Александър Пушкин
Дама пика (6)

VI

Ата̀нде!

Как посмяхте да ми кажете атан̀де?

Ваше превъзходителство, аз казах ата̀нде-с.^[1]

Две неподвижни идеи не могат да съществуват заедно в човешкото съзнание, също тъй, както две тела не могат във физическия свят да заемат едно и също място. Тройка, седмица, асо — скоро заслониха във въображението на Херман образа на умрялата старица. Тройката, седмицата, асото не излизаха от главата му и трептяха на устните му. Щом видеше някоя млада девойка, той казваше: „Колко е стройна!… Истинска тройка купа.“ Питаха ли го: „Колко е часът?“, отговаряше: „Без пет минути седмица.“ Всеки мъж с корем му напомняше асо. Тройката, седмицата, асото го преследваха насън, като приемаха всички възможни видове: тройката цъфтеше пред него в образа на разкошно цвете, седмицата му се представяше като готическа порта, асото — като огромен паяк. Всичките му мисли се сляха в една — да се възползува от тайната, която беше му струвала скъпо. Той почна да мисли за оставка и за пътешествие. Искаше в игралните домове на Париж да изтръгне съкровището от омагьосаната Фортуна. Случаят го избави от главоболия.

В Москва се беше образувало дружество от богати картоиграчи под председателството на прочутия Чекалински, който беше прекарал целия си живот над картите и беше натрупал милиони, като печелеше полици и проиграваше пари в брой. Неговият дълъг опит му беше спечелил доверието на другарите, а гостоприемният дом, прекрасният готвач, приветливостта и веселостта му бяха извоювали уважението на публиката. Той пристигна в Петербург. Младежите нахлуха в дома му, като забравиха баловете заради картите и предпочетоха съблазните на фараона пред примамките на женкарството. Нарумов заведе Херман при него.

Те преминаха редица великолепни стаи, пълни с учтиви сервитьори. Неколцина генерали и тайни съветници играеха вист; млади хора, полулегнали на тапицираните с дамаска канапета, ядяха сладолед и пушеха лули. В гостната на дългата маса, около която се тълпяха двадесетина играчи, седеше домакинът и раздаваше картите. Той беше около шестдесетгодишен, с най-почтена външност; главата му беше покрита със сребристобяла коса; пълното му и свежо лице изразяваше добродушие; очите блестяха, оживени от постоянна усмивка. Нарумов му представи Херман. Чекалински му стисна приятелски ръка, помоли го да не се стеснява и пак почна да раздава.

Играта продължи дълго. На масата имаше повече от тридесет карти. Чекалински се спираше след всяко раздаване, за да даде на играещите време да се разпоредят, записваше загубите, учтиво се вслушваше в техните искания, още по-учтиво оправяше излишния ъгъл, прегънат от разсеяна ръка. Най-сетне играта свърши. Чекалински размеси картите и се приготви да ги раздаде отново.

— Позволете да заложа на една карта — рече Херман, като протегна ръка зад един дебел господин, който понтираше. Чекалински се усмихна и се поклони мълком в знак на покорно съгласие. Нарумов, смеейки се, поздрави Херман, задето е приключил с дългото постене, и му пожела щастливо начало.

— Готово! — рече Херман, като написа с тебешир сумата над картата си.

— Колко? — попита, присвил очи, Чекалински. — Извинете, не мога да видя.

— Четиридесет и седем хиляди — отговори Херман.

При тези думи всички глави се обърнаха мигновено и всички очи се впериха в Херман. „Той е полудял!“ — помисли Нарумов.

— Позволете да забележа — рече Чекалински с неизменната си усмивка, — че играта ви е силна: никой тук още не е залагал повече от двеста седемдесет и пет семпли^[2].

— Какво от това? — възрази Херман. — Ще биете ли картата ми, или не?

Чекалински се поклони с вид на също такова смирено съгласие.

— Исках само да ви съобщя — рече той, — че удостоен с доверието на приятелите си, аз не мога да хвърлям другояче освен срещу пари в брой. От своя страна аз, разбира се, съм уверен, че е достатъчна вашата дума, но за да има ред в играта и сметките, моля ви да сложите парите върху картата си.

Херман извади от джоба си банков чек и го подаде на Чекалински, който, след като го погледна бегло, го сложи върху Хермановата карта.

Той почна да хвърля. Надясно падна деветка, наляво тройка.

— Спечели! — рече Херман, като посочи картата си.

Между играчите се надигна шепот. Чекалински се намръщи, но усмивката тозчас се върна на лицето му.

— Ще искате ли да ги получите? — попита той Херман.

— Бъдете така добър.

Чекалински извади от джоба си няколко чека и веднага се разплати. Херман взе парите и се отдалечи от масата. Нарумов не можеше да се опомни. Херман изпи чаша лимонада и си тръгна за вкъщи.

На другия ден вечерта той пак дойде у Чекалински. Домакинът хвърляше. Херман се приближи до масата; партньорите веднага му сториха място. Чекалински приветливо му се поклони.

Херман дочака новото раздаване, постави карта, като сложи върху нея своите четиридесет и седем хиляди и вчерашната печалба.

Чекалински почна да хвърля. Валето падна надясно, седмицата наляво.

Херман откри седмицата.

Всички ахнаха. Чекалински явно се смути. Той отброи деветдесет и четири хиляди и ги даде на Херман. Херман ги взе и в същата минута се отдалечи.

На следната вечер той пак се яви на масата. Всички го очакваха. Генералите и тайните съветници оставиха своя вист, за да видят тази толкова необикновена игра. Младите офицери скочиха от канапетата; всички сервитьори се събраха в гостната. Всички наобиколиха Херман. Останалите картоиграчи не поставиха свои карти, очаквайки с нетърпение как ще свърши. Херман стоеше до масата, като се готвеше да понтира самичък срещу бледия, но все още усмихващ се Чекалински. Всеки разпечата по една колода карти. Чекалински ги разбърка. Херман изтегли и постави своята карта, като я покри с купчината чекове. Това приличаше на дуел. Дълбоко мълчание цареше наоколо.

Чекалински почна да хвърля, ръцете му трепереха. Надясно падна дама, наляво асо.

— Асото спечели! — рече Херман и откри своята карта.

— Вашата дама е бита — рече приветливо Чекапински.

Херман трепна: наистина вместо асо пред него имаше дама пика. Той не вярваше на очите си, не разбираше как е могъл да сбърка.

В тази минута му се стори, че дамата пика му смигна и се усмихна. Необикновената прилика го порази…

— Старицата! — извика той в ужас.

Чекалински прибра проиграните чекове. Херман стоеше неподвижно. Когато се отдръпна от масата, разнесе се шумен говор. „Чудесно понтира!“ — говореха играчите. Чекалински отново разбърка картите: играта тръгна по своя ред.