Кейт заспа дълбоко. Умът й беше настроен да чуе звъненето на телефона. Очакваше да й донесе новината, че Ред е разрешил загадката с връзката между двете тела или че е намерено още едно тяло. Студени тръпки я побиваха в топлата нощ от перспективата втората новина да й се поднесе по телефона.

Призори той все още не беше позвънил. Тя стана от леглото и отиде да напълни ваната.

Колкото и дълго да стоеше под душа и да се обливаше с вода, не можеше да изпита чувство на пълно потапяне. Под душа само малка част от тялото й влизаше в контакт с водата. Във ваната всяка част от тялото й се потапяше.

Както и преди, когато се опита да се изкъпе след връщането си от „Амфититрайт“, тя чакаше повърхността на водата да се успокои съвсем. И както преди, първо потопи големия си пръст.

За разлика от първия път обаче Кейт стъпи във ваната и се мушна във водата. Тя се разплиска и след това се успокои. Водата я заля до гърдите, след това до раменете и най-накрая тя се мушна цялата. Коленете й стърчаха като островчета. Топлата вода се плискаше по зърната на гърдите и по брадичката й. Топлата вода и парата я обгръщаха изцяло.

Трябва цялата да се потопя.

Трябваше да натопи и главата си. Вече го направи под душа, а сега се налагаше да го направи и във ваната. Едва когато си мушнеше главата под водата, щеше да е победила страха. Трябваше да затвори очи и бързо да се мушне. Нямаше нужда да вкарва и изкарва главата си от водата. Можеше да го направи в тази минута и тук.

Кейт лежеше неподвижна във водата и се ослушваше за телефона или за Лео. Търсеше си извинения.

Като че ли във водата животът й беше в безтегловност.

* * *

Медицинските сестри още разнасяха закуската в отделенията, когато Кейт пристигна в болницата. Беше довела и Лео. Не беше същото, както когато го оставяше на Брона през седмицата. Майките на приятелите на Лео работеха. Но през уикенда беше различно. Другите деца бяха с майките си и Лео щеше да бъде с нея сега.

Франк изглеждаше по-добре, отколкото Кейт си представяше. Бял бинт покриваше раните по главата му, а дясната му ръка беше цялата превързана от китката до бицепса като на мумия. Каква ирония. Човекът, който ръководи разследването за „Амфититрайт“, сега изглежда като един от оцелелите!

Тя знаеше, че би могло да бъде и много по-лошо, както и че можеше въобще да не се случва. Не беше ли оплескала нещо в цялата работа? Сега идваше при него като при бесилка. Същото чувство я обземаше преди много години, когато нещо бе сгрешила и се пържеше в безсилен ужас, а баща й мислеше как да я накаже. Сега беше вече зряла жена, но отново я обземаше чувството, че нещо е сгрешила. Тези детски рефлекси, колкото и да бяха се притъпили, много трудно се превъзмогваха, когато изскачаха на повърхността.

Щеше да бъде много лесно, ако Франк просто избухнеше. Но той никога не го правеше. Единственият път, когато Кейт го беше видяла да изгуби самообладание, бе по време на последната му караница с Анджи, точно преди да си замине завинаги. Когато баща й беше ядосан, той вътрешно кипеше.

Франк като че ли отгатна мислите й, погледна я и се усмихна.

— Не се самообвинявай. Можеше да бъде и много по-лошо, ако не се беше появила навреме.

Ужасното изчакване започна да изчезва и се замени с чувство на сладко облекчение. Тя вплете пръсти в неговите, погали го по челото с другата си ръка.

— А това трябва да е Лео.

— Кажи здравей на дядо си, съкровище.

Лео се усмихна срамежливо.

— Ти си човекът от училището.

— Да, аз съм.

— Всичко това за тебе ли е? — попита Лео, като посочи наредените по перваза на прозореца картички с пожелания за бързо оздравяване.

— Да, за мен са.

— Защо не отидеш да ги разгледаш, миличко? — каза Кейт.

Лео се запъти към прозореца. Височината му едва стигаше, за да хване картичките. Той започна да ги взема една по една и да изучава старателно картинките.

— Добро дете е — отбеляза Франк.

— Благодаря.

— Ще ми се да го виждам повече, него и дъщеря ми.

— Какво казват моите хора? Кой го е извършил?

— Не знаят, освен че е същият, който е изпратил писмото.

— Понеже не направихме писмото публично достояние, затова няма кой да го копира като начин на действие, нали така?

Той кимна с глава.

— Съдебните експерти сигурно разполагат с някакви следи — каза тя.

— Един от тях дойде снощи да ме види. Каза, че са намерили парченца тук и там от плика и детонатора и че все още търсят.

— Пластичен експлозив?

— Да.

— В това има смисъл. Нищо друго не можеше да нанесе такива поражения при толкова малко количество.

— А хотелът как е?

— Като след избухнала бомба.

Франк започна да се смее, а след това лицето му се изкриви от болка.

— Ох, не ме карай да се смея, че ме заболява ужасно.

— Извинявай. — Тя замълча. — Книга, джобен формат, с меки корици. Най-старият трик. Свързваш експлозива с детонатора, поставяш контактите на кориците и между тях вмъкваш картон, който прегъваш откъм външната страна на книгата, и го залепваш към вътрешната страна на плика. Когато извадиш книгата, картонът остава вътре, жиците се срещат, електрическата верига се затваря, токът потича и… — Тя посочи ръката му.

Той се усмихна виновно.

— Я виж ти, дъщеря ми — експерт по писмата-бомби.

— Яла съм им попарата. Кога ще те изписват?

— Настояват да почакам до понеделник, да остана за наблюдение.

— Искаш ли да ти донеса нещо за четене? Долу във фоайето има книжарница. Няма да ми отнеме повече от пет минути.

Телефонът до леглото на Франк иззвъня. Той се размърда неудобно, пресегна се и вдигна слушалката.

— Франк Бошан… Какво? Великолепно, великолепно! Браво момчета… ще дойда веднага. Не тръгвайте без мен.

Той постави телефонната слушалка.

— Къде ще ходиш? — попита Кейт.

— На пистата за хеликоптери.

— Татко, ти си в болницата.

— Вече не. Сам се изписвам.

— По дяволите, защо?

— Човекът, който ми се обади, беше Чарли Фокс. Намерили са микробуса, който Сатън е изхвърлил в морето. Ще се спуснем с подводницата, да го проверим.

— Това е абсурдно.

— Нищо ми няма.

— Освен че главата ти е пълна с метални частици и едната ти ръка е разкъсана. Лекарите имат основание да те държат тук до понеделник, тате. Някой друг да слезе с подводницата. Сигурно има и други хора, които могат да те заместят.

— Я виж ти кой го казва! Жената, която се зае със случая за убийство в самия ден, в който почти се беше удавила.

— Господи, какъв си инат.

— Наследил съм го от дъщеря си. Аз трябва да сляза долу, защото се опитаха да ме спрат. Казаха ми да се откажа от случая, но не го направих. Затуй ми изпратиха бомбата. Ако беше ти, нямаше ли да го направиш?

— Да, но…

— Какво но?

— Аз съм полицай. Мой дълг е да се поставям в опасност, когато се налага. А ти си следовател по морски произшествия. Не помниш ли как беше откачил, когато получи първото писмо?

— Вярно е, но те направиха това, което казаха, че ще направят. А аз съм все още жив. Какво друго могат да ми сторят? Сблъсквам се с едни и същи неща при всяко разследване.

— Искаш да кажеш, че при всеки случай получаваш бомбени заплахи?

— Не, не дотам. Но винаги има някой, някъде, който не иска нещо да излезе наяве. Морският бизнес е толкова затворено общество, колкото е стиснат задникът на мишката. — Франк започна да брои нещо на пръстите си. — Проектантите създават корабите. Мениджърите изработват процедурите и условията за работа. Финансистите договарят подробностите по покупко-продажбата. Директорите изработват корпоративната стратегия и директивите. Политиците изработват законите и лобират. И всичко това се прави, за да могат да си прикрият задниците един на друг, в случай че нещо се обърка. Писмото-бомба е вода от същата мелница. Разликата обаче е, че в нашия случай се стигна до насилие.

— Татко, обаче ние говорим за терористичен акт. Ти си полудял.

Той посочи дрехите си, сгънати на стола.

— Мисля, че трябва да помогнеш на стария си баща да се облече.

* * *

Като излезе от болницата и подкара колата си, Кейт се умълча.

Беше нарекла баща си „инат“. Обаче имаше нещо повече. Тя самата мислеше, че го е научила от Ред, но всъщност сега разбра, че това е било в гените й през цялото време: всепоглъщащ хъс да стигне до истината, да извади на бял свят скритото в тъмнината. Беше се опитала да разубеди баща си да се спусне с подводницата, но всъщност сега осъзна, че той беше точно като нея… не, тя беше точно като него, и това я плашеше.

Кейт паркира колата си в подземния гараж на главното полицейско управление и взе асансьора. Държеше Лео за ръка.

— Нали си бил и друг път тук, миличко?

Лео поклати глава.

— Никога ли? Сигурна съм, че си бил.

Пристигнаха на четвъртия етаж и в момента, в който излязоха от асансьора, Лео започна да плаче.

— Какво ти е, миличък? Какво ти има?

Кейт побърза да приклекне до него, все още на нокти от миналата нощ, и ето че писъците отново се върнаха. Тя нервно се огледа да види какво го плашеше. Двама униформени полицаи вървяха покрай тях, но не забеляза нищо друго. Нямаше ги петъчните пияници, които викаха и псуваха, докато ги изхвърляха навън след прекараната нощ в килиите. Дори болничните стаи не бяха толкова тихи като стаите в управлението, толкова успокояващи. И все пак Лео реагираше, като че ли беше навлязъл в най-опасната точка на зона на военни действия.

— Лео, какво ти е?

Той сочеше като подивял навсякъде около себе си.

— Не обича управлението! Не обича управлението!

— Защо?

— Искам остана с мами. — Лео хлипаше високо.

— Ти сега си с мами. Двамата сега сме заедно тук.

— Иска с мами вкъщи. Не в работа на мами.

— Но мами днес трябва да бъде тук.

— Не иска бъде, където мами работи.

— Искаш ли да те закарам у леля Би?

Той кимна, преглъщайки сълзите си. Кейт бързо го вкара обратно в асансьора и натисна бутона за подземния гараж. Сребристосивите врати се затвориха и закриха причината за уплахата му, а тя го прегърна силно за краткото пътуване под земята.

* * *

За Ред заседателните зали на полицията бяха неговото царство. В такива зали той произнасяше присъди, дирижираше оркестъра си, подхвърляше идеи, пренареждаше наличните си сили и всичко това го правеше с обиграността на шахматен гросмайстор. С бликащата си енергия той увличаше колегите си. Днешното заседание той щеше да го ръководи и Кейт с удоволствие му предостави тази чест.

В събота сутринта движението по улиците беше слабо. За някакви си двадесет минути Кейт отиде до Брона и се върна. Нямаше нужда да звъни на Фергюсън и да поиска да забавят заседанието.

Кейт и Ред размениха набързо някои мисли.

— Тук ми е всичко — каза той и потупа челото си. — Някъде тук е и аз знам защо Черната усойница прави всичко това. Знам, че знам… нещо, което съм чел, нещо, което съм видял. Но още не може да ми дойде.

— Но ще ти дойде.

— На това се и надявам.

През последните няколко дни раздразнението не напускаше Кейт. Всичко я дразнеше — и бюрокрацията, и Черната усойница, и дори понякога личният й живот, който като че ли й се изплъзваше. Знаеше, че раздразнението на Ред е съвсем различно, защото изчезването му беше и си оставаше в неговите ръце. Все едно да чуеш част от някаква позната мелодия и да не можеш да се сетиш коя е. Трябва да си я изпееш тихо, но дори и тогава може да ти убегне, защото мозъкът ти те води към други подобни мелодии.

— Готов ли си? — попита тя.

— Още една секунда.

Той се впусна в рутинните си движения, когато му предстоеше да говори пред публика: бързо вдишване — издишване, раздвижване на пръстите, въртене на раменете, за да покачи адреналина и кръвта да се задвижи по-бързо. Щеше да й каже, че това са физически неща и че умът работи по-бързо, когато тялото е по-бързо.

Кейт си прочисти гърлото и присъстващите се умълчаха. Тя кимна към него с глава, като че ли искаше да му каже „ето ти ги, започвай!“.

Пред екипа, който разследваше убийствата на Черната усойница, Ред изложи поредицата от мисли, които беше споделил с Кейт снощи, на връщане от Толохил Ууд: липса на първична сексуална мотивация. Симптоми на организация. Психоза с привидения, което бе противоположното на сексуалната психопатия. Кейт го слушаше, но същевременно наблюдаваше своите подчинени. Сканираше лицата им и това, което виждаше, беше повече скептицизъм, неверие, несъгласие. Тя бе по-скоро разочарована, отколкото изненадана. Въпреки че тя го покани тук, жребият беше все още против него. Той бе изградил славата си, когато се бе намирал в столичната полиция, а това моментално го правеше обект на подозрителност, че е ченге от големия град, който не разбира провинциалните условия. А в случая с Ред беше още по-лошо. Той беше английско ченге от голям английски град. И сега беше дошъл в Шотландия. И като капак на всичко — затворник с присъда. По този начин за тях той беше станал и предател, понеже беше преминал на другата страна. Те биха предпочели „йоркширският изкормвач“ да им изнася лекция. А Ред, освен че им изнасяше лекция, им казваше, че са се насочили по погрешни следи. Такова поведение не се харесваше.

Ред едва беше свършил, когато Фергюсън скочи срещу него.

— Предложихте много теории, обаче никакви отговори. Кое определя, че вашето становище е по-правилното от нашето?

— Извикаха ме тук да ви изложа становището си. И точно това правя. Ако си мислите, че по някакъв начин ще мога да установя телепатична връзка с убиеца и изведнъж ще започна да ви ги приказвам като — Ааа, ето значи сега, той е висок около един и седемдесет и пет, носи камуфлажни панталони, има обица на лявото си ухо и обича пържолите си съвсем леко изпечени… — съжалявам, но такова нещо не може да се получи. Споделям ви моето мнение, основаващо се на моя опит, за това, което подбужда Черната усойница.

— Само че е остаряло с няколко години.

— Абонирал съм се за полицейски списания и за психиатрия. Така че съм в течение на всичко, което става в момента.

— Едва ли е същото, като да си потопиш оная работа в истинските случаи.

— Човешката психология не се променя. Само нашето разбиране за нея се променя.

Кейт се изправи преди Фергюсън, за да може да отвърне.

— Питър, ти изложи своето мнение, че не си съгласен с господин Меткалф. Едва ли е нужно да напомням на всички вас, че именно ние сме тези, които не стигнахме доникъде в усилията си да разкрием самоличността на Черната усойница, какво остава — да го спрем. Затова всяка нова перспектива по случая е повече от добре дошла, що се отнася до мен. Има ли някой друг да каже нещо?

Аткинс, който беше натоварен да интервюира сексуалните насилници, вдигна ръка.

— Всичко това, което казахте за неотменимата психоза, бихте ли го повторили?

— Кое по-точно?

— Цялото, защото казаното от вас ми прозвуча като на старогръцки.

Присъстващите се разсмяха. Аткинс беше изразил мислите на повечето от тях, въпреки че на него му се щеше да употреби по-пиперлив епитет от „старогръцки“. Сигурно щеше да го направи пред тях след съвещанието. Кейт едва ли можеше да го обвинява. Умът на Ред работеше по такъв начин, че озадачаваше много и от тези, които го познаваха добре. А какво да кажем за стая пълна с полицаи, обиграни в професията си, безцеремонни по отношение на всеки, които се опитва да ги баламосва, и твърдо вярващи в традиционните полицейски методи.

Кейт погледна Ред и изтръпна.

Устата му беше леко отворена, а очите му присвити. Кейт познаваше това изражение. То беше сигнал, че Ред бе направил връзката.

Тя вдигна ръка да въдвори тишина, но за Ред беше все едно. Когато мозъкът му започне да работи така, той можеше да мисли, дори да го оглушаваше ядрен взрив. Погледът му беше вторачен някъде в близкото пространство, но Кейт се съмняваше, че той въобще вижда нещо. Той се беше вглъбил, прокарваше през ума си различни картини, наред със стотици отделни пробягващи мисли, свързваше ги, втурваше се напред и всичко това, като мрежа от притоци, се вливаше в една река, която течеше все по-бързо.

Той леко поклати глава, като че ли излизаше от транс, и впи поглед в Кейт.

Тя почти не дишаше. Ето защо се беше борила толкова много и така силно, за да го доведе тук.

— От какъв пол бяха усойниците? — попита той.

* * *

На „Старски“ цареше мълчание, докато се гмуркаше към морското дъно. Тъмнината отдолу бавно ги поглъщаше. Франк нервничеше от желание да открие какво има в микробуса, и същевременно се страхуваше от това, което би открил. Това беше едновременно чувство на очакване и на тръпнене. Представяше си, че Кейт се чувства по същия начин, когато преследва нарушители. Имаше нещо сексуално в това напрегнато състояние.

Прожекторите на „Старски“ за миг хванаха микробуса, след това го изгубиха, но отново го намериха. Беше бял „Форд Транзит“. Франк установи, че каналите на видеото и аудиото записват.

Фокс се приближи внимателно към микробуса. Като че ли очакваше всеки момент да експлодира. Той го обиколи веднъж от двадесет метра разстояние, след това намали наполовина дистанцията и отново го заобиколи.

Прозорецът откъм волана беше разбит. По рамката на вратата бяха останали да стърчат няколко остри отломки от стъклото.

— Значи по този начин са се добрали до ръчната спирачка — каза Фокс.

Франк кимна в съгласие, без да сваля очи от микробуса. Над кормилното табло плуваше пътна карта, която се беше надула като попивателна.

Фокс придвижи „Старски“ още по-близо. Те заеха позиция отпред, намалиха прожекторите, за да избегнат отражението на светлината от предното стъкло.

Зад предните седалки имаше дървена преграда. Товарът явно беше зад преградата, напълно откъснат от шофьорската кабина.

„Старски“ се придвижи бавно покрай пасажерската страна. Имаше само един прозорец и той беше здрав. Други прозорци нямаше. И двете страни на микробуса от преградата назад бяха от солиден метал, както и задните врати. Името на компанията за отдаване на коли под наем беше изписано отстрани с големи черни букви. Фокс задържа „Старски“ на няколко стъпки разстояние от задната страна и включи прожекторите на пълна светлина.

— Може ли да отворим задните врати? — каза Франк.

— И аз си помислих същото — отвърна Фокс. — Я да видим сега какво ще направи механичната ръка на нашето бебче! Мисля, че ще свърши работа. — Фокс натисна няколко бутона и хвана една контролна ръчка пред себе си.

Франк видя как механичната ръка бавно се разви и започна да се протяга към задните врати на микробуса. Клещите на края на механичната ръка се раздвижиха като примитивни пръсти.

Фокс умело направляваше с ръчката. Цялото му внимание беше съсредоточено в операцията.

Механичната ръка се плъзна покрай дръжката на дясната врата, опита се да я захапе и се изплъзна. Фокс изцъка с език раздразнено и отново опита. Този път успя. Като се увери, че клещите са захванали здраво дръжката, той придърпа леко ръчката към себе си. Механичната ръка се опъна.

Вратите не се помръднаха. Естествено, бяха заключени. Фокс леко изруга. Дръпна по-силно ръчката. Изведнъж дръжката се откъсна от вратите и остана в клещите като малка черна пластмасова част, вече съвсем ненужна.

Фокс размисли за момент. Изправи клещите и те се разтвориха. Дръжката леко се спусна на морското дъно и вдигна малък облак пясък.

Фокс придвижи напред механичната ръка към вратата, като сключи клещите. Те удариха метала близко до мястото, където беше дръжката. Франк почувства вибрациите през „Старски“ при удара на ръката с вратата.

Опитва да пробие дупка във вратата. Умник.

Фокс дръпна ръката назад и опита отново да удари. Нищо не се получи. Нов опит. Вратата не беше здрава, защото бе направена от тънък алуминий. Нямаше да може да издържи цяла вечност.

На третия опит клещите пробиха метала, Франк нададе лек радостен вик, а Фокс стисна левия си юмрук.

Той прокара клещите през направената дупка, след това ги сви колкото се може повече, за да могат да прихванат вратата от вътрешната страна.

Ще се опита да откърти вратата!

— Готов ли си? — попита той.

Франк кимна с глава. По-готов не можеше да бъде.

Фокс дръпна ръчката и механичната ръка се опъна. Вратата се огъна, първо там, където клещите я държаха, а след това бавно — под и над тях. След секунди врата се разтвори.

Прожекторите на „Старски“ осветиха вътрешността на микробуса, като изгониха и последната тъмнина. Осветеният образ от вътрешността на микробуса като че ли хвръкна през водата и се пльосна по стъклото на подводницата. Франк инстинктивно се наведе и чу как под него Фокс повърна.

Франк пое дълбоко въздух и погледна към микробуса.

Данте беше казал, че адът има девет кръга. Сгрешил е! Кръговете бяха десет и в момента Франк гледаше към десетия.

* * *

На Кейт й трябваха няколко секунди да осъзнае казаното от Ред, защото то звучеше тъй безсмислено.

— От какъв пол са те ли? — попита тя.

— Да. Усойниците върху телата: мъжки или женски?

— Нямам идея. Не е ли указано в протоколите от аутопсията?

— Не, иначе щях да го запомня.

— Ами… те са долу — каза Фергюсън. — В склада.

— Мислех, че са в университета.

— Прибрахме си ги, защото те са веществени доказателства.

— Кой ги храни и пои?

— От университета казаха, че ще изпратят някой да се грижи за тях през следващата седмица.

Кейт си припомни проблемите на Матисън с храненето на малайзийската храмова усойница.

— Някой да отиде да ги докара, а аз ще позвъня на Матисън.

Рипли и Шерууд излязоха и се върнаха след няколко минути, като държаха по една стъклена клетка. Кейт загуби пет минути в телефонни разговори, ругаеше университетските катедри, че са оставили само минимален брой служители през уикенда. След това почна да ругае уикендите. Прехвърлиха я през трима различни служители, всеки един — по-некомпетентен от предишния. Те се опитаха да намерят Матисън в университетското здание, но не успяха. След това се опитаха да намерят домашния му телефонен номер, но също не успяха. Най-накрая се добраха до номер на мобилен телефон. Тя позвъни на него и включи високоговорителя. Лекият шум в залата притихна.

— Майлс Матисън слуша.

— Майлс, тук е главен инспектор Кейт Бошан. Онзи ден се срещнахме.

— Помня, инспекторе, как сте?

— Имам въпрос към вас.

— Давайте.

— Усойниците, които намерихме на местопрестъпленията, вероятно не сте ги проверили от какъв пол са?

Той замълча и след това каза:

— Съжалявам, не съм.

— Бихте ли ми отделили няколко минути точно сега? Аз съм в главното полицейско управление на Куин стрийт.

— Няма да е никак лесно.

— Защо?

— Защото съм в Бирмингам на конференция. Важно ли ви е да знаете точно сега?

Кейт погледна към Ред. Той твърдо кимна.

— Много.

— Добре, мога да ви кажа как сама да го откриете.

— Ъъъ, искате да кажете да ги прегледам?

Не трябваше да включва високоговорителя в залата, защото сега всички присъстващи слушаха. Но вече не можеше да даде заден ход.

— А как иначе ще разберете? — попита той.

— Всъщност… не трябва ли човек да е опитен змияр или нещо подобно?

— Въобще не. Всичко, което ви трябва, са чифт нетреперещи ръце. Фасулска работа, инспекторе. Ще ви давам указанията по телефона.

Лицата на присъстващите се обърнаха към нея в очакване да видят как тя ще реагира, и същевременно се наслаждаваха, че бе изпаднала в това неудобно положение.

Какво й беше казал Матисън, когато се срещна с него?

Не забелязваш великолепната подредба на цветовете по кожата им, не забелязваш красотата, с която те се движат… единственото, което виждаш, са люспите, отровата и опасността.

Колко сте прав, господин Матисън. Аз наистина само това виждам, защото само това има — отрова и опасност.

Кейт чу собствения си глас бодър и звънлив да казва:

— Разбира се. — Може би трябваше да се откажа от работата си и да стана актриса.

— Добре. И двете ли са пред вас?

— Да.

— Погледнете опашките им. Горе-долу еднакъв размер ли са?

— Едната се е навила и е трудно да се каже. Защо?

— Мъжките имат по-дълги опашки от женските и в основата, където опашката се свързва с тялото, имат една подутина. Лесно е да видите разликата.

— Как да я накарам да се изпъне?

— Подбутнете я.

— С ръка?

Той се засмя.

— Не, разбира се. С дълга линия или с полицейска палка. Сигурно имате една от тях при вас.

Някои от полицаите се изсмяха. Един от униформените на предния ред извади палката си и й я подаде.

Езикът й беше сух. Тя го размърда в устата си, за да получи малко слюнка. Не беше сигурна дали не би й било по-добре, ако в този момент беше на „Амфититрайт“.

Пресегна се в клетката и побутна неуверено навилата се усойница. Никакво помръдване. Кейт я побутна отново, по-силно. Никаква реакция.

— Не се помръдва.

— Поставете палката между навивките и се опитайте да я изпънете.

Тя вкара палката в клетката отново и се опита да направи, както той й каза. Очите й непрекъснато се местеха между главата на змията и палката. Бавно опашката започна да се изправя, също както се надува книжна свирка по карнавалите.

Кейт извади палката и започна да мести поглед от едната на другата змия. Ако имаше някаква разлика, тя щеше да я забележи.

— И двете изглеждат еднакви.

— Виждате ли подутини?

— Изглеждат напълно еднакви, не знам кое е нормално и кое — не. Може би вие и аз имаме различни схващания за това, какво е подутина.

Детективите отново се засмяха. Кейт нямаше никакво желание да се присъедини. Погледна към Ред. И той не се усмихваше.

— Добре тогава. Имате ли някоя показалка, такава, която се използва при лекции, да се показват диапозитиви. Дълга пръчка, не някое от тези червени лазерни фенерчета писалки.

Кейт се огледа наоколо. Видя, че до стената имаше такава показалка до бялото стентабло, на което бяха закачени полароидни снимки, показващи обезобразените тела на Петра Галахър и Елизабет Харт.

— Да. Питър! — Фергюсън отиде да я вземе.

— Добре. Имате ли вода?

— Да.

— Намокрете края на показалката, за да се плъзга по-лесно.

Фергюсън отиде до чешмата, пусна студена вода и подложи показалката под чучура.

Равният механичен глас на Матисън продължи да дава инструкции:

— А сега трябва да ги подбутнете под опашките. Това може да ги ядоса, затова обезопасете главите им. Натиснете ги с палката отзад по вратовете, така няма да ви ухапят.

Полицаят, който даде на Кейт палката си, стана и отиде при нея. Кейт му подаде палката. Той я вмъкна в първата клетка и притисна напречно усойницата зад врата, точно както беше казал Матисън. Змията се загърчи под натиска. Полицаят хвана палката й в другия край, за повече стабилност. Кейт взе показалката от Фергюсън.

— Вижте под опашката. Там има една линия, където се свързва с тялото.

— Виждам я.

— Поставете показалката там. Бутнете я под първата люспа, под колкото се може по-малък ъгъл.

— И след това какво?

— Леко бутайте, докато повече не може. Тогава пребройте колко люспи виждате.

Кейт мушна показалката в клетката. Краят й отскочи от опашката на усойницата.

Тя се насили да хване опашката със свободната си ръка. Люспите бяха студени и твърди на пипане. Едва възпря подтика да избърше ръката си в панталона.

— Би помогнало, ако бавно завъртите показалката между палеца и показалеца — каза Матисън.

Кейт имаше чувството, че Матисън е в стаята и вижда всичко, което тя правеше.

Тя започна да описва на глас всяко свое движение. Лек натиск и първата люспа се отвори. Тя натисна показалката леко и изведнъж почувства отпор.

— Две или най-много три люспи — каза тя.

— Не са ли повече?

— Не.

— Направете същото и с другата.

Полицаят, който й помагаше, дръпна палката си колкото се може по-бързо, понеже усойницата се стрелна нагоре. Повториха същата процедура и с другата змия: отново палката натисна змията напреко, полицаят я държеше с двете си ръце; Кейт хвана с една ръка опашката, а с другата започна да я мушка с показалката.

— Пак две люспи.

Тя измъкна показалката от клетката. Полицаят извади палката. Тази усойница обаче почти не се помръдна.

— Сигурна ли сте?

— Да, сигурна съм.

— Тогава, и двете са женски.

Ред закима с глава, видимо доволен.

— Положително са женски — продължи Матисън. — Ако бяха мъжки, щяхте да проврете показалката през пет люспи.

— Великолепно. Благодаря ви много. Приятно изкарване на конференцията.

— Ще го имам предвид.

Кейт изключи високоговорителя и се обърна към Ред.

— Точно това предполагаше, нали?

— Да.

— Което означава… какво?

— Означава, че всичко си идва на мястото.

* * *

— Знаех си, че знам. Знаех нещо, което някъде бях чел или може би видял, но не можех да си спомня къде, кога и в какъв контекст. И тогава вие казахте — той кимна към Аткинс, — че това за вас е като старогръцки. И изведнъж всичко ми просветна. Това, което Черната усойница прави с обезобразяването на труповете, са правили древните гърци с убитите от тях неприятели. Отрязвали им ръцете и краката, за да не може призракът на жертвата да ги преследва. Тогава си помислих и за другите страни на ритуала, използван от Черната усойница. Първото, което се набива на очи, това са змиите. Вие ги схващате като усойници, защото така са наричани тук, в Англия. Но научният термин е випера берус. Схващайте ги като випери, както останалият свят ги знае, и връзката е ясна.

Той се огледа в стаята. Лицата, които отвърнаха на вторачения му поглед, не изразяваха нищо. За тях явно връзката не беше ясна.

— Кое е най-старото наследство от древна Гърция, доживяло до наши дни? — попита той.

— Митологията — каза Фергюсън.

— Точно така. А кои митологически фигури са свързани с отровните змии?

— Горгоните, от които най-известна е Медузата. Погледнат ли те, превръщат те в камък.

— Добре, и кои още?

Стаята притихна.

— Фуриите — каза Ред.

— Какво общо има това с пола на усойниците?

— Моля ви, всичко по реда си.

Фергюсън почти му се озъби. Ред започна да цитира: „Три адски и нечовешки фурии изскочиха, изцапани с кръв и диви, крайниците и жестикулациите им намекваха, че са жени. Зелени хидри се увиваха около кръста им, а змиища и змии с рог израстваха от главите им като сплъстена коса и свързваха техните ужасни вежди“.

Той отново огледа залата. Скептицизмът на присъстващите започваше да изчезва.

— „Адът“! От Данте. Както казах на главния ви инспектор Бошан, прочетох много книги през последните няколко години. Фуриите са живели в подземния свят, откъдето са се изкачвали до света на живите, за да преследват лошите хора. Те са били безмилостни и не са признавали никакви смекчаващи вината обстоятелства. Наказвали всички деяния срещу човешкото общество. И са правили това, като са докарвали жертвите си до безумие. По същество те са човешката съвест, отредената съдба, която не може да се избегне.

Ред въздъхна с триумфално изражение на лицето, че е разгадал връзките между отделните елементи. Не можеше да го таи в себе си.

— Казах ви, че Черната усойница страда от видения. Точно в това е работата. Той вярва, че е обладан от фуриите. Видял е Петра Галахър и Елизабет Харт като две фурии. И затова ги е убил, да не им позволи да го обсебят, а също, за да се опита да се отърси от лудостта си. И също толкова важно е да се знае защо ги е убил по начина, по който го е направил. Отрязал им е ръцете и краката, за да спрат да го преследват техните духове, след като те са вече мъртви. Прибавил е и змиите, за да символизира статута на двете жени като фурии. И ги е измъчвал толкова много, защото е искал те да почувстват мъките, които са му били причинени.

— Защо именно тях е избрал? — попита Кейт. — И какво е направил той, за да си навлече омразата на фуриите?

— Не мога да отговоря защо точно тях е избрал. Може би нещо са направили или те самите са представлявали нещо. Що се отнася до първоначалното му престъпление, мисля, че знам за какво става дума. Затова зададох въпроса за пола на змиите. Древните гърци са вярвали, че женската випера е доминиращата в този вид. Те са вярвали, че женската випера изяжда мъжката и след това на свой ред бива изяждана от своите деца. Измежду всичките наказания за престъпления, които фуриите могат да определят, те запазват специално наказание за едно особено престъпление.

Ред спря да говори. Наслаждаваше се на момента.

— Майцеубийство. Черната усойница е убил майка си.

Той вече беше привлякъл вниманието им. Те поглъщаха всяка негова дума.

— Майцеубийството е едно от най-тежките престъпления, които човек може да преглътне. Вижте ролята на майките в обществото. Когато хората започнат да скачат пред телевизионните камери на футболни мачове, какво викат? „Здравей, мамо“. Кой и в днешно време се грижи за семейството? Майката. Тя е свещена даже и сред престъпниците. Погледнете мафията, гангстерите от Източен Лондон. Това са хора, на които няма да им трепне окото да убият съперник, но същевременно няма да позволят нито една дума срещу майките си. Така е било и в древна Гърция. На майцеубийството се е гледало като на престъпление, за което няма прошка, независимо от обстоятелствата. Кръвта на закланата майка автоматично предизвиква фуриите, които изливат яростта си върху извършителя. Черната усойница е убил майка си. Оттам трябва да започнете. След това, каквото и да откриете за него, гарантирам ви, че ще бъде истина.

— Ако е убил майка си — каза Кейт, — това трябва да свие обхвата на разследването.

— И да, и не. Ако е бил заловен, затворен, излежал присъдата си и освободен, тогава лесно ще може да се открие. Проверете затворническите архиви. Но при това положение — хванат и излежал присъдата си — има голяма вероятност той да се вижда като излежал наказанието си. Фуриите не биха могли да го стигнат, защото той ще си е излежал присъдата. Така че предположете следното: той е убил майка си, но никога не е бил хванат. Ако случаят се окаже именно такъв, вие ще трябва да изровите всички дела на жени с деца, които са били убити. Започнете с тези убийства, които са останали неразкрити. Ако не постигнете резултат, проверете случаите, при които има присъда. Може да са хванали друг вместо Черната усойница и последният — истинският виновник — да се окаже, че все още е на свобода.

— Казахте, че той страда от видения. Дали не би могло да се окаже, че първоначалната жертва не е била неговата действителна майка.

— Тя може да не е биологичната му майка, но да е наистина със статута на майка — мащеха, попечителка или друго. Във виденията си Черната усойница е много конкретен. Затова не би могло да бъде някоя непозната.

— Преди колко време може да се е случило това?

Ред разпери ръце:

— Ако приемем, че Черната усойница не е на повече от петдесет — петдесет и пет, той значи притежава сила, достатъчна, за да извършва яростни нападения. Да предположим, че най-рано, когато би могъл да убие майка си, ще е било в началото на двадесетте му години или може би в края на тийнейджърството му. А това означава, че той е могъл да я убие по всяко време, в период отпреди тридесет и пет години до миналата седмица. Възрастта е била винаги най-трудният за определяне момент при съставяне психологическия портрет на убиеца.

— Но той едва ли би могъл да спотайва тази тайна, тази обида, толкова дълго време.

— Разбира се, че би могъл. Психозата може да остане приспана в продължение на години, дори десетки години. И след това изведнъж нещо да я възбуди и бум — тя изскача. Това, което я провокира обикновено, но невинаги, е нещо, което нанася удар по егото, като например развод или уволнение от службата. Така че каквото и да е било, фактът, че сега е започнал да си отмъщава, не означава, че едва сега е започнал да мисли по това.

— Казахте, че фуриите са били три.

— Да.

— Значи има още една.

— Не е само това. Понятие „Трите фурии“ означава, че в момента, в който убие третата, ще се отърве от лудостта си. С убийството на трите той ще се освободи от душевното терзание. Няма да има нужда да убива повече след това. Той е един от малкото серийни убийци, който би могъл да спре, защото фактически няма да има причина да убива. А веднъж спре ли, ще потъне в неизвестност. Повече няма да ви оставя никакви следи. Ако не го хванете с това, което вече имате, никога няма да успеете.

И да отида в гроба си, без да знам кой е той! Не, няма начин това да стане!

— А как ще намерим третата жертва? — попита Кейт. — Преди да я убие ли?

— Не знаем как ги избира. Докато не разберем това, не можем да се надяваме да открием коя ще бъде следващата жертва.

— Може пък да е въпрос на случайност. Вероятно в момента, в който ги вижда, нещо го кара да откачи.

— Не мисля така. Фуриите обикновено ги представят като напълно отвратителни. Това по никакъв начин не би могло да се отнесе към Петра Галахър. Освен това между нея и Елизабет Харт няма никаква прилика. Ако трябваше да го прави визуално, те щяха много повече да си приличат. Каквото и да ги свързва, не е красотата им. А това означава, че не можем да елиминираме никой тип жена: млада, стара, привлекателна, непривлекателна, сама, омъжена — всички те са на прицел.

— Вече сме обявили тревога по целия град и казваме на всички жени да са внимателни и да не се движат и остават сами.

— Добре. Не снемайте това предупреждение.

Третата жертва върви и не знае, че е следващата цел на Черната усойница.

Жената на ферибота, как се откъсна от стълбата като на етапи — ръцете, гърдите, краката и стъпалата.

Трябва да спася един живот, за сметка на онзи, който взех на „Амфититрайт“.

По думите на Талмуда: „Този, който спасява живот, спасява целия свят“.

— Добре! Всички да действаме! — каза Кейт. — Затворнически архиви, полицейски архиви, заведения за психичноболни.

— Накратко казано — въздъхна Фергюсън, — имаме си един сладур в анонимност — нито възраст, нито ясни параметри, нито идея коя ще бъде следващата му жертва.

Ред впери в него поглед, от който струеше презрение. Фергюсън не бе удостоен дори с отговор.

* * *

Перките на хеликоптера бръмчаха, радиото говореше и всичко, което Франк чуваше, беше бумтенето в главата си. Абърдийн се простираше под него, облян от лятното слънце. Жителите му бяха безгрижни, а дърветата — разкошно зелени. Пред очите на Франк обаче бе само ужасната гледка под водата.

Летището за хеликоптери кипеше от движение. Хората идваха и заминаваха за инсталациите в морето: Алфа Север, Беатрис, Клайд, Фортийз, Хардинг, Магелан, Милър, Монтроуз, Стена Спей, Тартан Алфа. Всички тия същества бяха в движение, и за какво? — помисли си Франк. Да смучат все повече нефт от недружелюбния океан, да карат коли и сребристи самолети по безкрайни и безсмислени пътувания, да живеят, благодарение на горивото, в щастливо неведение за това, какво става зад затворените врати на микробусите на дъното на морето. Повдигайте въпроси, неблагодарници! Вдигнете най-после очи от пъпа си и се огледайте.

Въпреки че летището беше много натоварено, повечето от хората като че ли пристигаха и заминаваха с частни коли. Опашката за таксита беше невероятно къса. Франк влезе в третото такси, което току-що бе пристигнало.

— Добре ли сте, шефе? — Очите на таксиджията го гледаха в огледалото. — Имате вид на човек, който е издържал цял боксов мач с Майк Тайсън.

Половината му глава и по-голямата част от дясната му ръка бяха в бинтове, в ръцете си държеше видеокасета. Франк знаеше, че нормално той изглеждаше много по-добре.

— Да беше видял другия! — каза той със слаб глас и се престори, че звъни по мобилния си телефон, за да не даде възможност на таксиджията да продължи с въпросите си.

Таксито го стовари пред главното полицейско управление на Куин стрийт. Той даде на шофьора банкнота от двадесет лири, въпреки че таксиметърът показваше малко повече от десет и тръгна да пресича улицата, без да чака за ресто. Координацията на движенията му ту се връщаше, ту изчезваше и той ходеше като пиян.

Във фоайето беше прохладно и не толкова светло, както навън. Може би това щеше да му помогне.

— Моля, свържете ме с главен инспектор Кейт Бошан.

Дежурният сержант набра някакъв номер и заговори в микрофона:

— Обаждам се от пропуска. Тук има един човек, който иска да види главния…

— Кажете, че е баща й и че е спешно.

След минута и половина Кейт излезе от асансьора.

— Мили боже, тате! Изглеждаш ужасно. Веднага те връщам в болницата.

— Това няма нищо общо с болницата. — Той вдигна ръка с видеокасетата. — Имаш ли къде да видим касетата?

— Разбира се, какво съдържа?

— По-добре е направо да… видиш.

Тя се обърна към дежурния сержант.

— Дерек, коя от стаите за срещи е свободна?

Той отвори регистъра за срещи.

— Номер едно и номер четири.

— Имат ли видео?

— Да.

— Номер едно е по-близко, там ще отидем.

Тя поведе Франк по коридора, завиха наляво, пак наляво и накрая вдясно. На вратата имаше надпис „Стая за срещи №1“ с черни букви върху кафяво дърво. Видеото и телевизорът бяха поставени на подвижна масичка в ъгъла.

Франк затвори вратата. Кейт взе касетата от него, сложи я във видеото и включи телевизора. Отстъпи назад няколко стъпки и зачака заснетото да се появи на екрана.

— По-добре седни — каза Франк.

— Какво става? — Тя му хвърли остър поглед.

— Кейт, моля ти се, седни. Седни и гледай.

Тя придърпа един стол до него.

— Ето, започва.

Картината беше замазана, но изведнъж в светлината на прожектора се появи белият микробус „Транзит“.

— О, господи! — каза Кейт. — Това е нашият микробус, с който отидохме в Норвегия.

* * *

Тя гледаше мълчаливо в екрана и едва сдържаше желанието си да натисне бутона за бързо пренавиване на лентата. До нея Франк изглеждаше като ударен с мокър парцал. Разбира се, той нямаше никаква идея кой беше наел микробуса.

По монитора пробягваха различни кадри: счупения прозорец, картата, която плуваше над таблото, малкото облаче от пясък, когато бе паднала дръжката на вратата, как механичната ръка пробива метала и със сила отваря вратите. Кейт беше завладяна от странно чувство като че ли се намираше там, под водата. Тя пое дълбоко дъх и с облекчение установи, че топъл въздух от затвореното помещение изпълва дробовете им.

Всичко, което трябваше да бъде в микробуса беше там: ценната осветителна система на Ленъкс, уредбата за смесване на звуците, части от декорите, части от изкуствения речен бряг. Всичко това беше вътре със своето щастливо неведение, че се намира под водата, в своята гибел.

А след това се появиха и предметите, които не трябваше да бъдат там.

Кейт се дръпна и потуши вик на ужас. Здраво затвори очи. Сигурно светлината беше създала впечатлението, че в микробуса се движат някакви сенки. Тръсна глава и отвори очи. Сенките бяха там.

Пет тела, подути от водата и притиснати към тавана на микробуса, с вързани ръце и крака, а косите им се люлееха.

Малки тела, тела на деца.

* * *

Касетата вървеше, но нито Кейт, нито Франк я гледаха.

Първата й реакция беше да се хване за баща си, защото ужасът я порази. Тя сложи глава на гърдите му и усети как той я прегърна. Дясната му ръка едва докосна джемпъра й. Ризата му миришеше на прах за пране.

Изводите от видяното се стовариха върху й като падаща мазилка. Тя се насили да не мисли за момент, защото знаеше, че трябва да позволи всичко да падне и след това да започне да взема парчетата и да ги нарежда в логическия им ред.

Първо — образите и емоциите. Децата дори не са погребани. А едва ли има нещо по-неописуемо разтърсващо от гледката на детски ковчег. Ковчезите се правят така, че да бъдат здрави, да издържат на трудностите по пътуването в отвъдния свят. Те обикновено карат носачите да се огъват под тежестта на човешкия живот. Но когато ковчегът е не по-голям от сандъче и знаеш, че човек сам може да го грабне на рамо без никакво усилие, тогава какво ти остава да направиш, освен да започнеш да се тресеш от агонията на това, което се е случило?

Кейт се освободи от прегръдката на баща си, като внимаваше с наранената му ръка. Тя се изправи и почувства слабост в коленете.

В ума си тя се видя да стои сред купища развалини.

Оказваше се, че в микробуса, с който бяха отишли до Норвегия и се бяха върнали, е имало и деца.

Не трябваше да бъде така. Микробусът трябваше да кара само реквизита, който не беше малко, като се има предвид сложните декори и всичките музикални и светлинни уредби на Ленъкс. Така че се бе наложило да имат две отделни превозни средства: микробус за реквизита и минибус за тях.

Децата ги нямаше в микробуса, каза си Кейт, когато натоварихме багажа си след последното представление. Значи децата са били натоварени последната сутрин, когато всеки се занимаваше със свои работи, преди тръгването на „Амфититрайт“ следобеда. Били са натоварени поне от един от „Абърдийнските аматьори“.

Десет бяха отишли в Норвегия. Трима бяха загинали, оставаха седем. Разбира се, всеки един от тримата загинали можеше да бъде въпросният човек. Ако това беше така, Кейт почти нищо не можеше вече да направи. Трябваше да провери останалите живи.

От седемте тя извади себе си. Оставаха шестимата: Синклер, Алекс, Джейсън, Ленъкс, Джейн и Емелайн.

О, господи, дано да не е Синклер. Или Алекс. Мисълта, че можеше да е единият от тях, й се струваше непоносима.

Кой караше микробуса оня следобед, когато се качиха на ферибота? Не можеше да си спомни, а може би това беше без значение. Децата вече са били натоварени, вързани и скрити, вероятно упоени.

Кой обикновено бе карал микробуса? Повечето от тях, дори тя го бе карала два пъти. Също и Дейвънпорт. И всичките останали живи мъже. Всъщност, единствените, които не можеше да си спомни да са седели зад волана, бяха Джейн и Емелайн.

Отпиши Джейн и Емелайн, или поне ги постави в по-долна категория на подозрение сега. Не само че те не караха, но да натоварят децата, ще е изисквало повече сила и принуда.

Тя си спомни друго.

— Татко, имало ли е някакви необичайни радиокомуникации до и от „Амфититрайт“, преди микробусът да е бил хвърлен в морето?

— Не открихме нищо, освен обикновения редовен радиообмен.

„Никакви комуникации отвън“ означаваше, че който и да е вмъкнал контрабандно децата на кораба, е размислил, паникьосал се е и е решил да се отърве от микробуса, преди да пристигнат в Абърдийн. Измислил е заплахата с бомбата, като е знаел, че за Сатън няма да има друг изход, освен това, което всъщност е и направил. На Кейт не й се искаше да вярва, че жена би могла съзнателно да изпрати петте деца на смърт. Джейн и Емелайн бяха майки, както и тя.

Значи оставаха четирима: Синклер, Алекс, Джейсън и Ленъкс. Нейният покровител Синклер и любовникът й Алекс, онзи плазмодий Джейсън и сухарът Ленъкс. Нямаше съмнение измежду кои двама тя би предпочела да е престъпникът.

Плазмодият Джейсън, който се опита да я целуне навън, пред ресторанта в сряда вечерта. Този, който й досаждаше и я караше да се чувства неудобно. Лесно беше — всъщност не беше лесно, но не невъзможно, да си го представи как товари децата отзад в микробуса.

Ленъкс — непрекъснато сериозният, който по време на вечерята беше отегчил Алекс с техническите подробности на звуковата си уредба. Тих и незабележим, човек, който не би убил и муха. Последният, когото човек би могъл да заподозре. Нали това казват обикновено съседите, след като нещо се е случило?

Трябва да е един от тях. Те са загубилите от живота, самотници, които животът бе загърбил.

Ако обаче не е нито един от тях, тогава трябва да е или Синклер или Алекс. Мисълта и за двамата беше напълно неприемлива.

Не може да е Синклер. Той е много нежен и деликатен, много е бащински настроен. Ако сметнеше, че това е той, все едно да приемеше, че убиецът може да е собственият й баща.

Ами ако не е Синклер, тогава трябва да е Алекс!

Алекс, който влизаше в нея, в леглото й, в тялото й, в главата й, който си играеше на пода с четиригодишния Лео, невинен и безпомощен. Алекс, който караше нейното безценно дете да се смее и когото дори Брона одобряваше. Не могат всички те да грешат за него.

Ако се окажеше, че е Алекс, тя щеше да се самоубие — не можеше да има никакво съмнение.

Кейт позвъни на Ренфрю у тях и накратко му обясни какво бе намерил Франк и какво произтичаше от всичко това. Когато свърши да говори, минаха повече от десет секунди, преди да чуе гласът на Ренфрю.

— Лично ще се свържа със съдията — каза той. — Да издаде заповеди за претърсване на работните места и домовете им.

— Не мисля, че трябва да се заемем с домовете им все още — каза Кейт.

— Защо?

— Няма ли да е по-добре да не шумим много по този въпрос? Да се опитаме да установим самоличността на заподозрения, преди да го подплашим, че сме по следите му.

Още една пауза.

— Окей. Тогава само техните работни места. С това ще започнем. За колко говорим?

— Две. В университета — катедрата по физика, където Ленъкс Тейт преподава, и в аукционната къща „Ъркъхарт“, където останалите трима работят.

— Добре. Започвам веднага. Лично аз ще се заема с това. И кажи на баща си да е на разположение, защото може да ми потрябва.

На Ренфрю отне поне час да получи разрешенията за проверка и да организира екипите. Още един час мина, преди те да намерят първото конкретно доказателство.

В централния сървър на „Ъркъхарт“ имаше получен имейл от преди три седмици, който е бил изтрит. Но никой компютърен файл не може да бъде окончателно изтрит. Дори изтрити, файловете оставят следи, както натискът от химикалка — по долния лист на бележника. Опитен програмист може да възстанови такива файлове. А шефът на секцията по информационни технологии към полицията в Абърдийн — Холройд, бе може би най-опитният в Североизточна Шотландия.

Въпреки че нямаше достатъчно информация, за да се установи дали изпращачът на имейла е използвал личен адрес, а и това че съобщението не бе подписано, два момента бяха съвършено ясни. Първият беше съдържанието на съобщението:

Контакт по телефона невъзможен, понеже в офиса има хора, затова използвам имейл. Всички неща са уредени за пътуването до Б. Товарът по график ще се достави в неделя на 9-ти сутринта. Както е договорено — пет отделни пратки. Осигурено е транспортно средство и всичко необходимо за тихо и удобно пътуване.

Четиримата сега станаха трима. Контрабандистът трябваше да е някой от тези, на работа в „Ъркъхарт“. Но тъй както Ленъкс беше сега елиминиран като заподозрян, в уравнението се появи нова личност. Защото вторият момент, без никакво съмнение, беше адресът на имейла.

Той беше изпратен до сър Никълъс Лавлок.

* * *

Лавлок се готвеше да изпрати топчето към деветата дупка. Краката — разтворени, щеката — здраво хваната, погледът — фиксиран върху топчето. Той имаше преднина от два удара и играта му спореше.

Изви се назад, да замахне.

— Сър Никълъс.

Лавлок пусна щеката и се обърна ядосан.

— Какво, по дяволите…?

Думите му отскочиха от безизразното лице на Ренфрю. Опонентът на Лавлок, който стоеше до него, нервно се размърда.

— Бих искал да ви кажа нещо.

— За бога. — Лавлок посочи топчето, което беше кацнало на поставката и чакаше да бъде ударено. — По средата на рунда съм, не виждате ли?

— Виждам великолепно.

— Ще свършим след час. Ще се видим в клуба.

Ренфрю се приближи до Лавлок така, че опонентът му да не чуе.

— Наистина ли мислите, че ще бия целия този път дотук, за да седна да ви чакам?

* * *

— Каза ми, че било свързано с „Амфититрайт“. И нито дума повече. Като проклет сфинкс. След това още един час в тази сауна. Дано има добра причина за това си поведение.

Облечен в розово поло и шотландска къса пола на квадратчета, Лавлок изглеждаше така, сякаш бе готов да експлодира. В задушната стая, където щеше да се проведе интервюто, на масата седеше адвокатът на „Сиспийд“, Пиърс Спитцър, и пишеше нещо в бележника си. Беше млад и слаб, със светлокафяви вежди и сини очи. Бледата му кожа изглеждаше прозрачна на острата изкуствена светлина, а откъм вътрешната страна на лявата си ръка имаше белег по рождение.

Вратата на стаята се отвори и влезе Ренфрю.

— Не преди да му е дошло времето — каза Лавлок. — Това ли е което…

Той прекъсна изненадан, когато Франк влезе, следвайки на крачка Ренфрю.

— Франк! — Шок и загриженост. — Мислех, че си още в болницата.

Франк и Ренфрю седнаха от едната страна на масата. Ренфрю посочи с ръка на Лавлок да заеме празния стол от другата страна, до адвоката си.

— Сам се изписах — каза Франк.

— Хубаво, радвам се, че се чувстваш добре. А сега някой ще ми обясни ли какво, по дяволите, става?

— Причината, поради която Франк се изписа — каза Ренфрю, — беше да отиде и да провери на дъното на морето моторното превозно средство, което беше изхвърлено от „Амфититрайт“. Морският инспекторат го намери тази сутрин.

Лавлок облиза устните си.

— Става дума за микробуса, който театралната трупа на Кейт са използвали. В него се оказаха пет завързани мъртви деца.

— Господи! — възкликна Лавлок. — Господи!

Ренфрю извади един лист от джоба си и го плъзна по масата към Лавлок.

— Това е разпечатано копие на имейл, възстановен и изтеглен преди малко от централния сървър на „Ъркъхарт“. Бил е изпратен до вас.

— Как го открихте? — попита Спитцър.

— Имаме заповед за обиск на канцелариите на „Ъркъхарт“ и охраната ни пусна вътре.

Лавлок клатеше глава.

— Боже мой. Деца. Не мога да повярвам.

Той взе имейла, прочете го, остави го на масата и погледна Ренфрю право в очите.

— Предполагам, че ще ми кажете, че е фалшивка! — каза Ренфрю.

— Никога в живота си не съм го виждал.

— Изпратен е на адреса на вашия имейл.

— Трябва да е било грешка.

— В такъв случай, вие още не сте го получили. Така излиза.

— Казах ви, никога не съм го виждал.

— Не знаете от кого е и за какво се отнася?

— Не.

— Но признавате ли, че някой от „Ъркъхарт“ го е пратил?

Спитцър отвори уста да каже нещо, но Лавлок го задържа, като вдигна ръка.

— Нищо не признавам, защото няма какво да признавам. Ако ми казвате, че този имейл е бил изпратен от „Ъркъхарт“ — добре, вярвам ви. И ако мислите, че това има връзка със случилото се на борда на „Амфититрайт“, тогава, разбира се, ще ви сътруднича по най-добрия начин.

— Добре, значи нямате нищо против да останете тук, докато изчистим случая, нали?

* * *

Кейт и Ред пътуваха за летището по същия начин, по който дойдоха — мълчаха. Тя го изучаваше и се чудеше какво си мисли той.

Градските градини бяха цъфнали. Експлозията на цветове беше тъй великолепна, че някак си водеше до еднообразие. Ако имаше съвсем малка грешка в този захлас, нямаше никак да навреди. Така си мислеше Кейт.

— Знаеш ли, че на града му забраниха да участва в състезанието „Британия в разцвет“, защото досега Абърдийн все печелеше.

— Да, останалите участници са като деца пред вас.

Тя се засмя.

— Точно така.

Гледаха как преминават парковете. Групички от бели тела бяха насядали и налягали по тревата. Бяха толкова много и всичките на пикник, че кошчетата за боклук нямаше да могат да съберат наведнъж отпадъците. Разноцветни опаковки и смачкани кутии от разхладителни напитки се въргаляха по алеите.

Работник събираше отпадъците и ги товареше в черен боклукчийски камион. Използваше дълга вила с вграден пусков механизъм, с който се отваряха и затваряха челюстите й.

Кейт го наблюдаваше как ловко събира отпадъците и ги хвърля в камиона. Действаше с вилата, като че ли му беше собствена ръка.

Ред също го наблюдаваше. Кейт усети как погледът му се сля с нейния.

И на двамата едновременно им светна: Такава вила може да хваща змии.

През ума на Кейт проблеснаха спомените за тялото на Петра и усойницата.

Усойницата бе прикрепена към гърдите с метална халка. Къде другаде би могло да се намери такава метална халка?

В леха с цветя, за да се запазят крехките стръкчета да не ги изскубне вятъра.

Кейт измъкна мобилния си телефон и набра номера на Фергюсън.

— Питър, обажда се Кейт. Искам да изготвиш списък на всички, които са назначени в градската служба за поддръжка на парковете. Също и на магазините, които продават градински пособия, и всякакви други организации, занимаващи се с градини. Той може да е използвал градинско приспособление, нещо като тези вили, с които се събират листата и боклука. Така е прикрепвал змиите. Халките, които е използвал, са халки за цветя и други насаждения. Леля ми е откачена на тема градина и съм я виждала да ги използва.

Ред я докосна по рамото.

— Не забравяй въжетата.

— Какви въжета?

— С които е връзвал жертвите си. Въжетата са евтиния в тези магазини.

Кейт отново заговори по телефона:

— Чу ли това?

— Да.

— Добре, връщам се след половин час. Благодаря ти.

Тя приключи с телефонния разговор.

— Свиваме обръча около него, чувствам го.

— Надявам се.

Той не изглеждаше толкова въодушевен, колкото нея.

— Какво има?

— Изпуснал съм нещо.

— Какво?

— Не знам, но знам, че съм изпуснал нещо.

— Не виждам какво би могло. Анализът ти е доста задълбочен.

— Винаги изглежда така, докато намериш липсващата брънка. Пишеш доклад или нещо друго и си мислиш, че е много добре направен, и изведнъж някой друг го погледне и каже: „Смени това, това и това“. И ти започваш да се чудиш как преди не си обърнал внимание на тези грешки, които са толкова явни.

— Ако се сетиш за нещо, веднага ми съобщи.

Усмивка се появи на лицето му, но тя бързо изчезна.

— Какво си помисли снощи, Кейт, когато отидохме на местопроизшествията? Какво си помисли за мен, когато ме видя?

— Честно ли?

— Да.

— Помислих си колко обичаш да го вършиш.

Той потърка с пръст под носа си и забави отговора си.

— Права си. Наистина ми харесваше. Но това е същото чувство, което изпитваш към една обречена връзка. Харесвам я, въпреки че не ставаше за мен… именно защото не беше за мен. Стоях на тези места, на които той беше извършил убийствата. Можех да го почувствам, като че ли стоеше до мен. Ти мислиш за живота им, а аз мисля за смъртта им. Откъснал съм се от това с години и то изведнъж нахлу в главата ми като — той щракна с пръсти, — като че ли едно мазно, разлято петно от мазут ме заливаше.

— Нима ти се иска да не беше идвал?

— Не. — Той поклати глава.

— Дори когато всичко ти се върна отново?

— Затова не съжалявам, Кейт. Казах ти, че не искам да разбутвам старите неща, които бяха съвсем замрели. Но винаги съм се чудел какво би станало, ако опитам още веднъж. Казах ти, че за мен това е като обречена връзка. Връщаш се към тази обречена връзка, пак се връщаш и още веднъж, и един ден се връщаш, защото знаеш, че това ще реши нещата по един или друг начин. А това означава само едно нещо: този път знаеш със сигурност, че така не трябва повече да продължава. Върнах се и сега знам, че не мога да се контролирам. Не мога да включвам и изключвам, когато ми скимне.

Колата мина под голям надпис ЛЕТИЩЕ ДАЙС.

— Съзнавам, че вече нямам онези сили.

* * *

Ренфрю и Франк, придружени от шест полицаи и Холройд, отидоха в къщата на Лавлок. На уличната табела пишеше, че това е Златният площад, само че никак не изглеждаше златен, а беше сив, както всичко останало в града. Къщата също не беше внушителна, както очакваше Франк. На два етажа, с нисък парапет горе, който отчасти скриваше наклонения покрив. Може би Лавлок имаше замък някъде из хълмовете на запад от града.

Ренфрю звънна. Един от униформените полицаи му подаде заповедта за обиск с все още прясното мастило от подписа на съдията.

Вратата отвори икономката — жена в средата на петдесетте, която си бършеше ръцете в кърпа за чай. Очите й се разшириха, като видя струпаните на стълбите полицаи. Ренфрю й показа заповедта и очите й още повече се разшириха.

— Какво става? — Гласът на икономката издаваше негодувание.

— Моля, не напускайте къщата.

Ренфрю я отстрани и влезе в хола. Останалите го последваха. Ренфрю се огледа бързо. Отдясно бяха трапезарията и гостната, отделени една от друга със сгъваеми паравани. Отляво — кухнята и стълбището. Той се обърна към икономката:

— Какво се намира горе?

— Кабинетът на сър Никълъс, спалнята му и една спалня за гости.

— Има ли други стаи в къщата?

— На най-горния етаж има таванско помещение и още едно за склад. В мазето има помещения за разни инсталации.

— Само това ли?

— Да.

— Вие не живеете ли тук?

— Не.

Ренфрю разпредели полицаите да прегледат помещенията: един в мазето, двама на партера, двама на първия етаж и един на таванския. Той специално ги инструктира да не бързат с проверката. Лавлок все още беше в кабинета си на Куин стрийт и нямаше да мърда оттам.

* * *

Холрой отиде при компютъра в кабинета и започна да рови в тайните му.

На по-малко от миля разстояние пристигна друга група полицаи в канцелариите на „Сиспийд“ на пристанището. Имаше малък дежурен персонал, който се занимаваше с последствията от „Амфититрайт“. Учудените и протестиращи чиновници бяха извадени от бюрата си и изкарани на улицата. Казано им беше да не си правят труда да се върнат на работа преди понеделник.

Полицията позволи на Марита да смени отговарящото съобщение в телефонния секретар на компанията и да даде номера на своя мобилен телефон за справка на всички, които се обаждаха и питаха за потъването на кораба.

След като служителите си отидоха, полицията започна да обискира канцелариите от горе до долу. Отваряха се чекмеджета, документите в тях се преглеждаха, папки се складираха в кашони. Чекмеджетата по бюрата бяха обработени по същия начин. Полицията работеше с безмилостната ефективност на комбайн, който жъне.

* * *

Ренфрю и Франк седяха в кухнята. Това беше най-малко вероятното място, където нещо можеше да бъде скрито. Затова те избраха кухнята, за да не пречат на претърсването. Икономката седеше с тях и лицето й издаваше тревога, понеже полицаите обръщаха къщата нагоре с краката. Измина половин час и Ренфрю я попита:

— Къде е тоалетната?

Тя посочи вратата:

— Излизате оттук покрай лавиците с книги и първата врата вляво.

Ренфрю излезе. Няколко секунди след него се появи един от полицаите, който бе пратен за мазето. Държеше два предмета, поставени в найлонови торби за доказателствен материал.

— Шефът къде е?

— Отиде да пусне една вода. Какво сте намерили?

Полицаят погледна бинтовете по главата на Франк и се поколеба.

— Аз… ъъъ… мисля, че той пръв трябва да ги види.

— Защо? Какво сте открили?

Полицаят все още гледаше бинтовете, когато Франк се изправи от стола. В ума си вече правеше възможните заключения. Прекоси кухнята и взе двата предмета.

Първият беше малък, кафяв и четвъртит, с размери около пет сантиметра от всяка страна. Беше мек на пипане и миришеше на марципан дори през найлоновата торба.

Пластичен експлозив!

Вторият предмет беше черно-бяла снимка в рамка. Тя показваше група млади мъже в строй, здрави и видимо горди в безупречните си униформи. Над тях беше полковият девиз с калиграфски изписани букви: „Британската армия на Рейн. Армейска част по експлозивите“.

Лавлок седеше на предната редица в центъра, непосредствено до старши сержанта.

* * *

Ренфрю се върна сам на Куин стрийт. Не искаше Франк да се срещне с човека, който се е опитал да го убие.

Лавлок се изправи възмутено, готов да протестира още един път, когато Ренфрю влезе в стаята. Ренфрю го игнорира. Той постави експлозивите и снимката на масата и започна да наблюдава как ще реагира Лавлок.

Реакцията му се прояви за част от секундата, но това беше достатъчно. Раменете и брадата увиснаха, когато Лавлок разбра какво бе изложено пред него. В следващата частица от секундата обаче той се изправи, готов да се бори.

— Обискирали сте къщата ми? — каза Лавлок. — Как сте посмели? Как смеете?

Ренфрю посочи към масата и каза:

— Това са доказателства за опит за убийство. Ако бях на ваше място, щях да започна да говоря.

— Подставена работа. Вие сте ги поставили.

— Искате да кажете, че ние сме поставили вашата полкова снимка? Във вашата къща? Хайде де!

— Снимката не доказва нищо.

— Екип от полицаи сега тарашат къщата ви парче по парче, а друг екип прави същото в канцелариите на „Сиспийд“. Ако искате, ще ви оставим сам да си наденете примката. Ако обаче започнете да признавате, би могло да бъде във ваша полза. Би могло!

— Не знаете с кого си имате работа.

— Опит за убийство си е опит за убийство. Точка. Пет пари не давам кой сте.

Лавлок поклати глава.

— Може да си признаете сега — продължи Ренфрю, — и ще видя какво мога да направя за вас.

— Нищо не съм направил.

— Опитахте се да убиете Франк Бошан, защото се опасявахте, че ще открие какво има в микробуса. А сте знаели какво има в микробуса. Замесен сте в контрабандата на тези деца. Деца! Знаете ли какво правят затворниците с осъдени за престъпления срещу деца? Знаете ли? Никак не е красиво това, което правят с тях. Признайте си и ще се постарая да ви спестя преживяването.

Лавлок отново поклати глава, но думите на Ренфрю за затвора го бяха разтърсили. Появи се малък отвор и Ренфрю вкара клин, за да го разшири.

— Откъде са тези деца? Какво щяхте да правите с тях? Педофилия, това ли?

Ренфрю се беше нагледал на деянията на педофилските мрежи. Отвратен беше от лъскавите снимки, които те разпространяваха по Интернет. Дете със запушена уста и вързано, което пекат, въртейки го на шиш върху огън. Не по-големи от осем-девет години деца правеха орален секс едно на друго и с възрастни. Чернокожо момиче, нарязано отстрани с бръснач, с вперени в камерата очи, които ще се пръснат от страх.

— Не ставайте глупав. Не съм педофил и никога няма да имам вземане-даване с такива.

— Тогава какво?

— Хуманитарна акция. Децата идваха от Русия. Бяха от улиците, сиропиталищата и домовете за малолетни престъпници. Ние им предложихме добро настаняване и по-добър живот. Те мигом се съгласиха.

— Как ги изведохте?

— През Скандинавия. Децата бяха прекарани през финландската граница, близо до мястото, където се намираше станцията „Финландия“. Оттам бяха закарани на запад, първо с кораб през Ботаническия залив, след това през Швеция и Норвегия, докато стигнаха Берген. Оттам бяха взети.

— От кого? Искам името на човека!

Лавлок продължи с разказа си:

— За тези деца нямаше живот. Ние щяхме да им дадем бъдеще. Ако можехме, щяхме да ги изведем легално, но знаете какво представлява Русия и законите й, които не заслужават да носят името закон. Затова трябваше да го направим нелегално. И не само в Русия беше опасно. Защото веднъж изведени оттам, децата попадаха в Европейския съюз, а вие знаете какви са проверките по границата. Така че веднъж като се започне нещо нелегално, трябва да се свърши нелегално, защото няма никаква документация. Също както онзи холандски църковен деятел, който контрабандно вкарваше библии зад желязната завеса по време на студената война. Как му беше името? Ах, да! Отец Андрю — Божия контрабандист, както той сам се наричаше. Ние бяхме като него, само че внасяхме, а не изнасяхме. Щяхме да доведем децата тук и да ги предоставим за осиновяване. Тук щяхме да изготвим документацията, защото те щяха да бъдат на сигурно място.

— Какво обаче се случи, че промени плановете? Защо бяха изхвърлени децата?

— Нямам идея. Казах на… моята връзка да бъде подготвен. Само толкова, а той се паникьоса.

— Значи решението да се изхвърли микробусът в морето няма нищо общо с вас, така ли?

— Да.

— Да?

— Да!

— Сатън беше ли в играта?

— Да. Работата му беше да постави микробуса колкото се може по-напред към изхода. Така го искахме, защото митническите власти рядко проверяват първите коли, които излизат от ферибота. Нали знаете, както когато поискате някой да вземе карта от разперено тесте. Почти винаги избира карта от средата. Ако на митничарите им скимне да спират микробуса за проверка, по-малко коли ще има, които да му се пречкат отпред. Шансовете за бързо бягство ще са много по-големи. Затова имахме нужда от Сатън на борда, ако нещата ужасно се объркат.

— И те наистина се объркаха.

— Да.

— Значи Сатън и… вашата връзка измислиха митичното предупреждение за бомба?

— Да. Това беше единственото, което да оправдае спирането на кораба и изхвърлянето на микробуса. Искам да кажа — да оправдае пред другите от екипа на мостика. Не пред пасажерите. На тях им беше казано, че една от перките е получила повреда. Екипът на мостика обаче можеше да разбере веднага кое е достоверно и кое — не. В това отношение предупреждението за бомба беше перфектно изработено. Не можеше да се обори, напротив, трябваше задължително да се приеме на сериозно.

— Знаеше ли Сатън какво има в микробуса?

— Не, не по време на изхвърлянето. На него му се пробутаха петстотин лири и му се каза да мълчи и да не задава въпроси. Сигурно си е помислил, че става въпрос за наркотици или оръжие. Но му се каза, след като изхвърлиха микробуса, за да се обезпечи мълчанието му. Така не можеше да пропее, без да повлече и себе си.

В мислите си Ренфрю се върна назад във вторник сутринта. Той, Лавлок и Франк се намираха в снабдените с климатици кабинети „Сиспийд“, а не в задушната полицейска стая за разпит. Франк разправяше как Сатън се е паникьосал и насочил „Амфититрайт“ право срещу бурята, вместо да бяга от нея. Не се е паникьосал, защото е изхвърлил друга кола по погрешка, всъщност той е изхвърлил точно тази кола, която е трябвало. Паникьосал се е, защото му е било казано какво е имало в микробуса, който той е изхвърлил на дъното на Северно море.

Сатън е бил в кабината с навигационните карти и е изчислявал колко време са загубили и колко по-бързо трябва да се движат, ако искат да стигнат навреме в Абърдийн. Тогава ги е настигнала бурята и им се е наложило отново да намалят скоростта. Сатън е трябвало да преизчисли курса, нещо което не е трудно да се направи. Цифрите, които е трябвало да напише, са ясни: оставащото разстояние по средната скорост. Но за него те са нямали смисъл. Започвали са да играят пред очите му и да се сливат с телата на мъртвите деца, без име и без бъдеще, поставени като в капан в металния затвор и завладени от ужасната паника, че се давят.

— Още веднъж ще ви попитам: кой е човекът в Берген?

Лавлок поклати глава:

— Няма да измъкнете това от мен.

— Трябва да е един от тримата — каза Ренфрю: — Синклер Ларсен, Алекс Мелвил и Джейсън Дюшенс. Кажете ми кой е. Кажете ми, иначе ще ви оставя на милостта на затворниците, ако изобщо срещнете такава.

Лавлок отново поклати глава.

* * *

Стаята за посетители, в която Кейт и Франк видяха видеозаписа от „Старски“, бе превърната във временна заседателно-работна зала. Петима полицаи бяха натоварени със задачата да получат достъп до банковите сметки на Лавлок, пътуванията, кредитните карти, личния имейл, мобилния телефон и факс. Те държаха постоянна връзка с трите екипа в „Ъркъхарт“, „Сиспийд“ и къщата му.

Животът му трябваше да бъде разчепкан в най-големи подробности. Десетки години го беше градил, а сега само за часове се рушеше.

* * *

Настроението на Фергюсън се подобри, откакто Ред си замина. Бяха намерили три неразкрити убийства на майки: едната намушкана в Банф през 1984, другата — убита при подозрителен пожар в Гламис през 1981, и третата — пребита до смърт в Арброут миналата година. Сега ги проверяваха.

Започнаха да проверяват служителите в градската служба по озеленяването за извършени нарушения и, разбира се, за неразкрити убийства. Проверяваха също центровете за продажба на градински пособия, като търсеха кой е закупувал такива. Разбира се, всичко това щеше да бъде безполезно, ако се окажеше, че Черната усойница е плащал в наличност, но може би някой от продавачите щеше да си спомни нещо.

Продължаваха разследванията за ножа и змията, но без резултат.

Кейт влезе в кабинета си и веднага чу приглушения електронен сигнал от компютъра, което означаваше, че получава съобщение.

Картината за екранна защита на монитора беше включена на автоматично. На нея се въртеше текст, който тя беше съставила в три измерения и в непрекъсната смяна на цветовете. Текстът беше от две думи, които непрекъснато се виеха около себе си:

Черната усойница

Кейт натисна командния клавиш Return и защитната картина изчезна. Тя натисна друг клавиш и диалоговата кутия също изчезна.

Новото съобщение беше без заглавие и тя никога не бе виждала адреса на изпращача. Имейлът идваше по Хотмейл, но тя веднага разбра кой го изпраща:

О, господи, най-сетне той се свързва!

За момент Кейт се поколеба дали той не е вкарал някой вирус в съобщението си, но то не съдържаше приложение. Тя го отвори:

Два удара, инспекторе. И вие все още не сте се доближили до мен, за да ме хванете. Очаквах повече от вас, трябва да си призная. Вашата репутация е по-голяма, отколкото заслужавате. Значи е вярно това, което казват: високият рейтинг на един детектив се простира само до следващото му разследване.

Не беше подписано. Тонът беше премерен и подигравателен.

Кейт си спомни за последното неподписано съобщение, което беше видяла. Съобщението до баща й с предупреждението за бомба. Тонът му беше нахален и груб. Този път — нито едното, нито другото.

Кейт вдигна телефона, провери в списъка на вътрешните телефони и набра някакъв номер.

— Тук техническата служба.

— Обажда се главен инспектор на детективите Бошан. Необходим ми е веднага техник.

— В момента сме малко затруднени, главен инспектор.

— Не ме интересува. Нужен ми е веднага.

Той влезе в кабинета й след деветдесет секунди със зачервено лице и малко уплашен. Името му беше Ищван Молнар — унгарец, който току-що беше започнал работа при тях. Дългата му рядка коса беше напластена от двете страни на лицето му като пердета за баня. Тясната му брадичка и провиснала уста му придаваха печален вид.

Кейт посочи към монитора.

— Току-що получих това съобщение. Искам да знам кой го е изпратил и откъде.

Молнар се наведе през нея да види монитора. Под мишницата на ризата му имаше петно от пот във формата на полумесец. Тя дръпна подвижния си стол, за да му освободи повече място. Той кимна смутено с благодарност и изложи съвършено невзрачния си вид отзад пред нейния поглед. Започна да натиска разни клавиши, да мърмори нещо на себе си и пак да натиска клавиши.

— Невъзможно се каже — въздъхна той, като се обърна към нея.

— Какво значи това?

— Всеки дава каквото име иска за информация.

— Но нали на Хотмейл трябва да се дадат данни?

— Не, това безплатна услуга, няма нужда кредитна карта. Вие дава данни, когато вие прави ваша пощенска кутия. Те не проверява. Вие дава име, дата раждане, пощенски код. Всичко това вие може излъже.

— Значи няма начин да откриете кой е?

— Едно съобщете — невъзможно. След време, много кореспонденция — може би.

— Как обаче той е узнал моя имейл адрес?

— Лесно. Намира име на сървър… то в полицейски уебсайт, и оттам той знае име. По имейла адрес прави главно инициали, фамилно име и прочие. Той опитва, докато попадне точно ваше име. — Той сви рамене.

— Добре. — Кейт изкриви уста недоволна. — Благодаря.

Молнар кимна и се изниза от стаята като маймуна — тялото му бе леко наклонено напред, а краката — превити в коленете.

Съобщението все още беше на монитора и Кейт отново го прочете:

Два удара, инспекторе. И вие все още не сте се доближили до мен, за да ме хванете. Очаквах повече от вас, трябва да си призная. Вашата репутация е по-голяма, отколкото заслужавате. Значи е вярно това, което казват: високият рейтинг на един детектив се простира само до следващия случай.

Над текста я гледаше безизразно иконата „Отговор“. Тя щракна с мишката по иконата и започна да пише, без да държи сметка за главните букви:

знаем всичко за теб — мъж-випера. ти си едно нищо, разбираш ли? в какъвто и ад да се намираш, ти сам си се поставил в него. ти си взел решенията, които са те поставили в този ад, и би могъл да излезеш от него точно сега, ако така решиш, обаче твоите ценности са такива, че правят излизането от ада извънредно опасно, мъчително болезнено и невъзможно трудно, тъй че оставаш в ада, понеже там ти се струва безопасно и лесно. това предпочиташ, нали?

Пръстът й се поколеба върху иконата „Изпрати“.

С чувство, като че ли стъпва в безвъздушно пространство, тя щракна върху иконата и зачака.

Какво правя?

Опитваше се да го хване, да го изкара на открито, да го накара да каже нещо, което да го издаде, да й даде улика кой е той и къде се намира. По думите му ще го познаете.

Ако отговореше, щеше да си струва труда. Тя искаше той да отговори така, както жена чака перспективен любовник да й позвъни.

Какво правя?

Отново се обади диалоговата кутия. Отговорът му беше пристигнал:

Дълъг и труден е пътят, който води от ада до светлината.

Това беше собственото му изкупление. Вършеше това, което вършеше, за да може да излезе от ада. Прав беше Ред. Когато и последната жертва бъде убита, лудостта ще премине и той ще изчезне.

Кейт погледна отново монитора.

Къде си? Къде седиш? Къде се криеш зад предпазните щитове на техниката? Как изглеждаш? Кой си ти?

Тя ядосано натисна бутона за изключване на компютъра и мониторът изгасна.

* * *

Холройд чакаше Ренфрю пред външната врата, когато той се върна в къщата на Лавлок.

Двамата отидоха в кабинета му, където Холройд посочи монитора и се отдръпна, за да може Ренфрю да види написаното. Беше съобщение по имейла, също изпратено от „Ъркъхарт“ и също така изтрито:

Оценявам желанието ви да продадете на търг товара колкото се може по-скоро, но тук има доста хора, които работят до късно, затова не може да се организира търг някоя вечер през работните дни в седмицата. Първият уикенд изглежда идеален. Проверих зданието през три последователни недели и то се оказа празно. Неделя 16-ти би било подходящо. Начало — седем или осем вечерта — би осигурило приключване на търга по тъмно. Това е също така положително от гледна точка на нуждата да работим необезпокоявани. Днес ми се обади Дж. Джей — един от перспективните наддаващи. Той беше доста невнимателен, защото употреби думата Уилбърфорс в открит разговор. Налага се отново да се подчертае пред всички клиенти необходимостта никога да не употребяват тази дума, дори и помежду си.

Ренфрю остро погледна към Холройд.

— Това ли е оригиналният текст?

Холройд кимна.

— И няма начин да разберем кой е изпращачът?

— Не. Единственото, което знаем, е, че е изпратено от офисите на „Ъркъхарт“.

— Показахте ли го на мистър Бошан?

— Не още.

Ренфрю прочете съобщението още веднъж. То си стоеше все същото. Нямаше грешки.

Значи децата са били предназначени за търг в „Ъркъхарт“. Те са щели да бъдат продадени на търг. Но Лавлок беше казал, че децата са били определени за осиновяване. Защо тогава щяха да се продават на търг?

Ренфрю прочете на глас част от съобщението:

— „Начало — седем или осем вечерта — би осигурило приключване на търга по тъмно. Това е също така положително от гледна точка на нуждата да работим необезпокоявани.“

Той се обърна към Холройд:

— Как го разбираш това?

— Навярно е свързано с желанието да се намалят шансовете да бъдат забелязани, ако много хора излизат от „Ъркъхарт“ заедно.

— Това от своя страна означава, че те правят нещо, което не искат да се знае от други.

Но Лавлок току-що бе казал на Ренфрю, че цялата работа с бумащината ще се извърши в Шотландия. Той дори подсказа, че веднъж като се докарат децата на сигурно място тук, операцията по легализирането им ще бъде съвсем открита.

За трети път Ренфрю прочете съобщението, но този път едно изречение се наби в очите му:

Той беше доста невнимателен, защото употреби думата Уилбърфорс в открит разговор.

— Какво мислиш, че означава думата „Уилбърфорс“? — попита Ренфрю.

— Единственият Уилбърфорс, който изниква в ума ми сега, е Уилям Уилбърфорс, човекът, който…

Холройд замръзна. Ренфрю довърши изречението вместо него:

— Човекът, който премахна робството.

Робството!

Изглежда, злото се просмукваше през екрана.

Търг за човешката мизерия! След работно време, само по покана и само за пет наддавалия и — „окончателно продадено с всички несъвършенства и разни други“. Преди началото на търга се провежда оглед, за да могат наддаващите да огледат стоката за продан. Няма резервирана цена, няма кредитни карти, няма каталог, няма продажбен код, няма произход на стоката. Човешки живот под тръжния чук, предназначен за стадо озверени акули.

Едно дете мига неспокойно под острата светлина. Лицата го оглеждат внимателно, като че ли е животно от зоологическата градина. Над него и вдясно един мъж високо съобщава числа. Ако детето може да го разбере, ще чуе, че казва следното:

— Пет хиляди и петстотин, шест хиляди и петстотин, седем хиляди…

Някои от хората, които наблюдават детето, периодично вдигат ръце. Те държат палки с номера.

Детето се стряска, когато дървеното чукче удря, за да оповести продажбата.

Момчето е изведено от залата и от всички тия хора. В една стая отзад го чака мъж, облечен в костюм. Мъжът казва нещо, което детето не разбира.

Този мъж отвежда детето.

Ренфрю потри лицето си с ръце. Преди години Абърдийн изнасяше чорапи за Германия, след това — бельо и гранит за Готенбург и Амстердам. След това дойде търговията с риба, а след нея — с нефт. Сега — търговията с деца.

* * *

От къщата на Лавлок изнесоха дванадесет кашона документация и ги изпратиха в главното полицейско управление на Куин стрийт. Минаваше шест вечерта, когато те започнаха трудоемкия процес да сортират документите.

Денят бе горещ до нажежено. Прелистваха се документите, ръцете обърсваха изпотени чела и вежди. Франк беше информиран от Ренфрю, докато се връщаха обратно, и сега той с настървение се беше включил в преглеждането на документите. И той намери това, което търсеха.

Беше лист от бележник с монограма на „Сиспийд“. Почеркът беше на Лавлок. Пет подредени една под друга думи:

Довър, Фолкстоун, Хъл, Яржут, Пул.

Всичките бяха пристанища.

Под тях беше изписано едно име с печатни букви:

JASOND^[1]

* * *

Ренфрю изпрати полицаи в къщата на Джейсън. Последният не беше там и нямаше следа къде е отишъл. Ренфрю разпространи снимката на Джейсън по обезопасената полицейска мрежа до всички местни полицейски поделения. Не включи никакви подробности защо се търси Джейсън да бъде разпитан. Също така подчерта, че това все още е следствена тайна и не може да се огласи.

Той слезе в килията, където Лавлок беше задържан по обвинение в опит за убийство, също така и за предстоящи обвинения за нелегален трафик на чужди граждани. Ренфрю каза на Лавлок, че сега те знаят истината, че историята с хуманитарната цел е била само торба лъжи, че знаят за търговете с роби и че знаят кой е човекът за свръзка. Той също каза на Лавлок, че в затвора предстои да му бъде оказано специално лично отношение!

Лавлок не каза нищо.

* * *

Кейт прекара четиридесет и пет минути с баща си и Ренфрю, докато те й обясниха всичко, което се беше случило. След това тя си отиде вкъщи. Имаше чувството, че главата й е пълна с вода. Искаше й се всичко да беше свършило. Когато наистина всичко свърши, ще си вземе едноседмична почивка и няма да прави нищо друго, освен да бъде вкъщи със сина си.

Кейт знаеше, че със „Сиспийд“ като компания бе свършено. Финансовото й положение се беше много утежнило и щеше да се срути в момента, в който истината за „Амфититрайт“ излезеше наяве. Кой би искал да пътува с компания, която пренася деца от Русия за Шотландия, за да бъдат използвани като роби? И кой би си заложил репутацията да се опита да съживи такава компания?

Отговорът и на двата въпроса беше един: никой!

Кейт си спомни какво й бяха разправили миналата година. Един от най-закоравелите затворници в Шотс бил хванал червеношийка. Тя била ранена — едното й крило било лошо ударено. Мъжът започнал да се грижи за птичето, да му възстанови здравето. Носел го със себе си в горния си джоб. Бил много горд и радостен.

Един ден един от надзирателите му казал, че трябва да се отърве от птичката. Правилата в затвора не позволявали да се държат домашни любимци. Затворникът запротестирал, обаче надзирателят не отстъпил. Денят бил горещ, както днес, и електрическите вентилатори били включени. Мъжът отишъл под един от най-близките вентилатори, извадил птичката от джоба си и я хвърлил нагоре. Тя била убита моментално. Всички били ужасени, включително и надзирателят.

— Мислех, че обичаш това птиче — казал той.

— Обичах го — отвърнал затворникът, — но щом не мога да го притежавам, никой друг няма да го притежава.

Същото беше и с Лавлок и „Сиспийд“. Компанията беше неговата рожба. Той беше готов по-скоро да я погребе, отколкото да позволи някой друг да я притежава. Лавлок и „Сиспийд“ бяха като затворника и птичката. Човек с положение, който се грижи за един умиращ звяр, не само от обич, но и от ревност.

Кейт позвъни на Брона от колата си.

— Здравей, аз съм. Как е Лео?

— Сега е добре.

— Каза ли нещо за тази сутрин?

— Съвсем нищо.

— Не каза ли защо откачи?

— Не, нищо.

— Добре тогава. — Пауза, и след малко: — Лельо Би, мога ли да го оставя при теб и тази вечер.

— Пак ли? С теб всичко наред ли е?

— Да, само че ми се повръща от цялата тази история. Искам… ти знаеш.

— Разбирам.

— Златна си. Ще ти позвъня утре.

Тя позвъни на Алекс.

— Можеш ли да дойдеш у нас? — попита тя.

— Разбира се, веднага тръгвам.

Той приготви вечерята, докато тя му говореше през цялото време, без да я интересува дали провеждаше разговора както трябва или дали монологът й е смислен. Просто си изля душата пред него по същия откъслечен начин, по който беше в главата й. За нея като че ли нямаше значение, че той беше отсреща на масата. Можеше да бъде всеки друг или друго нещо, като стояща лампа. За нея нямаше никакво значение, стига този, който беше срещу нея, да я слушаше. Когато тя заби спирачките, повече от изтощение, отколкото от друго, Алекс стана от стола, приближи се до нея и я стисна силно в прегръдките си.

— Как изкара вечерята с момчетата? — попита тя.

— Беше голям купон.

— Разправи ли им за мен?

— Разбира се.

— С всичките му изчанчени подробности?

— Не ставай глупава.

— Обзалагам се, че си им ги разправял.

— Ааа, не съм.

— Не ми ги разправяй ти на мен. Тия копелета само такива работи искат да знаят, нали? Каква е тя, какво прави, как го прави, стене ли или пищи, движи ли се под теб — ей такива работи.

— Казах им, че си великолепна и че ме правиш щастлив. Толкова. В действителност копелетата не задават такива въпроси. Наистина. Жените са много по-мръсни, когато си говорят, отколкото мъжете. Ти би казала на приятелките си по-лоши неща, отколкото аз.

— Нямам време за приятелки.

— Толкова по-добре тогава.

Тя се засмя, както беше обгърнала врата му.

— Ще измия чиниите — каза той.

— Това го чувам за пръв път. Всеки мъж, когото познавам, ще търчи презглава цяла миля от страх само при споменаването за веро и миене на чинии.

— Всъщност, на мен много ми харесва — терапевтично е.

Той отиде при мивката, напръска чиниите с веро — чиниите бяха накамарени като стъпканите тела в „Амфититрайт“ — и пусна леко водата, за да не плиска и да го измокри. Кейт отиде зад него, прегърна го през кръста и той почувства дъха й по шията си.

— Благодаря ти, че дойде — усмихна се тя. — Радвам се, че си тук.

Алекс наведе глава назад и почувства как тя го облиза с устни под брадичката.

— Някой не се е обръснал тази сутрин — каза тя.

— Днес е събота и на този някой не му е притрябвало.

Той се наведе напред, затвори крана и започна да подсушава една от чиниите. Тя мушна дясната си ръка под ризата му и започна да разкопчава колана с лявата.

Алекс се обърна с лице към нея. Ръцете му бяха в пяна. Двамата се преместиха в спалнята, като плавно се движеха от една фаза към друга: правеха любов, унасяха се един връз друг, галеха коси и тела, докато сенките отвън се удължаваха и най-накрая нощта ги погълна. Те се движеха нежно. По разтворените им устни се събираше слюнка и от време на време единият или другият изохкваше от удоволствие. Потта избиваше в основата на гърлото й и се стичаше надолу между гърдите и стомаха. Алекс вдигаше глава и започваше да я целува. Тя го задържаше в себе си, без да се движи, внезапно стискаше всички мускули от корема си надолу и той имаше чувството, че тя няма никога да го пусне. През тези бавно отминаващи часове тяхното съществуване се беше сляло в едно.

Когато Кейт отвори очи, зелените фосфоресциращи стрелки на будилника стояха напълно разперени. Три без петнадесет! Същото време, когато се събуди миналата нощ и Алекс го нямаше.

Този път той лежеше до нея като свален в нокдаун и чаршафът ритмично и леко се повдигаше и спускаше.

Кейт беше напълно събудена. Тя се повдигна от леглото, пресегна се през Алекс и започна да търси нещо в тъмнината — нещо, каквото и да е, стига да й помогне отново да заспи. Пръстите й зашариха по нощната масичка. Те опипаха кутията с марли, будилника и се спряха върху нещо студено и металическо. Тя го взе, сложи го на гърдите си и започна да го върти в ръце. Гумени бутони и пластмасов кабел. Уокменът на Алекс! Кейт намери слушалките, сложи ги на ушите си и започна да опипва бутоните. Бутонът за прослушване винаги бе най-големият.

Гласът на Алекс силно прозвуча в главата й: „Ще слушам тази лента всеки ден и тя ще ми помогне да превъзмогна случилото се на «Амфититрайт». Няма от какво да се страхувам. С времето ужасът ще изчезне“. Чу се вдишване и после пак: „За първи път разбрах, че нещо се обърка около…“.

Кейт натисна стоп бутона, със замах сне слушалките, хвърли се върху Алекс и започна грубо да го разтърсва. От него се чуха три-четири хъркащи звука, като прасе, което рине за храна, и той обърна глава към нея.

— Какво е това? — попита тя.

— Кое какво е?

Тя се пресегна и запали лампата. Той стисна очи.

— Какво правиш?

— Какво е това? — попита тя, като размаха уокмена.

Той отвори съвсем малко очи.

— Уокмена ми — отговори той, като че ли беше напълно гроги. — На какво ти прилича?

— Не става въпрос за уокмена. Какво е записано на лентата?

Алекс все още беше полузаспал и отговори, без да мисли.

— Това, което ми каза психиатърката да направя.

— Каква психиатърка?

Той изведнъж се събуди и разбра, че беше сгафил.

— Каква е тази шибана психиатърка, Алекс?

Той въздъхна.

— Отидох при една.

— Защо?

— Исках да получа безпристрастно мнение за всичко това, което чувствах. Мислех си, че като говоря с някой безпристрастен, който не е бил въвлечен в тая история, това ще ми помогне да видя нещата от по-голям ъгъл.

— По-голям ъгъл, а? Прилича ми повече на психобръщолевене. Какви лайна са ти наврели в главата?

— Не са лайна. Тя ми каза, че имам посттравматично стресово разстройство, което е напълно нормално, и че ще мога сам да се измъкна от него.

— Защо не ми каза?

— Защото знаех, че така ще отреагираш.

— Но ние се бяхме договорили! Ние се договорихме, че този проблем ще го разискваме само помежду си.

— Знам.

— Не съм ти достатъчна, така ли?

— Кейт, моля ти се, успокой се.

— Не ми казвай какво да правя, да те шибам в лъжеца.

Кейт скочи от леглото и се втурна в банята. Алекс лежеше по гръб, беснееше, че тя така нерационално го е приела, а също и че беше толкова глупав, да вземе със себе си уокмена. След няколко минути той уморено се изправи на крака и отиде при нея.

Беше се свила в един от ъглите на банята и изглеждаше смазана и ранима. Главата й бе наведена, коленете й под брадичката. Бе прегърнала краката си. Алекс клекна до нея.

— Бебчо, съжалявам — каза той. — Върни се в леглото. Сутринта ще го обсъдим.

Тя не отговори. Алекс започна да я милва по косата. Никаква реакция. Той сложи ръце на раменете й и почувства студ.

Тя заговори, без да вдигне глава:

— Върви си, Алекс. Просто си иди.

* * *

Беше настъпил краят на пребиваването му в селото. Опитаха се да продадат къщата, но купувачи нямаше, понеже всички знаеха нейната история.

Той вече не беше момче. Премести се в Абърдийн и си намери работа в общинската библиотека. Работата не беше нещо особено, но свободата го опияняваше. Радваше се на началото на всеки ден, като че ли беше затворник, когото в момента освобождаваха и той виждаше слънцето за първи път. Имаше апартамент и живееше живота си. Всичко това му беше много ново, независимо че други хора биха го приели за съвсем нормално. За него това беше прераждане.

Пред него имаше огромни възможности за четене. Всяка вечер носеше вкъщи по една книга и я връщаше сутринта прочетена. Колкото по-малко разкриваше от себе си, толкова по-малко вероятно беше колегите му да открият нещо за предишния му живот. А и той по-малко щеше да покаже, че е новак и наивен.

Бавно излизаше от черупката си. Колегите му го познаваха като тих и резервиран човек, но действителността беше малко по-сложна. Той се вглъбяваше в себе си, докато се научи как да прави като другите, с други думи — как да живее. Социалното общуване беше ново за него. Затова в мълчанието си намираше защита.

Хората, с които работеше, не бяха нещо специално. Колкото повече се смесваше с тях, толкова повече откриваше колко малко прилича на тях. Той беше като чисто бяло платно, по което всичко можеше да се нарисува. А хората около него се бяха оплели в дребните си интриги, клюкарстваха, тревожеха се за повишението си, изобщо, водеха обикновен живот. Но най-важното за него беше, че те бяха глупави. Всеки ден презрението му към тях растеше и те нямаха никаква представа за това.

На първото коледно празненство една от библиотекарките, вече подпийнала, се примъкна към него и му каза, че всички го смятали за много надменен, когато дошъл за първи път. Не били сигурни дали го прави от срамежливост, или от чувство за превъзходство, но вече били наясно, че е било от срамежливост, защото той бил вече започнал да се освобождава от него.

А той какво й отвърна? Че е започнало като срамежливост, която впоследствие е претърпяла метаморфоза към превъзходство? Не, той се усмихна и промърмори нещо неангажиращо, а тя го прегърна и се опита да го завлече под дърветата в градината.

Не му бе трудно, веднъж като знаеше как. Шекспир го беше казал точно — това, че целият свят е една сцена. Той пресъздаваше перфектно ролята си. Наблюдаваше човешкото поведение с острото око на орел и виждаше колко лесно му беше да се преструва. Знаеше кога да се усмихва, кога да сложи ръка на рамото на някого и как една добра дума можеше да извърши чудеса. Знаеше да забавлява, но не непременно как него да забавляват. Знаеше как да изрази тъга, съчувствие и съжаление.

Но ето го несъответствието. Знаеше как да изрази топлота, но не можеше да я почувства. Единствените негови чувства бяха облечени в черно: омраза, бяс и най-вече презрителност. Хората трябваше да бъдат използвани и той ги използваше. Това го удовлетворяваше, да ги види как танцуват по неговата свирка, без да го осъзнават. Озадачени глупаци — такива бяха те. Всичките!

Една вечер, преди да затвори библиотеката, той потърси книга за вкъщи. Беше попаднал на раздела с драмите, когато видя, че една книга не беше сложена както трябва. Беше вмъкната много навътре в рафта, почти закрита от друга. Ръката му се протегна несъзнателно към нея. Издърпа я и отвори на първата страница.

Есхил! Орестея! Трилогия: Агамемнон, Пияните носачи, Евменид!

Започна да чете въведението:

Есхил бе на четиридесет и пет години през четиристотин и осемдесета година преди Христа, когато персите нахлуха в Атина, оплячкосаха домовете и разрушиха светилищата на боговете на хълма на Акропола. Скоро след това той се сражава заедно с отрядите, които победиха персите при Саламис и Платея. Есхил описа победата на гърците като триумф над тлеещото в самите тях варварство! Над високомерието, което обединяваше завоевателя и местния тиранин в прицел за боговете! Орестея усъвършенства тази визия за предупреждението и наградата. Доминиращият символ в книгата е победата на светлината над тъмнината. Това е обредът на преминаването от дивачеството към цивилизацията, от младостта към възмъжаването. Това е историята на нашето възраждане, как ние се борим да преминем от миналото и да се свържем с бъдещето.

Той остана като хипнотизиран, както се беше мушнал между металните лавици, а изтънялата тълпа посетители в библиотеката се изнизваше покрай него. Попиваше жадно словата и се опълчваше да устои на техния резонанс.

Във въведението се описваше сюжетът: главнокомандващият на гръцките сили в Троянската война — Агамемнон — се оженва за Клитемнестра против нейната воля. Синът му Орест е заточен. Докато Агамемнон е на война, Клитемнестра прибира братовчед му Егист за свой любовник. Преди да замине, Агамемнон принася в жертвоприношение най-голямата си дъщеря. Клитемнестра и Егист заговорничат да убият Агамемнон. По време на буря той се завръща вкъщи и води държанката си Касандра. Същата изпада в транс, в който вижда пророчества, и отказва да влезе в къщата. Агамемнон е убит от Клитемнестра, когато излиза от банята. Егист си присвоява доспехите и властта на Агамемнон. Като отмъщение, Орест убива Клитемнестра и Егист.

Той се отпусна върху лавиците.

Като че ли животът му беше предначертан преди толкова много векове в древна Гърция, после пренесен до бруленото от вятъра шотландско село. Той беше Орест, който се бори за отмъщение и да превъзмогне кървавата си вина. Той е заразяващото престъпление, като мъртвите, които преследват живите за отмъщение. В него едновременно бушуват и справедливостта и несправедливостта и той е еднакво оправдаван и от двете.

Продължи да чете и следващият пасаж смрази кръвта му.

След като Орест убива майка си и нейния любовник, фуриите започват да го преследват и той полудява.

Започна да прелиства по-нататък текста на книгата, за да намери нещо, написано за тях:

Ясно изразената диря разкрива вината му. Ранен е, те го преследват по шуртящата кръв, заклещват го. По цялата безкрайна земя ние се носим като ято, цепим вълните, летим без крила. И ето идваме, бесни от преследването, изпреварваме корабите. Той е тук някъде, трепери от страх, като обградена лисица. Миризмата на прясна човешка кръв е мехлем за сърцата ни! Още докато е жив, ще източим от костния му мозък нашия пир, от вените му ще смучем нашата сурова храна.

Фуриите ще дойдат и за него!

Сега вече разбра, че е трябвало да потърси подкрепата на закона срещу майка си. Трябвало е да упражни самоконтрол и да зачете закона. Колкото и да беше порочна майка му, злото, което той е причинил с убийството й, далеч е надхвърлило нейното престъпление. Те ще дойдат за него. Но за разлика от Орест, за него няма да има съд, никаква надежда за спасение. Фуриите ще дойдат за него. Не знае кога и как ще изглеждат, но те ще дойдат за него. И когато дойдат, няма да имат никаква милост.

Бележки

[1] Произнася се: Джейсън Ди. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Старлинг Третата жертва (7)

Метаданни

Данни

Третата жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Събота

Борис Старлинг
Третата жертва (7)