Стигна го единъ слуга, който носѣше ястие и, като го взе за единъ отъ слугитѣ, предаде му ястието, метна му презъ рамо една кърпа и бърже се върна въ кухнята.

Момчето, като че цѣлъ животъ бѣше слугувало, лесно се промъкна въ стаята съ блюдото въ рѫка, предаде го на другия слуга, а самъ взе да търси херцога.

Като го видѣ, той падна духомъ: херцогътъ не бѣше вече онзи ласкавъ и привѣтливъ непознатъ, а гордъ и недостѫпенъ велможа.

— Може би, той самъ ще ме забележи и ще заговори съ мене, — утѣшаваше се момчето, — тогава ще му върна златната монета.

Като застана задъ стола на херцога, момчето взе да му услужва, както единъ опитенъ лакей умѣе да прави това, но херцогътъ не го забелязваше. Вечерята се свърши, забързаха да вървятъ, а бедното момче не намѣри време да върне на херцога златната монета.

Въ отчаянието си то се завтече при единъ отъ слугитѣ.

— Извинете, моля, — начена то смутено, но азъ трѣбва да поговоря съ вашия господарь, преди да си замине…

— Вижъ какво си намислилъ! Скоро да си идешъ отъ тукъ! — съ презрение отговори слугата, като вдигна рѫка да го удари.

— Можешъ и да ме ударишъ, само ми дай възможность да поговоря съ господаря ти; удари де, — настояваше момчето, — не бой се, нѣма да ти отвръщамъ.

— И тазъ хубава!

— Не се безпокой, да би желалъ, азъ би могълъ, ако не тъй, то инакъ, — момчето му подложи крака си, — и ти би падналъ на очитѣ си.

Слугата не можеше да удържи смѣха си.

— Е, кажи, защо ти е херцога?

— Да ти кажа. Азъ си свирѣхъ на цигулката, а херцогътъ ме слушаше, сетне ме похвали, а, преди да си отиде, извади изъ джеба си една монета и ми я хвърли. Когато я поехъ, видѣхъ, че е златна.

— Е?

— Искамъ да я върна на херцога.

— Какъ да я върнешъ?

— Да, ще му я върна, защото херцогътъ, навѣрно, е несъгледалъ; мигаръ даватъ за такова нѣщо златна монета?

— Ехъ, че си глупавъ италиянецъ! — каза слугата, като махна рѫка и отмина.

— Глупавъ! глупавъ! Не, не глупавъ. Ако херцогътъ, като ми я дадѣше, кажеше: „На, Батисте, тази златна монета, то азъ, разбира се, щѣхъ да я приема, но той нито я погледна, просто я хвърли и, навѣрно, по погрѣшка; а азъ не ща, херцогътъ, като се върне въ Парижъ и си преброи паритѣ, да ме смѣтне безчестенъ човѣкъ. Не, азъ това не приемамъ!“

Настѫпи нощь тъмна, безлунна.

Всички се бѣха разтичали и се готвѣха да тръгнатъ съ факелна свѣтлина.

Слугитѣ, пажоветѣ, всички бѣха на конетѣ си, херцогътъ бавно се качи въ колата си, раздаде се шумътъ на бича, и колата, като се помѣсти тихо, тръгна напредъ.

Бедното момче, като не знаеше, какво да прави, качи се отзадъ на колата и, отъ никого незабелязано, замина съ другитѣ.

Към следващата част или към съдържанието

II. Златната монета

Момчето не знаеше как да отиде до велможата и що да му каже, но все пак то вървеше напред, като се провираше през коридорите и кухните.

Стигна го един слуга, който носеше ястие и като го взе за един от слугите, предаде му ястието, метна му през рамо една кърпа и бърже се върна в кухнята.

Момчето, като че цял живот беше слугувало, лесно се промъкна в стаята с блюдото в ръка, предаде го на другия слуга, а сам взе да търси херцога.

Като го видя, той падна духом: херцогът не беше вече онзи ласкав и приветлив непознат, а горд и недостъпен велможа.

— Може би той сам ще ме забележи и ще заговори с мене — утешаваше се момчето, — тогава ще му върна златната монета.

Като застана зад стола на херцога, момчето взе да му услужва, както един опитен лакей умее да прави това, но херцогът не го забелязваше. Вечерята се свърши, забързаха да вървят, а бедното момче не намери време да върне на херцога златната монета.

В отчаянието си то се завтече при един от слугите.

— Извинете, моля — начена то смутено, но аз трябва да поговоря с вашия господар, преди да си замине…

— Виж какво си намислил! Скоро да си идеш оттук! — с презрение отговори слугата, като вдигна ръка да го удари.

— Можеш и да ме удариш, само ми дай възможност да поговоря с господаря ти; удари, де — настояваше момчето, — не бой се, няма да ти отвръщам.

— И таз хубава!

— Не се безпокой, да бих желал, аз бих могъл, ако не тъй, то инак — момчето му подложи крака си — и ти би паднал на очите си.

Слугата не можеше да удържи смеха си.

— Е, кажи, защо ти е херцогът?

— Да ти кажа. Аз си свирех на цигулката, а херцогът ме слушаше, сетне ме похвали, а преди да си отиде, извади из джоба си една монета и ми я хвърли. Когато я поех, видях, че е златна.

— Е?

— Искам да я върна на херцога.

— Как да я върнеш?

— Да, ще му я върна, защото херцогът навярно е недогледал; мигар дават за такова нещо златна монета?

— Ех, че си глупав италианец! — каза слугата, като махна ръка и отмина.

— Глупав! Глупав! Не, не глупав. Ако херцогът, като ми я дадеше, кажеше: „Вземи, Батист, тази златна монета, то аз, разбира се, щях да я приема, но той не я погледна, просто я хвърли и навярно погрешка; а аз не ща херцогът, като се върне в Париж и си преброи парите, да ме сметне за безчестен човек. Не, аз това не приемам!“

Настъпи нощ тъмна, безлунна.

Всички се бяха разтичали и се готвеха да тръгнат с факелна светлина.

Слугите, пажовете, всички бяха на конете си, херцогът бавно се качи в колата си, раздаде се шумът на бича и колата, като се помести тихо, тръгна напред.

Бедното момче, като не знаеше какво да прави, качи се отзад на колата и от никого незабелязано замина с другите.

Към следващата част или към съдържанието

М. Николски Жанъ Батистъ Люли (2) М. Николски Жан Батист Люли (2)

Метаданни

Данни

Жанъ Батистъ Люли. Вениаминъ Франклинъ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Метаданни

Данни

Жан Батист Люли. Бенджамин Франклин

Информация

История

Сваляне / Връзки

II. Златната монета

II. Златната монета

М. Николски
Жанъ Батистъ Люли (2)

М. Николски
Жан Батист Люли (2)