Брадфийлд и лакеят Харисън още са на крак, въпреки че вечерята приключи преди повече от пет часа, и кимна на Уилям да ги освободи.

— Скъпи, мисля, че е време да се качваме — промълви тя. — Какво ще кажеш?

Хората от компанията станаха, дамите посегнаха към шаловете и чантите си. Октавия забеляза как новобрачната двойка почти затича към вратата; толкова бяха сладки. Родителите останаха, а Алисия Гардинър прояви интерес към серия миниатюрни скици, окачени край вратата.

— Продаваха се на Бонд стрийт последния път, когато ходихме — обясни Уилям. — Не са по мой вкус, но Октавия ги хареса.

— Малки портрети — отвърна Октавия. — От Лотрек.

— Той какъв е, художник ли? — попита Вилиърс.

— Някакъв френски художник — отвърна Уилям, когато Брадфийлд отвори вратата.

Октавия погледна съпругата на Вилиърс, семпла женица, която изглежда притежаваше много повече здрав разум, отколкото бе типично за аристократите, и двете размениха заговорнически усмивки.

 

 

Студът веднага се усещаше в коридора; само за час температурата бе паднала драстично. Октавия остави гостите да минат пред нея и изчака на стълбите, докато Айда Станингфийлд спря, за да разгледа портрета на Октавия, нарисуван от Сингър Сарджънт; след това ги проследи с поглед, докато завият наляво по коридора. Вратите се затвориха тихо, когато гостите влязоха в стаите си; лампите на площадката бяха угасени.

Октавия вдигна очи към високия прозорец; издигаше се цели три етажа и всички стъкла бяха подменени от бащата на Уилям с витражи на лози и дървета. Ажурната украса беше в изключително деликатен цвят, но сега отраженията от снега хвърляха отблясъци, очертаваха алеята и парка, който се спускаше към реката.

Докато Октавия стоеше притихнала в полумрака, долови движение някъде долу. Обърна се, ала в първия момент не видя нищо, а след това Уилям се измъкна от хола и погледна през рамо. Беше се върнал за нещо. Тъкмо се канеше да го повика, когато той спря и сведе поглед надолу. От стаята излезе Брадфийлд и двамата мъже заговориха. След това Брадфийлд се обърна и излезе през зелената врата близо до стълбите.

Сега в коридора се виждаха единствено отблясъци от угасващия огън, които пробягваха по високите каменни стени. Чу се шепот, на вратата се мярна синя сянка. Излезе Хелън; каза нещо, изглеждаше напрегната. Уилям замахна с ръце. По същия начин замахваше, когато отказваше на амбициите на Хари: една изпъната, скована длан обърната към пода.

Октавия забеляза как Хелън стиска ръката на Уилям. Бяха допрели глави. Чу го да казва нещо. Много приличаше на: „Няма. Не искам.“ Последната дума отекна леко, заредена с напрежение. Нещо се надигна в гърдите на Октавия, нещо подобно на тръпка от ужас, на далечен спомен, сякаш разиграваше отново отдавнашен разрушителен сън.

След това Хелън целуна съпруга й. Притисна се в него и нежно докосна устните му. Октавия го видя как отстъпва крачка назад, а след това и още една. После обаче спря и я прегърна.

Тя се завъртя.

Остана с гръб към тях и затвори очи. След това прихвана роклята и се опита да изкачи останалите стъпала. Незнайно как, докато бързаше, се оплете в няколкото фусти. Олюля се към корниза на прозореца, протегна ръка и съвсем случайно докосна стъклото.

Почувства вледеняващия му студ и за момент осъзна, че зад измамно тънкото стъкло се е ширнал бял океан, че къщата се носи в леденото бяло море, а някъде там в далечината се чернее белегът на отрязаното дърво и се вие дългата алея…

А по нея някой крачеше.

Октавия се приближи до стъклото.

Навън, съвсем сама в снега, съвсем сама в мрака, Емили Мейтланд вървеше към реката.