Метаданни
Данни
- Серия
- Джо Пикет (16)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Off the Grid, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Си Джей Бокс
Заглавие: Извън системата
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 24.03.2016
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Мария Славкова
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-402-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14969
История
- — Добавяне
27
Джо и Джан Стокъп проследиха с поглед конвоя от четири бели пикапа. След като колите потеглиха на юг, те изчакаха половин час, легнали по корем в плитката, оградена с кактуси падина насред пустинята. Оформена в пясъчника благодарение на хилядолетните усилия на вятъра, тя несъмнено се пълнеше с дъждовна вода при всяка по-силна гръмотевична буря. Джо посъветва спътницата си да не надига глава, докато колите не се скрият на хоризонта.
Бяха чули изстрелите в далечината. Джо трудно можеше да прецени от коя точно посока идват, тъй като лекият бриз непрекъснато сменяше посоката си. А и самата Джан не бе сигурна дали наистина е чула изстрели, или просто така й се е сторило.
Джо обаче бе убеден, че онова бам-бам-бам се дължи именно на стрелба. В дългогодишната си кариера на ловен инспектор бе чул безброй изстрели и се бе опитвал да определи откъде идват те.
Когато четвъртият — и последен — пикап се скри от погледите им и на хоризонта остана само облак прах, вдигнат от гумите му, Джо се изправи.
— Да вървим — заяви той. — Те отиват право в ранчото.
— Мислех, че от самото начало ще тръгнат натам — отвърна тя, изправи се и изтупа прахоляка от джинсите си.
— И аз. Явно нещо ги е накарало да се отклонят, а може и да са се изгубили. Но се радвам, че още не са се добрали до ранчото.
— Видяха ли ни?
— Не.
Джо предполагаше — нищо повече от догадка, разбира се, — че се намират на двайсетина километра от старата ферма. Дори да успееха да ускорят ход, пак щяха да им трябват три часа, за да стигнат до там. Причерняваше му от мисълта какво може да преживее Шеридан за тези три часа. След като мъжете в пикалите бяха обезглавили Кутър и мечката, явно бяха способни на всичко.
— Какво е това? — попита изненадано Джан.
Джо се извърна и проследи погледа й. По същия черен път, по който бяха минали белите коли, на голямо разстояние зад тях, но все пак достатъчно близо, за да остане скрит в прашния облак, се тътреше бавно зелен пикап.
Джо вдигна бинокъла си и възкликна:
— По дяволите!
— Какво има? — попита Джан и приклекна инстинктивно.
— Мисля, че е един от нашите.
— Един от нашите?
Макар горещината в пустинята да замъгляваше образа, той различи характерния ролбар пред радиаторната решетка, сигналната лампа на покрива на кабината и емблемата на вратата.
— Трябва да е Фил Паркър — усмихна се Джо.
— Наистина ли?
— Че кой друг може да е?
Джан поклати глава и каза:
— Никога не съм очаквала, че ще се зарадвам да го срещна.
— Трябва да привлечем вниманието му. Не мисля, че ни вижда.
Джо не можеше да рискува да стреля, да не би мъжете в пикапа да го чуят, а нямаше как да се свърже с колегата си по радиостанцията.
Надяваше се, че Паркър бе решил в крайна сметка да го потърси и да провери как е. В такъв случай Джо можеше да вземе назаем неговото оборудване и да се свърже с кабинета на губернатор Рулън. Очевидно другият пикап на управлението не бе атакуван нито от онези в ранчото с тяхното мобилно устройство за електромагнитен импулс, нито от мъжете в белите пикапи.
— Дръж това — връчи той на Джан карабината си.
Съблече на бърза ръка униформената си риза с надеждата, че Фил ще я забележи отдалече заради червения й цвят.
— Обзалагам се, че ако аз съблека ризата си, ще довтаса тук за секунди — отбеляза Джан.
Джо се засмя. Чувстваше се в по-добро настроение. Срещата с Фил Паркър насред пустинята бе първата добра новина за последните трийсет и шест часа.
Той заподскача на място и заразмахва червената риза над главата си. Паркър продължи бавно напред. Движеше се с доста по-ниска скорост от пикапите. Джо знаеше, че колегата му не е от хората, които шофират толкова бавно, което означаваше, че има някаква причина за това. Предположи, че Паркър върви по следите от гумите и облаците прах, но кара достатъчно бавно, за да не разберат онези, че някой ги следва. Имаше логика.
— Фил, идиот такъв, погледни насам! — извика Джан, докато зеленият пикап продължаваше право напред.
Ако Паркър продължеше да кара по пътя, можеше изобщо да не ги види, затова Джо хукна по напечената от слънцето земя под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо колата, като не спираше да размахва червената риза над главата си.
Прекалено стар съм, за да тичам така, помисли си той. Но не спря нито за миг. Тениската му залепна от пот. Накрая, когато се почувства прекалено уморен, за да продължи, и спря да си поеме дъх, пикапът на Паркър намали и също спря.
— Да! — извика Джо към Джан.
— Завива! — отвърна му тя. — Идва!
Изминаха десет минути, преди пикапът да приближи достатъчно и Джо да забележи, че нещо не е наред. Вярно, колата бе на Паркър, но бе повредена и се движеше едва-едва.
Той вдигна бинокъла и видя дупките от куршуми по вратата и предната броня, паяжината от пукнатини, плъзнала по предното стъкло, и мъжа с черна маска зад волана. Пикапът бе на Фил Паркър, но в него не седеше Фил Паркър.
Джо се обърна и погледна назад. Джан крачеше приведена под тежестта на раницата си на петдесетина метра от него. Мъкнеше и раницата на Джо, която той й бе оставил, и оръжието му, което бе стиснала под мишница. Той нямаше представа дали ще успее да стигне до нея, преди пикапът да пристигне.
— Джан, това не е Фил. Някой е взел колата му — извика той.
Тя спря и присви очи. Явно бе объркана.
— Кой?
— Нямам представа.
— По дяволите!
Джо се обърна с лице към автомобила. Сега видя, че и радиаторната решетка е осеяна с дупки от куршуми, както и че левият фар е прострелян.
През пукнатините на предното стъкло Джо успя да види, че шофьорът е сам. Нямаше никой до него. Различи единствено тъмните очи, останалата част от лицето му бе скрита от черната маска.
— О, не! — възкликна Джан. — Какво ще правим? Джо?
Колата спря на десетина метра от него, но шофьорът не изключи двигателя. Отвори вратата и изскочи навън. Бе облечен изцяло в черно, също като мъжете, които Джо бе видял около мечката, и държеше автомат „Калашников“ с удължен пълнител. Докато вдигаше оръжието, избълва нещо на арабски.
Джо бе напълно беззащитен. Съжали, че е оставил пистолета си в раницата, макар да не бе особено добър в стрелбата с късоцевно оръжие.
— Моля… — започна той.
В този миг мислеше единствено за Шеридан, Мерибет, Луси и Ейприл. Винаги се бе чудил за какво ли ще си мисли в секундата, преди да загине.
Зад гърба му изтрещя собствената му пушка и облеченият в черно шофьор на пикапа застина на място, без да е свалил напълно автомата от рамото си. В далечината зад него Джо видя на земята да падат сачми, които не бяха попаднали в целта.
Дали непознатият бе прострелян? Сякаш за да отговори на въпроса му, мъжът отскочи рязко от колата и хукна да бяга. Миг по-късно обаче се строполи на земята. Едва тогава Джо забеляза малките дупки в черната риза и капките кръв, които проблясваха на слънцето.
Джо бе виждал диви животни да реагират по същия начин при рана в белите дробове: това бе последен изблик на енергия преди смъртта.
Мъжът издаде протяжен стон, който завърши със зловещо съскане. През маската — там, където би трябвало да бъде устата му — се процеди кървава пяна. Автоматът, който продължаваше да стиска, падна на пясъка.
Джо изтича до него и изрита оръжието встрани. Наведе се, смъкна черната маса и я захвърли през рамо. Мъжът имаше смугла кожа и черна брада, беше млад, слаб и… мъртъв, тъй като гърдите му бяха пронизани от множество сачми за едър дивеч.
Джо се изправи и се обърна към Джан.
— Уау! — възкликна той.
Двете раници и карабината на Джо лежаха в краката й, но тя продължаваше да стиска ловната му пушка. Натискаше трескаво цевта, за да изхвърли празната гилза и да презареди, но нямаше представа как да го направи.
— Всичко е наред — извика Джо. — Остави това. Добър изстрел! Спаси ми живота.
— Спасих живота и на двама ни — обясни привидно спокойно тя. — Не беше толкова трудно, колкото очаквах. Имам предвид… да убия човек.
Джо не знаеше какво да каже. Тя продължи да натиска и да дърпа, за да презареди. Движенията й станаха твърде невротични и Джо осъзна, че Джан изпада в шок. Съвсем не бе толкова хладнокръвна, колкото изглеждаше.
Той отиде при нея и внимателно издърпа оръжието от ръцете й. Видя как очите й се пълнят със сълзи.
— Постъпи правилно.
— Убих човек. Нямам представа дали има съпруга, майка или семейство. Не знам нищо за него.
— Но ние знаем, че щеше да ни убие — отвърна Джо. — Това е достатъчно.
Тя изтри очите си, а той я прегърна. Тя се отпусна върху гърдите му. Джо се почувства неловко, дори гузно, че прегръща жена, която не е съпругата му. Сигурен бе обаче, че предвид обстоятелствата Мерибет щеше да прояви разбиране.
— Какво ли се е случило с Фил? — попита Джан с разтреперан глас.
Джо откри тялото на Фил Паркър, проснато по очи в каросерията на пикапа. Рани с размерите на мъжки юмрук пронизваха гърба, врата, бедрата му. Май са го хвърлили още жив отзад и той е продължил да кърви поне половин час, помисли си Джо при вида на още несъсирената кръв, събрала се в улейчетата на каросерията. Отстъпи крачка назад и пое дълбоко въздух, за да не му прилошее. Смъртта на мъжа в черните дрехи и мъртвото тяло на Фил Паркър му бяха подействали като два бързи удара в слабините. Той забеляза с периферното си зрение, че Джан се приближава, и протегна ръка, за да я спре.
— Не ти трябва да виждаш това.
— Фил? — попита тя и от очите й отново рукнаха сълзи.
— Да.
— Той…
— Да.
Миг по-късно Джан отвърна:
— Копелета мръсни! Радвам се, че убих поне един от тях!
След като се посъвзе, Джо се намести на предната седалка, още лепкава от кръвта на Паркър. Жиците на радиостанцията бяха изскубнати и захвърлени на пода на кабината. Там лежеше и мобилният телефон на Паркър, направен на парчета от куршума, преминал през него. Не че дори да работеше, щеше да улови сигнал…
Върху арматурното табло бе закрепен опръсканият с кръв бележник на Паркър. На най-горната страница бе записана следната бележка:
Кабинетът на губ. Рулън
Да намеря Дж. П.
ИО от четв. Вечер
Тел. 777–7434
Джо бе наясно, че ИО е съкращение на „извън обхват“. Само ако знаеха колко далече извън обхвата се намирам, помисли си той.
Съобщението обаче бе важно и му вдъхна увереност. То означаваше, че някой — най-вероятно Мерибет — бе уведомил кабинета на губернатора, че не може да се свърже с Джо Пикет. В резултат на което Рулън или някой негов служител се бе свързал с Паркър. Следователно знаеха, че Джо е в беда. И едва тогава му хрумна, че Фил Паркър е загинал, защото е тръгнал да го търси.
— Съжалявам, Фил — изрече той на глас. — Искрено съжалявам. Ти просто си вършеше работата.
* * *
Джо започна да рови из кутията за инструменти на Паркър.
— Какво се надяваш да откриеш? — поинтересува се Джан.
— Сателитен телефон — отвърна той. — Всички трябва да носим сателитни телефони. Освен това сме длъжни да разполагаме и с джипиес предаватели, за да може шефовете в Шайен да следят всяка наша крачка. Знам, че Фил е изхвърлил своя предавател в една канавка веднага след като го монтираха в колата му. Сега вече съжалявам, че го е направил.
В кутията откри оборудване за къмпинг, комплект за некропсия, няколко чифта туристически обувки, дрехи — все неща, които и Джо носеше в резерв — плюс… дебел куп порнографски списания. Джо не държеше такива неща в колата си, но не обвиняваше Паркър. Можеше да си представи колко самотен се е чувствал по време на обиколките си из пустинята.
— Какво е правил тук? Защо онези типове са го убили и са взели пикапа му?
— Мога само да гадая какво се е случило — отвърна Джо. — Горкият Фил се е натъкнал на четирите пикапа и когато са видели, че е служител на закона, са го ликвидирали още преди да успее да се обади по радиостанцията. После са решили да откарат тялото и колата му в ранчото и да се отърват от уликите.
Джо се сепна изненадан, когато все пак откри очуканата кутия, в която Фил Паркър държеше сателитния си телефон.
— Пикапът е прострелян и едва върви — отбеляза той, докато вземаше кутията. — Добре че онзи тип не угаси двигателя. Сигурно е знаел, че угаси ли го, може да не го запали.
Постави кутията на предния капак на колата и я отвори.
— Слава богу! — възкликна Джо, извади телефона от стиропорената му опаковка и го включи.
— На кого звъниш? — попита Джан.
— Първо на шефа ми. После на жена ми.
— Предпочитам да не го правиш.
Джон вдигна изненадан поглед и видя, че тя е насочила пушката към гърдите му.
— Не мога да ти позволя да го направиш, Джо — заяви Джан. — Иби посвети целия си живот на този проект. Аз също посветих живота си на него. Събрах стотици хиляди долари, координирах работата на всички тези доброволци. Правим нещо наистина значимо. Не можем да го изложим на риск, освен в много краен случай.
— Нищо друго не ни остава — отвърна Джо. — Докато говорим с теб, онези пикапи приближават ранчото. Видя хората в тях. Аз не мисля, че са приятели на Иби, а ти?
Тя се поколеба. На лицето й се изписа объркване.
Джо съзнаваше, че ако Джан не се съгласи с доводите му, мъжете в пикапите могат не само да саботират мисията на Иби и атаката срещу центъра в Юта, но да застрашат живота на самия Иби и доброволците.
— Добре — съгласи се накрая тя. — Мисля, че нямаме друг избор.
— Така е — съгласи се Джо и поднесе телефона към ухото си.
— Просто съм толкова… разочарована — промълви Джан по-скоро на себе си, отколкото на Джо.
А той никога през живота си не бе посрещал с такова вълнение телефонен сигнал. Най-после чу:
— Кабинетът на губернатор Рулън, тук Лиза…