Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Нос, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2022)

Издание:

Заглавие: Страшната прокоба

Преводач: Маргарита Миланова; Филип Гинев; Атанас Далчев; Константин Константинов; Лиляна Минкова; Илиана Владова

Година на превод: 1987

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издательство „Радуга“; ДИ „Народна култура“

Град на издателя: Москва; София

Година на издаване: 1987

Тип: сборник

Националност: руска

Печатница: Отпечатано в СССР

Отговорен редактор: Весела Сарандева

Художествен редактор: Пьотр Ивашченко

Технически редактор: Валерия Гунина

Художник: Сергей Алимов

Коректор: Татяна Прокопиева

ISBN: 5-05-001235-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16318

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

III

Ужасни нелепости стават на този свят. Понякога съвсем неправдоподобни неща: изведнъж същият този нос, който си се разхождаше с чин статски съветник и вдигна такъв шум в града, се озова, като че нищо не е било, отново на мястото си, тоест точно между двете бузи на майор Ковальов. Това стана чак през април, на седмо число. Като се събуди и се погледна случайно в огледалото, майор Ковальов видя изведнъж: носа! Хоп с ръката — наистина носа! „Ехе!“ — каза си Ковальов и от радост за малко да затанцува бос из стаята лудешки хопак, но влезе Иван и му попречи. Заповяда му веднага да му полее да се измие и докато се миеше, хвърли още веднъж поглед към огледалото: да, имаше нос! Докато се изтриваше с пешкира, пак се погледна в огледалото: имаше нос!

— Я виж, Иване, на носа ми е излязла май пъпчица — каза той, а си мислеше: „Какво нещастие, ако Иван каже: ами, господарю, не пъпчица, целия ви нос го няма!“

Но Иван каза:

— Няма нищо, господарю, никаква пъпчица няма, носът ви е чист!

„Колко е хубаво, дявол да го вземе!“ — каза си майорът и щракна с пръсти. В това време през вратата надникна бръснарят Иван Яковлевич, но боязливо, като котка, която току-що са набили, задето е откраднала сланината.

— Казвай веднага: чисти ли са ти ръцете! — викна му отдалече Ковальов.

— Чисти са.

— Лъжеш!

— Честна дума, чисти са, господине.

— Хем внимавай.

Ковальов седна. Иван Яковлевич му върза кърпата и само за миг с помощта на четчицата превърна цялата му брада и част от бузата в крем като този, който поднасят на имен ден в семействата на търговци.

„Я виж ти! — каза си Иван Яковлевич, като хвърли поглед към носа, а после наведе глава в обратна посока, да го огледа и отстрани. — Я глей! Я го глей ти, таквиз ми ти работи“ — продължи да си мисли той и дълго гледа носа му. Най-после вдигна лекичко, с невъобразима предпазливост, двата си пръста, за да го хване за крайчеца. Такава си му беше системата на Иван Яковлевич.

— Ей, ей, внимавай! — извика Ковальов.

Иван Яковлевич отпусна ръце, слиса се и се смути както никога не се беше смущавал. Най-после го загъделичка предпазливо с бръснача под брадата; въпреки че му беше много неудобно и трудно да бръсне, без да хване миришещата част на тялото, преодоля най-сетне всички препятствия, като опираше криво-ляво грапавия си палец в бузата и в долната челюст, и го избръсна.

Когато всичко беше готово, Ковальов побърза веднага да се облече, взе файтон и пое направо към сладкарницата. Още от входа извика отдалече: „Момче, чаша шоколад!“ И се втурна веднага към огледалото: носът си беше на мястото! Той се обърна весело и изгледа иронично, с леко присвити очи, двама военни, от които единият имаше нос не по-голям от копче за жилетка. След това се запъти към канцеларията на онова министерство, в което беше подал молба за вицегубернаторско място, а в случай на неуспех, за екзекуторско. Когато минаваше през приемната, хвърли поглед към огледалото: носът си беше на мястото! После отиде при един друг колежки асесор, или майор, голям присмехулник, на когото беше казвал често, в отговор на разни саркастични забележки: „А, знам те аз тебе, голяма си драка!“ По пътя си помисли: „Ако и майорът не се запревива от смях, като ме види, това ще е сигурно доказателство, че всичко, което трябва, си е на мястото.“ Но колежкият асесор не прихна. „Хубаво, хубаво, да го вземе дяволът!“ — помисли си Ковальов. По пътя срещна щабофицершата Подточина и нейната дъщеря, поздрави ги и бе посрещнат от тях с радостни възклицания: значи, всичко е наред и абсолютно нищо не му липсва. Той разговаря с тях много продължително и като извади нарочно табакерата си, тъпка пред тях доста дълго носа си, и двете отвърстия, като си повтаряше наум: „На̀, да видите, женоря, кокошо племе! И пак няма да се оженя за дъщерята. Без ангажименти, par amour може!“ Оттогава майор Ковальов се разхождаше преспокойно по Невския проспект, обикаляше театрите и къде ли не още. А носът, сякаш нищо не е било, си стоеше на лицето му и се преструваше, че никога никъде не е кръшкал. След това виждаха майор Ковальов винаги в добро настроение, усмихнат, преследващ всички, без изключение, хубавички дами, а веднъж го видяха даже спрял пред едно магазинче в Покрития пазар, да си купува лентичка за орден, не се знае защо, тъй като самият той не беше кавалер на никакъв орден.

Ето каква история се случи в северната столица на нашата обширна държава. Едва сега, след като сме направили необходимите съждения, виждаме, че в нея има много неправдоподобни неща. Без да говоря за това, че са наистина странни свръхестественото отделяне на носа и появата му в разни места като статски съветник — как не е съобразил Ковальов, че не бива да дава във вестникарската агенция съобщение за носа? Не го казвам в смисъл че според мене обявите са скъпи: това е дребна работа и аз съвсем не съм користолюбив човек. Но е неприлично, срамно, лошо! И друго — как се е озовал носът в изпечения хляб и как самият Иван Яковлевич?… Не, не мога да го проумея, просто не го проумявам. Но най-странното, най-непонятното е — как могат авторите да избират подобни сюжети! Признавам, това е вече съвсем необяснимо, то е като… не, не, нищо не разбирам. Преди всичко — абсолютно никаква полза за отечеството, и второ… но и второ — пак няма полза. Просто нищо не разбирам.

И все пак, въпреки всичко, макар, разбира се, да може да се допусне и едно, и друго, и трето, може дори… то къде ли няма несъобразности?… И все пак, като поразмислиш, във всичко това, честна дума, има нещо. Кой каквото ще да казва, но подобни произшествия се случват на този свят — рядко, но се случват.

Край