Николай Гогол
Нос (1)

I

Ha двадесет и пети март в Петербург се случи едно извънредно странно произшествие. Бръснарят Иван Яковлевич, който живееше на Вознесенския проспект (презимето му не се знае и дори върху фирмата, на която е изрисуван господин със сапунисана буза и надпис: „И кръв пускаме“ — няма нищо повече), бръснарят Иван Яковлевич се събуди доста рано и усети миризмата на топъл хляб. Той се понадигна от леглото и видя, че съпругата му, твърде почтена дама, която много обичаше да пие кафе, вади от фурната току-що изпечените хлябове.

— Прасковя Осиповна, аз днес няма да пия кафе — каза Иван Яковлевич, — но ми се ще да си хапна топъл хлебец с лук.

(Тоест на Иван Яковлевич му се искаше и едното, и другото, но знаеше, че е изключено да настоява за двете отведнъж, защото Прасковя Осиповна много мразеше подобни прищевки.) „Нека нагъва хляб, глупакът; толкова по-добре за мене — помисли си съпругата, — ще остане още една чаша кафе.“ И хвърли на масата един хляб.

Иван Яковлевич навлече от благоприличие върху ризата си фрака, седна до масата, отсипа си сол, обели две глави лук, хвана в ръка ножа и с многозначителен израз на лицето почна да реже хляба. Като го разряза на две половини, той погледна в средата и за свое голямо учудване видя, че там нещо се белее. Иван Яковлевич зачовърка предпазливо с ножа и пипна с пръст. „Нещо плътно — каза си той, — какво ли ще е?“

Той пъхна пръсти и измъкна… един нос!… На Иван Яковлевич му премаля; търкаше очи, пипаше: нос, наистина нос! И то сякаш нечий познат нос. Ужас се изписа на лицето на Иван Яковлевич. Но този ужас беше нищо в сравнение с гнева, който обзе съпругата му.

— На кого си отрязал носа, звяр такъв? — разкрещя се тя ядосано. — Мошеник! Пияница! Ще те обадя в полицията. Я го виж ти, разбойника! Вече от трима души чувам, че като бръснеш, така дърпаш на хората носовете, та едва не ги откъсваш.

Но Иван Яковлевич беше ни жив, ни умрял. Той позна, че носът е не на някой друг, а на колежкия асесор^[1] Ковальов, когото бръснеше всяка сряда и неделя.

— Почакай, Прасковя Осиповна! Ще го увия в парцалче и ще го сложа в ъгъла; да полежи малко там, пък после ще го махна.

— Не искам и да чуя! Аз да позволя в стаята ми да лежи отрязан нос?… Прегорял сухар! Знае само да си точи бръснача с ремъка, а задълженията си скоро изобщо няма да може да изпълнява, хаймана, мръсник! Да не искаш аз да отговарям заради тебе пред полицията?… Ах, мърльо мърляв, дръвник! Я го махай оттука! Махай го! Където искаш го носи! Да не съм го видяла повече тук!

Иван Яковлевич беше смазан. Той мислеше, мислеше — и не знаеше какво да измисли.

— Дявол знае как е станало — каза той най-сетне и се почеса зад ухото. — Дали съм се прибрал снощи пиян, вече не мога да кажа със сигурност. Но както по всичко личи, станало е нечувано произшествие: защото хлябът е нещо печено, а носът е съвсем друго. Нищо не разбирам!

Иван Яковлевич замълча. Мисълта, че полицаите ще намерят у него носа и ще го обвинят, го накара да загуби ума и дума. Вече му се привиждаше алената яка, красиво извезана със сребро, шпагата… и той трепереше цял. Най-сетне взе долните си дрехи и ботушите, навлече всички тези дрипи и сподирен от цветистите увещания на Праскови Осиповна, загърна носа в едно парцалче и излезе на улицата.

Искаше да го хвърли някъде: или на тротоара до някоя порта, или просто да го изтърве, уж без да ще, и да свие в пресечката. Но за проклетия срещаше някой познат, който почваше веднага да го разпитва: „Къде отиваш?“ или „Кого си се наканил толкова рано да бръснеш?“ — тъй че Иван Яковлевич все не можеше да улучи сгодна минута. Веднъж вече го пусна, но лостовият стражар още отдалеч му го посочи с алебардата си и каза: „Вдигни го, я виж, изтърва нещо.“ Иван Яковлевич беше принуден да вдигне носа и да си го пъхне в джоба. Обзе го отчаяние, още повече че улицата вече гъмжеше от хора, защото бяха почнали да отварят магазините и бакалничките.

Реши да тръгне към Исакиевския мост: дали няма да успее някак да го хвърли в Нева?… Но аз съм малко виновен, че още не съм казал нищо за Иван Яковлевич, човек почтен в много отношения.

Иван Яковлевич, като всеки порядъчен руски занаятчия, беше страшен пияница. И въпреки че бръснеше всеки ден хорските бради, неговата собствена беше вечно небръсната. Фракът на Иван Яковлевич (Иван Яковлевич никога не носеше сюртук) беше пъстър; тоест той беше черен, но целият на кафяво-жълти и сиви петна; яката беше мазна, а на мястото на трите копчета висяха само кончета. Иван Яковлевич беше голям циник и когато колежкият асесор Ковальов му казваше почти всеки път по време на бръсненето: „Иван Яковлевич, ръцете ти вечно смърдят!“ Иван Яковлевич отговаряше с въпрос: „Че що ще смърдят?“ — „Не знам, братко, но смърдят“ — казваше колежкият асесор; Иван Яковлевич смръкваше енфие, а после го сапунисваше заради тези думи и по бузата, и под носа, и зад ухото, и под брадата — с една дума, където му скимнеше.

Сега този почтен гражданин беше вече на Исакиевския мост. Най-напред се поозърна; после се наведе над перилата, уж да надникне под моста дали шава много риба, и хвърли незабелязано парцалчето с носа. Усети, сякаш изведнъж му смъкнаха десет пуда от гърба; Иван Яковлевич чак се усмихна. Но вместо да отиде да бръсне брадите на чиновниците, той се запъти към едно заведение с надпис: „Ястия и чай“, за да си поръча чаша пунш, и изведнъж забеляза в края на моста кварталния, човек с благородна външност, с широки бакенбарди, с триъгълна шапка и шпага. Премаля му, а кварталният го викаше с пръст и казваше:

— Я ела насам, уважаеми!

Иван Яковлевич знаеше какъв е редът, затова свали отдалече каскета си, а като се приближи, бързо каза:

— Желая ви здраве, ваше благородие!

— Не, не, братле, не съм благородие, ами я кажи какво правеше там, на моста?

— Ами нищо, господине, ходих да бръсна и се поспрях само да видя бързо ли тече реката.

— Лъжеш, лъжеш! Няма да се отървеш току-така, ами ще благоволиш да отговаряш.

— Готов съм да бръсна ваша милост два пъти седмично, даже три, колкото кажете — отговорил Иван Яковлевич.

— Я остави тия приказки, приятелю! Мене трима бръснари ме бръснат и го смятат даже за голяма чест. Ами я разкажи какво правеше там.

Иван Яковлевич пребледня… Но тук произшествието се забулва изцяло в мъгла и какво е станало по-нататък, е абсолютно неизвестно.