Стивън Кинг
Господин Съблазън (4)

4.

Лятото се развихри с пълна сила, после се заподготвя да стори път на есента. По Мериленд Авеню започнаха да преминават училищните автобуси. Състоянието на Олга Глухов се влоши и тя все по-често бъркаше Дейв с покойния си съпруг. Още беше царица на крибидж, обаче все по-често търсеше думите и трудно ги намираше. По-големият син на Дейв и дъщеря му живееха недалеч, но тъкмо Питър навестяваше по-често баща си (макар да му се налагаше да пропътува сто километра от фермата в Хемингфорд и още сто — обратно) и го водеше на вечеря.

Дойде Хелоуин. Хората от персонала украсиха общото помещение с оранжеви и черни гирлянди. Обитателите на „Лейквю“ ознаменуваха празника с ябълково вино и с тиквен пай, а онези, които още имаха зъби, се почерпиха и с пуканки. Мнозина се маскираха и карнавалните им костюми напомниха на Дейв Калхун нещо, казано от стария му приятел по време на последния им разговор — как в края на осемдесетте да отидеш в гейклуб било като да присъстваш на бала в разказа на Едгар Алан По „Маската на алената смърт“. Хрумна му, че „Лейквю“ е нещо като клуб и понякога там беше весело^[1], но имаше и един недостатък: човек не можеше да го напусне, освен ако някой родственик не го вземе в дома си. Питър и съпругата му Алиша щяха да го приютят, ако ги помолеше, дори щяха да го настанят в стаята на сина им Джером, само че сега те бяха заети със себе си и той не искаше да им се натрапва.

През един топъл ден в началото на ноември отиде във вътрешния двор и седна на най-близката скамейка. Криволичещите пътечки, озарени от слънцето, го мамеха, обаче той вече не смееше да слезе по стъпалата. Можеше да падне и да си счупи нещо, което щеше да е много лошо. Съществуваше и още по-голяма опасност — да не може да стане без чужда помощ, което щеше да е унизително.

Внезапно зърна до фонтана някаква млада жена. Носеше рокля, дълга до прасците, с якичка с къдрички — дреха, каквато сега можеше да се види само в черно-белите филми по ТСМ. Косата й беше яркочервена. Тя му се усмихна. И му помаха.

„Ти пък откъде се взе? — каза си Дейв. — Не те ли видях малко след края на Втората световна война, докато слизаше от пикапа на гаджето си на бензиностанцията «Хамбъл Ойл» в Омаха?“

Красивата червенокоска сякаш прочете мислите му, защото му намигна и повдигна роклята малко над коленете си.

„Здравей, госпожице Съблазън — мислено я поздрави той и все така мислено добави: — Навремето го направи по-добре.“ Засмя се, като си спомни онзи момент. Жената също се засмя, но Дейв не чу смеха й, въпреки че непознатата беше близо, а слухът му още беше остър. След миг тя се скри зад фонтана… и повече не се появи. Дейв обаче знаеше, че пак ще я види. Защото до фонтана беше зърнал жизнената сила. Туптящото сърце на красотата и страстта. Знаеше и още нещо — че следващия път червенокосата ще е по-близо.