Александър Пушкин
Дама пика (3)

III

Vous m’ecrivez, mon ange, des lettres de quatre pages plus vite que je ne puis les lire.^[1]

Кореспонденция

Едва успя Лизавета Ивановна да си свали връхната дреха и шапката, и графинята прати да я повикат и заповяда пак да впрягат каретата. Те отидоха да се качат. В същото време, когато двама лакеи приповдигнаха старицата и я провряха през вратичката, Лизавета Ивановна видя до самото колело своя инженер; той улови ръката й; преди да се опомни от уплахата, младият човек изчезна — в ръката й остана едно писмо. Тя го скри в ръкавицата и през целия път не чуваше и не виждаше нищо. Графинята имаше навик да задава всяка минута в каретата въпроси: „Кой е този, когото срещнахме? Как се нарича този мост? Какво е написано там на табелата?“ Лизавета Ивановна този път й отговаряше, без да мисли и не на място, и разсърди графинята.

— Какво става с тебе, мила моя! Какво стоиш като гръмната? Ти или не ме чуваш, или не ме разбираш!… Слава богу, аз не фъфля и още не съм изкуфяла!

Лизавета Ивановна не я слушаше. Когато се върнаха вкъщи, тя изтича в стаята си и извади от ръкавицата писмото; то не беше запечатано. Прочете го. Писмото съдържаше признание в любов: беше нежно, почтително и взето дума по дума от някой немски роман. Но тя не знаеше немски и беше много доволна от него.

Ала полученото писмо я безпокоеше извънредно много. За пръв път тя влизаше в тайни, близки отношения с млад мъж. Дързостта му я ужасяваше. Тя се обвиняваше в непредпазливо поведение и не знаеше какво да прави. Да престане ли да седи до прозореца и с невниманието си да охлади у младия офицер желанието за по-нататъшни преследвания? Да му върне ли писмото? Да отговори ли студено и решително? Нямаше с кого да се посъветва, нямаше ни приятелка, ни наставница. Лизавета Ивановна реши да отговори.

Седна до писалището, взе перо, хартия — и се замисли. Няколко пъти почваше писмото си — и го късаше: изразите й се струваха ту твърде снизходителни, ту твърде жестоки. Най-сетне успя да напише няколко реда, от които остана доволна. „Уверена съм — пишеше тя, че вие имате честни намерения и че не сте искали да ме оскърбите с необмислена постъпка; но нашето познанство не би трябвало да почне по такъв начин. Връщам ви писмото и се надявам, че няма да имам занапред причини да се оплаквам от незаслужено неуважение.“

На другия ден, щом видя идващия Херман, Лизавета Ивановна стана от гергефа, отиде в салони, отвори горното прозорче и хвърли писмото на улицата, като се надяваше на ловкостта на младия офицер. Херман изтича, взе го и влезе в сладкарницата. Когато разчупи печата, намери писмото си и отговора на Лизавета Ивановна. Той очакваше тъкмо това и се върна вкъщи, погълнат от своята интрига.

Три дни след това една младичка мамзел с живи очи донесе на Лизавета Ивановна бележка от модния магазин. Лизавета Ивановна я отвори с безпокойство, предвиждайки парични искания, и изведнъж позна почерка на Херман.

— Вие, душичке, сте сбъркали — рече тя, — тази бележка не е за мене.

— Не, тъкмо за вас е! — отговори смелото момиче, без да скрива лукавата си усмивка. — Благоволете да я прочетете!

Лизавета Ивановна прочете набързо бележката. Херман искаше среща.

— Не може да бъде! — рече Лизавета Ивановна, изплашена и от бързината на искането, и от начина, по който беше направено. — Това сигурно не е писано за мене! — И скъса писмото на дребни късчета.

— Ако писмото не е за вас, защо тогава го скъсахте? — рече мамзел. — Щях да го върна на оня, който го прати.

— Моля ви се, душичке — рече Лизавета Ивановна, пламнала от забележката й, — занапред не ми носете писъмца. А на оня, който ви е пратил, кажете, че би трябвало да се срамува…

Но Херман не миряса. Лизавета Ивановна всеки ден получаваше от него писма ту по този, то по друг начин. Те вече не бяха преведени от немски. Херман ги пишеше, вдъхновен от страст, и говореше със свойствения му език; в тях бяха изразени и непреклонността на желанията му, и хаосът на необузданото му въображение. Лизавета вече не мислеше да ги връща: тя се опиваше от тях; почна да им отговаря — и нейните писъмца ставаха все по-дълги и по-нежни. Най-сетне тя му хвърли от прозореца следното писмо:

„Днес има бал у ***-ския посланик. Графинята ще бъде там. Ще останем докъм два часа. Ето ви случай да ме видите насаме. Щом графинята излезе, хората й вероятно ще се разотидат, във вестибюла ще остане портиерът, но и той обикновено се прибира в стаичката си. Елате в единадесет и половина. Тръгнете направо към стълбата. Ако видите някого в антрето, ще попитате вкъщи ли е графинята. Ако ви кажат, че не е — тогава няма какво да се прави. Ще трябва да се върнете. Но навярно няма да срещнете никого. Слугините си седят в тяхната обща стая. От антрето тръгнете наляво, вървете все направо до спалнята на графинята. В спалнята зад паравана ще видите две малки вратички: отдясно за кабинета, дето графинята не влиза никога; отляво за коридора, отдето почва една тясна вита стълба: тя води към моята стая.“

Херман трепереше като тигър, очаквайки уреченото време. В десет часа вечерта той беше вече пред къщата на графинята. Времето беше ужасно: виеше вятър, мокър сняг падаше на парцали; фенерите светеха мъждиво; улиците бяха пусти. Сегиз-тогиз креташе някой файтонджия с мършавата си кранта, търсейки с очи закъснял пътник. Херман стоеше само по сюртук, без да усеща ни вятъра, ни снега. Най-сетне дойде каретата на графинята. Херман видя как лакеите извлякоха под мишници прегърбената старица, загърната със самурена шуба, и как подир нея, в тънко наметало, с глава, накичена със свежи цветя, се мярна нейната възпитаничка. Вратичката се хлопна. Каретата тежко потегли по рохкавия сняг. Портиерът затвори вратата. Прозорците угаснаха. Херман почна да обикаля опустялата къща; приближи се до фенера, погледна часовника си — беше единадесет и двадесет минути. Той остана под фенера, втренчил очи в стрелката на часовника, очаквайки да изминат и останалите минути. Точно в единадесет и половина стъпи на графинината стълба и се изкачи в ярко осветеното антре. Портиерът го нямаше. Херман изтича по стълбата, отвори вратата за вестибюла и видя един слуга, който спеше под лампата в старинно изцапано кресло. С леки и твърди стъпки мина покрай него. Салонът и гостната бяха тъмни. Лампата ги осветяваше слабо от вестибюла. Херман влезе в спалнята. Пред иконостаса, изпълнен със старинни икони, мъждукаше златно кандило. Избелели, тапицирани с дамаска кресла и канапета с пухени възглавници, с олющена позлата, бяха наредени в печална симетрия около стените, облепени с китайски тапети. На стената висяха два портрета, рисувани в Париж от m-me Lebrun. Един от тях изобразяваше мъж на около четиридесет години, румен и пълен, в светлозелен мундир със звезда; другият — млада хубавица с орлов нос, със сресани нагоре сколуфи и с роза в напудрената коса. По всички кътчета стърчаха порцеланови овчарчета, часовници за маса, изработени от прочутия Leroy^[2]; кутийки, рулетки, ветрила и разни дамски дрънкулки, изобретени в края на миналото столетие заедно с Монголфиеровия балон и Месмеровия магнетизъм. Херман мина зад паравана. Зад него се намираше малък железен креват; вдясно беше вратата за кабинета; вляво — другата — за коридора. Херман я отвори, видя тясната вита стълба, която водеше към стаята на бедната възпитаничка… Но се върна и влезе в тъмния кабинет.

Времето течеше бавно. Беше съвсем тихо. В гостната часовникът удари дванадесет; във всички стаи часовниците един след друг отбиха дванадесет — и всичко затихна пак. Херман стоеше, облегнат на студената печка. Беше спокоен; сърцето му биеше равномерно като на човек, който се е решил на нещо опасно, но необходимо. Часовникът удари един и два часа сутринта — и той чу далечен тропот на карета. Обзе го неволно вълнение. Каретата се приближи и спря. Той чу как изтрака спуснатото стъпало. В къщата се засуетиха. Изтичаха хора, чуха се гласове и къщата се освети. В спалнята се втурнаха трите стари прислужнички и графинята, едва жива, влезе и се отпусна във волтеровското кресло. Херман погледна през една пролука: Лизавета Ивановна мина покрай него. Той чу припрените й стъпки по стъпалата. В сърцето му се обади нещо, подобно на угризение на съвестта, и отново затихна. Той се вкамени.

Графинята почна да се съблича пред огледалото. Отбодоха от главата й шапчицата, украсена с рози; свалиха напудрената перука от побелялата й, ниско остригана глава. Карфици се сипеха като дъжд около нея. Жълтата рокля, обшита със сърма, падна в подпухналите й крака. Херман беше свидетел на отвратителните тайнства на нейния тоалет; най-сетне графинята остана по нощница и нощна шапчица; в тази дреха, която прилягаше повече на старостта й, тя изглеждаше по-малко ужасна и безобразна.

Като всички стари хора, графинята страдаше от безсъние. Щом се съблече, тя седна до прозореца във волтеровското кресло и отпрати прислужничките. Изнесоха свещите, стаята пак се освети само от кандилото. Графинята седеше цялата жълта, мърдаше провисналите си устни, като се поклащаше надясно и наляво. В мътните й очи се изписа пълно отсъствие на мисъл; като я гледаше, човек би могъл да помисли, че клатенето на страшната старица става не по нейна воля, а под действието на скрит галванизъм.

Изведнъж това мъртво лице се промени необяснимо. Устните престанаха да мърдат, очите се оживиха: пред графинята стоеше непознат мъж.

— Не се плашете, за бога, не се плашете! — рече той с ясен и тих глас. — Нямам намерение да ви напакостя; дошъл съм да ви помоля за една милост.

Старицата го гледаше мълком и като че не го чуваше. Херман си въобрази, че е глуха, и като се наведе досами ухото й, повтори й същото. Старицата мълчеше както по-рано.

— Вие можете — продължи Херман — да напраните живота ми щастлив и това няма да ви струва нищо: знам, че можете да познаете три карти поред…

Той млъкна. Графинята, изглежда, разбра какво искат от нея; тя сякаш търсеше думи да отговори.

— То беше шега — рече тя най-сетне, — кълна ви се! Беше шега!

— С това няма защо да се шегувате — възрази й сърдито Херман. — Спомнете си Чаплицки, комуто сте помогнали да си възвърне загубеното на комар.

Графинята явно се смути. Чертите й издаваха силно душевно вълнение, но тя скоро изпадна в предишната безчувственост.

— Можете ли — продължи Херман — да ми кажете тези три сигурни карти?

Графинята мълчеше; той продължи:

— За кого пазите вашата тайна? За внуците си? Те са богати и без това; та те не знаят и цената на парите. Вашите три карти няма да помогнат на прахосника. Който не умее да пази бащиното си наследство, все пак ще умре в немотия въпреки всички демонски усилия. Аз не съм прахосник; аз знам цената на парите. Вашите три карти няма да пропаднат напразно за мен. Хайде!…

Той млъкна и с трепет зачака отговора й. Графинята мълчеше; Херман падна на колене.

— Ако някога — рече той — сърцето ви е познавало обич, ако помните нейните възторзи, ако поне веднъж сте се усмихнали при плача на новороден син, ако нещо човешко е туптяло някога в гърдите ви, умолявам ви в името на чувствата, които сте имали като съпруга, любовница, майка — на всичко свято в живота, не отказвайте на молбата ми! Открийте ми вашата тайна! Защо ви е тя?… Може би тя е свързана с ужасен грях, с гибелта на вечното блаженство, с дяволски договор… Помислете: вие сте стара; не ви остава да живеете много — готов съм да взема греха ви върху душата си. Открийте ми само тайната си. Помислете, че щастието на един човек се намира в ръцете ви; че не само аз, но и децата ми, внуците и правнуците ми ще благославят паметта ви и ще я почитат като светиня…

Старицата не отвръщаше ни дума.

Херман стана.

— Стара вещице — рече той, стиснал зъби, — тогава аз ще те накарам да отговориш!…

При тези думи той извади от джоба си пистолет.

При вида на пистолета графинята за втори път изрази силно чувство. Тя закима с глава и вдигна ръка, сякаш да се закрие от изстрел… После се строполи възнак… и остана неподвижна.

— Престанете да вършите детинщини — рече Херман, като взе ръката й. — Питам ви за последен път: искате ли да ми кажете вашите три карти? Да или не?

Графинята не отговаряше. Херман видя, че е умряла.