Стивън Кинг
Господин Съблазън (3)

3.

Дори цигарата не беше успокоила Олга — като се върна от „пушалнята“, тя наистина поиска да развали „дефектния“ пъзел, обаче Дейв съумя да го опази, като донесе дъската за крибидж. Изиграха три партии, той загуби и трите, като при последната загубата му беше позорна. Олга понякога го бъркаше с покойния си съпруг, друг път си мислеше, че се е върнала в Атланта и живее в пансиона на леля си, но при играта на крибидж умът й сечеше като бръснач.

„Освен това й върви — негодуващо си помисли Дейв. — Да му се не види, кой печели цели двайсет точки на крибидж?“

Към единайсет без четвърт (вместо новините на „Фокс“ по телевизията вече вървеше предаването „Познай цената“ и водещият Дру Кери раздаваше награди) Оли Франклин отново се появи и тръгна към масичката с дъската за крибидж. Беше се избръснал, носеше спортна риза с къс ръкав и изглеждаше спретнат, дори елегантен.

— Здрасти пак, Олга. Нося ти подарък, любима.

— Не съм ти никаква любима — сопна се тя и за миг в очите й проблеснаха злобни пламъчета. — Главата си режа, ако някога си имал интимна приятелка.

Оли не се обиди, а изрецитира:

— Неблагодарност, твоето име е жена. — И добави:

— Дай си ръката. — Олга се подчини и той сложи на дланта й четирите елемента от пъзела, които току-що беше изработил.

Старицата недоверчиво се втренчи в шепата си:

— Какви са тия чудесии?

— Липсващите парченца.

— Така ли? От какво липсват?

— От пъзела, който с Дейв нареждахте. Помниш ли го?

На Дейв му се стори, че чува щракането под пухкавия облак от побеляла коса, увенчаващ главата й — износените релета и корозиралите чипове се бяха задействали.

— Естествено, че го помня — почти обидено отговори тя. — Само че тези парченца няма да паснат.

— Все пак пробвай — подкани я Оли.

Дейв ги взе, преди тя да се приближи до пъзела. Според него бяха съвършени. На едното беше изобразена част от металната конструкция, на двете, стоящи едно до друго, се виждаше част от розовия облак на хоризонта, а на четвъртото — челото и кокетната шапка на парижанка, разхождаща се по площад „Вандом“. „Невероятно! — помисли си той. — Оли е на осемдесет и пет, но още го бива!“ Пусна парченцата обратно в шепата на Олга и тя едно след друго ги сложи на местата им. Всяко пасна идеално.

— Voilà. — Дейв стисна ръката на приятеля си. — Tout finit. Браво, Оли!

Олга се наведе толкова близо до пъзела, че носът й почти го докосваше.

— Новото парче с конструкцията не е съвсем същото като другите около него — отбеляза кисело.

— Не ти ли е малко неудобно? — смъмри я Дейв. — Очаквам всичко от теб, но не и чак такава черна неблагодарност.

Олга презрително изпухтя. Оли иронично повдига на вежди — както се беше навела, нямаше опасност да го види. Дейв направи същата физиономия и му предложи:

— Седни при нас на обяд.

— Май ще пропусна обяда. Доста се уморих след сутрешната ни разходка и последните изстъпления на ревматизма ми. — Наведе се да разгледа пъзела и въздъхна: — Да, малко се различават. Но са почти еднакви.

— „Почти“ не е равно на „съвсем“, любими — тросна се тя.

Оли бавно тръгна към своето крило, отмервайки с бастуна уникалния си такт: раз-два-три, раз-два-три… Не се появи на обяд, а когато не дойде в столовата и за вечеря, дежурната медицинска сестра отиде да го търси: лежал на кревата в спалнята, ръцете му — талантливите ръце на художник, — били скръстени на гърдите. Изглежда, беше умрял така, както беше живял — спокойно, без излишна показност.

Същата вечер Дейв отиде в апартамента на приятеля си и завари вратата отключена. Влезе, седна на леглото (от което вече бяха махнали кувертюрата и чаршафите), отвори сребърния часовник и го сложи на дланта си, за да наблюдава как секундарникът обикаля по краткия си маршрут около цифрата 6. После се загледа във вещите на Оли — книгите на полицата, скицниците на бюрото, рисунките, прикрепени с прозрачни лепенки на стените, и се запита кой ще ги вземе. Вероятно братът непрокопсаник. Как му беше името… да, Том. А племенницата се казваше Марта.

Над леглото имаше рисунка с въглен: красив младеж със сресана нагоре коса, страните му бяха обсипани с люспици брокат. Купидоновите му устни бяха извити в усмивчица — лека, но съблазнителна.