Лусинда Райли
Седемте сестри (52) (Историята на Мая)

51.

С Марина махахме и пращахме въздушни целувки на Мая, докато напускаше Атлантис. Двата й куфара бяха натъпкани до пръсване с най-ценните й притежания. И триста пакетчета английски черен чай на „Туайнингс“, какъвто никъде нямало в Рио. Макар и да ни уверяваше, че скоро щяла да се върне, някак знаехме, че няма. Затова и двете се разчувствахме, докато гледахме как голямата ми сестра потегля към новия си живот.

— Толкова се радвам за нея — каза Марина, тайничко бършейки очите си, като тръгнахме към къщата. — Флориано е прекрасно момче, а Мая каза, че и дъщеричката му е голяма хубавица.

— Май си е намерила готово семейство — коментирах аз. — Тъкмо бързо ще си навакса каквото й е липсвало досега.

Марина ме стрелна с поглед на влизане в къщата.

— Казала ти е?

— Да, вчера. И да ти призная, доста се учудих. Не толкова от случилото се, колкото от това, че го беше пазила в тайна толкова години. В интерес на истината — продължих, — колкото и егоистично да звучи, ми стана малко обидно, че не ми е доверила тайната си. Предполагам ти си знаела? — попитах Мама, влизайки след нея в кухнята.

— Да, chérie, аз й помогнах. Както и да е, стореното — сторено. Пък и Мая най-сетне започва свой живот. Откровено казано — сподели Марина, докато слагаше чайника на котлона, — понякога си мислех, че никога няма да стане.

— Май с всички ни беше така. Спомням си я толкова щастлива и позитивна в по-младите й години, а после сякаш се промени изведнъж. Ходих да я видя, когато се беше върнала в Сорбоната, за да довърши третата година от следването си. Стори ми се толкова тиха и… затворена. — Въздъхнах. — Прекарахме уикенда много скучно, защото не й се ходеше никъде, а аз бях на шестнайсет и за пръв път посещавах Париж. Вече разбирам защо. Знаеш, че едно време ми беше идол. Много се разстроих, като се отчужди така от мен.

— Май се отчужди от всички ни — утеши ме Марина. — Но ако някой е способен да ни я върне и да я научи на доверие, това е онзи младеж. Искаш ли чай? Или нещо студено?

— Само вода, благодаря. Честно казано, Мама, май много си се увлякла по този Флориано! — пошегувах се с нея, докато ми подаваше чаша вода.

— Е, определено е много симпатичен — съгласи се искрено Марина.

— Нямам търпение да се запозная с него. А ти какво ще правиш тук без Мая?

— О, не ме мисли, имам си много работа. Със сестрите ти учудващо често се връщате в гнездото. Обикновено без да ме предупредите навреме. — Тя ми се усмихна. — Ето, миналата седмица ми гостува Ася.

— Така ли? Без Кики?

— Да. — Марина ми спести тактично подробностите. — Но знаеш колко се радвам да ми гостувате.

— Толкова е различно тук без татко — казах внезапно.

— Да, така е. Но представяш ли си колко би се гордял, ако научеше какво те чака утре? Знаеш колко обичаше плаването.

— Да — отвърнах с тъжна усмивка. — За да сменим темата, предполагам си наясно, че бащата на сина на Мая е Зед, момчето на Крийг Езу?

— Да. Както и да е — отклони рязко вниманието ми Марина, — ще помоля Клаудия вечерята да е готова за седем часа. Все пак сутринта ще тръгваш рано.

— Добре. Аз пък ще отида да проверя електронната си поща. Може ли да използвам кабинета на татко?

— Разбира се. Не забравяй, че къщата вече е твоя и на сестрите ти — отбеляза търпеливо Марина.

Взех лаптопа от моята стая, слязох на долния етаж и за пръв път в живота си седнах плахо в стола на Татко Солт. Докато компютърът ми зареждаше, аз обхождах с празен поглед купищата предмети, подредени по рафтовете на татко.

Лаптопът ми реши, че трябва да се изключи и докато чаках да зареди отново, станах и отидох до музикалната уредба на татко. Всички го склонявахме да си купи айпод, но макар кабинетът му да беше пълен със съвременни компютри и електронни уреди за комуникация, той твърдеше, че е прекалено стар за такива промени и предпочиташе да „вижда“ музиката, която свиреше. Включих уредбата, нетърпелива да разбера каква музика е слушал последно, и стаята внезапно се изпълни с началните акорди на „Утринно настроение“ на Григ от сюитата „Пер Гинт“.

Застинах на място, обляна от буен прилив на спомени. Това беше любимата оркестрова композиция на татко и често ме молеше да му я свиря на флейта. Възприемах я като музикалния фон на детството си и ми напомняше за всички приказни изгреви, които бяхме споделяли, когато ме водеше на езерото и търпеливо ме учеше на платноходство.

Толкова много ми липсваше.

Липсваше ми и някой друг.

Докато музиката се изливаше от скритите колони, изпълвайки стаята с величествената си мелодия, вдигнах инстинктивно слушалката на телефона върху бюрото на татко.

Долепих я до ухото си и понечих да набера номера, когато установих, че някой друг от къщата вече използва линията. Смайването от познатия, плътен тон на гласа, който ме бе утешавал в детството, ме накара да прекъсна разговора.

— Ало? — казах в слушалката и побързах да намаля уредбата, за да се уверя, че наистина чувах него.

Но гласът в другия край на линията беше отстъпил място на монотонен сигнал и вече го нямаше.