Александър Пушкин
Дама пика (5)

V

Тази нощ ми се яви покойната баронеса фон В***. Тя беше цялата в бяло и ми каза: „Здравейте, господин съветник!“

Шведенборг

Три дни след съдбоносната нощ в девет часа сутринта Херман се отправи към *** манастир, дето щяха да опеят тялото на покойната графиня. Той не чувствуваше разкаяние, ала не можеше да заглуши напълно гласа на съвестта, който му повтаряше: „Ти си убиецът на старицата!“ При малко истинска вяра той имаше множество предразсъдъци. Вярваше, че мъртвата графиня може да окаже вредно влияние върху живота му — и се реши да отиде на погребението й, за да измоли от нея прошка.

Черквата беше пълна. Херман едва се промъкна през навалицата. Ковчегът беше поставен на богата катафалка под кадифен балдахин. Покойницата лежеше в него със скръстени на гърдите ръце, с дантелена шапчица и бяла атлазена рокля. Наоколо стояха домашните й: слугите с черни кафтани с ленти с герб на рамото и със свещи в ръце; сродниците — деца, внуци и правнуци — в дълбока жалейка. Никой не плачеше: сълзите биха били une affectatioz^[1]. Графинята беше толкова стара, че смъртта й не можеше да порази никого, и сродниците й отдавна гледаха на нея като на изживяна своето си. Млад архиерей произнесе надгробна реч. С прости и трогателни изрази той описа мирното успение на праведницата, чиито дълги години били тихо, умилително приготвяне за християнска кончина. „Ангелът на смъртта я взе — рече ораторът — бодърствуваща в благи помисли и в очакване на полунощния жених.“ Службата се извърши със скръбно приличие. Сродниците първи пристъпиха да се простят с тялото. После тръгнаха и многобройните гости, дошли да се поклонят на онази, която толкова отдавна участвуваше в техните суетни увеселения. След тях и всички домашни. Най-сетне се приближи старата икономка, връстница на покойната. Две млади момичета я водеха под ръка. Тя нямаше сили да се поклони до земята — и едничка проля няколко сълзи, като целуна студената ръка на господарката си. След нея Херман се реши да приближи до ковчега. Той се поклони до земята и няколко минути лежа на студения под обсипан със смърчови клончета. Най-сетне се повдигна, бледен като самата покойница, покачи се на стъпалото на катафалката и се наведе… В тази минута му се стори, че умрялата го погледна присмехулно, намигайки му с едното око. Херман се отдръпна бързо назад, стъпи накриво и се строполи възнак на земята. Вдигнаха го. В същото време изнесоха припадналата Лизавета Ивановна в преддверието. Този епизод смути за няколко минути тържествеността на мрачния обред. Между посетителите се понесе глух ропот, а съсухреният камерхер, близък роднина на покойницата, пошепна на ухото на застаналия до него англичанин, че младият офицер е неин извънбрачен син, на което англичанинът отговори студено: „Oh?“

Целия ден Херман беше извънредно разстроен. Когато обядваше в един уединен трактир, той като никога пи твърде много с надежда да заглуши своето вълнение. Но виното още повече разпали въображението му. Когато се върна вкъщи, тръшна се, без да се разсъблича, на кревата и заспа дълбоко.

Събуди се чак през нощта: луната осветяваше стаята му. Той погледна часовника: беше три без четвърт. Вече не му се спеше; седеше на кревата и мислеше за погребението на старата графиня.

В това време някой от улицата погледна в прозореца му и тутакси отмина. Херман не обърна никакво внимание. След минута чу, че се отваря вратата в антрето. Херман мислеше, че ординарецът му, пиян както винаги, се връща от нощната си разходка. Но чу непознат вървеж: някой ходеше, влачейки тихо чехлите си. Вратата се отвори, влезе жена в бяла рокля. Херман я взе за старата си дойка и се учуди какво е могло да я доведе по това време. Но бялата жена се плъзна и се озова изведнъж пред него — и Херман позна графинята!

— Дойдох при тебе против волята си — рече тя с твърд глас, — но ми е заповядано да изпълня твоята молба. С тройка, седмица и асо ти ще спечелиш поред, ала при условие че няма да залагаш повече от една карта в денонощие и че през целия си живот вече няма да играеш. Прощавам ти моята смърт, ако се ожениш за възпитаничката ми Лизавета Ивановна…

След тези думи тя тихо се обърна, запъти се към вратата и се скри, влачейки чехлите си. Херман чу как хлопна вратата в пруста и видя, че някой пак го погледна през прозореца.

Дълго не можа да се опомни. Влезе в другата стая. Ординарецът му спеше на пода; с мъка го събуди. Беше пиян както винаги: от него не можеше да се научи нищо смислено. Вратата на пруста беше заключена. Херман се върна в стаята си, запали свещта и записа видението си.