Ч. Дж. Бокс
Извън системата (18)

18

Десетина минути по-късно Нейт чу гневните реплики, които си разменяха Саид и Иби. С приближаването на двамата към третата барака гласовете им прозвучаха още по-силно. Не разбираше нито дума, защото говореха на арабски.

Вратата се отвори рязко и Иби влезе с енергична крачка. Лицето му бе почервеняло от гняв, очите му блестяха. Изглеждаше смутен. Саид влезе след него и затвори вратата зад себе си. Помещението сякаш отесня изведнъж.

— Съжалявам за случилото се — обърна се Иби към Нейт. — Нараниха ли те?

— Не.

— Добре, добре. Вярно ли е, че лагерът ти е бил нападнат снощи?

— Да.

— Имаш ли представа кой го е направил?

Нейт кимна към Саид.

— Попитай него.

Иби прикова очи в Саид, който издържа погледа му. В следващия миг Иби избълва порой от гневни въпроси на арабски. Саид продължи да клати глава в знак на отрицание. Изражението му бе абсолютно непроницаемо. Нямаше как да се разбере дали лъже или не.

Саид започна да обяснява нещо със спокоен тон. Иби го изслуша с ръце на кръста и леко наклонена глава. Саид започна да повишава глас и почти изкрещя последното изречение. Иби като че ли обмисли думите му, след което се обърна към Нейт.

— Саид твърди, че не може да бъде сигурен кой те е нападнал, но има представа кой би могъл да го стори. За съжаление, невинаги успяваме да контролираме всички, които идват да ни помогнат с работата върху проекта. Можеш ли да ни опишеш тези хора?

Нейт описа Хипстъра и Безсърдечния най-подробно. Иби и Саид се спогледаха.

— Бяха тук — призна Иби. — Понякога тук идват разни неудачници и отрепки и се налага да ги отпращаме. Тези двамата си тръгнаха преди два дни. Нямаме представа кой може да е бил третият. Сигурен ли си, че следите водят до тук?

Нейт кимна.

— В такъв случай имаме сериозен проблем — заяви Иби на английски. — Снощи пристигнаха нови доброволци и твоят човек може да е сред тях. Ще ни бъде трудно да го открием.

Той се обърна към Саид и нареди:

— Трябва незабавно да ги разпиташ. Не обяснявай какво знаем, но се опитай да разбереш дали някой сред тях не е пристигнал сам. Разпитай и нашия екип. Открий дали някой не се е отлъчвал снощи, дали не е излизал и се е връщал по-късно. Той — или тя — може да е наел тези две отрепки и да ги е завел в лагера му.

Саид кимна, но не помръдна от мястото си.

— Предлагам да не губиш време — каза Иби.

— Не. Не и докато не се уверя, че не представлява опасност — отвърна Саид и кимна към Нейт.

— Съжалявам, Саид се грижи за мен дори когато не искам да го прави — направи опит за извинение Иби. — Той охранява и мен, и този лагер, както и работата, която вършим тук. Все едно разполагам със свой собствен бодигард: пречка ми се почти през цялото време, но струва теглото си в злато, ако нещо заплаши мен или проекта. Същото важи и за тези хора — обясни той и посочи двамата мъже с автоматите. — Появата ти ги е изненадала и са предположили, че идваш с други намерения. Кажи ми, моля те, че всичко това е недоразумение.

— Разбира се, че е недоразумение — отвърна Нейт.

— Не работиш за някого, нали? Никой не те е изпратил тук?

— Никой не ми е платил, за да дойда тук.

Това бе самата истина.

Иби го изгледа преценяващо в продължение на половин минута, след което каза:

— Вярвам ти. Помниш ли, когато ти казах, че славата ти се носи надалече? Между нас има поне две общи неща: соколарството и антипатията към американското правителство.

В главата на Нейт звънна тревожен звънец. Тирел и Волк не бяха характеризирали Мохамед Ибрахим като човек, който мрази правителството. Зачуди се дали те двамата или останалите Росомахи са знаели. Предположи, че най-вероятно са го подозирали, но не са разполагали с доказателства. Спомни си думите им, че не разполагат с данни да е изразявал крайни религиозни възгледи.

Иби продължи:

— Саид казва, че си бил въоръжен с пушка и с онзи твой прочут револвер, но не си носил телефон. Някой знае ли, че си тук?

— Имаш предвид в това ранчо? — отвърна Нейт. — Не. Дори аз не знам къде точно се намирам. Бях изненадан от толкова стари постройки навътре в Червената пустиня.

Ибис се засмя.

— Аз също. Натъкнах се на тях по време на лов. Някога е било овцевъдно ранчо, но е изоставено от десетилетия.

— Значи не е ваше?

Иби поклати глава.

— Просто го използваме временно.

— Спомена някакъв проект? Който Саид и неговите главорези трябва да охраняват.

Иби се замисли за момент и заби поглед в краката си. Когато вдигна глава, изражението на лицето му подсказваше, че е искрен.

— Правим нещо добро тук.

Обърна се към Саид и каза:

— Свали му белезниците, моля.

— Не са истински белезници, а пластмасови ленти — отвърна Саид.

— Тогава ги срежи и започни да разпитваш екипа и доброволците, след като донесеш соколите. Докарай джипа му тук. А междувременно двамата с Нейт ще си поговорим.

— Ще му разкажеш всичко? — не успя да скрие изненадата си Саид.

— Не само — призна Иби. — Ще му покажа. Нейт е един от нас. Когато види какво правим тук, не се съмнявам, че ще се присъедини към нас. Повярвай ми, когато ти казвам, че може да ни бъде много полезен.

Саид се отнесе скептично към думите му. Заговори на Иби на арабски с едва доловима умолителна нотка. Иби отговори с тих, спокоен глас, а последните си думи произнесе на английски:

— Нейт Романовски отдавна се е превърнал в страшилище за управляващия елит. Той е мой брат в соколарството и аз знам, че мога да му имам доверие.

Нейт не знаеше какво да каже, но очевидно думите на Иби никак не допаднаха на Саид. Нейт вече съжаляваше, че е започнал да харесва Иби.

Саид извади с нежелание къс нож с широко острие и пристъпи към Нейт.

— Обърни се — нареди му той.

— Няма нужда — отвърна Нейт, отпусна юмруци, притисна длани една към друга и пластмасовата лента се плъзна надолу.

После я подаде на Саид, който облещи очи от изненада и гняв.

— Как го направи? — попита Саид.

— Част от обучението ми на специален агент. Попадаме в плен само по собствено желание. — Нейт се обърна към мъжа с електрошоковия пистолет. — А следващият ми трик ще бъде да откъсна ушите на този Ахмед.

Арабинът го погледна смаяно, изправи рамене и насочи автомата си към него. Иби кимна в знак на одобрение и обясни на Саид:

— Затова го искам в екипа ни.

* * *

Когато Саид и двамата мъже напуснаха помещението, Иби каза:

— Ще открием кой е отговорен за нападението срещу лагера ти. Саид може да бъде много убедителен.

— Не съм изненадан.

— Е, предполагам, че искаш да зададеш безброй въпроси.

— Да.

— Започвай тогава.

— Какво искаше да кажеш с това, че тук правите нещо добро?

Седяха в малката стая. Иби плъзна своя стол към Нейт, докато коленете им се озоваха на сантиметри едни от други. Постави ръце на бедрата си и се приведе напред.

— Едно време бях журналист — започна той. — Работата ми изискваше да пътувам по цял свят, но голяма част от времето си прекарвах в Близкия изток. Видях със собствените си очи какво се случва там, разговарях непрекъснато с представители на американската армия и разузнаване. Разбрах на какво е способно това правителство и особено неговата Агенция за национална сигурност. Отначало си казах: „Добре, всяко правителство трябва да шпионира враговете си“. После научих нещо, което силно ме разтревожи. Едно е да шпионираш другите, за да гарантираш безопасността на своя народ. Разбирам това… предполагам, че всеки го разбира. Но съвсем друго е да създадеш структура, която да шпионира всеки, абсолютно всеки гражданин на твоята страна.

Нейт му кимна да продължи.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че съществува държавна агенция, която съхранява всички електронни комуникации на американските граждани? Тук се включват телефонни разговори, имейли, съобщения, постове в социалните медии… И всичко това се прави в нарушение на Четвъртата поправка на американската конституция. — Иби затвори очи и изрецитира по памет: — „Правото на хората на неприкосновеност на личността, на домовете им, на документите и кореспонденцията, както и на резултатите от неоснователни претърсвания и изземвания не ще бъде нарушавано и никаква заповед за задържане не ще бъде издавана, освен ако се основава на вероятна причина, подкрепена от клетва или тържествена декларация вместо клетва и в частност описваща мястото, което да бъде претърсвано, и лицата или нещата, които да бъдат задържани или иззети.“ Научил съм я наизуст. Е, какво ще кажеш? — попита отново Иби.

— Бих казал, че това е проблем.

— И той не е хипотетичен — продължи Иби. — Не е нещо, което биха могли да направят. Те вече го правят. Когато чух за това от един разочарован служител на Агенцията, отначало не повярвах, а и не съм на „ти“ с техниката, затова ми отне известно време, за да проверя нещата.

Ето как става: метаданните — телефонни разговори, телефонни номера, имейли, текстови съобщения, данни от шпионските спътници, — всичко, което се прехваща или генерира от АНС, трябва да се съхранява някъде. Това е гигантски поток от информация, който се захранва от множество места: сателити, свързани с наземната станция във военновъздушната база „Бъкли“ в Колорадо, инсталациите на АНС във Форт Гордън, Джорджия, Сан Антонио, Тексас, и Оаху, Хаваи, плюс цял куп „подслушвателни постове“, както ги наричат, както в Съединените щати, така и в чужбина. Всички тези данни трябва да отиват на едно място — той подчерта думите си, като вдигна показалец във въздуха, — на едно място, което разполага с необходимите сървъри и капацитет да ги съхранява и анализира. Представи си това място като облачна услуга, създадена от АНС с парите на данъкоплатците.

След като попаднат във въпросното място, данните биват анализирани от свръхмощни суперкомпютри, които притежават невъобразима изчислителна мощ. Те обработват милиарди алгоритми в секунда. Резултатите се изпращат в междуведомствен изследователски център в Оук Ридж, Тенеси, в централата на АНС във Форт Мийд, Мериленд, и евентуално в ЦРУ, Пентагона и Белия дом.

— Бих определил това като широкомащабна операция — отбеляза Нейт. — Но не се ли предполага, че целта й е да идентифицира лошите?

Иби се засмя.

— Такава е била първоначалната задача. Идеята е била отговорните фактори да използват цялата тази информация и да открият кои са лошите, с които говорят по телефона, с кого си пишат имейли. Само че нещата са излезли далече извън тези рамки и двамата с теб много добре го знаем. Ситуацията е извън контрол. Затова двамата с теб предпочитаме да живеем извън системата, нали?

Нейт кимна. Спомни си, че Тирел и Волк го бяха открили само защото Лив бе провела два телефонни разговора с майка си в Луизиана.

— Аз идвам от тоталитарна държава — продължи Иби. — Там хората се намират под постоянен контрол, тъй като правителството не признава човешките им права и ги шпионира непрекъснато. Правителството потушава всяко недоволство още в зародиш. Правят го, като шпионират хората. Израснал съм като галеник на тази система и ми отне доста време да осъзная какво представлява тя. Това не би трябвало да се случи и тук, нали? Да шпионираш триста и петдесет милиона души — това звучи невъзможно. И все пак възможността съществува.

— Мислех, че са прекратили тази програма още миналата година — заяви Нейт.

Иби се обърна и го погледна смаяно.

— Наистина ли смяташ, че ще похарчат четири милиарда долара, за да създадат нещо, и ще се откажат да го използват само защото Конгресът им е наредил? Лъгали са и преди. Наистина ли вярваш, че твоето правителство ще спре да събира електронни данни? Кога за последен път си чул някоя правителствена програма да не се разраства?

— Разбирам логиката ти — призна Нейт.

— Надявах се да я разбереш.

— Какво се каниш да направиш?

— Имаше предвид ние, нали?

Нейт сподави усмивката си.

— Ние планираме нещо тук, под покривите на тези бараки, под зоркото око на шпионските спътници, нещо, което ще възстанови Четвъртата поправка за всички американци.

Иби се ухили. Очевидно бе, че е отдаден на своята мисия. Може дори да се е вманиачил, помисли си Нейт.

— Конструираме нещо, което ще заличи всички данни в онези центрове.

— И го правите тук? — не можеше да повярва Нейт.

— Да.

— Моля те, кажи ми, че не е бомба.

— Разбира се, че не е — отвърна Иби засегнат. — Целта ни са събраните по незаконен път данни: всички онези трилиони единици и нули. А не хората. В никакъв случай.

— И как ще го направите?

— Ще разбереш, когато ти покажа екипа и апаратурата.

— Вече ги видях — каза Нейт. — Това място е ужасна дупка.

Иби се засмя.

— Видял си това, което сме пожелали да видиш. — Той заговори сериозно: — Мълвата за това, което се каним да направим, тръгна още преди две години. Много преди да открия мястото и да наложа необходимите стандарти и практики тук: абсолютно никакъв достъп до интернет, никакви мобилни телефони, никакви стационарни апарати. Знаех, че за да успеем, трябва да бъдем абсолютно независими и сами да задоволяваме собствените си нужди, дори да водим доста примитивен живот, ако се налага. Аз общувам с други хора само посредством съобщения, написани на ръка, като за целта съм подбрал куриер, на когото съм поверил живота си — буквално! — Отново се приведе напред и продължи: — Ние действаме точно под носа им, но те не го знаят.

— Какво имаш предвид?

Иби замълча, после каза:

— Споменах преди малко, че има едно място, едно-единствено място, нали? Мястото, където се съхранява и анализира цялата информация.

— Да?

— То се намира на четиристотин и петдесет километра от тук, близо до магистрала 1–80. В градчето Блъфдейл в щата Юта. Населението му е едва осем хиляди души. Официалното му название е Център за обработка на данни „Юта“, но истинският му собственик е АНС.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Нейт.

— Не, за съжаление. Простира се на площ от близо деветдесет и три хиляди квадратни метра и строителството му е погълнало четири милиарда долара. Завършиха го преди две години. Говорим за две хиляди и петстотин квадратни метра, пълни със строени в редици сървъри, за над осемдесет хиляди квадратни метра съоръжения за техническа поддръжка и куп други неща. Разполагат със собствена електростанция, която да генерира необходимата мощност от шейсет и пет мегавата — това са четирийсет милиона долара годишно само за електричество. Охраната е направо невероятна. Навсякъде са поставили камери, а оградата е толкова здрава, че ще издържи на удар от седемтонен камион, който се движи с осемдесет километра в част.

— И как възнамеряваш да влезеш? — попита Нейт.

Иби се усмихна.

— Там е работата, че няма да влизаме.

 

 

— Откъде си сигурен, че планът ти ще проработи? — попита Нейт.

Иби поклати глава.

— Нищо не е сигурно, всичко може да се обърка. — Той замълча за миг, после се усмихна. — Тази сутрин обаче получих доста обнадеждаващи новини. Някой ни шпионирал от онзи хребет, ей там. Хората на Саид го засекли и той ги изпратил по следите му с малък прототип на устройството. Достатъчно малък, че да се побере в каросерията на пикап. Открили шпионина в пустинята и пуф — извадили пикапа му извън строя. Устройството проработило безпогрешно, а шпионинът, който и да е бил той, избягал.

Нейт се намръщи.

— Сам човек пеша в Червената пустиня…

Иби сви рамене.

— Помислих върху това, но в края на краищата той ни шпионираше. Надявам се да се измъкне. А докато се свърже с онези, които са го изпратили, докато открият колата му, ние вече ще сме напуснали това място. Мисията ни ще е приключила.

— Толкова ли сте близо до целта?

— Да.

Нейт скръсти ръце на гърдите си. В главата му се въртяха хиляди въпроси, които искаше да зададе, но дори този брой можеше да се окаже недостатъчен, за да научи всичко, което го интересуваше. За пръв път Нейт изпита задоволство, че не е взел сателитния телефон със себе си. Ако Тирел и Волк имаха представа какво се случва тук, помисли си той, вече щяха да са изравнили това място със земята — най-вероятно с него в това число.

Преди да успее да попита кой плаща разходите за всичко, край вратата на бараката избухна глъчка. Бяха гласовете на млади хора, които се смееха, разговаряха, а някой тананикаше припева на популярна хип-хоп песен.

— Доброволците отиват на закуска — обясни Иби с усмивка. — Толкова са щастливи първите няколко дни, че действа заразно. Присъствието им ни напомня също така, че спасяваме тази страна именно заради тях. Това ме кара да се чувствам, сякаш… сякаш наистина върша нещо благородно. Знаеш ли какво е написал Томас Джеферсън? — попита изведнъж Иби. — Той е казал, че „за обществото бунтът от време на време е полезен и необходим, както бурите в природата“.

Покрай помътнелия прозорец преминаха половин дузина младежи. Наистина изглеждаха весели.

Нейт се опита да запази самообладание.

— Нещо не е ли наред? — попита Иби.

— Не. Стори ми, че видях някого, но се припознах.

Какво, по дяволите, правиш тук, Шеридан?, помисли си Нейт.