Метаданни
Данни
- Серия
- Джо Пикет (16)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Off the Grid, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Си Джей Бокс
Заглавие: Извън системата
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Излязла от печат: 24.03.2016
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Мария Славкова
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-402-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14969
История
- — Добавяне
2
Нейт се събуди рязко, изкрещя и се изправи в леглото. Очите му бяха широко отворени, а кожата му покрита с капки пот. Цели кичури от дългата му руса коса бяха полепнали по врата и раменете.
Оливия Бренън, която приготвяше куфара си, поставен върху стар чамов скрин, се извърна към него. Бе решила да не включва лампата, за да не го безпокои, затова използваше единствено светлината, която проникваше откъм коридора.
— Добре ли си, скъпи? — попита тя и повдигна вежди.
— Сънувах кошмар — отвърна Нейт.
Сърцето му още блъскаше. Двете му ръце, скрити под завивките, стискаха въображаемите дръжки на револверите. Той разтвори пръсти и постави длани върху коленете си.
— Очевидно. По-добре ли си?
— Идеално — излъга той.
— Не ми звучи така — отвърна тя.
Лив Бренън говореше с мекия напевен акцент, характерен за Луизиана, който неизменно го обгръщаше като топло одеяло. Понякога й задаваше въпроси, чиито отговори вече знаеше. Тя бе единствената жена, която някога бе насърчавал да говори повече.
— Какво сънува? — попита Лив. — По едно време изкрещя. Уплаши ме до смърт.
— Какво изкрещях?
Усмивката изгря на фона на кожата й с цвят на мока и озари тъмната стая.
— Нещо от рода на… Сега ще умреш! Обичайните любезности, които хората си разменят сутрин.
Нейт разтри лице с длани и изсумтя.
— Не си го правил от месеци — продължи тя разтревожено. — Мислех, че си го превъзмогнал.
— Не беше обичайният кошмар — обясни Нейт и поклати глава. — Не бях попаднал в засада или в друга опасна ситуация от моето минало. Това е нещо напълно ново и нямам представа от какво е породено.
Тя се обърна, постави ръце на стройните си бедра и го подкани:
— Разкажи ми.
Когато спря да говори, тя възкликна:
— По дяволите! Това е толкова откачено!
— Знам.
— Какво крещяха? Онези мъже в пикалите?
— Аллаху Акбар.
Тя се замисли.
— Аллах е велик. Това означава ли, че сцената от съня ти се развива в Близкия изток?
— Така изглежда — призна Нейт.
Бяха обсъждали престоя му в Афганистан като експерт по специални операции. Там бе прекарал известно време в лагер за лов със соколи през 1999 г. и бе разговарял с някакъв непознат в пустинята, за когото впоследствие бе научил, че е Осама бин Ладен. Оказало се бе, че Осама е почитател на американските уестърни. Явно бе израснал с тях. Нейт й бе казвал, че двамата с Осама са обсъждали някои епизоди от телевизионния сериал „Пушечен дим“, който и двамата бяха гледали като млади.
— Чудя се какво ли е върнало всички тези спомени? — попита Лив.
Нейт поклати глава.
— Пустинята приличаше на тази в Афганистан, обстановката бе същата, усещането бе същото, но това не беше Афганистан. Там няма вилороги антилопи, нито пък диви коне. Единствените диви животни, които съм виждал там, бяха дроплите, които ловувахме с кралски соколи, наричани шахин.
Дроплите бяха едри птици, които живееха в пустинята. В Северна Америка не се срещаха. Луксозният лагер в пустинята разполагаше с палатки в бедуински стил, скъпи джипове, електрически генератори, а недалече от него бе кацнала цяла флотилия частни боинги, произведени по поръчка. С тях бяха дошли соколари от Саудитска Арабия и други близкоизточни страни. Пред всяка палатка бяха забити пръти, на които бяха накацали соколи с покрити глави. Макар самият Осама бин Ладен да не бе соколар, имаше някаква работа с членове на саудитското кралско семейство, които се намираха в лагера.
— Може би си смесил Афганистан с Уайоминг — предположи Лив. — Никой не е казал, че сънищата следват каквато и да било логика.
— Този определено бе доста несвързан — каза Нейт и измъкна крака изпод завивките. Подът бе студен.
— След като и Джо е бил там, не може да е Афганистан. Доколкото знам, Джо не пътува никъде.
Така беше. Приятелят на Нейт бе ловен инспектор в Уайоминг. Рядко ползваше отпуск, а когато го правеше, отиваше на лов, риболов или къмпинг… в Уайоминг. Веднъж бе заявил на Нейт, че не чувства необходимост да ходи където и да било другаде, докато не опознае всеки квадратен сантиметър от този щат. При положение че Уайоминг се простираше на площ от над двеста и петдесет хиляди квадратни километра, подобно изявление от страна на Джо бе равносилно на признание, че никога няма да напусне границите на щата.
Нейт се изправи и се протегна. Все още усещаше леки болки от раните си, особено сутрин. Беше висок и широкоплещест, а кожата по предната част на бедрата, корема, гърдите и врата му бе покрита с безброй белези с формата на запетайка — местата, от които лекарите бяха извадили две дузини едри сачми, малко по-големи дори от куршуми двайсет и втори калибър. Миналата пролет бе попаднал в засада, която му бяха устроили двама мъже с ловни пушки. Нейт бе влязъл в капана невъоръжен.
Докато лежеше в критично състояние в болницата в Билингс, Лив бе държана в плен в мазето на къща, притежавана от семейство диви планинци. Почивката, физиотерапията, упражненията и желанието да се върне към лова със соколи му бяха помогнали да се възстанови. Лив също се бе възстановила, макар нейните травми да бяха психологически. Изглеждаше добре, но все още не можеше да заспи, ако лампата не светеше.
След това страшно преживяване двамата с Лив заживяха откъснати от цивилизацията в къща, предоставена им от техен приятел, който имаше ранчо в Южен Уайоминг.
Соколът скитник и червеноопашатият сокол, пуснати на свобода от двама бели негодници на име Кейтс, бяха успели да го открият и да се върнат при него. Това бе същинско чудо, което Лив Бренън бе посрещнала с изумление. А Нейт, който бе свикнал на подобни малки чудеса, които не бе в състояние да обясни, просто бе свил рамене.
— В този сън имаше толкова много странни неща — каза той на Лив. — Първо, никога не съм имал благороден сокол. Нямам представа откъде се е появил. Освен това носех два револвера в кобури под мишниците, чиито ремъци се кръстосваха на гърдите ми. Приличах на разбойник от Дивия запад. Никога не съм носил два револвера.
— Не мислиш ли, че е време да облечеш нещо? — попита Лив.
Нейт спеше гол и обичаше да се разхожда, както майка го е родила. Понякога дори сядаше на клона на някоя канадска топола и прекарваше там часове наред. От време на време под него преминаваше лодка с рибари. Никой от тях не го поглеждаше.
Нейт измъкна леката завивка от леглото и я уви около раменете си.
— Иска ми се да забравя този сън — промърмори той.
— Изпий едно кафе. Направих цяла кана, докато ти заплашваше лошите да им видиш сметката.
— Предпочитам теб.
— Нямаме време, Нейт — отвърна Лив далеч по-неуверено, отколкото бе очаквал.
* * *
Нейт си наля чаша кафе в малката кухня, отиде до прозореца и дръпна завесите. Слънцето още не бе изгряло напълно.
Есенната трева бе покрита с фин килим от ефирна мъгла, която обгръщаше и стволовете на дърветата. Елен и кошута прекосиха горичката на път към реката.
Беше октомври, любимият му месец от годината. Бяха изминали седем месеца от нападението, при което едва не бе загинал. Нощем бе хладно, дори студено, но през деня бе приятно топло. В планините октомври може да бъде опасен месец, помисли си той. При надморска височина от над две хиляди метра човек трябва да свърши доста неща, преди да връхлети зимата. Трепетликите бяха изпъстрили планинските склонове с червени и яркожълти петна. Облаците се носеха толкова ниско по небето, че сякаш надзъртаха над рамото му. Лятното безгрижие бе отминало. Канадските елени мучаха нощем по време на брачните си ритуали, бобрите бързаха да довършат домовете си, нивата на реките се надигаха и водата потичаше с пълна мощ, когато дърветата нагоре по течението престанеха да пият от нея.
Сънят му бе толкова ярък и осезаем, че Нейт се пресегна към най-горната лавица на библиотеката, за да се увери, че неговият „Уайоминг Експрес“ е на мястото, на което го оставяше всяка вечер. Да, там беше, но нямаше втори револвер.
Къщата бе изградена от цели трупи малко след Втората световна война за нуждите на каубоите, които работеха в най-отдалечените райони на обширното ранчо. Въпреки солидния ремонт, извършен преди няколко години, при който бяха запушени дупките между дънерите и подменени електрическата инсталация и водопроводът, продължаваше да изглежда все така населена с призраците на мъжете, които от нямане какво да правят бяха издълбали имената си — Уайли, Бък, Слим — върху рамките на вратите. Лив бе положила усилия да я освежи с нови пердета и килими, но в крайна сметка бе признала поражението си. Къщата не разполагаше със стационарен телефон, нито с телевизор или достъп до интернет. Късовълновото радио на кухненския плот осъществяваше единствената връзка с външния свят.
Нейт държеше на това.
Чу Лив да дърпа ципа на куфара в спалнята и се обърна. Видя я да го влачи на колелца след себе си. Отдавна не я бе виждал облечена толкова делово: тъмносив панталон, бяла блуза, сако и перлена огърлица. Изглеждаше ослепително.
— Ще ми липсваш — заяви той.
Тя спря и наклони леко глава. Изражението й издаваше объркване, примесено с лека дяволита нотка, но очите й плуваха в сълзи.
— Няма да се разчувстваш, нали?
А Нейт отвърна:
— Никога досега не бях прекарвал толкова време с някого. Мисля, че те обичам повече от всякога.
— Мислиш?
— Знам.
— Престани! — спря го тя, макар изражението да не съответстваше на думите й. — И аз те обичам.
Прииска му се да я сграбчи, да я метне на рамо и да я отнесе в спалнята. Тя предусети намерението му.
— Дръж се прилично, докато ме няма. Не искам да чуя по новините, че бял мъж с разчорлени коси е бил забелязан да тича чисто гол в гората.
Той се ухили.
— Не мога да ти го обещая. Но сутрин става все по-студено.
Тя пусна дръжката на куфара, пристъпи към него и обви ръце около врата му. Надигна се на пръсти, за да се целунат. Целувката обаче не продължи дълго, тъй като отвън долетя клаксонът на пикапа.
— По дяволите! Можеше да закъснее малко! — възкликна Нейт.
— Прав си — отвърна Лив, отстъпи назад и приглади блузата си.
Докато Лив излизаше навън, а Нейт вървеше след нея с куфара, не пропусна да я предупреди:
— Сигурно не бива да го казвам отново, но все пак внимавай. Не забравяй нито за минута, че продължават да ни издирват. Затова трябва да останем извън системата. Не използвай никакви електронни устройства, свързвай се с мен само по начина, който уточнихме.
— Излишно е да ми го повтаряш — отвърна Лив. — Повярвай ми, научила съм си урока.
— Знам — кимна Нейт и метна куфара й в каросерията на пикапа, където компания му правеха няколко шепи слама, празни кутийки от бира, еленски бут и руло конопена връв.
— Ще излъжа, ако кажа, че не очаквам с нетърпение мига, в който ще седна пред телевизора и ще си поръчам пица — каза тя. — Или ще отида на кино. Мина доста време и съм удивена до каква степен могат да ми липсват неща, с които не разполагам.
— Разбирам те.
Зад волана на пикапа седеше един от работниците в ранчото, мургав нисък мъж на име Родриго Рамирес, който не сваляше безформената си сламена шапка ни зиме, ни лете. И собственикът на ранчото, и Нейт му имаха доверие и знаеха, че ще свърши работа и няма да се разприказва.
— В колко часа е полетът? — попита Нейт, докато придържаше вратата на Лив.
— В един и половина. Ще кацна в Ню Орлиънс към четири и половина.
Очакваха я четири часа и половина път с кола до Денвър, а после час и половина регистриране и преминаване през различните проверки за сигурност. Затова Родриго бе дошъл в шест и половина сутринта.
— Поздрави майка ти от мен — каза Нейт и се наведе да я целуне за „сбогом“. — Надявам се да се оправи.
— Сигурна съм, че ще ти допадне — отвърна Лив. — Но няма да изкара още дълго. Знае го и е готова. Не мога да кажа същото за себе си. Затова трябва да отида там.
Затвори вратата и Родриго потегли бавно. Преди пикапът да изчезне в гъсталака от трепетлики, сред който се виеше тесният стар път, водещ към магистралата, Лив се обърна и се усмихна тъжно на Нейт през задния прозорец.
Нейт пристегна одеялото около себе си и изчака да заглъхне шумът от автомобила. Сетне застина на място и се ослуша внимателно.
От престоя си по тези места бе научил, че дните в долината на река Норт Плет в Южен Уайоминг не си приличат един с друг. Понякога разликите бяха почти недоловими комбинации от температура, ниска влажност или облачност, древни ритуални движения на едрия дивеч или местоположение на стадата в ранчото. Дори пъстървата следваше свой собствен ритъм, който Нейт едва започваше да опознава.
Обикновено обаче разликите бяха значителни. Това бе земя на крайности: на бурни ветрове, високи температури и арктически студове. Имаше дни през юли и август, когато се събуждаше и виждаше навън да бушуват снежни виелици, а през есента и зимата температурите понякога достигаха петнайсет-шестнайсет градуса над нулата. Предишния ден например бе толкова топло, че изобилието от водни кончета над реката бе подлудило пъстървите, които заподскачаха във въздуха и плясваха шумно обратно във водата.
Нейт забеляза, че тази сутрин е различна. С какво обаче, все още не можеше да разбере. Беше необичайно тихо: не се чуваха никакви диви животни, птиците не прелитаха от клон на клон, катеричките не цвърчаха, рибите не се показваха над водата.
Нейт се напрегна. Започна да го обзема параноя. В подобно състояние изпадаше преди всяка специална операция. Усещането бе продиктувано по-скоро от интуицията му, отколкото от някаква логика. И не бе свързано единствено със заминаването на Лив, която отиваше при умиращата си майка в Луизиана, или с кошмара в пустинята, който бе сънувал.
Нейт усещаше, че предстои да се случи нещо много важно. Нямаше представа дали то е начало или край. По-късно, когато чу приближаването на друг автомобил, разбра, че съвсем скоро ще научи отговора.