Лусинда Райли
Седемте сестри (7) (Историята на Мая)

6.

Али не дойде за обяд, но решихме да й дадем малко време, за да осмисли случилото се.

Марина влезе в кухнята, докато Клаудия разчистваше чиниите от масата.

— Говорих с Георг. Ще дойде преди залез довечера. Очевидно баща ви е имал специфични изисквания относно времето на разговора ни с него.

— Ясно. Е, малко свеж въздух след обилния обяд би ми се отразил добре — заяви Кики. — Кой иска да поизлезем с моторницата?

Сестрите ми се съгласиха, вероятно за да избягат от нарастващото напрежение в къщата.

— Дано не възразявате, но ще пропусна — отказах аз. — Някоя от нас трябва да остане, в случай че Али реши да слезе.

Когато четирите се качиха на моторницата с Крисчън, казах на Марина, че се връщам в белведера и Али може да ме намери там, ако й потрябвам. Настаних се на дивана с лаптопа ми и зачетох началните глави от новата книга на Флориано Кинтелас. И тук, също като в първата му книга, прозата беше изключително поетична и точно от любимия ми тип повествование. Действието се развиваше преди сто години, в близост до водопада Игуасу, а историята се въртеше около живота на младо африканско момче, току-що спасило се от тиранията на робството. Сюжетът веднага ме грабна и явно ми е подействал толкова отпускащо, че съм задрямала, а в следващия момент осъзнах, че лаптопът ми е паднал на земята и някой вика името ми.

Свестих се рязко и видях, че е Али.

— Извинявай, Мая. Спеше ли?

— Май да — признах си, незнайно защо с гузна съвест.

— Мама каза, че останалите момичета са на разходка с моторницата, затова реших да поговоря с теб. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не — отвърнах, скована от непредвидената следобедна дрямка.

— Да направя ли по чаша чай? — предложи Али.

— Да, благодаря. За мен обичайният английски.

— Знам — усмихна се тя с вдигнати вежди, преди да напусне стаята.

Като се върна с двете горещи чаши, седна до мен и вдигна своята към устните си, забелязах, че ръката й трепери.

— Мая, трябва да ти кажа нещо.

— Какво има?

Али остави внезапно чашата в чинийката й.

— Забрави чая. Да ти се намира нещо по-силно?

— В хладилника има бяло вино — отвърнах и отидох в кухнята да взема бутилката и една чаша.

Като се имаше предвид колко рядко пиеше Али, ми стана ясно, че онова, което искаше да сподели с мен, трябва да е доста сериозно.

— Благодаря ти — каза сестра ми, като й подадох чашата. — Може да не е нищо особено — подхвана тя, отпивайки глътка вино, — но когато достигнахме мястото, където бяхме видели яхтата на татко, преди да ни се изплъзне, ми направи впечатление, че наблизо беше закотвена и друга голяма лодка.

— Е, едва ли е необичайно — отбелязах аз. — Все пак е краят на юни и Средиземно море несъмнено гъмжи от екскурзианти.

— Да, но… и двамата с приятеля ми разпознахме точно тази лодка. „Олимп“.

Чашата с чай беше на половината път до устата ми, когато чух името. Оставих я с дрънчене върху чинийката.

— А несъмнено знаеш какво се е случило на борда на „Олимп“. Аз лично почетох във вестника по време на полета си дотук.

Али прехапа долната си устна.

— Да, гледах репортаж по новините.

— Не е ли странно, че татко е избрал точно това място да спуснат ковчега му? И че навярно по същото време Крийг Езу е отнемал собствения си живот съвсем наблизо?

Естествено, че го смятах за абсурдно, почти противоестествено съвпадение — поради причини, които никога не бих разкрила пред Али. Но дали беше повече от това? Не ми се вярваше.

— Да — отвърнах накрая, опитвайки да прикрия собственото си изумление. — Странно е. Но съм сигурна, че няма връзка. Все пак двамата дори не са се познавали, нали?

— Не и доколкото знам — отговори Али. — Но нима познавахме нещо друго от живота на татко, освен къщата и яхтата му? Срещали сме само шепа от приятелите и бизнес партньорите му. А и никак не е изключено двамата да са се срещали в миналото. Все пак бяха крайно заможни и преуспели мъже.

— Да, Али, но съм сигурна, че това е било просто съвпадение. Все пак и вие някак сте попаднали там с вашата яхта. Чисто и просто Делос е много красив остров и предпочитана дестинация за летовниците.

— Да, така е. Не мога да се отърся от мисълта, че татко лежи сам на морското дъно. А по време на странната ни среща с яхтата му дори не съм предполагала, че е мъртъв. Камо ли, че се намира някъде под разкошните сини води на онова място. Просто…

Станах и отидох да преметна ръка през раменете на сестра ми.

— Али, моля те, забрави за другата лодка; тя няма нищо общо със случилото се. Но идеята, че си попаднала точно на мястото, където татко е решил да прекара вечността, е някак утешителна. Може пък лятото наистина да си направим пътешествие дотам и да пуснем венец във водата, както предложи Тиги.

— Най-лошото е — зарида Али, — че се чувствам толкова виновна!

— Защо?

— Защото… толкова се забавлявах на яхтата на приятеля ми! Бях толкова щастлива, повече от всякога в живота ми. А истината е, че не исках никой да ме безпокои, затова изключих мобилния си телефон. И през това време татко е умирал! Не бях с него точно когато е имал нужда от мен!

— Али, Али… — Загалих косата й и я залюлях нежно в прегръдките си. — Никоя от нас не беше с него. И най-искрено вярвам, че точно това е искал татко. Моля те, не забравяй, че дори аз, единствената му дъщеря, живееща тук, не си бях у дома, когато се е случвало. Ако съдя по думите на Мама, наистина не е имало с какво да му помогнем. Всички трябва да вярваме в това.

— Да, знам. Но толкова много неща имах да го питам, да му разказвам, а него вече го няма.

— Мисля, че всички се чувстваме така — уверих я печално. — Но поне имаме сестрите си.

— Да, така е. Благодаря ти, Мая — отвърна искрено Али. — Не е ли удивително — въздъхна после, — че животът ни може да се преобърне с главата надолу само за няколко часа?

— Безспорно — съгласих се аз. — Както и да е, когато се почувстваш готова, искам да ми разкажеш какво те е направило толкова щастлива.

— Обещавам. Но не точно сега. А ти как си, Мая? — попита тя, сменяйки внезапно темата.

— Добре — свих рамене аз. — Все още съм в шок като всички вас.

— Да, естествено, а и едва ли ти е било лесно да съобщиш неприятната новина на сестрите ни. Съжалявам, че не бях тук да ти помогна.

— Е, вече си тук и най-сетне ще можем да се срещнем с Георг Хофман, за да продължим напред.

— О, да, забравих да ти предам, че Мама ни иска в къщата след час. Би трябвало да пристигне всеки момент, но първо искал да поговори насаме с нея. Така че — добави Али, — ще ми сипеш ли още чаша вино, докато чакаме?

 

 

В седем часа двете с Али се върнахме в къщата и намерихме сестрите ни на верандата, под последните лъчи на вечерното слънце.

— Пристигна ли Георг Хофман? — попитах ги, след като и ние се настанихме до тях.

— Да, но ни помолиха да изчакаме тук. Двамата с Мама изчезнаха някъде. Типично за Татко Солт. Мистериозен до последно — коментира кисело Електра.

Шестте зачакахме напрегнато, докато Георг не се появи на верандата с Марина.

— Извинеше, че ви бавя, момичета, но трябваше да организирам нещо. Приемете искрените ми съболезнования — рече делово той, протегна ръка през масата и се здрависа с всяка от нас по обичаен швейцарски маниер. — Може ли да седна?

— Разбира се — отвърнах аз и го поканих на стола до мен.

Беше облечен в елегантен тъмен костюм, а бръчките по бронзовото му лице и олисяващата му сребриста коса ми подсказваха, че е прехвърлил шейсетте.

— Ще съм вътре, ако имате нужда от мен — кимна Марина и се прибра в къщата.

— Е, момичета — подхвана Георг. — Много съжалявам, че първата ни лична среща е при такива трагични обстоятелства. Но имам чувството, че познавам всяка от вас посредством баща ви. Първото, което искам да ви кажа, е, че ви обичаше безкрайно. И не само това, ами истински се гордееше с вас. Разговарях с него, тъкмо преди да… ни напусне и държеше да ви предам това.

Блясъкът на сълзи в очите му ме изненада — знаех колко необичайно е за човек като Георг да демонстрира емоции и веднага ми стана симпатичен.

— Първата ни работа е да отметнем финансовия въпрос, а ви уверявам, че всяка от вас ще бъде обезпечена в известна степен до края на дните си. Въпреки това баща ви държеше да не живеете като лениви принцеси, затова ще получавате доход, с който никога няма да изпаднете в недоимък, но и няма да се давите в лукс. За него ще трябва да се потрудите сами, както той самият е сторил. Въпреки това ви завещава имуществото си под мое попечителство, което е огромна чест за мен. По свое усмотрение ще мога да ви подсигурявам допълнителна финансова помощ, ако се обърнете към мен с предложение или апел.

Всички мълчахме, съсредоточени в думите на Георг.

— Къщата също влиза в попечителския фонд, а Клаудия и Марина се съгласиха да останат тук, за да я стопанисват. След смъртта на последната от вас, попечителството ще бъде анулирано, вследствие на което Атлантис ще може да бъде продаден и печалбата ще може да бъде разделена между децата ви. Ако такива не съществуват, сумата ще постъпи по сметката на благотворителна фондация, посочена от баща ви. Аз лично смятам — коментира Георг, — че баща ви е постъпил много мъдро: направил е така, че къщата да остане ваша до края на дните ви, за да знаете, че винаги има къде да се завърнете. Но, разбира се, най-голямото желание на баща ви е всяка от вас да следва пътя си и да гради собствената си съдба.

Сестрите ми се спогледаха, но не можах да определя дали са доволни от решението на татко, или не. Аз самата осъзнавах, че почти нищо не се променяше от практична и финансова гледна точка. Белведерът си оставаше мой — досега плащах на татко символичен наем за него — а с кариерата си можех да се издържам спокойно.

— И така, стигаме до последното нещо, завещано от баща ви. Ще ви помоля да ме последвате.

Георг стана и вместо да тръгне към входната врата на къщата, тръгна покрай фасадата, а ние го последвахме като агнета пастир през градината. Накрая стигнахме до малка градинка, скътана зад стена от безупречно окастрени тисови храсти. От нея се разкриваше директен изглед към езерото, обагрено от залеза, и планините отвъд него.

Горната тераса на градината водеше до стълбище, което се спускаше към малък, осеян с камъчета залив, в чиито бистри прохладни води често се бяхме къпали лятото. Това беше любимото място на татко в цялата градина. Ако не можех да го намеря в къщата, обикновено го откривах поседнал тук, сред грижовно поддържаните цветни лехи, бълващи благоухания на лавандула и роза.

— Е — каза Георг, — това исках да ви покажа.

Той посочи към терасата и всички отправихме погледи към странната, но красива скулптура, която се беше появила в центъра й.

Струпахме се край нея и я заоглеждахме в удивление. Състоеше се от каменен плинт, висок до ханша ми, върху който беше разположена причудлива обла фигура. Като я проучих по-задълбочено, установих, че представлява сложна плетеница от тънки, застъпващи се лентички, в чийто център имаше малка златна сфера. Приближавайки се, осъзнах, че златната сфера всъщност беше глобус с очертанията на континентите, пронизан от тънка метална стрела. По периферията му обикаляше плоска ивица, върху която бяха изобразени дванайсетте зодиакални знака.

— Какво е това? — попита Кики от името на всички ни.

— Армиларна сфера — отговори Георг.

Като видя неразбиращите ни погледи, поясни:

— Армиларната сфера съществува от хиляди години. С нея древните гърци определяли положението на звездите и дори часа. Тези обръчи — той посочи златните ленти, образуващи глобуса — изобразяват екватора и различни линии на географска ширина и дължина. А меридианът, обгръщащ всички тях, минавайки през Северния и Южния полюс, съдържа дванайсетте зодиакални знака. Металната стрелка в центъра сочи право към Поларис, Северната звезда.

— Много е красива — прошепна Ася и се наведе да огледа сферата по-отблизо.

— Да, но какво общо има с нас? — попита Електра.

— Не мога да ви отговоря на този въпрос — отвърна Георг. — Но ако се вгледате, ще откриете, че имената на всички ви са гравирани върху златните обръчи.

Всички се приведохме напред и видяхме, че Георг е прав.

— Ето го твоя, Мая — посочи Али. — След името ти има цифри, които ми приличат на координати — отбеляза тя и обърна на своя обръч. — Да, точно координати са. Такива използваме в мореплаването.

— Има и други надписи, но са на чужд език — коментира Електра.

— На гръцки — обясних аз, разпознавайки азбуката.

— Какво пише? — попита Тиги.

— Ще трябва да ги препиша, за да ги преведа — отвърнах аз и се вгледах в моя надпис.

— Добре, имаме много красива скулптура на градинската тераса. Но какво е значението й? — попита Кики нетърпеливо.

— Както вече казах, не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Георг. — Е, Марина сипва шампанско на верандата по настояване на баща ви. Искаше всички да вдигнете тост в негова памет. След това ще предам на всяка от вас по един плик от него, чието съдържание се надявам да ви просветли повече, отколкото аз съм способен.

Последвахме го обратно през градината, онемели от смайване. Като се върнахме на верандата, наистина намерихме две изстудени бутилки шампанско „Арман де Бриняк“ и поднос с високи кристални чаши. Като се настанихме около масата, Марина закръжи край нас и ни наля.

Георг вдигна чаша за тост.

— Каня ви да почетем забележителния живот на баща ви. Мога да ви уверя единствено, че точно такова погребение искаше: всичките му момичета събрани в Атлантис, дома, който имаше честта да споделя с вас толкова години.

Със сестрите ми вдигнахме чаши като роботи.

— За Татко Солт — казах аз.

— За Татко Солт — повториха в хор останалите.

Всички отпихме неловко, а аз вдигнах поглед към небесата, после го отправих към езерото и планините отвъд него и изпратих на татко любовта си.

— Е, кога ще получим писмата? — попита накрая Али.

— Веднага ще отида да ги донеса.

Георг стана и напусна масата.

— И това ако не е най-странното бдение, на което някога съм присъствала — коментира Кики.

— От Татко Солт всичко може да се очаква — отбеляза Електра с вяла усмивка.

— Може ли още малко шампанско? — помоли Али.

Марина забеляза, че всички сме пресушили чашите си и ни доля.

— Поне ти имаш ли представа какво се случва, Мама? — попита тревожно Ася.

— Не знам нищо повече от вас, chérie — отвърна тя с характерната си тайнственост.

— Просто ми се иска да беше тук — обади се Тиги и очите й внезапно се изпълниха със сълзи, — за да ни обясни лично.

— За жалост не е — напомни й тихо Али, — и някак имам чувството, че е предвидил всичко. Постарал се е да преживеем възможно най-леко ужасното събитие. А сега ни остава да се подкрепяме една друга.

— Права си — съгласи се Електра.

Погледнах към Али и ми се прииска и аз да намирах с такава лекота правилните думи, за да обединя сестрите ни.

Докато Георг се върне от къщата, шампанското ни беше поотпуснало малко. Той седна на масата и остави шест дебели кремави плика пред себе си.

— Баща ви ми повери тези писма преди около шест седмици и поръча да ви ги предам в случай на внезапната му смърт.

Със сестрите ми ги загледахме с равни дози интерес и подозрителност.

— Може ли още шампанско и за мен? — попита Георг с напрегнат глас.

Тогава осъзнах колко трудно му беше и на него. Известяването на шест скърбящи дъщери за необичайното наследство от покойния им баща би затруднило дори най-големия прагматик.

— Разбира се, Георг — отвърна Марина и напълни чашата му.

— Сега ли трябва да ги отворим — попита Али, — или по-късно, когато сме сами?

— Баща ви не посочи условия в това отношение — обясни Георг. — Каза единствено, че всяка трябва да отвори писмото си, когато се почувства готова.

Огледах своето. Името ми беше изписано с добре познатия ми, изящен почерк на татко. Очите ми запариха.

Всички се спогледахме, любопитни коя какво мисли.

— Аз предпочитам да отворя моето сама — обяви Али.

Около масата се разнесе одобрителен шепот. Знаех, че както винаги, Али инстинктивно бе прочела мислите ни.

— Е, работата ми тук приключи. — Георг пресуши чашата си, после бръкна в джоба на сакото си, извади шест визитни картички и ни ги раздаде. — Моля, не се колебайте да се свържете с мен, ако ви потрябва помощта ми. На ваше разположение съм денонощно. Но тъй като познавах добре баща ви, съм сигурен, че е предвидил какви ще са нуждите на всяка от вас. Засега ви оставям, момичета. И позволете отново да изкажа съболезнованията си.

— Благодарим, Георг — отвърнах аз. — Оценяваме помощта ти.

— Довиждане. — Той стана и кимна на всички ни. — Знаете къде можете да ме намерите, ако съм ви необходим. Няма нужда да ме изпращате.

Изпратихме го с мълчаливи погледи, а после и Марина стана от масата.

— Май дойде време да хапнем. Ще помоля Клаудия да ни сервира вечерята тук — заяви тя и влезе в къщата.

— Почти ме е страх да го отворя — призна Тиги, въртейки плика си в ръце. — Нямам никаква представа какво има в него.

— Мая, ще се върнеш ли при сферата, за да преведеш онези надписи? — попита Али.

— Разбира се — отвърнах. Марина и Клаудия вече идваха към нас с чинии в ръце. — Веднага след вечеря.

— Дано не се сърдите, момичета, но не съм гладна — каза Електра и стана от масата. — Ще се видим по-късно.

Когато тя си тръгна, усетих, че на всички останали ни се прииска да имахме смелостта да направим същото. Нуждаехме се да останем сами.

— А ти гладна ли си, Ася? — попита Кики.

— Мисля, че трябва да хапнем нещо — отвърна тихо Ася, стиснала здраво плика си.

— Добре — съгласи се Кики.

Всички изядохме доблестно храната, приготвена с любов от Клаудия. После сестрите ми започнаха да стават една по една от масата и да си тръгват мълчаливо, докато не останахме само двете с Али.

— Дано нямаш нищо против, Мая, но и аз отивам да си лягам. Напълно изтощена съм.

— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Все пак научи новината последна и още си в шок.

— Да, май е така — съгласи се тя и стана. — Лека нощ, скъпа Мая.

— Лека нощ.

Изпратих я с поглед от терасата и взех плика, който бе стоял до чинията ми през последния час. После станах и тръгнах към белведера. Влязох в спалнята, за да оставя посланието от татко под възглавницата си, след което отидох в кабинета за лист и химикал.

Накрая, въоръжена с фенерче, тръгнах през градината към армиларната сфера. Вече се смрачаваше и първите звезди излизаха по небосклона. С Татко Солт много пъти бяхме наблюдавали от обсерваторията Седемте сестри между ноември и април, когато се намираха точно над езерото.

— Липсваш ми — прошепнах към небесата. — Дано някой ден разбера.

После се съсредоточих върху златните ленти, образуващи глобуса. Държейки фенера с лявата си ръка, преписах гръцките думи колкото можех по-четливо, но ми хрумна, че е добре да се върна по светло, за да се уверя, че не съм объркала нещо. Преброих надписите върху листа ми.

Бяха шест.

Но още не бях проверила седмия обръч. Като го осветих с фенерчето, за да намеря надписа, видях, че е празен.