Сирил Норткот Паркинсон
Законът на Паркинсон (10) (Или по следите на прогреса)

Глава IX
Завистия — Некадърис
или безнадеждна парализа

Навсякъде ще намерим някакъв вид организация (административна, дори промишлена, търговска или академична), в която висшите ръководители са безкрайно мудни и тъпи, преките им подчинени се занимават само с интриги, а по-нисшите са потиснати или безделни.

Започват се само незначителни работи. Не се постига никакъв резултат. И като съзерцаваме тази тъжна картина, стигаме до извод, че ръководството е правило всичко възможно, борило се е, за да се избягнат провалите, и накрай е признало своето поражение. Сега чрез резултатите от най-новите изследвания се установява, че до такъв погрешен извод не трябва да се стига. От големия процент загиващи институти, изследвани досега, личи, че последният стадий на неподвижност е нещо като постигане на поставена цел и то в резултат на продължителни усилия. По общо признание това е следствие на болест, но на болест, от която до голяма степен се самозаразяват. С първите признаци на болестта развитието и се насърчава, причините се подсилват, а симптомите се приемат с благодарност. Това е болестта на Принудителната Долнокачественост, която се нарича Завистия-Некадърис. Имаме работа с много по-често срещано заболяване, отколкото обикновено се предполага, чието диагностиране е значително по-лесно от колко то лечението.

Нашето изследване на тази организационна парализа започва закономерно с описанието на хода на болестта от първите признаци до крайното състояние на безсъзнание. Вторият етап на нашето изследване включва симптоми и диагноза. Третият етап съответно ще включи някои препоръки за лечение, но за последното се знае малко, нито пък е много вероятно да се открие такова в близко бъдеще, защото традицията на британските медицински изследвания е изцяло противопоставена на всякакво вникване в този аспект на проблема. Британските медицински специалисти обикновено се задоволяват, като проследят само симптомите и определят причината. За разлика от тях французите започват с описание на лечението и обсъждат диагнозата по-късно, ако изобщо стигнат до нея. В тази работа ние се чувствуваме задължени да се придържаме към Британския метод, който може би не ще помогне на пациента, но затова пък е несъмнено по-научен. Да пътешествуваш с надежда към целта е по-приятно, отколкото да пристигнеш.

Първият признак на опасността се проявява с появата на индивид в организационната йерархия, който съчетава в себе си висока концентрация на Некомпетентност и Завист. Нито едно от тези качества поотделно не е съществено и повечето хора притежават известна пропорция от всяко. Ала когато тези качества достигнат дадена концентрация — представена засега чрез формула Не За, произлиза химическа реакция. Двата елемента се съединяват, образувайки едно ново вещество, което ние нарекохме „завистан“. Присъствието на това вещество може да бъде лесно открито по действията на всеки индивид, като несполучвайки да направи нещо в собствения си отдел, непрестанно се меси в работата на другите отдели, за да се добере до отговорен пост в централната администрация. Специалистът, който наблюдава тази некадърност и амбиция, изведнъж ще поклати глава и ще отсече: „Първична или идиоптична завистия“. Симптомите, както ще видим, се разпознават съвсем безпогрешно.

Следващият или вторичен стадий в напредването на болестта се достига, когато заразеният индивид се добере до пълен или частичен контрол в централното ръководство. В много случаи този стадий се достига без период на първична инкубация, като индивидът в действителност се назначава направо на ръководен пост в организацията. Зависто-заразеният индивид се разпознава лесно в този стадий по инициативата, с която той се бори да отстрани всички по-способни от него, а също така, по съпротивата за назначаването или повишаването на всеки, който би могъл да се окаже талантлив с течение на времето. Тъй като той никога няма да каже „Мистер Бележитов е много способен“, то той казва: „Бележитов? Изглежда умен, но здрав ли е той? Предпочитам повече да се осланям на мистер Нищожев.“ Понеже той не смее да каже: „М-р Бележитов ме прави да се чувствувам малък“, той казва: „Струва ми се, че м-р Нищожев има повече право“.

„Право“ е една интересна дума, която означава в конкретния случай нещо противоположно на интелигентност; в действителност тя означава да се работи така, както се е работило досега. Така м-р Нищожев е повишен, а м-р Бележитов се загубва в неизвестна посока. Централното ръководство постепенно се изпълва с хора по-глупави от директора, управителя или началника. Ако главата на организацията е второ качество човек, той ще гледа неговите непосредствени подчинени да са от трето качество, а те на свой ред ще гледат техните подчинени да са от четвърто качество. Скоро се установява истинско съревнование по глупост, при което хората дори се хвалят с по-малко мозък, отколкото имат в действителност.

Следващият или третичен стадий в напредването на болестта се достига, когато изчезва и последната искрица на интелигентност в цялата организация от горе до долу и обратно. Това е състоянието на неподвижност и вцепеняване, което споменахме в първия параграф. Когато се достигне този стадий, институтът е съвършено негоден за всякаква практическа задача. В тази летаргия той може да прекара двадесет години. Може тихичко да се разпадне. Възможно е в краен случай дори да се съвземе. Случаи на съвземане са редки. Може дори да се стори странно, че е възможно оздравяване без лечение. Въпреки всичко, явлението е твърде естествено и много наподобява процеса, при който различни живи организми развиват съпротивителна сила към отрови, които отначало са били фатални за тях. Изглежда, като че ли целият институт е поръсен с ДДТ с гарантирано качество, за да изличи всякакъв талант.

За известно число години тази практика постига желаните резултати. Въпреки всичко, в известни случаи някои индивиди развиват имунитет. Те скриват своите способности под маската на малоумен добряшки хумор. В резултат отговорниците, назначени за ликвидация на талантите, не успяват (поради тъпота) да познаят таланта, когато го срещат. Така един способен индивид преминава защитната ограда и започва да прокарва своя път към върха. Той пътува натам, разговаряйки за футбол, хили се безобидно, като загубва документи и забравя имена и изглежда както всички наоколо. Едва когато достигне най-високия пост, той хвърля маската и се показва като демоничен цар всред тълпа от пантомимни феи. С вледеняващ писък на страх главните ръководители виждат кадърност съвсем всред себе си. Твърде късно е тогава да се направи каквото и да било. Вредата е нанесена, болестта е възпряна и пълно възстановяване е възможно през следващите 10 години. Но такива случаи на естествено оздравяване са извънредно редки. В по-обикновения ход на събитията болестта преминава през описаните стадни и става, както по всичка личи, неизлечима.

Тази болест е добре позната. Остава само да открием симптомите на нейното появяване. Едно нещо е да разграничим разпространението на инфекцията в един въображаем случай, идентифициран още в началото. Съвсем друга работа е да влезеш в един завод, казарма, учреждение или учебно заведение и да съзреш симптомите още от пръв поглед. Ние добре знаем как комисионерът обикаля празната къща, щом посредничи за купуването й. Важно е кой момент ще избере той, за да разтвори внезапно един бюфет или да ритне прага и да извика: „Старо и гнило“ (когато посредничи при продажбата той ще изгуби ключа от бюфета, но пък ще привлече вниманието на всички към хубавия изглед през прозореца). По същия начин социалният психолог може да познае симптомите на Завистия-Некадърис дори и в първия стадий. Той ще се поспре, ще помирише, ще кимне умно и изведнъж ще стане ясно, че той Знае. Но как така узнава? Как може да каже, че парализата е вече налице? В случай че първопричинителят на заразата е там, диагнозата би била твърде проста, но все пак, много е възможно източникът на болестта да е в отпуска. Неговото присъствие обаче се носи в атмосферата наоколо. Той може да бъде открит най-вече по някои изказвания, които се правят от другите, като например: „Няма нужда да се престараваме. Началството знае всичко. Иска от нас да работим, а все пак тук долу работим. Стига ни толкова.“ Или пък повтарят: „Нямаме претенции да сме първите. Остави ги тия дето много се престарават. Те правят кариера, говорят за работата си като че ли са шефове.“ Или накрая: „Някои едва вчера дойдоха, а вече са началници. Двама попълниха групата на тия от Кариерата. Нека си се подреждат. Смяна на идеи и хора е полезно нещо — въпреки че, да си кажем правата, ония, дето отидоха в ръководството, бяха доста отчайващи. Сега само гледаме кого ще изхвърлят. А бе, я по-добре да не говорим. Нека не си усложняваме живота. Работи си тихичко и пак ще свършиш работа.“

Какво означават тези приказки? Те означават или по-точно ясно указват, че поставеният пред организацията стандарт е паднал много надолу. Желателен е само долният стандарт, а пък още по-ниският е приемлив. Нарежданията, произхождащи от второразреден шеф, отправени към треторазредния изпълнител, говорят само за минимални цели и неефикасни средства. Висока компетентност не се желае, защото тогава ефикасна организация излиза извън контрола на шефа. Лозунгът „Винаги трето качество“ е издълбан над парадния вход със златни букви. Третото качество е станало принципна политика. Въпреки това тук-там могат да се забележат и по-високи стандарти. В първия стадий на болестта те предизвикват нещо като извинение и чувство на неудобство, щом се помене за ръководството, нито извинението, нито неудобството продължават за дълго. Втората фаза на болестта настъпва бързо и точно нея сега ще опишем.

Вторият стадий се познава по главния симптом — Самодоволството. Нивото, към което се стремят, е твърде ниско и поради това въобще се достига. Мишената е разположена на два метра от мястото за стрелба и поради това набраните точки са много. Директорите са постигнали онова, което са си предначертали. Скоро това ги изпълва със самодоволство. Рекли са да извършат нещо и са го сторили. Те скоро забравят, че е било необходимо малко усилие, за да се спечели нищожен резултат. Те виждат само това, което са постигнали. Те стават все по-самодоволни и тяхното блаженство се изявява в приказки като тези: „Шефът е здрав човек и е много умен, стига да го познаваш. Той никога не говори много — не е в неговия стил — но пък рядко греши.“ (Последните слова могат да бъдат изречени с чувство за справедливост към човека, който изобщо никога нищо не прави.) Или по-нататък: „Не вярваме много на умниците тук. Те могат като нищо да те подведат, постоянно нарушават утвърдения порядък и дават всякакъв вид идеи и предложения, които никога не сме видели изпробвани докрай. Постигаме блестящи резултати просто с разумни действия и колективна работа.“ И накрая това: „Нашият стол е нещо, с което се гордеем. Просто е необяснимо как нашият домакин дава такъв хубав обед на тази цена. Късмет имаме с него.“

Последното се разправя тогава, когато обядваме върху маса, покрита с изцапана и мазна покривка, с невъзможно меню пред нас и когато потръпваме от вида и миризмата на онова, което се поднася за кафе.

В същност домакинът в случая е по-важен, отколкото службата.

За да се произнесем бързо за една частна къща, трябва да надникнем в тоалетната (за да видим дали има резервна тоалетна хартия). Така също, за да преценим един институт, ние съдим по уредбата на столовата; дали украсата е в тъмнокафяво или бледорозово; дали пердетата са пурпурни (или няма пердета); дали не се виждат цветя; дали има зеленчук в супата (с или без удавена муха); дали менюто е само от кълцани меса и каши; и дали ръководството е все още доволно от всичко. Ако има всичко това, организацията наистина отива на зле. Защото самодоволството в този случай е достигнало точката, при която отговорните хора не могат да направят разлика между храна и помия. Това е той — абсолютният стадий на блаженството.

Третичният и последен стадий на болестта идва, когато на мястото на блаженството идва апатията. Началниците вече не спорят за своята ефективност, не я сравняват с други организации. Те са забравили за съществуването на такива. Те са престанали да се хранят в стола, защото сега предпочитат да си донесат сандвичи и поръсват бюрата си с трохи. Върху дъската за обявления висят съобщения за концерт, който се е състоял преди 4 години. Канцеларията на мистер Браун носи табела с името на м-р Смит. Вратата на м-р Смит носи надпис — м-р Робинзон, написана с избеляло мастило върху картонче. Счупените стъкла са заместени от картони. От електрическите ключове ви удря слаб ток, само колкото да ви изплаши. Чешмата е изпръскала тавана и боята по стените е на лекета. Асансьорът не работи, а чешмата в клозета не може да се спре. Дъждовна вода се стича от таванските прозорци в поставени кофи и някъде от мазето се чува мяукане на гладна котка. Последният стадий на болестта е довел цялата организация до състояние на разруха. Тази изострена форма дава толкова многобройни и ясни симптоми, че един опитен изследовател може да ги открие дори по телефона — без да идва изобщо на мястото. Когато провлачен глас отговори: „Альо, кой“ (този най-безпомощен от всички гласове), експертът вече е научил достатъчно. Тъжно поклаща глава той, като слага слушалката. „Трета фаза, ще си каже, почти сигурно е, че нищо вече не може да се направи.“ Институтът практически е умъртвен.

Досега описахме болестта така, както изглежда отвътре и след това я проследихме отвън. Ние вече знаем произхода, развоя и завършека на инфекцията, а също така и симптомите, по които се открива. Британската медицинска наука рядко отива по-далеч от този етап в своите изследвания. След като веднъж болестта е идентифицирана, наименувана, описана и обяснена, англичаните обикновено остават много доволни и са готови да започнат изследването на следващия проблем, който би им се представил. Ако бъдат запитани за лечението, те остават учудени и предлагат инжекции с пеницилин, като предварително или след това се извадят всички зъби на пациента. Става изведнъж ясно, че този аспект на проблема не ги интересува. Ние обаче да се примирим ли с това положение? Или в качеството на социолози да видим дали не може нещо да се направи? Несъмнено, ще бъде преждевременно да се обсъждат някои възможни лечения в подробности, но може би ще бъде полезно да се установят най-общите направления, по които да се търси разрешение. Някои принципни положения, в края на краищата, могат да се установят. Първото принципно положение би трябвало да бъде следното: един заболял институт не може да се самовъзстанови. Знаем, че има случаи на болест, която си отива без лечение, също така, както е дошла — без предупреждение; но такива случаи са редки и се разглеждат от специалистите като случайни и заблуждаващи. Лечението, каквото и да бъде, трябва да дойде чрез външна намеса. Защото наистина физически е възможно пациентът сам да отстрани своя апандисит с лека упойка, ала тази практика се смята опасна и търпи твърде силна критика. Други операции се осланят по-малко на личната опитност на пациента. Първият принцип, който можем спокойно да формулираме, е този, че пациентът и хирургът не трябва да бъдат едно и също лице. Когато институтът е в напреднал стадий на боледуване, желателна е помощта на външен специалист и дори в някои случаи на най-големия жив авторитет — самия Паркинсон. Исканият хонорар ще бъде много голям, но за случай като този заплащането съвсем не е пречка. Въпросът най-сетне е на живот или смърт.

Вторият принцип, който можем да изтъкнем, е, че първичният стадий на болестта може да се лекува чрез проста инжекция, вторият стадий може да се лекува в някои случаи оперативно и че третият стадий трябва засега да се разглежда като неизлечим. Беше време, когато лекарите бръщолевеха за сиропи и хапове, но тия работи вече се изтъркаха. Дойде друг период, когато те говореха доста неясно за психология; но и това остаря вече, тъй като повече от психоаналитиците от онова време получиха сертификат за ненормалност. Днешното време е епоха на инжекциите и разрезите, и на социалните икономисти се пада да вървят в крак със Знанието. При случай на първична зараза ние автоматично приготвяме спринцовка и само се колебаем какво друго лекарство да прибавим към водата. По принцип инжекцията трябва да съдържа някакво активно вещество, но от коя група да го подберем? Отровно-лечителна инжекция би съдържала висок процент Безкомпромисност, но този прах се доставя трудно и понякога е много силен за употреба. Безкомпромисност се извлича от кръвта на полковите старшини и е намерено, че се състои от два химически елемента, а именно: (а) най-доброто не е достатъчно добре направено (НД-ре) и (б) за нищо няма извинение (НИ-е). Вкаран вътре в заболелия институт, безкомпромисният индивид произвежда тонизиращ ефект и може да насочи организма против първичния източник на зараза. Наистина това лечение може да свърши работа, но в никакъв случай не е сигурно, че излекуването ще бъде пълно. Съмнително е, така да се каже, дали заразената тъкан действително ще бъде изхвърлена извън системата. Информацията, която притежаваме, повече ни навежда на предположението, че в първия случай това лечение е само временно, тъй като болестта остава латентна, т.е. неактивна. Някои автори вярват, че повторните инжекции ще доведат до пълно излекуване, но други се страхуват, да не би повторението да предизвика подлютяване, което е само малко по-безвредно от истинската болест. Следователно Безкомпромисност е лекарство, което трябва да се прилага предпазливо.

Съществува едно доста по-леко лекарство, наречено Подигравка, но действието му е несигурно, свойствата му нестабилни, а неговият ефект е познат твърде слабо. Няма достатъчно основание за страх, че инжектирането на Подигравка ще причини някаква вреда, но пак не е сигурно дали ще има полза. Всеобщо е признанието, че завистливият индивид е развил дебела защитна кожа, нечувствителна към Подигравка. Възможно е Подигравката да притежава тенденция към изолиране инфекцията, но това е най-многото, което би се очаквало, и е наистина повече, отколкото по начало се разчита.

Накрая може да се отбележи и Порицание, което лесно се доставя и беше цялостно изпитано в случаи от този вид — и то не без ефект. Все пак тук отново се появяват трудности. Това лекарство стимулира веднага, но понякога предизвиква тъкмо обратен на желания от специалистите резултат. След мигновен спазъм на активизиране завистоболният индивид може да се окаже по-отпуснат от по-рано и почти толкова вреден, колкото източника на зараза. Ако изобщо се употреби Порицание, почти сигурно е, че това ще бъде смес, в стадий на изпитания, която при някои случаи се състои от Безкомпромисност и Подигравка, заедно с други все още неизпитани лекарства. Тук само, ще изтъкнем, че тези изпитания все още не са започнали.

Ние вярваме, че вторичният стадий на болестта се лекува операционно. Всички професионални читатели навярно са чули за работата, свързана обикновено с името на Нож Топоров. Операцията, изпълнена за пръв път от този голям хирург, включва просто отстраняване на заразените части с едновременното преливане на нова кръв, взета от подобен организъм. Тази операция понякога е успявала. В интерес на истината само ще добавим, че понякога не е успявала. Шокът, който преживява системата, може да се окаже твърде голям. Новата кръв извънредно трудно се намира, а когато се прелее, не дава желания ефект, понеже отказва да се смеси с предишната. Но, от друга страна, този драстичен начин несъмнено предлага най-добрия метод за пълно лечение.

Третичният стадий не ни дава никаква възможност за действие. Институтът е мъртъв за всякакви практически цели. Може да бъде основан наново, но само с промяна на името и с изцяло променен състав. Стопански мислещият човек се изкушава да прехвърли част от стария състав в новия институт в името например на приемствеността. Такова прехвърляне би било наистина съдбоносно, защото точно приемствеността трябва да се избягва. Никоя част от старото и болно учреждение не може да се смята за незаразена. Никакъв състав, никакви съоръжения, никаква традиция не трябва да бъдат взети от старото място. Строгата карантина трябва да бъде последвана от пълна дезинфекция. Заразеният персонал трябва да бъде разпратен с хубави атестати до враждебни институти, т.е. такива, с които не се обичаме. Всичките съоръжения и цялата архива трябва да се унищожат без колебание. Колкото за сградите, най-доброто разрешение е те да се застраховат солидно и да се вдигнат във въздуха. Само когато мястото остане опушена развалина, можем да се чувствуваме сигурни, че бацилите на болестта са мъртви.