Сирил Норткот Паркинсон
Законът на Паркинсон (8) (Или по следите на прогреса)

Глава VII
Сламен покрив за Кадилак
или формула за успех

За читателите, които са добре запознати с популярните статии по антропология, може би ще бъде интересно да научат за някои последни изследвания, които представляват изцяло новаторски подход по въпроса. Обикновеният антрополог е онзи човек, който прекарва шест седмици или шест месеца (или понякога дори шест години), да кажем, между туземците на племето Мумба-Юмба в тяхното поселище, по горното течение на реката Скукавица в страната Забутания.^[1] Той се връща към цивилизацията със своите снимки, магнетофонни записи и бележници, с нетърпение да напише труда си за сексуалния живот и суеверията на племето. За племена като Мумба-Юмба след всичкото това любопитство и наблюдения животът става непоносим. Често пъти те приемат християнството (презвитерианската църква) с надеждата, че чрез това ще престанат да бъдат от интерес за антрополозите. (Никога не се е чувало, че възприемането на този метод дава отрицателни резултати.) Но все пак достатъчно примитивните племена остават за целите на науката. Книгите върху тях продължават да се умножават и когато последното племе вече започне да пее химни в самозащита, то все пак наподобява бедняците от градските покрайнини. Тях непрестанно ги преследват с анкети, филмови камери и магнетофони, и крайните резултати са добре известни на всички нас. Новото се състои в подхода, който сега се изпробва и не засяга техниката на изследването, а избора на обществената среда, в която да се извършват изследванията. Антрополозите от тази школа не се занимават с примитивните и нямат време за бедните. Те предпочитат изследователско поле всред богатите.

Научната група, чиято работа сега ще опишем и към която са присъедини и авторът на тия редове, направи някои предварителни проучвания всред гръцките корабни магнати и премина към по-задълбочени детайли при арабските шейхове от петролните полета. Когато това направление на изследванията трябваше да бъде изоставено заради политически и други причини, научноизследователската група се насочи към изучаване на китайските милионери от Сингапур. И именно там ние се натъкнахме на Лакейската загадка и Китайската кучешка бариера. През ранните етапи от нашето изследване ние не знаехме значението на никой от тези термини. Дори се съмнявахме дали това не са различни названия за едно и също нещо. Сега можем да кажем, че след много усилия най-накрая оставихме тайната да се разкрие от само себе си.

Ключът на загадката беше намерен през време на един прием в сингапурския дворец на г-н Он-Взе-Пай. Когато се обърна към главния лакей, който му бе показал колекцията от проститутки на милионера, д-р Заядлисън, извика „Бре-бре, а казват, че той започнал като носач!“ На това загадъчният китаец отговорил: „Само носач може да стане милионер. Само носач може да изглежда като носач. Само много богат човек може да си позволи да изглежда богат.“ Върху тези кратки и неразгадаеми думи (за които не ни беше дадено по-нататъшно пояснение) ние построихме цялата наша схема от изследвания. Подробните резултати са изложени в Заядлисън-Пъхниносовия Доклад (1956). Не виждаме причина те да не бъдат представени в опростена форма за масовия читател. Това, което следва, са само извадки — повечето от техническите подробности са нарочно изпуснати.

На известен етап, както ние по-късно разбрахме, проблемът за носача-милионер не представлява особена трудност. Китайският носач живее в сламена колиба с една паница ориз на ден. Когато той премине на по-висока служба — например да събира падналите зад количките фъстъци, — той все още живее на ориз и все още в колибата със сламен покрив. Когато напредне по-нататък, да речем, да продава части от може би крадени велосипеди — той продължава да седи в своята колиба със своя ориз. Резултатът — той започва да спестява пари. От десет носачи в това положение девет ще загубят спестените пари при неразумни спекулации. Десетият или ще бъде умен, или ще има късмет. Неизменно той ще живее в своята колиба, както преди ще яде своя ориз. Тази именно технология на успеха заслужава напълно подробно изучаване.

В американските истории за забогатели вестникопродавци или бродяги бъдещият милионер непременно носи връзка. Той обяснява, че иначе не може да вдъхва доверие. Също така той трябва да живее в по-богат квартал — с едничката цел (казва той) да спечели влияние. Действителните причини обаче са други. Връзката се носи, за да не се дразни съпругата, а квартирата се избира, за да задоволи своята дъщеря. Китайците обаче владеят женския си народ по-сполучливо. И тъй, богатеещият носач държи на своята колиба и за своя ориз. Този факт е познат и допуска две обяснения. На първо място неговият дом (каквито и недостатъци да има) безспорно му е донесъл щастие. На второ място едно по-добро жилище непременно ще привлече вниманието на данъчните власти. Така че той разумно си седи там, където е. Често се случва той да запази първоначалната колиба — в някои случаи като кантора — до края на своя живот. Той я напуска толкова неохотно, че решението му да се премести бележи нещо като значителна криза в неговата кариера.

Когато той се премества, това става най-вече, за да избегне изнудването от разни тайни организации, гангстери или апаши. Да прикрие своето растящо богатство от данъчната власт е сравнително лесна работа, но да го скрие от своите съдружници е практически невъзможно. Разчуе ли се веднъж, че той е забогатял, ще бъдат направени точни пресмятания за сумата, която може да му бъде „измъкната“. Всичко това и досега е добре известно, но предишните изследвания твърде леко се спираха на заключението, че може да бъде измъкната само една сума. В действителност сумите са три: сумата, която жертвата ще плати, ако бъде изнудена да даде подкуп, сумата, която ще плати, за да не бъде публикувана изобличителна статия в китайски вестник; сумата, която ще предпише за благотворителни цели, за да не загуби лице.

В същност задачата беше да установим размера на първата сума (средно взето) в момента, когато започне миграцията (преместването) от по-раншната колиба в добре оградена къща, пазена от куче — вълча порода. Това преместване именно се обозначава с термина „Преминаване на кучешката бариера“.

Социолозите смятат, че явлението вероятно настъпва в момента, когато откупът, който се иска, започва да превишава допълнителните разходи по преминаване на „бариерата“.

Приблизително в същия период, когато успяващият китаец сменя къщата си, той трябва също така да се сдобие с Шевролет или Кадилак. Често пъти такава покупка, колкото и да е странно, изпреварва смяната на адреса. Така гледката на скъпата кола пред бедната колибо-кантора много естествено ще предизвика разни приказки. Пълно обяснение на явлението още не е намерено. Съгласявайки се, както ние правим, с необходимостта от кола, ние не можем да си обясним нищетата около блестящия автомобил. Поради причини, които обаче още не са изяснени, забогатяването на китаеца най-напред и най-добре се измерва с хром-никела, разни ковьори и завеси и голямо търчене през годината. И кадилакът много скоро докарва една укрепена ограда, решетки на прозорците, добре заключен гараж и куче.

Настъпил е революционен обрат. Ако собственикът на кучето вълча порода не отиде толкова далеч, че да плаща своите данъци, той най-малко знае как да обясни защо получава суми, неподлежащи на облагане, и ако предположим, че той може да избегне плащането на 100 000 долара на гангстери, едва ли ще може да избегне плащане на подкупи във всякаква форма. Той трябва да очаква посещение на разбрани журналисти, които ще искат пари, за да не публикуват изобличителни материали за него в пресата. Той трябва да очаква същите журналисти една седмица по-късно, този път те събират помощи за някакъв съмнителен сирак. Той трябва да свикне с визитите на представители на Профсъюза, които предлагат срещу премия да притъпят работническите вълнения в предприятията, които в противен случай ще му струват скъпо. В края на краищата той трябва да се съгласи на някакъв процент загуба.

Една от нашите цели беше да съберем подробни сведения за кучешкия етап от кариерата на китайския бизнесмен. Това беше най-трудната част от цялото изследване. Съществуват познания, които се спечелват само с цената на скъсани панталони и бинтовани крака. Ние сме горди, когато си спомним, че там, където опасностите бяха неизбежни, приемахме ги без колебание. Не беше необходимо твърде подробно изследване, за да се открият действителните суми, плащани като подкуп. Тези суми в същност се знаят и често се цитират в местната преса с известни претенции за точност.

Но забележителното тук е, че разликата между цитираните цифри не е толкова голяма. Сумите се явяват във вариации от 5000 до 200 000 долара — никога по-ниско от 2000 долара и нито пък повече от 500 000. Изключено е всякакво съмнение, че по-голямата част от подкупите могат да попаднат извън тези граници. По-нататъшни изследвания могат да покажат несъмнено величината на средноаритметичната сума.

Ако предположим, че минималният откуп представлява число достатъчно голямо, за да покрие една странична печалба, ние веднага ще заключим, че максималната парична изнуда представлява всичко, което може да бъде измъкнато от богаташите, които въобще някога са изнудвани. При това става ясно, че много богатите хора въобще не биват изнудвани. Изглежда, че има една граница, зад която китаецът придобива имунитет и няма нужда да дава подкупи или рушвети. Още повече, че в последния етап милионерът се стреми да изтъкне, а не да крие своето богатство, демонстрирайки публично, че границата на имунитета е достигната.

Дотук никой социолог от нашата група не беше в състояние да открие как се достигна тази гранична имунизация. Няколко от нас бяха изхвърлени от клуба на милионерите, когато се опитваха да съберат данни по този въпрос. Заключавайки, че проблемът е свързан с броя на учителите по езда, адютантите, личните съветници, секретарите, камериерите, лакеите и портиерите (всички те са в достатъчни количества на този етап), ние нарекохме проблема „лакейската загадка“ и го оставихме недоразработен.

Въпреки всичко не трябва да се смята, че този проблем ще ни стъписва за дълго. И наистина вече знаем, че нашият избор стои, общо казано, между две алтернативни обяснения с всичките изгледи, че ние ще приемем и двете. Едното предположение беше, че лакеите, портиерите и пр. са в същност въоръжени групи, които образуват някаква неразбиваема телохранителна гвардия. Другото предположение бе, че милионерът е подкупил едно тайно общество и то такова, против което никоя друга банда не смее да действува.

Да се изпита първото предположение — чрез внимателно и етапно изчакване — ще бъде сравнително просто. С цената на един или два живота истината би могла да бъде установена извън всяко основателно съмнение. Да се изпита последната теория се изисква повече ум и възможно по-голям кураж. След няколкото нещастни случая измежду храбрите членове на нашата група, нахапани от куче, нямаше да бъде разумно да следваме тази посока в изследванията. Заключението беше, че ние нямахме нито хората, нито средствата, за да завършим изследването. Но след като получихме своевременна помощ от мис Хвала Кредитова (от Далекоизточния отдел), ние се надяваме да узнаем разрешението на загадката съвсем скоро.

Един проблем, който остава дори след публикуването на нашия предварителен доклад, е тайната на китайското данъчно изплъзване. Всичко, което открихме около този въпрос беше, че западните методи не се използуват широко. С положителност е известно, че западната техника се изгражда върху откриването на Стандартното Закъснение (СЗ, както го наричаме помежду си) в отдела, с който имаме работа. Това представлява нормалния промеждутък от време между получаването на писмо и работата по отговора му. Ако бъдем по-точни, това е времето, необходимо на купа от преписки да нарасне от дъното на шкафа до върха. Да предположим, че това са двадесет и седем дни. Западният данъчен комбинатор започва своята кампания като запитва писмено защо не е получил съобщение за сумата, полагаема за облагане. В действителност няма значение какво казва той в писмото. Всичко, което желае, е да бъде сигурен, че неговото досие и нововключеното писмо ще отиде на дъното на нова купчина. Двадесет и пет дена по-късно той ще пише отново, запитвайки защо не е отговорено на първото му писмо. Това отново праща неговото досие обратно на дъното, тъкмо когато е стигнало вече върха на купчината. Двадесет и пет дена по-късно той пише наново… По този начин неговото досие не се обработва и в действителност никога не идва на дневен ред. След като този метод е познат на всеки от нас и се смята за успешен, естествено е да се заключи, че той е бил познат и на китайците. Ние открихме обаче, че на изток няма СЗ. Поради честите промени в климата и състоянието на трезвеност, в административните отдели липсва установен ритъм, който да направи тяхната дейност предсказваема. Какъвто и метод да използуват китайците, те не могат да разчитат на познатото СЗ.

Трябва да се подчертае, че за този проблем нямаме окончателно решение. Всичко, което имаме, е една теория, за чиято валидност е рано да съдим. Тя беше предложена от един от най-блестящите наши изследователи и може да бъде назована най-точно като една вдъхновена догадка. Според нея китайският милионер не чака данъчното изпълнение, той предпочита да прати предварително сумата с един чек на данъчния, да речем 329 долара и 83 цента. Няколко начални бележки подсещат набързо за по-ранна кореспонденция и една предишна сума, платена в брой. Целта на тази маневра е да се дезорганизира данъчната машина. Дезорганизацията се превръща в хаос, когато пристигне още едно писмо, с което се моли за извинение по повод допуснатата грешка и се иска връщането на двадесет и три цента. Чиновниците са толкова объркани и замаяни, че те не могат да изготвят какъвто и да е отговор за около осемнадесет месеца, — а един друг чек им пристига преди да изтече този период, този път за 167 долара и 42 цента. По такъв начин теорията се оправдава, милионерът не плаща фактически нищо, а данъчният инспектор влиза в тапицирана затворническа килия.

Макар и недоказана, както може да изглежда, тази теория заслужава внимателно изследване. Ние поне можем да я изпробваме.