Сирил Норткот Паркинсон
Законът на Паркинсон (4) (Или по следите на прогреса)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Parkinson’s law, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
TonevR (2021)

Издание:

Автор: С. Норкот Паркинсон

Заглавие: Законът на Паркинсон

Преводач: Стою Ст. Керванбашиев; К. С. Милушев

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1970

Печатница: Печатница на Отчечествения фронт

Главен редактор: инж. Дт. Ст. Керванбашиев

Редактор: Ив Градинаров

Технически редактор: Н. Панайотов

Художник: М. Диков

Художник на илюстрациите: Осберт Ланкастер

Коректор: М. Томова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16288

История

  1. — Добавяне

Глава III
Директорите и съветите
или коефициент на неефикасност

[Този въпрос е развит в другия труд на професора „Закон на Паркинсон № 3“ глава: „Съветите на специалистите по организация и управление“, вж. „Ст. Трибуна“ 1969/26–30 и в. „Неделя“, 1970/23.]

 

Жизненият кръговрат на комитетите е толкова важен, за да разберем всекидневните събития, че наистина е за чудене как на комитологията[1] не е отделено досега повече внимание. Първият и най-елементарен принцип на тази наука гласи, че един комитет има повече органичен, отколкото механичен произход. Той не е структура, а е цвете. Той пуска корени, цъфти, повяхва и умира, пръскайки семе, от което други комитети на свой ред ще разцъфтят. Само този, който има пред очи този принцип, може да си изработи здраво разбиране за структурата и историята на модерната държава.

Днес се приема, че комитетите спадат главно към две категории.

а)_ комитети, от които индивидуалният служител трябва нещо да спечели и_

б) комитети, за които индивидуалният служител трябва единствено нещо да допринесе.

Примери от група (б), въпреки всички възражения, са относително маловажни за нашата цел и даже някои хора се съмняват дали това са комитети изобщо. Напротив, от солидната А група ние можем най-системно да научим за общите (има само незначителни модификации) принципи, валидни за всички. От група А комитетите с най-голяма плодовитост и най-дълбоки корени са тези, които допринасят за най-голяма власт и престиж на своите членове. В повечето страни от света тези комитети се наричат „кабинети“. Тази глава се опира върху едно обширно изследване на националните кабинети във времето и пространството.

Когато най-напред кабинетното тяло се подложи под микроскопа, то обикновено изглежда за комитолозите, историците и даже за кралете (финансови и други), които назначават кабинетите, като че ли се състои в идеалния случай от пет души. С това число цветето е жизнеспособно, защото позволява на двама членове да отсъствуват или да боледуват по всяко време. Петчленката се събира лесно, и когато се събере, може да действува с компетентност, бързина и секретност. Първоначално четири от тези членове могат да бъдат доста опитни, съответно във финанси, външна политика, отбрана и законодателство. Петият, който не е успял да се справи с никоя от тези материи, най-често става премиер-министър.

Колкото и големи да са удобствата на ограниченото число от пет души, все пак наблюдаваме, че общият брой скоро се покачва на седем или девет души. Обикновено това нарастване се обяснява с една почти неизменна причина (някои изключения ще се намерят все пак в Люксембург и Хондурас) — с необходимостта от специални познания за повече от четири области. В действителност обаче има друга по-мощна причина за нарастването на отбора. Защото в един кабинет от 9 души ще се открие, че политиката се води от трима, информация се дава от двама и финансови предупреждения се бърборят от един. Заедно с неутралния председател, който се брои за седми, останалите двама на пръв поглед изглежда да служат само за украшение.

Това разположение на длъжностите беше забелязано за първи път в Англия около 1689, но няма никакво съмнение, че безразсъдността да се включат повече от трима способни и приказливи мъже в един кабинет е била открита дълго преди това. Досега не знаем много за функциите на двата безпризорни членове, но имаме достатъчно основание да вярваме, че кабинетът в тази втора фаза от своето развитие не може да работи без тях.

По света има кабинети (тези, които ни идват веднага на ум, са на Коста Рика, Еквадор, Северна Ирландия, Либерия, Филипините, Уругвай и Панама), изостанали в развитието на тази втора фаза — това означава, че са ограничили членовете си до девет. Такива кабинети остават все пак малко на брой. Навсякъде другаде и в по-големи територии кабинетите се подчиняват на един закон за нарастване. Идват и трябва да бъдат приети и други членове, някои с изисквания за специални познания, но повечето, заради възможната вреда, ако не бъдат включени в играта. Тяхната опозиция може да бъде задушена само като вземат участие във всяко предстоящо решение. Те биват приемани (и укротявани) един след друг и по такъв начин общият брой на членовете нараства от десет до двадесет души. На тази трета фаза кабинетите вече придобиват значителен брой отрицателни свойства.

Най-напред се хвърля на очи недостатъкът от трудността, с която могат да се съберат хората на едно и също място, дата и време. Един член заминава на 18-ти, докато другият не се връща до 21-ви. На трети вторниците всякога са заети, а четвърти — никога не може да бъде намерен преди 5 часа следобед.[2] Но и това е само начало на бедата, защото дори и да се случи веднъж всички да се съберат, появява се далеч по-голяма вероятност членовете да се окажат остарели, отегчени, неясни и глухи. Относително малък брой от тях дават някакви признаци, че са, могат да бъдат или са били полезни. По-голямата част вероятно са били вкарани вътре, само и само да се примири някоя външна група. Следователно сред тях се развива тенденцията да докладват на групата отвън (която те представляват) какво става вътре. Цялата секретност се загубва и настава най-лошото, защото членовете започват да подготвят своите речи. Те говорят на събранието и след това обясняват на своите приятели, какво са искали да кажат. Но колкото повече се утвърждават тези чисто представителни членове, толкова по-силно крещят другите външни групи за представителство вътре. Образуват се вътрешни фракции и те се стремят да добият власт с по-нататъшно завербуване на нови поддръжници. Общият брой на членовете достига и минава двайсетте. И някъде около тази точка твърде внезапно кабинетът навлиза в четвъртата и последна фаза от своята история.

Защото в този момент от кабинетното развитие (между 20 и 22-ма души) целият ансамбъл претърпява рязка органическа или химическа промяна. Природата на тази промяна се разбира и проследява лесно. На първо място петте важни членове ще започнат да се събират предварително. След като са взети вече решенията, на съответния ръководител предстои много малко работа. И като последствие от това, всякаква съпротива към набъбването на комитета се прекратява. По-големият брой членове няма да си губят времето за участие в събрания, защото самите събрания са „губи-време“. По такъв начин натискът на външните групи отчасти се уталожва, като се пуснат вътре техни представители и трябва да минат десетилетия, докато разберат колко илюзорна е била тяхната печалба. С широко отворените врати съставът скача от 20 на 30, от 30 на 40. Скоро може да се окаже и случай на членска маса от хиляда души, но това няма значение — кабинетът вече е престанал да бъде действителен, а неговите стари функции се наследяват от друго тяло.

Пет пъти в английската история цветето е преминавало през своя жизнен кръговрат. Както може да се предполага, трудно би се доказало, че първото въплъщение на кабинета — Английския съвет на короната, сега наричан Камара на лордовете[3] — е имал някога толкова малка цифра — пет души членове. Когато историята го споменава за първи път, неговият подчертано интимен характер бил вече изчезнал и имаме традиционния членски състав, вариращ между 29 и 50. При това неговото по-нататъшно разширение вървеше успоредно с отслабване на властта му. Изразен в кръгли цифри, той имаше 60 членове в 1601 г., 140 в 1661, 220 в 1760, 400 в 1850, 650 в 1911 и 850 в 1952 година.

В кой миг от тази прогресия бе заченат вътрешният комитет в утробата на лордовото тяло? Това се случи около 1257 г., когато членовете му бяха наричани лордове от Кралския съвет и бяха по-малко от 10. Те не наброяваха повече от 11 в 1378 г. и почти толкова чак до 1410. Тогава, при царуването на Хенри V, те започнаха да се размножават. 20-те в 1433 г. бяха станали 41 в 1504, достигайки общия брой от 172, когато съветът най-накрая престава да се събира.

В кралския съвет се разви третото кабинетно чедо — Тайният съвет с броя на членовете в началото — 9. Той нарасна на 20 в 1540 г., на 29 в 1547 г. и на 44 в 1558 г. Колкото Тайният съвет намаляваше ефективността си, толкова пропорционално нарастваше по големина. Той имаше 47 членове в 1679, 67 в 1723 г., 200 в 1902 г. и 300 в 1951 г.

Тайният съвет разви вътрешно таен съюз или Кабинетен съвет, който около 1615 г. замени ефикасно първия. Наброяваше 8 души във времето, когато за първи път чуваме за него. Броят на членовете му достигна до 12 около 1700 г. и 20 в 1725 г. Тогава, приблизително в 1740 г., кабинетният съвет бе заместен от една вътрешна група, която започна да се нарича просто кабинет. Добре е развитието му да се представи в таблична форма:

Таблица 1
Нарастването на Английския кабинет
1740 — 5 1885 — 16 1945 — 16
1784 — 7 1900 — 20 1945 — 20
1801 — 12 1925 — 22 1949 — 17
1841 — 14 1935 — 22 1954 — 18
1939 — 23

Знае се добре, че от 1939 г. се водеше борба за спасяване на този институт, борба подобна на усилията за спасението на Тайния съвет[4] през царуването на Елизабета I. Кабинетът се оказа в своя упадък през 1940, с един вътрешен кабинет (от 5, 7 или 9 членове), готов да заеме мястото му.

glawa_3.png

Тази теза, въпреки гореизложеното, остава под съмнение. Напълно е възможно Британският кабинет да е все още важно тяло. Сравнен с британския, кабинетът на Съединените щати показа изключителна устойчивост към политическо раздуване. Той имаше надлежния брой от 5 души в 1789, все още 7 през 1840, 9 през 1901, 10 през 1913, 11 през 1945 и тогава — противно на традицията — слезе отново на 10 през 1953. Съмнително е дали опитът за ограничение на броя на членовете, започнал в 1947, ще успее за дълго. Междувременно Съединените щати си спечелиха (заедно с Гватемала и Сан Салвадор) славата за кабинетно изключение, имайки в действителност по-малко министри в кабинета, отколкото Никарагуа и Парагвай.

Като вземем средното число между повече от 60 страни, намираме, че броят на министрите е над 16; най-популярните числа са 15 (седем случая) и 9 (пак седем). И наистина най-странният кабинет е този на Нова Зеландия, един член от който може да бъде назован като: „Министър на земеделието, министър на горите, министър по работите с туземците, министър, завеждащ службата на туземната спестовна каса и министър за спазване на природните красоти.“ За един и същ човек на новозеландски правителствен банкет трябва да бъдат вдигнати тостове за министъра на здравеопазването, асистент министър-председател, министър, завеждащ корпорацията за държавни заеми, завеждащ общата спестовна каса и Отдел печат и информация.

Изучаването на британския пример ще покаже, че границата на неефикасността на един кабинет се достига, когато общото количество членове достигне 20 или може би 21. Коронният съвет и Кралският таен съвет и кралският съвет, когато започваше техният упадък, преминаваха цифрата 20. Сегашният британски кабинет слезе малко под тази цифра, едва спасявайки се от пропастта. Може би ще бъдем склонни да заключим от това, че кабинетите — или други подобни комитети — с брой на членовете над 21, загубват действителната си сила. При това никаква подобна теория не може да бъде приемлива без статистически доказателства.

Ще бъдем ли оправдани, ако например теглим черта под името на Франция (21 членове на кабинета) с обяснителна бележка, че кабинетът под тази черта не е действителна сила.

Някои комитолози ще приемат това заключение без по-нататъшно изследване. Други подчертават необходимостта от внимателно изследване и по-специално областта около границата 21. Но положението, че коефициентът на ефикасност ще трябва да се движи между 19 и 22, сега се приема от много широки кръгове.

Какво експериментално потвърждение можем да предложим за тази хипотеза? Тук трябва да различаваме отчетливо факта от теорията, симптома от болестта. Около най-отявления симптом има малко противоречия. Знае се например, че когато на едно съвещание присъствуват повече от 20 души, то започва да променя своя характер. Развиват се отделни разговори по всеки край на масата. За да бъде чут някой от членовете, трябва следователно да стане. Станал веднъж на крака, той не може да се сдържи да не произнесе реч, дори и само по силата на навика. „Г-н председателю — ще започне той, — мисля, че мога да уверя, без да се страхувам от възражение — аз говоря от позицията на 25-годишен (бих казал даже 27) опит, че ние трябва да погледнем на въпроса с най-голяма сериозност. Тежка отговорност лежи върху нас, сър, и аз веднъж завинаги…“ Всред цялата тази говорилня присъствуващите свестни хора, ако има такива, разменят малки бележки, в които може да се прочете „Да обядваме заедно утре — ще разрешим въпроса тогава.“

И какво друго могат да правят! Да се свали монотонният оратор е вече невъзможно. Той може да говори също толкова добре и насън. Комитетът, на който той е най-ненужният член, вече е престанал да важи. Той е изчерпан. Той е безнадежден. Той е мъртъв.

Дотук това е сигурно. Но коренната причина на нещастието отива по-надълбоко и предстои все още детайлно да се изследва. Твърде много съществени фактори не се познават. Каква е формата и големината на заседателната маса? Каква е средната възраст на присъствуващите? По кое време се събира съвещанието. В книга за неспециалисти като тази, абсурд е да преповторим направените изчисления, чрез които е изведен първият опитен коефициент на неефикасност. Засега ще бъде достатъчно да се изтъкне, че вследствие продължителна изследователска работа в Института по комитология се роди формула, която днес е приета широко (макар и не универсално) от експертите в тази област. Сигурно би трябвало да се изтъкне, че изследователските работи се проведоха в условия на нормална температура, тапицирани столове и високо равнище на трезвеност. На тази основа формулата е както следва:

x = (m^0(a — d)) / (y + p \sqrt(b))

m — средно число на заседаващи, които действително присъствуват;

о — числото от членовете, повлияни от оказания им отвън натиск;

а — средна възраст на членовете;

d — разстоянието в (см) между двама членове, които седят най-далеч един от друг;

у — числото години, изминали от времето, когато кабинетът или комитетът за първи път е формиран;

р — търпението на председателя, измерено по скалата за чистене на леща;

в — средното кръвно налягане на трима от най-старите членове, измерено скоро преди започване на заседанието.

Тогава:

х — е числото на членовете, които присъствуват ефективно в момента, когато ефикасната работа на кабинета или на някакъв комитет е станала явно невъзможна.

Това е той коефициентът на неефективност, за който бе намерено, че се движи между 19.9 и 22.4 (десетинките държат сметка за частичното присъствие; т.е. тези, които отсъствуват за известно време от съвещанието).

Няма да бъде здравословно, ако след бегъл поглед на това равенство направим извод, че науката комитология се намира в напреднал стадий от своето развитие. Комитолозите няма да възразят, дори само от страх да не останат без работа. Те дори подчертават, че техните изследвания едва сега започват и че предстоят замайващи открития. Като правим всякакви допускания заради собствен интерес, което означава да пренебрегнем 90% от това, което те твърдят — ние можем за безопасност да приемем, че още много работа предстои да се върши.

В някои случаи ние бихме могли например да научим формулата, по която се определя оптималният брой на членовете на един комитет. Някъде между числото 3 (когато е невъзможно да се събере кворум) и приблизително 21, (когато целият организъм започне да загива) стои златното число. Проповядва се интересната теория, че това число трябвало да бъде 8. Защо? Защото това е единственото число, което всички съществуващи държави са се съгласили да избягват. Колкото и да е привлекателна тази теория на пръв поглед, толкова тя допуска едно сериозно възражение. Осем беше предпочетеното число от Чарлз I за неговия Държавен комитет. И погледнете какво го сполетя.

glawa_3_1.png
Бележки

[1] Игра на думи в англ. език. Наука за комитетите — комитология или наука за изучаване обичаите и нравите на други нации. Думата комитет на английски има повече значение на управително тяло на фирмата или съвет.

[2] 5 часа — файв о’клок — времето, когато англичаните пият традиционния чай и се събират на приказки (б.ред.)

[3] Върховна палата в парламента. Първоначално лордовете са били назначавани измежду феодалите, участвуващи в кралския съвет, а после са преминали в парламента. От 19 в. титлата лорд се давала предимно на представителите на едрия капитал. Титлите са наследствени. Сега има около 800 лорда, от които само част заседават в камарата (б.ред.).

[4] Съвещателно тяло на английския крал със законодателни права, които постепенно са иззети от парламента. Историята на тайния съвет е до известна степен история на министерския кабинет, откъдето е произлязъл (б.ред.).