Стивън Кинг
Господин Съблазън (2)

2.

„Лейквю“ беше построен във формата на буквата U, общата зала се намираше между двете крила, в които бяха двустайните апартаменти на „лицата, нуждаещи се от чужда помощ“ — дневна, спалня и баня с помощни перила и с медицински стол под душа. Тези жилища не бяха никак евтини, но високата цена си струваше. Повечето „квартиранти“ честичко се напикаваха (малко след като навърши осемдесет и три, Дейв също започна да се подмокря нощем, затова на най-високата полица в дрешника му бяха наредени кутии с медицински гащи), но в „Леквю“ не се долавяше и следа от миризма на урина и на дезинфектант. Апартаментите бяха със сателитна телевизия, в двата корпуса на сградата имаше лавки, предлагащи закуски и десертчета, два пъти в месеца за обитателите се организираха вечеринки на чаша вино. „Общо взето — казваше си Дейв, — хора като нас, чиито дни са преброени, надали могат да мечтаят за по-добро последно убежище.“

Ранното лято се беше развихрило с почти оргазмена сила в градината между двете крила — същинско райско кътче с лъкатушещи пътеки и с бликащ фонтан в центъра. Цветята бяха избуяли, но благовъзпитано, без ексцесии. Навсякъде имаше телефони, та ако някой, решил да се разходи, внезапно започне да се задъхва или краката му се подкосят, незабавно да повика помощ. По-късно, след като се излюпеха спящите обитатели на дома (или на онези в общата зала им писнеше от новините на „Фокс“), тук щяха да дойдат още мнозина, за да подишат чист въздух, преди слънцето безмилостно да напече, но сега Дейв и Оли имаха на свое разположение цялата градина.

Минаха през двойната врата към павирания вътрешен двор, слязоха по стъпалата (и двамата много предпазливо), Оли се спря, забърника в джоба на широкото си спортно сако и извади сребърен джобен часовник със солидна сребърна верижка. Подаде го на Дейв:

— За теб е. Принадлежеше на моя прадядо. Ако се съди по гравирания надпис от вътрешната страна на капака, той е купил часовника (или са му го подарили) през 1890.

Дейв се втренчи в старинния часовник на верижка, полюшващ се като махало на хипнотизатор в леко треперещата ръка на Франклин; напуши го смях, същевременно изпита необяснима тревога.

— Не мога да го приема! — отсече.

Оли каза търпеливо, сякаш поучаваше инатливо дете:

— Можеш, щом ти го давам. Много пъти съм виждал как му се възхищаваш.

— Нямам право. Семейна ценност е.

— Да, точно така. И брат ми ще го вземе заедно с другите ми вещи, след като си отида от този свят. Което ще стане много скоро — ако не довечера, то след няколко дни.

Дейв не знаеше какво да каже, затова не продума.

Оли продължи все така търпеливо:

— Брат ми Том е безполезен глупак; както се казва, не си струва да си хабиш куршумите, за да го застреляш. Никога не съм го мъмрил — жестоко е да се караш на малоумник, — но на теб съм се оплаквал. Нали така?

— Ами… да.

— Дадох му пари и двата пъти, когато бизнесът му се провали с гръм и трясък, подкрепях го и двата пъти, когато браковете му се сгромолясваха. Мисля, че и това съм ти казвал многократно. Нали?

— Да, обаче…

— Печелех добре и инвестирах разумно. — Оли тръгна по алеята, маркирайки с бастуна уникалния си шифър — тап, тап-тап, тап, тап-тап-тап. — Аз се числя към малцинството с доходи от около и над половин милион годишно, към онзи един процент богати американци, ненавиждани от младите либерали. Е, не съм богат като Крез, но притежавам достатъчно средства, за да си позволя да живея тук вече три години и да служа като предпазна мрежа при паданията на по-малкия си брат. За щастие вече не ми се налага да предпазвам дъщеря му; Марта явно печели добре и се издържа сама. Което е облекчение за мен и ме радва. Написал съм си завещанието и съм го заверил по всички правила. Смятам, че съм постъпил правилно, като съм завещал на Том цялото си имущество. Всичко, освен часовника. Часовникът е за теб. Беше ми верен приятел, затова те моля да го приемеш.

Дейв се замисли, реши, че може да върне скъпия дар след като приятелят му се отърси от предчувствието за скорошната си смърт, и взе часовника. Отвори го и с възхищение се загледа в кристалния циферблат. Стрелките показваха шест и двайсет и две — часовникът беше много точен, доколкото можеше да прецени. Секундарникът се движеше бързо по своята мъничка окръжност над нарисуваната цифра 6.

— Почистван е няколко пъти, но само веднъж е бил на поправка — поясни Оли и отново закрачи бавно. — През 1923 (така разправяше дядо), след като баща ми го изпуснал в кладенеца на старата ни ферма в Хемингфорд Хоум. Представяш ли си? На повече от сто и двайсет години е, а само веднъж се е повредил! Колко души в света могат да се похвалят със същото? Една дузина? Или само шестима? Ако не греша, ти имаш двама сина и една дъщеря, нали?

— Точно така — кимна Дейв. От една година приятелят му линееше, от косата му бяха останали само рехави кичури, през които се провиждаше черепът му, покрит със старчески петна, обаче за разлика от Олга още не беше напълно изкукуригал. „Умът му е по-бистър и от моя“ — помисли си.

— Часовникът не е споменат в моето завещание, но ти трябва да го включиш в своето. Убеден съм, че обичаш еднакво и трите си деца — такъв ти е характерът, — обаче все някое харесваш повече. И в това съм убеден. Завещай часовника на онова свое дете, което харесваш най-много.

„На Питър“ — помисли си Дейв и се усмихна.

Устните на Оли също се разтегнаха в усмивка (дали защото усмивката на приятеля му беше заразителна, или защото прочете мислите му, които я бяха предизвикали), разкриваща малкото останали му зъби, и той кимна:

— Ела да поседнем. Не ме държат краката. Напоследък се уморявам много бързо.

Седнаха на една скамейка и Дейв се опита да върне часовника. Оли отблъсна ръката му така, сякаш се страхуваше да не се зарази. Жестът беше комичен и Дейв неволно се засмя, макар да си даваше сметка, че става въпрос за нещо сериозно. Много по-сериозно от изгубен елемент от пъзел.

Божественото ухание на цветята беше зашеметяващо. Всеки път, когато Дейв Калхун си мислеше за смъртта (която вече наближаваше), най-много съжаляваше, че ще загуби сетивния си свят и способността да се наслаждава на обикновените неща. Заоблени женски гърди, надничащи от голямо деколте. Изпълнението на Коузи Коул^[1], който прави чудеса на барабаните в музикалната пиеса „Топси“. Вкусът на лимонов пай с белтъчна глазура. Уханието на непознати цветя, които покойната му жена би могла да назове поименно.

— Приятелю, може би ще си отидеш през тази седмица; бог ми е свидетел, че всички тук сме с единия крак в гроба, а с другия сме настъпили кора от банан, обаче няма как да си сигурен. Не знам дали си сънувал нещо, или черна котка ти е минала път, или друго те е стреснало, обаче предчувствията са бабини деветини.

— Не е само предчувствие — промърмори Оли. — Видях нещо. Видях господин Съблазън. През последните две седмици ми се явява няколко пъти. И всеки път е по-близо. Много скоро ще дойде в стаята ми и това ще е краят. Не се страхувам. Дори с нетърпение очаквам смъртта. Чудесно е да си жив, но ако живееш твърде дълго, започва да ти писва преди настъпването на края.

— Господин Съблазън ли? Да му се не види, кой е пък този?

— Всъщност не е самият той — замислено избърбори Оли, сякаш не беше чул въпроса. — Убеден съм, че виждам олицетворението му. Ще го нарека „съвкупност от време и място“, ако така ще ти стане по-ясно. Въпреки че навремето имаше истински господин Съблазън. Така го нарекохме с моите приятели през онази вечер в клуб „Дългуч“. Така и не научих името му.

— Не разбирам…

— Знаеш, че съм гей, нали?

Дейв се усмихна:

— Мисля, че беше приключил със свалките много преди да се запознаем, но да — досещах се.

— Заради шалчето с възел „аскот“ ли?

„Заради походката ти — помисли си Дейв. — Дори когато си с бастун. Заради навика да прокарваш пръсти през вече оредялата си коса и да хвърляш поглед към огледалото. Заради презрителното забелване на очи, докато гледаш жените в предаването «Истински домакини». Издайнически са дори натюрмортите в стаята ти, следващи хронологията на упадъка ти. Навремето си бил страхотен художник, но сега ръцете ти треперят. Да, имаш право — животът започва да ти писва, преди да настъпи краят му.“

— И заради други признаци — отговори.

— Чувал ли си някои мъже да казват, че са били твърде възрастни, за да участват в поредната американска военна авантюра? Във Виетнам? В Ирак? В Афганистан?

— Разбира се. Макар повечето да заявяват, че са били прекалено млади.

— СПИН беше война. — Оли се взираше в изкривените си от ревматизма пръсти, постепенно губещи способността да рисуват. — И не бях твърде стар, за да ме сполети, защото никой не е прекалено възрастен, когато войната се води на родна земя, как мислиш?

— Мисля, че е вярно.

— Роден съм през 1930. Бях на петдесет и две, когато първите случаи на заболяване от СПИН бяха клинично описани в Съединените щати. Живеех в Ню Йорк и работех на хонорар за няколко рекламни агенции. С приятелите ми понякога обикаляхме нощните клубове в Гринич Вилидж. Не стъпвахме само в „Стоунуол“^[2] защото беше гадно заведение под крилото на мафията. Една вечер с приятел стояхме пред „Питър Пепърс“ на Кристофър Стрийт и пушехме джойнт; тъкмо тогава в заведението влязоха неколцина привлекателни млади мъже. Носеха впити клош панталони и ризи по тогавашната мода: вталени и с подплънки на раменете. Плюс велурени ботуши с високи токове. Бяха…

— Съблазнителни момчета — подсказа Дейв.

— Да, но одеве говорех за друго съблазнително момче. Ноа Фриймонт, с когото пушехме отвън (бяхме първи приятели и когато почина преди година, отидох на погребението му), се обърна към мен и промърмори:

— Май вече не ни забелязват, а?

Кимнах утвърдително. Забелязват те само ако си плащаш, но ние бяхме прекалено… горди. Да си купуваш любов беше унизително, въпреки че някои понякога го правеха. Обаче в края на петдесетте, когато за първи път дойдох в Ню Йорк…

Той сви рамене и се загледа в една точка.

— Говореше за времето, когато за първи път си дошъл в Ню Йорк — подсказа му Дейв, сякаш се страхуваше, че приятелят му си е забравил мисълта.

— Замислих се как да го кажа. В края на петдесетте, когато жените още въздишаха по Рок Хъдсън^[3] и по Либерачи^[4], когато, образно казано, хомосексуалната любов не смееше да си отвори устата, камо ли да се фука като в наши дни, либидото ми беше в пика си. В това отношение — сигурен съм, че има още мнозина — гейовете и хетеросексуалните мъже не се различават. Някъде прочетох, че когато са в компанията на привлекателен „обект“, мъжете мислят за секс всеки двайсет секунди. Ще добавя само, че когато мъжът е на двайсет, мисли за секс непрекъснато, независимо дали е в компанията на привлекателен обект.

— Оная работа ти става даже от подухване на вятъра — промърмори Дейв.

Мислеше си за първата си работа на една бензиностанция и за хубавичката червенокоска, която веднъж зърна да слиза от пикапа на гаджето си. Докато се плъзваше по седалката, полата й се повдигна и Дейв зърна белите й памучни гащички за секунда, най-много за две. Обаче продължи да ги вижда всеки път, когато мастурбираше, и макар че тогава беше само на шестнайсет, и досега споменът беше все така ярък. Надали белите гащички щяха да му направят толкова голямо впечатление, ако беше петдесетгодишен и вече добре запознат с дамското бельо.

— Някои консервативно настроени дописници нарекоха СПИН „хомосексуалната чума“ и в писанията им се долавяше зле прикрито злорадство. Да, наистина беше чума, но докъм 1986 ние от гейобщността вече знаехме, че няма страшно, ако прилагаме две основни предпазни мерки — да правим безопасен секс и да не използваме общи игли. Обаче младежите се мислят за безсмъртни и както казваше баба ми, когато си пийнеше, в надървена глава мозък няма. Това важи с още по-голяма сила, ако надървеният е пиян, надрусан и изпитва неудържимо сексуално привличане.

Оли въздъхна, сви рамене и продължи монолога си:

— Поемаха се рискове. Допускаха се грешки. Дори след като се установиха преносните вектори, тоест начините на заразяване, умряха десетки хиляди мъже. Хората едва сега започват да проумяват мащаба на тази трагедия, осъзнавайки, че гейовете не са избрали сексуалната си ориентация. Велики поети и музиканти, гениални математици и учени — бог знае колко са умрели, преди да разкрият таланта си. Умирали са на улицата, в мизерни жилища, в болници и в приюти за бедни само защото са рискували през една безразсъдна нощ, когато музиката е била гръмка, виното се е леело и наркотиците са били в изобилие. Били ли са погубени от собствения си избор? И до днес мнозина смятат така, обаче са много, много далеч от истината. Нагонът е твърде силен. Твърде първичен. Ако се бях родил двайсет години по-късно, и аз щях да съм сред жертвите. Както и приятелят ми Ноа. Той обаче почина в леглото си от инфаркт, а пък аз ще умра от… все едно от какво. Защото петдесетгодишните мъже не са изложени на толкова много изкушения, а и дори изкушението да е много голямо, често умът обуздава члена — най-малкото достатъчно дълго, че да се сложи презерватив. Е, мнозина на моята възраст умряха от СПИН. Както се казва, на стари години изкуфяваш и ставаш за резил, нали така? Някои бяха мои приятели. Факт е обаче, че бяха много по-малко от младежите, които всяка вечер висяха в клубовете.

С моята компания — Ноа, Хенри Рийд, Джон Рубин, Франк Даймънд — понякога ходехме по заведенията, за да гледаме как младоците изпълняват ритуала на съешаването. Не точехме лиги, само наблюдавахме. По нищо не се различавахме от хетеросексуалните мъже на средна възраст, които веднъж седмично ходят в „Хутърс“ да си плакнат очите с разголените сервитьорки. Подобно поведение може да е жалко, но не и противоестествено. Съгласен ли си, или си на друго мнение?

Дейв само поклати глава.

— Една вечер с четирима-петима приятели бяхме в „Дългуч“. Тъкмо бяхме решили да си тръгваме, в клуба влезе някакъв младеж. Имаше лека прилика с Дейвид Бауи. Беше висок, носеше бял клин за колоездене и синя тениска без ръкави. Русата му коса беше оформена в прическа помпадур — нелепа, но и сексапилна. По румените му страни — руменината беше естествена, а не постигната с руж — блестяха сребристи люспици. Горната му устна беше като лъка на Купидон. Всички в бара се обърнаха към него и го зазяпаха. Ноа се вкопчи в рамото ми и прошепна:

— Господи, какво парче! Господин Съблазън! Готов съм да дам хиляда долара, за да го заведа у дома.

Засмях се и казах, че красавецът няма да се навие ма хилядарка. И че младок с такава външност иска само да му се възхищават и да го желаят. Както и да прави необуздан секс при всяка възможност. А когато си на двайсет и две, възможностите са почти неограничени.

Господин Съблазън седна при своите познати — млади хубавци, макар и не красиви колкото него; разговаряха, смееха се, пиеха и от време на време ставаха да танцуват модерните по онова време танци, които според мен приличаха на идиотско кълчене. Младежът не поглеждаше четиримата мъже на средна възраст, които седяха далеч от дансинга и пиеха вино. Мъже на средна възраст, които след пет или максимум след десет години щяха да вдигнат бял флаг и да прекратят напъните си да изглеждат по-млади. Че и защо да ни поглежда, след като беше заобиколен от свои връстници, жадуващи за вниманието му?

По едно време Фран Даймънд се обади:

— След една година ще е в гроба. Да видим какво ще остане от красотата му тогава. — Не го каза спокойно, а го процеди през стиснатите си зъби. Сякаш смъртта на младежа щеше да е нещо като… как да се изразя… като утешителна печалба.

Оли, който помнеше гоненията на хомосексуалистите и сега живееше в епоха, когато гейбраковете бяха разрешени в повечето щати, отново повдигна кльощавите си рамене. Жест, означаващ, че всичко това вече е в миналото.

— Та ето какво представляваше нашият господин Съблазън — събирателен образ на всичко красиво, желано и недостижимо. Видях го отново чак след две седмици. Не в „Дългуч“, нито в „Питър Пепърс“, нито във „Високата чаша“, нито в другите ми любими клубове… които посещавах все по-рядко, докато така наречената „епоха на Рейгън“ се изнизваше бавно и мъчително. В края на осемдесетте да отидеш в гейклуб беше като да присъстваш на бала в разказа на Едгар Алан По „Маската на алената смърт“^[5] Все едно да кажеш: „Майната им на проблемите, изпий още една чаша шампанско и забрави, че ближните ти мрат като мухи!“. Гейклубовете бяха удоволствие само за двайсет и две годишните, които си въобразяваха, че болест не ги лови.

— Сигурно е било трудно…

Оли завъртя ръката си, неприкована към бастуна — жест, сякаш казващ „Comme ci comme ça“, и го поясни с думи:

— И да, и не. Приемахме живота такъв, какъвто е, както се изразяват алкохолиците, поели пътя към трезвеността.

Дейв се замисли дали да не прекрати разговора на тази тема и осъзна, че не може. Скъпият подарък още повече го задължаваше да помогне на приятеля си.

— Послушай чичо си Дейв, Оли. Ще ти го кажа кратко и ясно: „Не си видял онзи младеж!“ Може би си зърнал някого, който прилича на него, но ако тогава твоят господин Съблазън е бил на двайсет и две, вече трябва да е чукнал петдесетака. Разбира се, ако спинът не го е убил. Било е само зрителна измама, лоша шега, която ти е изиграл мозъкът ти.

— Старческият ми мозък — усмихна се Оли. — Мозъкът на постепенно изкуфяващ дядка.

— Не съм казал, че си изкуфял. Защото не си. Обаче мозъкът ти наистина е на възрастен човек.

— Безспорно. И все пак твърдя, че беше той. Първия път го видях да излиза от подлез на Мериленд Авеню. След няколко дни стоеше на стъпалата пред главния вход на нашия „приют“ и пушеше индонезийска цигара с карамфил. Два дни по-късно го видях на скамейката пред канцеларията за приемане на новопостъпващите в „Лейквю“. Пак беше със светлосинята тениска без ръкави и с ослепително белия колоездачен клин. Шофьорите на преминаващите коли биха се заплесвали по него, обаче никой не го виждаше. Освен мен, разбира се.

„Оказвам да му играя по свирката — каза си Дейв. — Не бива да го насърчавам, не е заслужил да се държа с него като с откачен човек.“

— Халюцинираш, приятелю.

Оли продължи, все едно не го беше чул:

— Одеве беше в общото помещение и гледаше телевизия с най-ранобудните. Махнах му, той също ми махна. — Усмивка — странно младежка — озари лицето му. — И ми намигна.

— Бял колоездачен клин? Тениска без ръкави? Двайсет и две годишен красавец? Сто на сто щях го забележа, макар да съм хетеро.

— Дошъл е заради мен, затова само аз го виждам. Ясно е като бял ден. — Оли бавно се изправи. — Да се връщаме в кафеза, а? Умирам за едно кафе.

Тръгнаха обратно към вътрешния двор и предпазливо се изкачиха по стъпалата към сградата. Бяха живели в епохата на Рейгън; сега беше настъпила епохата на Трошливите кости.

Спряха пред вратата към общото помещение, за да си поемат дъх. Дейв пръв се съвзе от прехода и подхвърли:

— Какво научихме днес, ученици? Смъртта не е скелет, яхнал бял кон, и с коса, облегната на рамото, а сексапилен младеж с брокат по лицето.

— Предполагам, че всеки човек вижда различно превъплъщение — спокойно каза Оли. — Според повечето литературни източници на тази тема, когато са на прага на смъртта, повечето хора виждат майките си.

— Приятелю, повечето хора не виждат никого! И ти не си на прага…

— Моята майка е починала малко след раждането ми, така че дори няма да я позная.

Оли понечи да отвори двойната врата, но Дейв го хвана за лакътя:

— Ето какво: ще задържа часовника до тържеството по случай Хелоуин, става ли? Обещавам да го пазя и редовно да го навивам. Обаче ако след четири месеца още си жив, ще си го вземеш обратно. Съгласен ли си?

Оли широко се усмихна:

— Дадено. Да видим дали Олга е построила Айфеловата кула.

Олга стоеше до масичката и намръщено се взираше в пъзела.

— Оставих ти последните три парченца, Дейв. — Може да беше ядосана, но този път не го беше взела за покойния си съпруг. — Обаче ще останат четири дупки. Много съм ядосана… защо ли се бъхтих цяла седмица?

— Понякога не можем да предотвратим загубите, Олга. — Дейв седна до масичката и намести трите елемента, изпитвайки задоволството, познато му от реденето на пъзели през дъждовните дни в училищния летен лагер. Ненадейно му хрумна, че тамошното общо помещение много приличаше на това, в което се намираше сега. Животът беше къса полица с две подпори за книги^[6].

— Тъй си е — кимна тя, взирайки се в празните места на липсващите парченца. — Само че загубите са прекалено големи, Боб. Прекалено големи.

— Олга, аз съм Дейв.

Все така намръщена, тя извърна очи към него:

— И аз това казах.

Безсмислено беше да спори с нея или да се опита да я убеди, че деветстотин деветдесет и шест от хиляда е чудесен резултат. „След десет години ще чукне стоте, а още си мисли, че заслужава съвършенство — каза си. — Илюзиите на някои хора са несломими.“

Вдигна глава и видя как Оли излезе от мъничката работилница, намираща се до общото помещение. Държеше лист паус и писалка. Приближи се до масичката и сложи прозрачната хартия върху пъзела.

— Чакай, чакай, какви ги вършиш? — повдигна вежди Олга.

— Веднъж в живота си прояви търпение, мила. Скоро ще разбереш.

Тя се нацупи като капризно дете:

— Не ме интересува! Отивам да пуша. Пет пари не давам, ако развалиш глупавия пъзел. Прибери картончетата обратно в кутията или ги хвърли на пода. Все ми е едно. Не я харесвам такава… дефектна.

Обърна се и тръгна към вратата, стараейки се да пристъпва високомерно, доколкото й позволяваше ревматизмът. Оли се тръсна на стола й и облекчено въздъхна:

— Ох, слава богу. Напоследък ми е много трудно да се навеждам. — Очерта върху пауса две от липсващите парченца (за щастие местата им бяха едно до друго), после премести листа хартия, за да очертае и другите две.

Дейв любопитно го наблюдаваше.

— Досещам се какво си намислил — каза. — Смяташ ли, че ще стане?

— Разбира се. В склада видях кашони от куриерските доставки. Ако задигна един, никой няма да забележи. Ще изрежа каквото трябва, ще нарисувам каквото е необходимо. Само не позволявай на Олга да побеснее и да развали пъзела, преди да се върна.

— Ако искаш снимки за сравнение, ще си донеса айфона.

— Не ми трябват. — Оли почука с пръст по челото си. — Вътре има старомоден фотоапарат, а не смартфон, но още работи отлично.