Лусинда Райли
Седемте сестри (20) (Историята на Мая)

19.

Противно на очакванията й преди да замине за Европа — когато мисълта да посети Италия, земята на прадедите й, я изпълваше с огромно вълнение — докато стягаше багажа си на следващия ден за пътешествието до Флоренция, изобщо не й се тръгваше.

Дори като пристигна в града, който от дълго време си мечтаеше да посети, и зърна величествения купол на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ от прозореца на хотелската си стая, подуши аромата на чесън и пресни билки, носещ се от живописните ресторантчета по улицата под нея, пулсът й не скочи, както си бе представяла.

Няколко дни по-късно, когато хванаха влака до Рим и двете с Мария Елиза хвърлиха монети във фонтана Треви, а после посетиха Колизеума, на чиято огромна арена едно време храбрите гладиатори се бяха борили за живота си, Бел изпита смътно чувство на отегчение.

Беше оставила сърцето си в Париж.

Онази неделя в Рим се присъедини към хилядите други католици на площада „Свети Петър“ за ежеседмичната литургия на папата. Коленичи, покрила лицето си с черното дантелено було, вдигна поглед към малката фигура в бяло на балкона и огледа светците, въздигнати на пиедестали около площада. Докато чакаше на опашка със стотиците молещи се поклонници, за да получи нафората, Бел също помоли Бог да благослови семейството и приятелите й. А после му изпрати гореща молитва само за себе си.

Моля те, моля те, нека сеньор Еитор не забрави да попита за скулптурата ми и моля те, нека отново видя Лоран Бруи…

След като се срещна със скулпторите от Рим и проучи множество от прочутите творби на изкуството, изложени в града, дойде време Еитор да замине за Мюнхен. Държеше да види колосалната бронзова статуя „Бавария“, иновативно изработена от четири големи парчета метал, споени едно за друго.

— Може да ме вдъхнови за моя собствен проект, тъй като ще се сблъскам с почти същите конструктивни предизвикателства като нейния творец — обясни на Бел, когато го попита на масата една вечер.

Поради непонятни за нея причини Еитор внезапно бе решил, че останалата част от семейство Да Силва Коста няма да го придружава по време на дългото пътешествие до Мюнхен. Вместо това щяха да се върнат в Париж, където момичетата имаха среща с учител.

Като се качиха на влака на римската гара за дългото нощно пътуване до Париж, Бел въздъхна с облекчение.

— Тази вечер ми се струваш по-ведра — коментира Мария Елиза като се настани в своята кушетка, покрита с червено кадифе, в спалния им вагон. — През целия ни престой в Италия беше толкова мълчалива, сякаш мислите ти бяха другаде.

— Просто нямам търпение да се върна в Париж — отвърна уклончиво Бел.

Когато и тя се настани в кушетката си, главата на Мария Елиза надникна от ръба на горната.

— Просто отбелязвам, че ми се струваш променена, Бел, това е.

— Така ли? Не бях забелязала. В какъв смисъл?

— Ами… знам ли… — Мария Елиза въздъхна. — Сякаш през цялото време бленуваш. Както и да е, и аз нямам търпение да опозная Париж истински този път. Ще го разгледаме заедно, нали?

Бел се протегна да хване ръката, която Мария Елиза й подаде отгоре.

— Да, разбира се.

 

 

Апартамент 4

Авеню дьо Марини 48

Париж

Франция

9 април 1928 г.

 

Скъпи маи и паи,

 

Върнахме се в Париж след посещението на Италия. (Дано сте получили писмото, което ви изпратих оттам.) Мария Елиза и майка й се чувстват много по-добре, отколкото при първия ни престой тук, затова през последните няколко дни разгледахме забележителностите. Посетихме Лувъра и видяхме „Мона Лиза“, базиликата „Сакре Кьор“ на върха на хълма Монмартър, в който район са живели и творили велики френски художници като Моне и Сезан, разходихме се из приказните градини на двореца Тюйлери и се качихме до върха на Триумфалната арка. Има още толкова много места за разглеждане — Айфеловата кула например — че едва ли някога ще ти омръзне от Париж.

Дори разходката по тукашните улици е същинско приключение, а какви магазини има само — маи, много биха ти харесали! В близките квартали са разположени ателиетата на много от великите френски дизайнери и вече имам запазен час за първата проба на сватбената ми рокля в бутика на „Ланвин“ на „Рю дю Фобур Сен-Оноре“.

Жените тук са много шик и дори онези, които могат да си позволят само дрехи от универсални магазини като „Льо Бон Марше“, изглеждат също толкова стилно, колкото и богаташките. А храната… паи, ще те изненадам, че дъщеря ти опита ескарго, дребни охлюви, задушени в масло, чесън и билки. Вадиш ги от черупките им с малки вилички. Много ми се усладиха, макар че, да си призная, жабешките бутчета не бяха по вкуса ми.

Нощем градът като че ли не заспива и от прозореца си чувам джаз оркестрите, свирещи в хотела отвъд улицата. Този музикален стил е нашумял на много места в Париж и сеньор Да Силва Коста обеща някоя вечер да ни води в едно от порядъчните заведения, за да го послушаме.

Добре съм, чувствам се много щастлива и се старая да не пропилея и секунда от прекрасната възможност, която получих. Семейство Да Силва Коста са изключително мили с мен. Сеньор Да Силва Коста е в Германия от десет дни и го очакваме да се върне тази вечер.

Запознах се с една млада бразилка от Рио, която ни гостува на чай с майка си преди два дни. Казва се Маргарида Лопес де Алмейда и вероятно сте чували за майка й, Жулия Лопес де Алмейда, прочута бразилска писателка. Маргарида е в Париж на стипендия от Националното училище по изящни изкуства в Рио и в момента изучава скулптура. Каза ми, че във Френската академия за изящни изкуства имало курсове по предмета, и ми хрумна, че може да се запиша на някой. Под влиянието на сеньор Да Симва Коста развих голям интерес кът скулптурата.

Ще ви пиша отново идната седмица, но засега ви изпращам много целувки през океана.

Ваша любяща дъщеря,

Изабела

Бел остави писалката на бюрото, протегна се и надникна през прозореца. През последните няколко дни дърветата под нея бяха разцъфнали и сега се кичеха с нежни розови цветове. Лекият ветрец ги брулеше като благоуханен дъжд по паважа, покривайки го с мек килим.

Тя надникна към часовника на бюрото и видя, че минава четири следобед. Вече беше писала на Лоен, за да й разкаже за Италия и имаше достатъчно време да подготви писмо и за Густаво, преди да се преоблече за вечеря. Но Бел нямаше особено желание, тъй като й беше трудно да отговори на сантименталния тон, с който той й пишеше на всеки няколко дни.

В крайна сметка реши да отложи този ангажимент за по-късно, стана от бюрото и отиде до масичката за кафе, пъхвайки разсеяно един бонбон в устата си. В апартамента цареше тишина, макар и да чуваше глухите гласове на момчетата, които учеха уроците си в трапезарията. Мария Жоржиана и Мария Елиза се бяха оттеглили за следобедната си дрямка.

Бел знаеше, че Еитор ще се върне от Мюнхен за вечеря със семейството си и това я радваше. Знаеше и че ще трябва някак да се въздържи да му напомни за Лоран и желанието му да я ползва за модел. Поне появата на Маргарида Лопес де Алмейда я разведри. Докато нейната майка и Жоржиана си приказваха, двете момичета също се заговориха. И Бел откри сродна душа в Маргарида.

— Ходи ли вече в Монпарнас? — попита тихо Бел на по чаша чай.

— Да, доста пъти — отвърна й поверително Маргарида. — Но да си остане между нас. И двете знаем, че Монпарнас не е място за благовъзпитани млади дами.

Маргарида й обеща да им гостува отново и да й разкаже за курса по скулптура, който в момента посещаваше.

— Не ми се вярва сеньор Да Силва Коста да възрази, при положение че професор Ландовски ще бъде един от преподавателите ти — добави Маргарида на тръгване. — À bientôt, Изабела.

 

 

Еитор се прибра у дома по-късно същата вечер, видимо изтощен от дългото пътуване. Разказа им за възхищението си от паметника „Бавария“, но и за страховития възход на Националсоциалистическата германска работническа партия, оглавявана от човек на име Адолф Хитлер.

— Избра ли скулптор за статуята на Христос? — поинтересува се Бел, докато прислужницата им сервираше щедри парчета тарт татен.

— Само за това мисля през цялото пътешествие до Париж — отвърна Еитор — и продължавам да клоня към Ландовски, тъй като работата му притежава толкова съвършен стилистичен баланс. Съвременна е, но и достатъчно опростена и безвременна, че да пасва на проекта ми.

— Радвам се, че мислиш така — заяви Бел. — Аз също харесвам реалистичния му подход. А и техническите му умения са повече от очевидни.

— Е, не и за човек, който не ги е виждал на живо — измърмори Мария Жоржиана, седнала до Еитор. — Няма ли да запознаеш и мен със скулптора, който ще проектира външността на безценната ти статуя?

— Разбира се, скъпа — побърза да отвърне Еитор. — Стига да избера него, в крайна сметка.

— Бих казала, че и асистентът му е доста даровит — подхвърли Бел в отчаян опит да опресни паметта на Еитор.

— Да — съгласи се той. — А сега ме извинете, но съм много уморен от пътуването.

Разочарована, Бел изпрати Еитор с поглед и забеляза мрачното изражение по лицето на Мария Жоржиана.

— Е, май баща ви за пореден път ще прекара вечерта със скъпоценния си Христос, вместо със семейството си. Нищо — каза на децата им, дояждайки десерта си. — След вечеря ще изиграем една игра на карти.

След като си легна, Бел се замисли върху брака на семейство Да Коста Силва. И този на собствените си родители. Само след няколко кратки месеца и тя самата щеше да се врече във вярност. А все повече и повече започваше да й се струва, че бракът се основава единствено на толерантност и примирение с недостатъците на партньора. Мария Жоржиана видимо се чувстваше отблъсната и пренебрегната, докато съпругът й вливаше цялата си енергия в проекта си. Собствената й майка беше напуснала любимата си фазенда, за да угоди на съпруга си и стремежа му към обществено извисяване.

Бел се завъртя неспокойно върху възглавниците, питайки се дали и нея това я чакаше. Именно заради това искаше да се срещне с Лоран Бруи възможно най-скоро.

 

 

Когато Бел се събуди на следващата сутрин, Еитор вече беше тръгнал към поредната среща. Тя въздъхна отчаяно, задето беше пропуснала възможността да му напомни за молбата на Лоран.

Нарастващото й терзание около това не остана незабелязано от Мария Елиза, докато обядваха в „Риц“ с майка й, разхождаха се по „Шанз-Елизе“ и накрая отидоха за проба на булчинската й рокля в елегантния салон на Жан Ланвин.

— Какво ти има, Бел? Държиш се като тигър, хванат в клопка — оплака се приятелката й. — Почти никакво внимание не обърна на скиците и платовете за красивата ти булчинска рокля, при положение че повечето млади дами биха дали мило и драго самата мадам Ланвин да работи за тях! Не ти ли харесва в Париж?

— Напротив, просто…

— Какво? — подкани я Мария Елиза.

— Просто имам чувството, че… — Бел отиде до прозореца на гостната. — Че навън има цял свят, който пропускаме да видим.

— Но, Бел, вече посетихме всички забележителности на Париж! Какво друго остана?

Бел едвам сдържа яда си. Щом Мария Елиза не подозираше нищо, не биваше да й казва. Затова просто въздъхна и се обърна към нея.

— Нищо, нищо… Както сама каза, видяхме всичко интересно в Париж. Ти и семейството ти сте изключително мили с мен. Извинявай. Сигурно ме обзема носталгия — излъга Бел, защото така беше най-лесно.

— Съвсем разбираемо! — Състрадателната природа на Мария Елиза я накара да се спусне моментално към приятелката си. — Каква съм егоистка само! Тук съм с цялото си семейство, а твоето е на хиляди километри от теб. Както и Густаво, разбира се.

Бел влезе в утешителната прегръдка на Мария Елиза.

— Сигурна съм, че ако пожелаеш, можеш да се върнеш у дома и по-рано от предвиденото — добави приятелката й.

Бел, отпуснала брадичка върху покритото й с дантела рамо, поклати глава.

— Благодаря ти за разбирането, скъпа Мария Елиза, но утре несъмнено ще съм добре.

— Е, маи предложи да ми наеме учител по френски, с когото да се срещам всяка сутрин, докато момчетата учат уроците си. Не се справям добре с езика, а тъй като паи намекна, че може да се задържим тук още година, е редно да го овладея. Ти говориш френски много по-свободно, Бел, но ако искаш, може да присъстваш на уроците ми. Така поне ще убиваш по няколко часа на ден.

Идеята, че някой дори би си помислил, че и една секунда в Париж може да е отегчителна и трябва умишлено да се запълва с нещо допълнително, потисна Бел.

— Благодаря, Мария Елиза. Ще реша.

 

 

След поредната неспокойна нощ, в която се мъчеше да приеме факта, че и остатъкът от престоя й в Париж щеше да протече по същия начин и прелестите му щяха да си останат мистерия за нея, Бел най-сетне получи приятна изненада.

Следобед Маргарида Лопес де Алмейда дойде на чай с майка си. Сподели им развълнувано за курса по скулптура във Френската академия за изящни изкуства и каза на Бел, че попитала дали може и тя да се запише.

— Естествено, ако посещавам курсовете със своя сънародничка ще ми е много по-приятно — обяви Маргарида пред Мария Жоржиана, сръчквайки тайно Бел под масата.

— Не знаех, че имаш желание да твориш скулптури, Изабела. Мислех, че си по-скоро ценител на изкуството — отвърна Мария Жоржиана.

— О, влюбих се във ваятелството по време на краткия курс, който посещавах в Рио — отвърна Бел и забеляза одобрителния поглед на Маргарида. — За мен ще е голямо удоволствие да се обучавам от най-добрите преподаватели в света.

— Да, маи — намеси се Мария Елиза. — Бел ме отегчаваше до смърт с приказки за уроците си по скулптура. А тъй като френският й е много по-добър от моя, навярно ще й е по-полезно да се запише на курсовете, които й предлага сеньорита Маргарида, вместо да слуша как се гавря с горкия език.

На Бел й идеше да целуне приятелката си.

— Пък и разбира се — добави Маргарида, поглеждайки към майка си, — така няма да е необходимо да ме изпращаш до училището и да ме взимаш всеки следобед. Ще си имам придружителка и шофьорът ще ни кара. Така ще имаш повече време за книгата си, маи — заключи поощрително тя. — Ще се пазим една друга, нали така, Изабела? — обърна се към мен Маргарида.

— Да, разбира се — побърза да потвърди Бел.

— Е, стига сеньора Да Силва Коста да не възразява, звучи напълно разумно — отвърна майката на Маргарида.

Мария Жоржиана, която благоговееше пред прочутата бразилка, кимна утвърдително.

— Щом вие сте съгласна, сеньора, ще последвам примера ви.

— В такъв случай — каза Маргарида и стана, целувайки Бел по двете бузи, както правеха французите, — следващия понеделник ще те взема с колата и тръгваме заедно към училището.

— Благодаря ти — прошепна Бел на Маргарида, докато двете с майка й вървяха към вратата.

— Повярвай ми, Изабела, и за мен така ще е по-добре — отвърна й тя. — Ciao, chérie — провикна се Маргарида, смесвайки езиците. Което, мислеше си Бел, единствено допринасяше за изтънченото й излъчване.

Същата вечер Еитор се прибра в триумфално настроение.

— Помолих прислужницата да донесе шампанско в гостната. Имам прекрасна новина, която искам да полея със семейството си.

Когато напълниха чашите ни, Еитор вдигна своята.

— След обстойните ми разговори със сеньор Леви, сеньор Осуолд и сеньор Каку, днес посетих отново професор Ландовски. И му предложих той да изпълни статуята на Христос. Идната седмица ще подпишем договора.

— Паи, това е чудесно! — възкликна Мария Елиза. — Радвам се, че най-накрая намери подходящия човек.

— Наистина вярвам, че той е правилният избор. Скъпа — обърна се Еитор към Мария Жоржиана, — трябва да поканим него и очарователната му съпруга на вечеря, за да се запознаеш с тях. През следващите месеци професор Ландовски ще е голяма част от живота ми.

— Поздравления, сеньор Да Силва Коста — изказа подкрепата си Бел. — Отлично решение.

— Оценявам ентусиазма ти, Изабела — отвърна Еитор с усмивка.