Полицейски патрули по четворки се провираха по опасните улици на кварталите Фолс и Андерсънстаун. Гледаха навсякъде, на ушите си носеха черни радиослушалки за връзка с базата. Докато се промъкваха и дебнеха, рисунките по стените на къщите на падналите републикански герои застрашително надвисваха над тях.

Центърът на града бавно се оживяваше. Мъж в работно облекло миеше прозорците на хотел Европа, който в продължение на десетилетия беше обект на най-много бомбени атентати, докато накрая бе „надминат“ от Холидей Ин в Сараево. По търговските улици, които като лъчи излизаха от кметството, уличните метачи почистваха кофите за боклук и измитаха канавките. На изток, на фона на небето, се открояваха двата огромни крана на доковете Харланд и Уулф, където едно време беше построен „Титаник“.

Ранобудните бегачи вече бяха излезли в университетските градини на юг от градския център. По това време на годината градините бяха великолепни с цъфналите цветя и сочната зелена трева. На тези, които си бяха направили труда да излязат рано, можеше да им се прости, че си мислят, че светът не е чак толкоз лош.

Нисък, набит мъж бягаше тежко по алеите. Изведнъж той се спря и хвана левия си крак отзад. Куцайки, направи няколко крачки до най-близката пейка и се отпусна на нея. Изпъна крака си и го повдигна нагоре. Сигурно беше получил схващане.

Един от бегачите, който тичаше в обратна посока, спря до него.

— Как сте, друже?

— Схвана ми се кракът. Ще ми мине.

Той се огледа набързо, за да бъде сигурен, че никой не ги слуша.

— Нищо от ИНОА^[1] или от Континюити^[2]. Никой друг не би могъл да извърши такова чудо.

— Благодаря.

Бегачът си тръгна. След няколко секунди мъжът се надигна и започна отново да бяга, като продължи да накуцва, да не би някой да го наблюдава.

Разузнаването на Северна Ирландия току-що беше научило, че, който и да беше взривил „Амфититрайт“, не е бил от ирландското републиканско движение.

* * *

Кейт бавно придвижваше душа нагоре по тялото си, малко по малко. Днес беше по-лесно отколкото вчера. Тя разбра, че вече може да се справи с фобията. Спомни си, че когато беше в университета и тренираше бягане, треньорът й винаги казваше, че единственият начин да подобри постижението си, е да бяга по-бързо или по-дълго от предишния път.

Оставаше й да насочи душа над лицето си и да затвори очи и уста. Само това оставаше да направи.

Ех, да можеше да затвори ноздрите и ушите си.

Водата се качи по врата й като че ли по собствено желание.

Заля брадичката й.

Жената, която се беше вкопчила в спасителната стълба… ръцете й бяха побелели от стискането…

Кейт веднага пое хвърлената ръкавица, преди да се поддаде на паниката. Водата обля и устните, и носа й и започна да пада върху клепачите, а тя въртеше главата си под струята, както правят кучетата. Водата обливаше челото и косата и се стичаше край ушите й. Махна душа едва когато почувства, че физически не може да сдържа дъха си. Отвори уста и с облекчение пое въздух.

* * *

Франк влезе в залата за конференции на Майкълхаус, която ИРМК беше определил за команден пункт по време на разследването. В шепите си държеше чаша кафе от хотелския ресторант. Като внимаваше да не го разлее, той се отправи към далечния ъгъл на залата, където заедно със секретарката си Кирсти бяха подредили нещо като сепаре, отделено с подвижна преграда. Не беше като кабинета на Лавлок — кабинет на влиятелен изпълнителен директор. Сепарето на Франк гледаше към улицата, а не към широката панорама на пристанището, както кабинетът на Лавлок. Но и това му стигаше.

— Добро утро, Кирсти.

— Добро утро, Франк. Ето ти пощата.

Тя бутна към него купчина отворени писма и два кафяви плика с надпис „лично“, които не беше отворила. Франк ги пое и ги поопипа.

— Знаеш, че можеш и тях да отвориш. Късметлия ще съм да получа някое „лично“ писмо.

— Не съм ли ти казала защо не отварям такива писма?

— Не.

— Помниш ли, когато работех в Лондон, в онази ужасна адвокатска кантора, точно преди да дойда при теб? Шефът ми беше казал същото, както и ти сега — отваряй всичко. И аз отварях пощата. И един ден, като преглеждах пощата, знаеш ли какво намерих? Една от ония брошури със снимки за увеличаване на пениса, отбелязана с „лично“.

Франк се засмя.

— Каквото и да съдържат тези два плика, мога да те уверя, че няма да е такава брошура.

— Голям късмет извадих, когато ми предложи да работя при теб. Вече не можех да гледам шефа си в очите след оная случка. Така че има ли написано на писмо „лично“, остава си лично, независимо от това дали ще ми кажеш да го отворя, или не.

— Добре де, добре, нека бъде твоето.

Франк седна на бюрото си и отвори пликовете. Едно от писмата беше от една жена в Мейденхед, която го видяла по телевизията предишната вечер и го намерила за много красив.

Другото писмо беше написано на машина с удебелени букви, без подател и без подпис.

Ние взривихме ферибота. Ако не преустановиш разследването, ще ти пратим малък подарък (бомба) по пощата. Остави мъртвите да почиват в мир.

Гърлото на Франк пресъхна.

Той прочете писмото още веднъж, по-бавно, но установи, че и първия път го е прочел и разбрал правилно. Стомахът му се сви.

Трябва да е някаква шега.

Погледна към Кирсти:

— Някакви новини за някого, който да е поемал отговорност?

— Има. — Тя се пресегна, взе купчината документи и изрови една паметна записка. — Късно снощи са позвънили във в-к „Абърдийн Ивнинг Телеграф“, за да отрекат всякакво участие на природозащитните организации в корабокрушението. Преди петнадесет минути позвъни Ренфрю и остави съобщение, че ирландските републиканци нямат нищо общо с това.

— Добре, благодаря.

Гласът му звучеше някак си разконцентрирано и Кирсти Шефилд — винаги пряма и остра — се озадачи.

— Защо?

Франк плъзна писмото към нея.

— Ето какво иска господин „Лично“.

Тя прочете бързо писмото и очите й се разшириха.

— Прилича ми на някой луд.

— И аз така мисля.

— Но… никога не можеш да бъдеш сигурен.

— Същото и аз мисля.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Добре.

Полицията. Кейт. Какво би си помислила тя, ако й покажа това писмо?

Франк погледна през прозореца. Отсреща майки и деца пристигаха в училището и улицата беше наполовина задръстена от коли. Чуваше се шумът на моторите и силни гласове. Той се опита да изключи съзнанието си за тях и да мисли за нещо съвсем ново и неочаквано, но в същия момент сред мислите му като жива изскочи тя, дъщеря му Кейт, навлякла топли дрехи като капитан Скот, покорителя на Южния полюс. Ръцете й излизаха от дебели вълнени ръкави, въпреки че беше толкова топло, колкото вчера. Сигурно имаше грип или нещо подобно.

Тя държеше за ръка малко момче. Без съмнение това беше Лео. На няколко пъти Брона беше казала на Франк какво очарователно детенце е неговият внук.

Нещо като че ли стисна гърлото му. Той погледна дъщеря си и в нея видя Майката — Кейт със собственото си дете, което разчиташе на нея да бъде обичано, точно както Кейт бе разчитала на него. Ако въобще можеше да има доказателство, че животът й е вървял наред по време на неговото отсъствие, това беше неговият внук. Не бяха случаите, за които беше чел във вестниците или беше слушал по радиото за нейните повишения. Кейт, която толкова много се занимаваше със смъртта, беше станала част от цикъла на самия живот.

Студена тъга облъхна Франк и той си помисли дали и Кейт не е почувствала същото при срещата им. Може би именно затова тя беше облечена в големия джемпър. Ако не беше решението, което бе взел преди години, те нямаше да стигнат до този момент. Дъщеря му все още щеше да го обича, а той щеше да гледа как внучето му се учи да ходи, да говори, как се усмихва, плаче и спи. Решението, което той бе взел обаче, бе приел за единствено възможното и най-доброто. Само че то го бе преследвало през всичките изминали дни.

Франк потупа с ръка писмото със застрашителния текст, като същевременно се мъчеше да си даде вид, че не му пука.

Кейт все още беше там, на улицата, пред училището, и разговаряше с друга майка. Ако обърнеше глава, щеше да види баща си. Разделяха ги само стъклото и годините на душевна болка.

Кейт държеше главата си изправена, докато разговаряше с другата майка. Франк си помисли, че има нещо неестествено в позата им. Винаги е така, когато човек е решен да не гледа към нещо, което иска да види.

Или към някого.

Тя знаеше, че той е тук. Брона сигурно й беше казала, че е отседнал в хотела срещу училището на Лео.

Франк скочи на крака, прекоси бързо залата за конференции, мина през приемната и излезе на улицата. Лекият утринен бриз подхвана писмото, което държеше в ръка.

Кейт беше клекнала пред Лео и му оправяше униформата. Жената, с която току-що бе говорила, я нямаше.

— Кейт, мислех си за теб.

Тя го погледна и в очите й блесна чист гняв. Обърна се към Лео:

— Хайде, миличък, влизай в училище. Мама или леля Би ще дойдат да те вземат по-късно.

Лео погледна към Франк така, сякаш го бе познал, без обаче да се сети кой е всъщност. Инстинктивно Франк посегна към него. Кейт сграбчи Лео за раменете, обърна го към училищната врата и го бутна да върви към нея. Лео се обърна и продължи да гледа към Франк.

— Кой е този човек, мамо?

— Няма значение кой е. Хайде, на добър час, момчето ми.

Тя го целуна по главата. Лео погледна отново към Франк и слисано мина през училищната врата. След като той вече не можеше да ги чуе, Кейт мушна с пръст Франк в гърдите.

— Как смееш!

— Искам да ти покажа това. — Той размаха писмото пред нея.

— Това е синът ми, той е целият ми живот. Никой не те е молил да се връщаш при нас.

— Моля ти се, Кейт, прочети това.

Той й подаде писмото. Тя го грабна и го прочете. Ръцете й бързо пробягаха по краищата му, когато асимилира съдържанието.

— Кога е пристигнало?

— Тази сутрин.

— Кой го е пипал?

— Аз, секретарката ми Кирсти и ти.

— Имахте ли ръкавици?

— Не.

— Не ти ли мина през ума да ми кажеш какво е съдържанието му, преди да оставя отпечатъци от пръстите си навсякъде? Господи мили!

— За бога, Кейт. Аз съм само морски инспектор, а не член на летящата бригада. Такова нещо никога не ми се е случвало. Извини ме, ако съм сбъркал с процедурата.

Ръцете му трепереха.

Вече по средата на трийсетте си години, Кейт никога не беше виждала баща си уплашен. Лицето му просто не можеше да изразява страх. То беше кораво, безкомпромисно, като от камък. В най-ранните й спомени той беше безгрешен. Като всяко дете и тя бе приемала родителите си за идеални. Само за една нощ обаче той се бе превърнал за нея в грешен човек. Между едното и другото нямаше никакъв период на адаптация. На Кейт никога не й бе минавало през ум, че баща й може да се страхува или да сдържа чувствата си.

Сега за първи път тя го виждаше като човек, който би могъл и да страда, най-малкото — да бъде тъжен.

Стомахът й се сви, когато разбра, че Франк може да бъде уязвим. Опита да потуши това чувство, обаче тялото й като че ли я предаде. В продължение на двадесет години тя го беше изключила от живота си, но сега той леко, без предупреждение и без да е добре дошъл, се вмъкна в сърцето й, просто защото й беше баща.

Кейт му подаде писмото и стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си. Прекалено объркана, за да се извини, защото не бе сигурно как ще прозвучат думите й, тя промърмори, че е по-добре да влязат, и се стрелна през хотелската врата.

Двамата седнаха във фоайето на хотела в кресла, облегалките на които бяха много ниски и се впиваха в лопатките й. Тя се загледа в двете рибки, които плуваха бавно в аквариума, и се помъчи да се успокои. След няколко секунди разбра, че рибките бяха изкуствени и не потъваха, понеже под тях непрекъснато изскачаха мехурчета.

— Дай ми да го видя пак.

Той й подаде писмото.

Ние взривихме ферибота. Ако не преустановиш разследването, ще ти пратим малък подарък (бомба) по пощата. Остави мъртвите да почиват в мир.

Тя вдигна листа към светлината.

— Хартията е масово производство, без никакви водни знаци — поднесе я близо до лицето си. — Прилича на стандартен лазерен принтер с обикновен шрифт. — Тя сложи писмото в скута си. — Или е много умен, или е напълно безобиден. По-вероятно е второто. Получаваме стотици такива писма при всеки по-голям случай.

— Ако наистина са взривили ферибота, не мога да си представя, че едно писмо-бомба ще представлява голямо затруднение за тях.

— Ако! Много по-вероятно е да е номер.

— По-вероятно? Това ли е най-голямото уверение, което можеш да ми дадеш, Кейт?

— Винаги работим с вероятности. Знаеш ли за Бръснача на Окам? Най-вероятното обяснение обикновено е най-правилното. Най-късото разстояние между две точки е правата линия. Какво казват американците? Ако изглежда като морков, мирише като морков и има вкус на морков, вероятно е…

— Генетично модифициран морков.

Тя се засмя искрено и спонтанно, както се смееше като дете, когато той я преобръщаше и я гъделичкаше. Изведнъж спря да се смее, когато в ума й блеснаха думите: Бръснача на Окам. С острието му Дрю Блейки би могъл да убие Петра Галахър.

— Значи отиваш да видиш потъналия ферибот, така ли? — Отново професионалиста в Кейт заговори.

— Да, тази сутрин.

— Информирай ме какво си намерил. Ако има доказателство за бомба, ще натоваря съдебните следователи да поемат случая с писмото. Ако няма такова доказателство, ще трябва да приемем, че е работа на откаченяк. Съгласен ли си?

— Съгласен съм, това е разумно.

— Добре тогава. — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя. Пътните полицаи в този район са големи злобари. Ще взема писмото, както и плика. Ще ги поставя в найлонова торбичка, за да не ги пипа никой. За всеки случай.

Той отиде в залата за конференции да вземе плика, и се върна, като го държеше с върха на пръстите си.

— Чао, Кейт.

— Чао.

Като влезе в колата, Кейт си помисли, че почти беше готова да му каже татко.

* * *

— Блейки иска да те види — каза Фергюсън в момента, в който Кейт влезе в стаята.

— Какво иска?

— Не каза. Трябвало да говори само с теб и с никого другиго.

Може би прекараната нощ в предварителния арест го е размекнала. Кейт се надяваше на това. Тя си взе кафе от кафемашината в коридора и отиде в килията на Блейки.

— Под ноктите на Петра е открита кръв от група тип АБ. Това е твоята група, така е записано в предишните ти досиета. Само три процента от населението са от тази група. Така че нека да отгатна: решил си да си признаеш всичко.

— Не, реших да ти кажа къде бях в понеделник вечерта.

— А двете не са едно и също, така ли?

— Открих, че Петра ми изневерява.

— Кога го откри?

— Понеделник вечерта.

— Значи за това си я пребил.

— Не, пребих него.

Кейт погледна изпитателно Блейки. Нищо чудно, че й каза, че си е бил вкъщи оная вечер. Току-що той си осигури обвинение за действително нанесена телесна повреда. Ако решеше, тя можеше да му прибави и възпрепятстване на правосъдието и дори губене времето на полицията. Беше излъгал къде е бил, беше излъгал и че не знае, че Петра му е изневерявала. Значи събират се три отделни нарушения. Но и трите щяха да бъдат много по-леки за него, отколкото обвинение в убийство, а Блейки знаеше това много добре. Ето защо беше решил да си признае. По този начин, като накисваше себе си, се спасяваше от обвинението за убийство.

Кейт се чудеше кога точно Блейки беше решил да признае по-малката от двете вини: вероятно в момента, когато Фергюсън му прочете правата. Какво още криеше той?

— Кой е той?

— Ървин Скаулър.

Името й звучеше познато, но Кейт не можа да се сети откъде го знае.

— Шефът й — добави Блейки, като че ли беше прочел мисълта й.

Ървин Скаулър беше отговорният редактор на новините на вестник „Абърдийн Ивнинг Телеграф“. Именно той не беше дошъл на работа сутринта, като бе съобщил, че бил бит. Съобщил, че бил бит!

— Как разбрахте?

— Имах известни съмнения отначало. Оставаше до късно вечерта в редакцията, казваше, че работи по някакви репортажи. А преди това никога не го беше правила. Докато работеше, както обикновено се прибираше вкъщи между пет и шест часа.

Вестникът беше вечерен. Това пасваше.

Дрю Блейки я следеше. Беше параноик, ревнуваше и незабавно щеше да разбере промяната в нейния стил, или нещо друго, което би застрашило контрола му върху нея. Дори само простото съмнение, че тя му изневерява, щеше да бъде достатъчно.

— Тя е имала шестмесечен контракт. Опитвала се е да получи редовно назначение, и затова е работила толкова усилено.

— Да, но нито един от тези репортажи не излезе във вестника. Нито един. — Пръстите му обрисуваха кавички във въздуха.

— Може би това са били репортажи за разследване на криминални деяния, което отнема седмици разследване, преди да се напишат.

— Единствените нейни работи, които видях във вестника, бяха толкова дребни и незначителни, че не са й отнемали повече от половин час за написване.

— Значи вие сте редовен читател на „Ивнинг Телеграф“?

— Да, от известно време.

— Нещо друго?

— Тя много говореше за него.

— Е, и какво от това? Пред приятелите си аз говоря за детектив Фергюсън, без това да означава, че имаме някаква връзка.

— Обзалагам се, че той си пада по вас.

Кейт игнорира закачката.

— Все пак как разбрахте със сигурност?

— Отидох да я чакам в понеделник вечер.

— Къде?

— Зад зданието на вестника, където репортерите си паркират колите.

— И тя не е знаела, че ще бъдете там?

— Не.

— И какво се случи?

— Седях в колата си и тя излезе с оня гадняр. Беше я прихванал през рамо и тя се беше притиснала към него. Повярвайте ми, той не е никакъв Робърт Редфорд.

— Работили са по тази ужасна травмираща история с „Амфититрайт“ и може би я е успокоявал.

— С език в устата й?

Кейт не каза нищо.

— Видях го с очите си — продължи той. — Тя влезе в колата си, а той се наведе през прозореца и я целуна.

— А след това?

— Тя си тръгна. Профуча край мен с огромна усмивка на лицето. А той се затътри обратно в зданието, вървеше наперен, като че ли беше баш петела на шибаната Северна Англия.

— И после?

— Изхвърчах от колата, настигнах го и му казах: Вие ли сте Ървин Скаулър? Той каза да. И аз след това му казах: Вие чукате гаджето ми.

— Тогава ли го ударихте?

— Да.

— Колко пъти?

— Два пъти по лицето и веднъж много силно в корема. Той се преви и аз го ритнах с коляно в лицето. Той се свлече.

Типично за Блейки. Готов да ти изреди в най-големи подробности как е набил някого.

— Има ли още нещо?

— Ритнах го и в ребрата няколко пъти.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Значи… ако той ми каже нещо друго…

— Ще лъже. Казах ви какво направих с него точка по точка. Знам, че това е достатъчно за да ми се повдигне обвинение за побой и нанасяне на телесни повреди. Мислите ли, че щях да си призная, ако не беше вярно.

— Той съпротивляваше ли се?

— От самото начало. Удари ме в лицето и спря едва след като го ритнах в корема.

— От това ли са насиненото око и драскотините по лицето ви?

— Да.

— И след това вие си тръгнахте?

— Да.

— Някой видя ли ви?

— Не знам. Всичко свърши за тридесет секунди.

— Говорихте ли с Петра след това?

— Не.

Кейт сплете пръсти под брадичката си. За съжаление това, което той каза, изглеждаше правдоподобно. За да удостовери случилото се, трябваше само да разпита Ървин Скаулър. Можеше ли да се предположи, че Блейки я лъже така безсрамно, след като не представляваше никаква трудност да провери казаното от него и да разнищи наглата му лъжа?

Можеше, ако той искаше да я мотае.

Би ли признал Блейки, че Петра му е изневерявала, ако това не е било вярно?

Не, мъже като Блейки никога няма да признаят, че жените им ги мамят. Поне за това тя беше склонна да му вярва.

— Какъв малшанс — каза той.

— Моля?

— Ако Петра не беше убита, нищо от тия подробности нямаше да излезе наяве. Скаулър щеше да си трае, защото знае, че иначе ще има проблеми с жена си. Петра щеше да си трае, защото нямаше да иска други да разберат, че се чука наляво-надясно, за да може да си осигурява работа. — Охо, господине, тя много преди това си беше загубила работата. — А пък аз щях да си трая, за да не си навлека обвинения за побой и телесна повреда.

— Ох, къса ми се сърцето…

— Сега, когато всичко ви се изясни, мога да си ходя, нали?

Кейт приближи лицето си до неговото и едва го изтърпя.

— Никъде няма да ходите.

Той я целуна. Устните му имаха вкуса на цигари и едва я докоснаха, защото тя рязко си дръпна главата назад и му зашлеви шамар, като извъртя цялото си тяло, за да може ударът да бъде по-силен. На лявата му страна се отпечатаха четири пръста като спътници на одраскванията на дясната. Той й се изхили, докато тя излизаше от стаята.

* * *

Кейт отиде да интервюира Скаулър в дома му, без предварително да се обади. Той живееше във Фери Хил встрани от пристанището. Намери го лесно, защото от двете страни на широкия път се издигаха къщи от гранит. Скаулър живееше на ъгъл и неговата къща беше единствената, която нямаше прозорци към залива.

Блейки беше прав, когато каза, че Ървин Скаулър не приличаше никак на Робърт Редфорд. Коремът му изпъваше кафявата риза, а по пътя на косата му личеше пърхот. Устата му беше пълна, когато отвори вратата, и дъвчеше внимателно. Кейт веднага видя защо. От лявата страна на лицето си имаше тъмнолилаво петно, което сигурно го е боляло, докато сутринта се е бръснал.

Кейт показа значката си:

— Аз съм главен инспектор Бошан.

Жената на Скаулър се появи до него. Той се обърна да я погледне, и Кейт видя подутината на врата му, където го е ударил Блейки.

— Ще сложа закуската отново във фурната, скъпи — каза тя.

— Благодаря ти, Шийла.

Тя се обърна към Кейт:

— Крайно време беше да дойдете. Нападнаха го преди два дена, а едва сега изпращат някой. Това е повече от тридесет и шест часа. Денем и нощем ви чакахме. Ще ми се да се оплача официално.

Без да каже и дума, Кейт влезе в гостната. Газовото отопление беше изключено поради горещините. На камината бяха наредени снимки на деца в училищна униформа, оградени с евтино синьо паспарту. На телевизора имаше купа с разнообразни бонбони.

— Господин Скаулър, можете ли да ми кажете как получихте тези наранявания?

— Биха го — каза Шийла. — Нападнали го трима хулигани отзад на паркинга. Ужасно било. А вие, полицията, нищо не сте направили.

— Чакам, господин Скаулър.

— Както каза жена ми, биха ме.

— Госпожо Скаулър, защо не отидете да сложите в печката закуската на съпруга ви, нали казахте, че ще го направите. — Кейт й хвърли поглед, който не търпеше възражения. — По-лесно ще ни бъде, ако сме само той и аз.

— Хайде, отивай, миличка — каза Скаулър.

Шийла стана, оправи роклята си и напусна стаята.

Кейт погледна Скаулър.

— А сега, искате ли да ми кажете какво всъщност стана?

— Стана това, което…

— Преди да продължите, добре ще е да си спомните, че наказанията за лъжа пред полицай са строги. Също може да си помислите откъде зная, без да сте се оплакали в полицията, че са ви били. И накрая, сигурно ви е известно, че едва ли един главен инспектор прави рутинни посещения.

Той замълча.

Кейт продължи:

— Или ще ми кажете какво се случи, или ще извикам жена ви и ще й кажа, че съпругът й е чукал стажант репортерката.

Реакцията на Скаулър ясно каза на Кейт всичко, което тя искаше да знае. От краищата на устата му изскачаха балончета слюнка, докато той трескаво дъвчеше. Мигаше бързо и нервно поглеждаше към кухнята, и трепереше от страх да не би жена му да чуе нещо.

Не трябваше да не вярва на Блейки. Както никога, той бе казал истината.

— Той я е убил — каза Скаулър. — Когато гледах новините вчера, веднага се досетих. Той има лице на убиец. Направо казано, той го е извършил. Уверявам ви.

— Тогава защо не ни позвънихте да ни информирате?

Той разтвори широко ръцете си и сви рамене.

— Кажете ми какво стана — каза Кейт. — Започнете от самото начало.

— Той изскочи изневиделица.

— Кой той?

— Приятелчето й. Дрю еди-кой си.

— Вие къде бяхте застанали?

— Бях застанал пред сградата на вестника.

— Отпред или отзад.

— Отзад.

— Продължете.

— Попита ме как ми е името, каза ми, че съм чукал гаджето му и почна да ме налага.

— Къде ви удари?

— На много места. По лицето, корема. Риташе ме.

— Отбранявахте ли се?

— Опитах се. Успях веднъж да го тресна. Но той е по-едър и по-силен от мен.

— Къде го ударихте?

— По окото.

— Надраскахте ли му лицето?

— Не.

— Не?

— Не. Жените дращят. — Той й показа ноктите си. Бяха заоблени и мръсни, но не бяха изкривени.

Блейки й бе казал, че Скаулър го е надраскал. Значи е излъгал.

Ако Скаулър не бе надраскал Блейки, то тогава логиката подсказваше, че това е била Петра.

Ами ако Блейки е отишъл при Петра след като е набил Скаулър? Дали признанията му за нанесен побой са били продиктувани не от желание да се самообвини, а за да се предпази от по-тежко обвинение?

Кейт отново насочи вниманието си към Скаулър.

— Колко време ви би?

— Ами… секунди. След това офейка, преди някой да го забележи.

— После?

— Върнах се вкъщи.

— Шофирахте ли?

— Да. Ужасно ме болеше, чувствах се малко гроги, но все пак успях да се добера до вкъщи.

— А след това?

— Останах си вкъщи и чаках полицията да дойде. — Той направи същия жест с ръцете, за да изобрази кавички, както Блейки.

— Но не сте се оплакали в полицията?

— Разбира се, че не. Шийла все висеше зад гърба ми. Въртях на автомата за „точно време“ и поръчвах да изпратят някой да вземе показанията ми.

Кейт почти се разсмя.

Скаулър продължи:

— Само така успявах да я накарам да млъкне, и да я разубеждавам да не се обажда тя самата.

— И сте си били все вкъщи от понеделник вечер насам?

— Да.

Това включваше цялата нощ понеделник срещу вторник. Петра е била убита между полунощ и два часа сутринта. Значи Скаулър не можеше да бъде Черната усойница.

— Откога вие и Петра сте спали заедно?

— От няколко седмици насам.

— А сте знаели, че няма да й се продължи договорът?

Той се помъчи да изглежда обиден.

— Вие какво, мислите, че заради това спях с нея?

— Не. Мисля, че тя е спала с вас заради това.

— Глупости.

— А защо тогава?

— Приятелчето й е копелдак. Аз я изслушвах, разговарях с нея, а той никога не постъпваше така. Карах я да се чувства желана.

— Сигурно е така. А тя не ви ли говореше за положението си в работата?

— Не.

— Не? Та вие сте били неин началник, почнали сте афера с нея и никога не сте разисквали това. Хайде де.

— Е… май веднъж или дваж.

— Питаше ли ви ще я оставят ли на работа?

Той погледна навън през прозореца.

— Да.

— Какво й казвахте?

— Че не знам.

— Но сте знаели. Известно ви е било, че няма да работи повече във вестника.

— Какво друго можех да направя?

— Да речем, че сте могъл да не я чукате повече. Само че вие отлично сте знаели как да я баламосвате. Това я е подтиквало да продължава връзката си с вас, въпреки че заровете са били хвърлени. Ако е била разбрала, че ще й кажат да си ходи, тя е щяла да ви зареже като парцал. — Кейт се усети, че пак я заболява за Петра, и пак — напразно. Ех, ти момиче! Как си могла така да не си подбираш мъжете. Че ти не си била компаньонка! — Тя не е заслужавала такъв като Дрю Блейки, но не е заслужавала и такъв като вас, и най-вече, дявол да го вземе, не е заслужавала това, което й се е случило миналата нощ!

Кейт рязко се изправи. Огледа стаята с презрение, не заради евтините мебели, а заради евтиния живот, който наблюдаваше. Ървин Скаулър и неговите хитрини… тоя лалугер, лъжец, който заблуждаваше жена си и колегите си, използвач такъв!

— Той е. — Скаулър отново се обади. — Трябва да го оковете във вериги.

— Дрю Блейки е едно природно зло и не мога да му симпатизирам — каза Кейт. — Но в този случай трябва да призная, че той има известно право.

* * *

Командният кораб „Уейферър“, който ИРМК беше наел за разследването, се поклащаше леко по вълните над мястото, където бе потънал „Амфититрайт“. Слаб вятър вееше и морето беше спокойно. „Уейферър“ използваше циклоидалната двигателна система, за да стои съвсем неподвижен на място. Двете циклоидални съоръжения, приличащи на бъркачки за яйца, бяха поставени едното под носа, другото — на кърмата. С тях корабът можеше да се движи напред и назад, да се върти или да стои на място, както беше сега.

Долу, под палубата, Франк наблюдаваше на компютъра симулативното изображение на мястото на корабокрушението. Техниците вече бяха изчислили мястото, където беше потънал „Амфититрайт“ посредством техника, наречена „косене на ливадата“. Тя включваше изпращането на високочестотни сонарни вълни над потъналия кораб на последователни перпендикулярни посоки. „Амфититрайт“ беше потънал на осемдесет и осем метра дълбочина, в посока запад-северозапад, и беше наклонен на сто и двадесет градуса надясно. На сонарния радар се показваше ивица отломки, проточили се на разстояние четвърт миля югоизточно от крушението.

Пилотът на малката лабораторна подводница, Чарлз Фокс, която щеше да слезе до потъналия кораб, влезе в кабината.

— Тръгваме когато си готов, Франк.

Те се качиха по тракащата метална стълба и излязоха на палубата. Лабораторната подводница „Старски“ се беше сгушила под кърмата на „Уейферър“ като огромен жълт бръмбар. Снабдена беше със сателитна миниподводница, направлявана от разстояние и наречена „Хъч“. Прикрепена беше откъм дясната страна на лабораторната подводница. „Хъч“ носеше седемдесет и пет метров гъвкав кабел, камери, които увеличаваха образите, светлини и собствена тяга за движение. Кабелът беше снабден с ножици, в случай че „Хъч“ се оплете в някой потънал кораб и по този начин възпрепятства „Старски“ да изплува на повърхността.

Фокс и Франк се наведоха и свалиха обувките си, понеже с обувки не се разрешаваше влизането в „Старски“.

Фокс се изкачи по стълбичката, която водеше до кулата, отвори люка и деликатно се вмъкна през отвора. Франк го последва, като внимаваше да не се отърка при влизането през отвора. Люкът по краищата беше намазан с грес, а Франк вече неведнъж беше пострадал от допир с греста, която не излизаше от дрехите.

Седалките им бяха разположени вертикално, като в казарма, тоест една под друга: пилотът беше на долната седалка, а наблюдателят на горната. И двамата си сложиха предпазните колани. Франк се пресегна, затвори люка и го залости. Широкият панорамен прозорец на „Старски“ образуваше нещо като голяма прозрачна каска над него. В лявото си ухо дочу леко механично пърхане от литиевия хидроксиден вентилатор, който рециклираше въздуха в кабината и премахваше въглеродния двуокис.

Фокс изрисува във въздуха пред себе си кръст. Той вършеше тази работа, да слиза в дълбините да търси корабокрушения, вече петнадесет години и нито за миг не си позволяваше да чувства самодоволство. Всяко слизане със „Старски“ предизвикваше у него смесени емоции: опасения, но и очакване да открие нещо вълнуващо — а също и винаги страх, че нещо няма да бъде наред. И ако последното се случеше, то нямаше да е нещо елементарно, а необратимо, което да осъди и него и спътника му на бавна, мъчителна смърт от задушаване, защото въздухът в кабината постепенно щеше да се изчерпи, или пък водата щеше да нахлуе неочаквано.

Фокс нахлузи каската и започна предварителната подготовка: Акумулаторите — проверени, системата за поддържане на кислорода — проверена, акустичният телефон — също, сонарният апарат — също, резервният акумулатор — и той.

Фокс:

— Окей. Да се гмуркаме.

„Старски“ леко се наклони на една страна, когато въжетата го вдигнаха от палубата. След това започна да се клати, когато кранът го отлепи от „Уейферър“. Това положение, когато гмуркащият се апарат висеше наполовина между палубата и водата, беше почти най-рискованата фаза на операцията. Ако поради някаква причина „Старски“ бъдеше изпуснат в този момент, щяха да изпаднат в много голяма беда: апаратът щеше да се повреди, а те щяха да бъдат наранени.

Чу се силен плясък, когато апаратът легна във водата и започна да се люлее плавно по вълните. Фокс проговори в слушалката:

— Допълнителна проверка на системите сега, когато апаратът е спуснат във водата. Чакайте!

Той отново повтори операциите по списъка: акумулаторите, системата за поддържане на кислорода, акустичният телефон, сонарният апарат, резервният акумулатор.

— Окей. Водолазите да ни разкачат. Готови за слизане.

През прозореца Франк видя как надуваема лодка се приближи до спускателния апарат. Две фигури в сиви водолазни костюми се гмурнаха във водата и изчезнаха от погледа му. След секунди чу как стържеха нещо по корпуса на „Старски“.

След още няколко секунди Фокс проговори в слушалката:

— Баластовите цистерни се пълнят. Слизаме.

„Старски“ се плъзна под повърхността на Северно море.

Винаги, когато се спускаше под вода, Фокс изпитваше чувство на съпричастност към мъртвите. Беше сграбчил лоста за управление с такава сила, като че ли изстискваше гъст крем от туба.

В мислите си Франк се върна към своите подводни спускания в Тихия океан. Пълна тъмнина на четиристотин метра. На осемстотин — нещо разконцентрираше сонарния апарат. Появяваше се мъглявина, съставена от хиляди малки същества, нещо като пояс от астероиди дълбоко под водата. Тези същества бяха биолуминесцентни и блестяха, когато биваха уплашени. Натискът на спускателния апарат ги караше да експлодират във формата на малки светли линийки от единия до другия край. Човек имаше чувството, че пред прозореца прехвърчаваха малки пасажерски влакове в пълната тъмнина. Сега обаче едва ли щяха да случат да наблюдават такава феерия.

Не им отне много време да стигнат до „Амфититрайт“. Дълбочината от осемдесет и осем метра, въпреки че беше значителна, не можеше да се сравнява с дълбочините от две-три мили в средата на Атлантическия океан, където бяха открити останките на потънали кораби. Пред тях изникна голямото туловище на потъналия ферибот и Фокс намали скоростта, с която слизаха, докато „Старски“ не се закова на пет метра над мостика. След това включи на най-силно двата прожектора.

Мостикът беше смачкан като празна кутия от кока-кола. Франк и Фокс знаеха защо. Тежък обект, който потъваше с ускорение, създаваше значителен водовъртеж. Когато обектът удареше дъното и се заковеше на място, водовъртежът го смазваше с масивен натиск отгоре.

Франк каза в микрофона:

— Да започнем от кърмата и да вървим напред. Микробусът, който са блъснали в морето, е бил близо до предната част, но този с бомбата може да е бил навсякъде другаде… най-вероятно колкото се може по-далече от лъжливия, поставен за примамка. Да се придвижим по дясната страна.

Фокс кимна в знак на съгласие, понеже знаеше, че в това имаше смисъл. „Амфититрайт“ се беше наклонил много надясно, което означаваше, че бомбата е експлодирала от тая страна. Корабът щеше да се наклони на тази страна, която бе получила пробойната, а не на обратната. Така че решението да се използва „Хъч“ за операцията потвърждаваше първото правило за сигурност при спускане за търсене на корабокрушения: подводни съдове с хора на борда никога да не се мушкат под наклонени потънали останки. Ако поради някоя причина „Амфититрайт“ се хлъзнеше и смажеше „Хъч“, Франк просто щеше да среже кабела.

Фокс върна „Старски“ към кърмата. Прожекторите осветиха значително количество усукани метални части. Те стигнаха до кърмата. Видяха, че „Амфититрайт“ беше здраво заседнал на задната си част.

— Перките са почти в позиция „нула“, а руля е силно изкривен надясно. Явно са се мъчили все още да извърнат кораба встрани, когато е потъвал.

Докато Фокс контролираше „Старски“, Франк управляваше „Хъч“. В ръцете си държеше контролната кутия, която можеше да движи напред, назад и водоравно. Пред него имаше монитор, който предаваше образите на камерата и те се записваха на стандартно видео от типа VHS, в случай на нужда от повторна проверка. Франк натисна един бутон и освободи „Хъч“. Последният се спусна като змия към кърмовата част отдясно на „Амфититрайт“, а след него се виеше кабелът. „Хъч“ попадна в полето на силните прожектори. Франк започна да управлява „Хъч“ между корпуса и дъното на морето, и да го придвижва по цялото протежение на ферибота.

Фокс държеше „Старски“ на двадесет метра разстояние от „Амфититрайт“, за да го предпази, ако нещо случайно се откачеше от ферибота. Цялата процедура беше мъчително бавна; част по част, без да се мърда „Старски“, докато Франк прекарваше камерата на „Хъч“ по всички посоки, така че нищо да не изпусне. Той говореше от време на време, като че ли изнасяше лекция по морска архитектура, а не пълзеше край ферибота.

— Търсим голяма пробойна на или около ватерлинията с металната част, изхвръкнала навън, а не навътре. Корабите се строят така, че да издържат натиск само отвън. Стоманените плоскости на корпуса се фиксират откъм външната страна на конструкцията, която на свой ред е направена така, че да издържа водна компресия, а не вътрешно разширение. Силна експлозия отвътре несъмнено би избила стоманените плоскости навън.

Отне им поне час докато проверят дясната страна. Нищо не намериха, нито пробойна, нито огъване.

— Не мога да повярвам — каза Франк.

— Да опитаме откъм левия борд.

— Може би си заслужава. Най-малкото, защото няма да ни трябва този малък приятел. — Франк натисна бутона — да прибере „Хъч“.

Фокс прекара „Старски“ около носовата част „Амфититрайт“.

Вратата на носа беше изцяло избита.

Като се вгледаха по-внимателно, видяха, че външната врата — козирката — я нямаше. Вътрешната врата, която служеше като рампа за товарене, все още стоеше повече или по-малко цяла, назъбена в долната част на отворената уста на „Амфититрайт“. В горната част, там където тя лягаше върху трюма, зееше отвор, широк само няколко стъпки, доста малък, за да се провре „Хъч“.

— Окей! — каза Франк. — Трябва да се доближим колкото се може по-близо. Ще проверя какво е останало от пантите първо, а след това ще придвижа „Хъч“ до вътрешната врата.

Фокс придвижи „Старски“ близо до пробойната. Франк започна да говори, като нагласи прожекторите да осветяват мястото.

— Долната ключалка на козирката и трите конзоли за захващане на долната ключалка не са издържали в най-тънките им секции, в посока нагоре или напред. Ето и страничните ключалки на козирката. Конзолите са непокътнати в предните ниши. Ротацията в нишите показва движение в посока нагоре. Виждам пантите на козирката. Пантите на палубата са непокътнати, освен белези от удари над центровете на пантите по металните плоскости. Това е всичко за козирката. Придвижваме се към рампата. Виждам пантите и ключалките на рампата. Две странични панти са поддали, може би поради натиска от фрактурата на конзолите на рампата. Горните заключващи скоби са силно извити.

Франк отмести нагоре микрофона, отвори шише с минерална вода „Евиан“, отпи голяма глътка и отново намести микрофона. Потърка очите си с длани.

— Чарли?

— Да?

— Ако тук е избухнала бомба, аз съм Летящият холандец!

— Съгласен съм.

— Да предположим, че няма поражения от бомба от лявата страна, а това е логично предположение, ако се вземе предвид начина, по който е потънал ферибота. Няма нищо по кърмата, това го видяхме преди да започнем. Следователно, единственото друго място, където бомба би могла да избухне, е на носа. Ако имаше бомба обаче, части от вратата щяха да висят от двете страни. Една бомба, достатъчно мощна да потопи такъв кораб, би причинила повече допълнителни вреди на предната част. Но няма такива! Козирката е била изтръгната, но не и взривена. За това говорят извитите странични ключалки и буталните лостове. Те са изскочили в най-слабата си част.

— Значи няма начин това да е било бомба?

— Само ако някой е поставил малки експлозиви на контактните връзки, където козирката прилепва към трюма, и ги е възпламенил. Това обаче не би могло да се направи, без някой да го види. А Крисчън Паркър се заинати, че предупреждението за бомба се е отнасяло до паркирано моторно превозно средство. — Той се спря, помисли малко и продължи: — Всъщност как може да има взрив, който да избие напълно козирката и почти да не засегне рампата? Просто не е възможно. Дори да се поставят експлозиви между вътрешната и външната врата, за да се взриви козирката навън, пак рампата ще се взриви навътре.

Франк замълча. Фокс го изчака, защото знаеше какво щеше да последва.

Когато проверят страната откъм вратата, която почти цялата е видима, понеже на тази страна фериботът не лежи, ще трябва да проверят и вътрешността на кораба през люковете, а може и да използват отново „Хъч“. Проверката вътре щеше да покаже телата на тези, които не бяха успели да се спасят, струпани един върху друг в опитите им да се качат на сигурно място по-нагоре. Също и телата на тези, които вече са се подули от трупните газове и сигурно щяха да плуват по таваните на кабините като балони. Фокс вече имаше едно такова преживяване, когато един риболовен кораб беше потънал край бреговете на Финландия. Това, което той видя тогава, му се привидя като станалото в газовите камери по времето на Холокоста — всички бягат от душовете, през които се впръсква Циклон Б и се впиват един в друг в блъсканицата.

Затова Фокс изчака Франк. В тази операция Фокс беше пилотът, а Франк — наблюдателят. И докато Фокс не беше задължен да се вглежда по-обстойно, то Франк беше длъжен да го направи.

Чу се звук на плесница, когато Франк се плесна по двете страни на лицето си.

— Окей. Да го направим.

Франк носеше списък на палубите на „Амфититрайт“, както бяха указани на картата в прозрачния плик, привързан към бедрото му. С дясната си ръка държеше една от торбичките за повръщане, която беше взел от Бритиш Мидланд.

— Как искаш да го направим? — попита Фокс.

— Започни от мостика и слизай надолу. Ще вървим по целия кораб, палуба по палуба. Ако поискам да спреш, ще ти кажа.

— Окей. Но ще трябва да се приближим почти до прозорците, иначе няма да можем да видим нищо, защото светлината от нашите прожектори ще се отразява.

Фокс придвижи „Старски“ покрай вратите на носовата част и отиде към мостика. Беше се концентрирал само в управлението на подводния апарат и в нищо друго. Той намали скоростта, когато заобиколи носа и оттук нататък нямаше да гледа нищо друго, освен ако не му се наложеше. Той остави Франк да му бъде като очи, но дори и това беше достатъчно лошо, защото не можеше да не чува какво говори Франк, нито да не си представя картините.

За Франк първият шок дойде още преди да бяха започнали.

— Палуба Девет. Мостикът. О, господи — виждам две тела.

Фокс чу затрудненото дишане на Франк, който се мъчеше да се овладее, мислейки си за Кейт. Ако е била по-бавна, пийнала, повече без късмет — едно от тези тела можеше да бъде нейното. И тя щеше да си е отишла от този свят, все още мразейки го.

След известна пауза Франк заговори отново. Гласът му беше по-твърд, той се беше съвзел.

— Две тела. Едното — близко до вратата, която води към откритата палуба, другото — по-долу, вдясно на борда. И двете — в униформа. Задръж така! — Настъпи пауза. — При главния пулт за маневри левият лост за управление на двигателя е петдесет процента назад към кърмата, десният лост е деветдесет процента назад към кърмата. Двата уреда за накланяне показват около петдесет процента преден наклон. Двете касети за сигнални ракети са отворени и празни. Давай напред.

Фокс спусна „Старски“ едно ниво по-долу и започна сантиметър по сантиметър да се придвижва край огромното туловище на „Амфититрайт“. Франк продължи да коментира, като четеше описанията в списъка пред себе си и казваше на Фокс какво вижда.

— Палуба Осем. Кабини за старшите офицери в предната част, по средата вентилационната уредба, в задната част допълнителни кабини за екипажа. Не се вижда много. Видимостта е лоша. Повечето от кабините и подвижните паравани са разрушени. Няма какво да правим тука. Давай надолу.

— Палуба Седем. Главните кабини за екипажа. Плуват отломки и пречат на видимостта, но мога да видя, че в кабините има тела. — Първоначалният момент на гадене бе отминал и Франк съвсем спокойно даваше описанията. — Пет тела в тази кабина, тук още две, там три, насам още две. Повечето от телата са се наблъскали във вратите и стените. Мога да видя и около главната стълба. Вижда се едно тяло, може би има повече, но отломките пречат. Спускай се надолу.

— Палуби Шест и Пет. Вероятно може да прегледаме и двете наведнъж, понеже са по-близко една до друга, отколкото останалите. Кабини за пасажери — заемат една трета от мястото — всичко останало тук е използвано за безмитен магазин, информация, ресторанти, бар и места за развлечение. И двете палуби имат две двойни врати, през които пасажерите да излязат на откритите задни палуби. Четири задни кабини са инспектирани, в тях няма жертви. Пет тела се намират на задната стълба и още три в залата, в съседство.

Гласът му беше нисък и равен. Фокс знаеше какво прави Франк. Той беше преодолял емоцията, за да може по-лесно да се справи със задълженията си. Колкото повече тела се откриваха, толкова по-малко те представляваха отделни личности, самата им борба да оцелеят изглеждаше лишена от индивидуалност.

— Две жертви — на дансинга, близко до подиума, три — в периметъра на магазините, което е в средната част на кораба. Може би има още, но плуващи стоки и отломки пречат да се видят. Още девет — в бара. Пет… не шест тела — вляво. Осем в коридорите извън кабините. В най-предната част на стълбището вляво от борда се виждат много тела, докато съответното стълбище вдясно от борда е празно. Пак се спускай.

— Палуба Четири — най-ниската палуба с кабини за пасажери и кафетерия. В задната част са залите за конференции. Три жертви — в кабините. Една — в нощния клуб. Главното стълбище. — Малка пауза. — Сигурно има двадесет или тридесет тела, натрупани едно връз друго. Това е всичко! Няма люкове на по-долните палуби. Качвай се!

— Какво ще правим с отломките извън ферибота? А също и с козирката?

— Сега ще се заемем с отломките. Не с козирката, защото не знаем къде е. Ще трябва да я потърсим, като излезем на повърхността, и оттам да следим дъното.

Фокс плъзна „Старски“ обратно покрай „Амфититрайт“ и зад него, където бяха отломките от ударения корпус. Беше се образувало гигантско подводно сметище: две коли, една до друга, предниците им като че ли се целуваха, части от паркетна настилка, разкъсани метални плоскости, куфари, чието съдържание беше изскочило като кашава храна от устата на бебе.

Нямаше повече тела. На тези, които бяха останали долу, им бе оказана поне почитта да бъдат погребани във ферибота, въпреки че рибите все пак щяха да ги достигнат, да разкъсат кожата от лицата им и да извадят очите им.

Фокс изпразни баластовите резервоари на „Старски“. Те изплуваха на повърхността и няколко минути се люшкаха във водата, докато механиците от „Уейферър“ спуснат кулокрана. Захванаха „Старски“, вдигнаха го от водата и го поставиха на палубата. Механиците наобиколиха подводния апарат като пчели около кралицата си. Франк и Фокс се измъкнаха от главния люк и отидоха в командната кабина на „Уейферър“.

Франк още държеше в ръка торбичката за повръщане. Фокс я посочи с ръка и каза:

— Май вече не ти е нужна.

— За малко да ми потрябва.

* * *

Едва когато спря на бензиностанцията, за да напълни резервоара си, на връщане от Скаулър, Кейт забеляза, че колата й е много мръсна. Тя се намръщи. През тези няколко дни беше видяла толкова много мръсотия, че повече не можеше да понесе. Когато отиде да плати за бензина, си купи жетон за автомата на автомивката.

— Ако не влезе от раз, тресни го — каза обслужващият. — Обикновено това сработва.

Той беше прав и в двата случая. Жетонът не влезе веднага и, когато тя удари автомата, машината заработи. Това беше най-старият и ефикасен начин да се оправяш със заяждаща техника. Кейт придвижи бавно колата напред, докато електронния надпис не се смени от зелено на червено, провери дали всички прозорци са затворени, изключи двигателя и зачака четките да се завъртят.

В момента, в който те се включиха, тя разбра, че е направила ужасна грешка. Водата обля предното стъкло, четките го размазаха, след това спряха и се придвижиха върху каросерията.

В следващата секунда целият ужас на „Амфититрайт“ я завладя. Колата й се превърна във ферибота, а миенето — в бурята и морето. Колата започна да се полюлява от движението на четките, които започнаха миенето от радиатора. Кейт знаеше, че люлеенето ще стане още по-силно, когато четките се преместят върху каросерията, и щяха да се опитат да я преобърнат. Тя сграбчи таблото, за да се задържи. Всеки момент чакаше предното стъкло да се счупи и водата да нахлуе и да я удави. В ушите й бучеше пронизителен грохот, като че ли всички бури по света се бяха събрали на това място. Тя почти не можеше да мисли. Паниката я завладя и умът й се превърна в бяло петно.

Кейт трескаво затърси ключа да запали колата. Пръстите й се изплъзнаха, преди моторът да подхване.

Видя очите си в предното огледало. Те изглеждаха толкова уголемени, че зениците й потъваха в белотата.

Четките подхванаха предното стъкло.

Колата й бе вече самият ферибот, тази метална клетка, която беше изградена единствено, за да я задържи вътре. Да я хване като в капан.

Кейт блъсна вратата и се изтърколи навън. Очите и устата й бяха пълни с почистващ препарат, а четките се протягаха към нея да я сграбчат. Протегна ръка да се предпази, ритна с крак вратата, плъзна се по мокрия паваж и се стрелна извън автомивката, чак до предната част на бензиностанцията. Шофьорите, които пълнеха колите си с гориво, я погледнаха изумени.

Кейт се погледна. Мокрите й дрехи бяха полепнали по тялото и тя беше покрита с пяна от глава до пети.

* * *

Касиерът на бензиностанцията я заведе в една от задните стаи, подаде й хавлия да се избърше, и чаша кафе, за да се успокои. Тя му кимна в знак на благодарност и се опита да спре треперенето си.

Тъпачка! Знаеше, че едва можеше да изтърпи душа да облее лицето й, и нищо повече. Трябваше да се сети за това, преди да тръгне да мие колата си.

Един от шофьорите, който пълнеше колата си с бензин, по тъмночервена тениска и тънки очила без рамки, извади колата й от мивката и я паркира до помпите за въздух и вода. Той влезе в стаята при Кейт и й подаде ключовете.

— В колата влезе малко вода — каза той. — Избърсах я. Вярно, че е горещо, но има по-добри начини да се охладите, нали!

Тя леко се усмихна.

Когато треперенето й попремина и започна да се чувства не по-зле, отколкото при един обикновен махмурлук, Кейт влезе в колата си и потегли за вкъщи на пресекулки. Чувстваше краката си слаби и не можеше да натиска педалите както трябва.

Тя се върна вкъщи, свали дрехите си и ги бутна в пералнята, облече нови и отиде на Куин стрийт, направо в килията на Блейки.

— Скаулър не те е одраскал. Петра го е направила. Когато си я убил.

— Не съм я убил. Стана точно както ви казах. Мислите ли, че ще ви лъжа за Скаулър?

— Не, но не ми казахте всичко.

— Напротив.

— Някой друг ви е одраскал, а не Скаулър. Най-вероятно това е била Петра.

Блейки се втренчи в нея и тя продължи:

— Казахте ми, че признавате вина за извършен побой и нанесени телесни вреди като по-малката от двете злини. Това са глупости. Помъчихте се да ме отклоните от следата, нали? Защото през цялото време бях права. Вие, вие сте я убил!

— Не съм.

— Тогава ми кажете всичко, което стана, абсолютно всичко. И помнете, че вашата муцуна я има разлепена на афиши по целия град. Сигурно някой е видял нещо и рано или късно ще дойде при нас да ни каже. Ако разбера, че сте скривали нещо от мен, няма да се колебая да ви лепна обвинение за убийство.

Нахалното изражение в очите на Блейки беше изчезнало.

— Не съм я убил. Трябва да ми повярвате.

— Казах — абсолютно всичко.

Той преглътна с труд.

— Наистина тръгнах след нея. След като се бях справил със Скаулър.

— Как я намерихте?

— Звъннах й по мобилния.

Аха, ето още едно нещо, за което той още от началото беше излъгал.

— Е, и?

— Казах й, че искам да я видя.

— А не й ли казахте, че току-що сте пребили шефа й?

— Не, защото едва ли щеше да се съгласи да се видим.

— Със сладкодумни приказки ли я примамихте да се види с вас?

— Ами… да.

— И какво й казахте? Че е имала тежък ден?

— Да.

— Къде се срещнахте?

— В моя апартамент.

— И какво й казахте там?

— Че съм я видял заедно със Скаулър.

— И какво последва?

— Откачих и я нарекох мръсница. Казах й, че тя спи с него само за да запази работата си.

— А тя какво ви отговори?

— Че съм нямал право да я шпионирам, че той бил много чувствителен, разбирал я и не я ограничавал. Всичко, което аз не съм бил. Ей такива лайнярщини ми наговори.

— Но тя не отрече връзката си с него, нали?

— Не.

— И тогава вие я ударихте?

Може би Кейт си въобрази, че Блейки избегна за секунда погледа й, преди да отговори.

— Да.

— И тогава ли тя ви одраска?

— Да.

— А след това какво стана?

— Тръгна си. Каза ми, че не иска повече да ме вижда. — Той замълча. — И тя, така да се каже, осъществи заканата си.

— Не ви ли каза къде отива?

Той поклати глава.

Кейт за момент се затвори в себе си.

Винаги предполагай, че не е той! Съмнявай се, винаги се съмнявай! — Отрязани крака и ръце! Змии! Това не е обикновено насилие! — Възниква следният въпрос: кой е Черната усойница? И защо? Какво осъществява за себе си Черната усойница, като извършва такова убийство? — Черната усойница! Името й напомня какво тя следва да направи.

* * *

В заседателната зала на щаба цареше напрегната работа. Кейт долови нервната атмосфера веднага щом влезе. Отчаяние се смесваше с решителност и с желание да се направи пробив.

Фергюсън се обърна към нея:

— Защо така си се пременила? Да не би да ни прехвърлят на такава трудна операция като обиколките по луксозния Пикадили?

Настръхналата й усмивка едва успя да прикрие паниката, която бе изживяла с миенето на колата си. Тя сумира накратко признанията на Блейки с няколко лесни изречения за Фергюсън и го попита какви са новините.

Той поклати глава:

— Никакви. Проверките на коли и пешеходци не доведоха до нищо. Все още се мъчим със сексуалните насилници.

— Кой проверява регистрацията на собствениците на змии?

— Току-що щях да се захвана с това.

— Започвай веднага.

Фергюсън грабна телефона и набра външен номер. Кейт погледна през прозореца към покривите на зданията, в посока дългата плажна ивица със златист пясък. От разстояние морето изглеждаше като леко набръчкана пластмаса. Добронамерено и неутрално. Дори като умряло. В масивната сивосинкава ширина на залива се мяркаше рибарско корабче като черна точица сред вълните и отблясъците на слънцето.

— Законът от 1976 година за опасните диви животни — прозвуча гласът на Фергюсън зад нея.

— Именно — отговори тя, без да го погледне.

Гласът му се обади отново, този път към архивистката:

— Ако са само тези, може да ми продиктувате имената по телефона.

Химикалката му застърга по бележника.

— Няма ли данни за някой си Дрю Блейки? — След малка пауза: — Окей. Благодаря ви.

Чу се как той постави слушалката на телефона. Кейт се обърна към него:

— Четирима души са регистрирани в областта Абърдийн. — Той потупа с химикалката си бележника: — Даниел Остбъри, Имелда Трафорд, Арчи Форстър, Лоусън Кинсела.

— Зачеркни жената. Провери останалите трима.

— Мислиш, че е един от тях ли?

— Съвсем не. Черната усойница едва ли е толкова глупав, че да се регистрира. Но тези тримата трябва да бъдат проверени. Нужни са ми двама служители, да проследят други неща, като например чат^[3] страниците на Интернет за влечуги, покупки на замразени гризачи от магазини за домашни любимци и доставчици по онлайн. Искам да разбера откъде той взима усойниците и откъде ги храни.

— А списанията? Има едно наречено Месечник на змиите.

— Университетският змияр — професор Матисън — каза, че в последно време всичко това се върши по Интернет. Кажи им да видят какво могат да намерят, какви списания има, и да им вземат списъците на абонатите.

— Има ли порно списания за змии? Например Плейбоа, Серпентхаус!

Кейт изръмжа, настроението й се подобри:

— Ако продължиш, ще те пратя да се оправяш с уличното движение. Ако ти трябвам, аз съм в кабинета си.

* * *

Кейт събра всички наръчници, които можа да намери в полицейската библиотека, и се разписа за тях. В коридора тя се сблъска с Ренфрю. Той посочи книгите:

— Търсиш да откриеш какво кара нашия човек да прави такива работи?

— Да, наистина.

— Ако не ти потръгне, помисли дали да не извикаш някой психолог по психопортрети на престъпници. Например този от Хериот-Уат. Момчетата от Единбург много го хвалят.

— Сигурно, ще го имам предвид.

Тя отиде в кабинета си, затвори вратата с ритник и започна да преглежда книгите.

Змии, змии. Защо змии?

Дълбай, дълбай, отбелязвай и мисли. Защо?

Кейт започна да чете пасажи на глас:

— Битие от Стария завет, глава трета: А змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог беше направил… А жената рече: Змията ме подмами, та ядох. Тогава рече Господ Бог на змията: понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си. Ще поставя и вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.

Райската градина, в която Змията подлъга Ева. Райската градина, за която Матисън каза, че не би могла да съществува.

Дали Змията не означава по някакъв начин прелъстяване? Черната усойница като Змията и Петра като Ева? Някой, който е показал на Петра „забранения плод“? Друг любовник, за когото нито Блейки, нито Скаулър са знаели? Друг любовник, потаен, лъжлив, който е говорил с чаталестия език на Змията? Не. Змиите използват езика си, за да улавят миризми, а не да говорят. Черната усойница сигурно знае това.

Кейт продължи да търси.

— Приказката за Змията в Райската градина може да бъде видяна като символизираща победата на Бог над Сатаната.

Не, не и в този случай. Сексуалният момент придава на лъжата нещо месианско.

— Може би е парадоксално, че змиите често са свързани с оздравяването; може би защото те непрекъснато си сменят кожите, което намеква за безсмъртие. На емблемата на Кралския армейски медицински корпус е изрисувана змия, увила се около знамето, по подобие на Римския бог на здравето Ескулап. В някои части на света смятат, че змиите лекуват ревматизъм, болно гърло, главоболие и болки в гръбнака. За улесняване на ражданията използват змийски кожи и жлъчки. Месо на змия се използва, за да подобри външния вид на хората, а змийската мас е известна като лек срещу ранно оплешивяване. Китайците вярват, че който яде месо на змия, се предпазва от туберкулоза. Те също използват морски змии за борба с маларията и епилепсията.

Здраве и безсмъртие. Върху мъртво тяло? Не, не може да е това — каза си Кейт.

— От древни времена змиите са били обект на преклонение. Те са били свещени за минойците, гърците и римляните. Древните египтяни са свързвали змиите с дъжда, а оттам и с плодородието. Египетската богиня Ейо обикновено е рисувана като надигнала се кобра с разтворена качулка; подобен символ може да се намери и в традиционните украшения за глава на фараоните. Ацтеките и маите също са обожествявали змиите. В ново време змията се почита в много части на Африка, Хаити, където е част от „вуду“ ритуалите, в Югоизточната част на САЩ (сред индианците от племето хопи) и Индия. В Книга за джунглата на Ръдиард Киплинг^[4] кобрите, убити от мангустата Рики-Тики-Тави^[5], са наречени Наг и Нагайна — имената на хиндуистките божества, представлявани от тези змии.

Кейт затвори последната книга с ядно движение. Книгите я доведоха до задънена улица. Тя предпочиташе ясните и точно определени неща.

* * *

Франк не беше наясно какво го тревожеше повече: повтарящите се сцени на плуващите в потъналия „Амфититрайт“ тела или ината на Лавлок. Горещината допринасяше за неговото раздразнение. Усещаше как настръхва ядосан и се опитваше да се успокои сам. Знаеше, че ако си изпусне нервите, няма да помогне на никого.

— Сър Никълъс — попита той, като се почувства засегнат, — сериозно ли ми казвате, че версията за бомбата, която „Абърдийн Ивнинг Телеграф“ помести, не е дошла от вас?

— Не съм им предоставял тази версия. Те си имат добри репортери.

— Видяхте ли я, преди да бъде публикувана?

— Да.

— И дадохте разрешение да се включи?

— Да, понеже това е една от правдивите следи в разследването.

— Но лично вие не сте им дали версията?

— Казах ви, не.

— Окей. Тогава ми отговорете на следното: съвсем ясно е, че версията е била написана от някого, който е видял текста на показанията на Крисчън Паркър. Някои от фразите, които той е използвал, са включени дума по дума, а целият репортаж се основава изключително на неговите спомени за произшествието.

— Може би репортерът е говорил с него лично.

— Позвъних в болницата, преди да дойда при вас. Единствените посетители при Паркър сме били семейството му и аз. Пред стаята му има полицай, който потвърди това. Никой не му се е обаждал по телефона в стаята. Репортажът може да е произлязъл единствено от тези, които са видели текста на показанията. А аз знам, че никой от моите хора, които са видели показанията, не е говорил с хората от вашия вестник, именно вашия вестник.

— Не ми харесва тонът ви.

— Всеки път, когато провеждам такива разследвания, се оказва, че Морският инспекторат е единственият орган, който е заинтересован да разкрие какво точно е станало. Всички останали, по свои съображения, все прикриват нещо.

— Значи ИРМК е безстрашният рицар кръстоносец на истината! Спестете ми тия излияния.

— И тук имаме същата работа. Нека да ви прочета следното. — Франк взе вчерашния „Абърдийн Ивнинг Телеграф“, намери един пасаж, който беше заградил с червено, и зачете на висок глас: — Ако наличието на бомба на „Амфититрайт“ се докаже, без съмнение това почти сигурно ще предизвика широк преглед на мерките за сигурност в пристанищата на държавите-членки на Европейския съюз. Фериботите остават едни от най-лесните методи за пътуване. Митническата проверка отнема много кратко време, в повечето случаи билетите важат за първия кораб, на който има място. Засилени мерки за сигурност видимо ще направят тези процедури много по-сложни, с повече губене на време, и ще провокират групов яростен протест от цялата морска гилдия.

Франк остави вестника и погледна към Лавлок.

— Цялата морска гилдия! Ето къде е скритата цел. Ако „Амфититрайт“ е потънал в резултат на бомбена експлозия, всички фериботни превозвачи ще бъдат в един и същ кюп. Бомбен инцидент може да се случи на всекиго. Всички превозвачи са уязвими от външни заплахи. Така че тогава ще трябва да се осъществят всякакви мерки по сигурността в дълбочина и ширина, което от своя страна означава, че всички ще загубят, а не само „Сиспийд“. Щом вие ще страдате, значи и всички останали ще трябва да пострадат заедно с вас. Историята с бомбата би ви послужила великолепно, нали? Това би означавало, че „Амфититрайт“ не е потънал в резултат на някаква грешка в проектирането, материалите за построяването му, или при поддръжката. Изплашените от бомбата пасажери вече няма да пътуват с фериботите. Наплашените пасажери, в резултат на грешка при проектирането или поддръжката на даден ферибот, ще се прехвърлят на други ваши конкуренти. Обаче, ако е имало бомба на борда, това не би могло да бъде по ваша вина. Всичко се свежда до това, нали?

— Това е напълно…

— А сега пък да ви кажа и още нещо: на борда на „Амфититрайт“ не е имало никаква бомба.

Начинът, по който Лавлок реагира, доказа на Франк без никакво съмнение, че диагнозата му за компанията „Сиспийд“ беше правилна. По лицето на Лавлок се беше изписало изражение на човек, който не че не вярва, а че преживява в момента силна душевна болка от това, че тайните му са разкрити.

— Това е невъзможно — каза Лавлок. — Паркър беше съвсем ясен по този въпрос.

— И също толкова грешеше. На борда на „Амфититрайт“ не е избухвала бомба, няма никаква дупка под ватерлинията или на друго място. Проверихме кораба по цялата дължина.

— Не и не!

— Но това, което открихме, беше, че външната врата на носа е била избита.

— Ето на̀, значи е бомба.

— Не, бомба щеше да изхвърли цялата врата навън. А тя е само избита и виси на пантите си. На борда не е имало никаква бомба. И това не подлежи на никакво обсъждане. Повярвайте ми, не бих го казал, ако не съм абсолютно сигурен. Тази сутрин по пощата получих анонимно писмо, с което се поема отговорността за поставянето на бомба и ме заплашват, че ще ми изпратят писмо-бомба, ако не се откажа от разследването. Повече от ясно ми е, че писмото е опит за заблуда. Знам го, защото съм сигурен, че не е имало никаква бомба. И колкото по-бързо освободим обществото от тази заблуда, толкова по-добре. Именно затова искам вашият вестник в следобедното си издание да помести моите разкрития толкова пълно и на видно място, колкото отделихте на версията за бомбата във вчерашния брой.

— Невъзможно!

— В противен случай ще се появя във всички новинарски програми по телевизията оттук до Плимут и ще кажа не само че не е имало никаква бомба на борда, но и колко не искате вие от „Сиспийд“ да сътрудничите на разследването. Ще подчертая, че сега „Сиспийд“ се намира във финансово затруднение… да, именно така, сър Никълъс… аз мога да чета между редовете на финансовите вестници. И също така ще разясня защо версията за бомбата толкова много ви допада.

Лавлок впери намръщен поглед в него и минаха няколко дълги мига, преди той да заговори:

— Вестникът ще помести това, което сте открили, но не мога да гарантирам, че ще го сложат на видно място.

— Вие сте собственикът на вестника. Можете да гарантирате всичко, което пожелаете: същото място, същия шрифт и същата големина. Иначе… отивам при другите, както ви казах. Изборът е ваш.

Мускулите на лицето на Лавлок изпъкнаха гордо.

— Името на главния редактор е Камерън Шилинглоу. — Той си премери всяка дума и я каза с горчивина. — Ще го уведомя, че отивате при него.

* * *

Следобедът не донесе нищо ново по случая Петра Галахър. Проверяваха се всички възможни следи и направления, но нищо не даде резултат. Беше един от онези дни, когато Кейт чувстваше, че тъпче на едно място.

Тя забави следобедното заседание с петнадесет минути, за да свърши с майката на Петра — Елинор, която беше дошла да помоли да й предадат тялото на дъщеря й, за да го погребе в петък. Кейт провери при Хемингс дали всичко по аутопсията беше свършено, подписа необходимите формуляри и слезе с тях в стаята за свиждане, където чакаше Елинор.

Очите й бяха червени и подпухнали от плач. Кейт стисна треперещите й ръце и й подаде документите. Искаше й се да й каже колко много е съчувствала на Петра и съчувства дори сега и как ще запази спомена за убитото момиче. Искаше й се да каже на Елинор също така, че би предпочела да е познавала Петра приживе, отколкото след смъртта й.

Но Кейт знаеше, че Елинор Галахър не искаше съчувствието й, а искаше тя да разкрие убиеца на дъщеря й.

* * *

Съдебният лекар постанови, че смъртта на Кони бе нещастен случай. Той отказа да обвини Айвън за случилото се. Подчерта, че семейството е преживяло трагедия и че да се вмени вина — това бяха точните му думи и момчето трябваше да ги потърси в речника в училището — нито ще е полезно, нито коректно. Когато съдебният лекар произнесе заключението си, Айвън погледна към Айлиш, но тя не му отвърна.

След няколко седмици Айвън получи работа в океанския риболов. Вече не ловеше покрай брега с рибарските лодки, а навлизаше направо в Северно море и оттам в открития океан, където работата бе по-тежка, но заплащането бе по-добро. Сега отсъстваше за по-дълго, по две-три седмици на плаване.

Веднага след като Айвън напусна пристанището, Айлиш започна да се държи така, сякаш момчето не съществуваше за нея. Тя говореше на Катрин и дори на кучето Герой, но никога на него. На масата винаги имаше чиния с храна за него и, като свършеше да яде, чинията се махаше. И това беше всичко.

Първия път, когато рибарският кораб се прибра с изцапаната си от кръв и рибно масло палуба, жените се втурнаха да приветстват мъжете си. Айлиш тръгна бавно с тежка стъпка след тях. Като видя Айвън в жълтия непромокаем рибарски костюм да слиза на сушата, тя отпусна рамене, обърна се и се прибра вкъщи.

Момчето я чу вечерта, когато Айвън беше в местната кръчма с другите рибари, за да полее улова. Айлиш си говореше с нисък монотонен глас:

— Той се върна. Хората губят съпрузи и синове. Линдзи Маккуин, оттатък полето, изгуби трима на едно пътуване. А за мен — нищо. Ето, той се върна здрав и читав, а някой нещастник го отнася. Защо не можа да се случи на Айвън? Изобщо няма да си мръдна пръста да го жаля. Ще танцувам на гроба му и ще го заплюя. Кълна го всяка минута, когато е на кораба — дано се удави даже когато е в пристанището. Все се надявам да се подхлъзне и да падне в плитчините или да си удари главата в нещо и, докато го извадят, вече да е много късно. Да, ама не. Казват, че морето давало и вземало. Точно както Господ. Моля ти се, Господи, твой е, вземи си го!

* * *

Третия път, когато Айвън отиде на океанско плаване, Айлиш завърза любовна връзка с братовчед му Крейг.

Изневярата беше още по-сладка не само защото беше вътре в родата, но и защото между Айвън и Крейг съществуваше дългогодишна омраза. Бащите им бяха братя, и както много братя — ту се биеха, ту се сдобряваха. В един момент решиха да започнат общ бизнес — доставчици на провизии за корабите. Не го бяха обмислили добре, защото този отрасъл беше пренаселен. Магазинът им фалира за рекордно кратко време, като всеки от братята обвиняваше другия в лошо ръководство, след това — в измама и присвояване. Този път обаче нямаше никакво помиряване след сбиването. Омразата продължи, задълбочи се, разшири се и започна да прониква в следващите поколения.

Айлиш и Крейг изобщо не се криеха. Той едва ли не се нанесе при нея, закусваше и вечеряше със семейството. Айлиш казваше, че той ще живее у тях, докато Айвън го няма, защото така тя се чувствала по-сигурна. Но момчето ги виждаше, без те да подозират. При такива случаи Крейг се натискаше в нея, когато тя переше, и се разхождаше из къщата с лукава усмивка на лицето.

Катрин и момчето не говореха много с Крейг. Те бяха учтиви, но разбираха, че става нещо нередно, само че бяха много малки, за да го разберат. През нощта те чуваха майка си с Крейг, който беше заел мястото на Айвън и пъшкаше като него, но сега те за първи път я чуваха и нея. Тя стенеше и момчето се чудеше дали нещо не я боли, обаче изведнъж тя започваше да се смее и момчето се успокояваше, че тя е добре. Когато заспиваше, на момчето му се присънваше, че току-що е чуло някакъв смях, в който има злорадство, като че ли тя не само се задоволява, но и си връща на Айвън.

Когато бяха в къщата, Айлиш и Крейг говореха тихо, за да не ги чуят децата. Разговаряха сбито, правеха планове и ги преправяха. Може би се готвеха да избягат заедно. А може би тя молеше Крейг да изчезне, когато Айвън се върне. Дори при тия дълги плавания Айвън не отсъстваше повече от три седмици, най-много до месец.

През това време в къщата прозвучаваше повече разговор, отколкото би се събрал през годините с Айвън.

Един ден Айлиш дръпна момчето настрана. Гласът й беше необикновено нежен:

— Да не си посмял и дума да кажеш на баща си, когато се върне. С него имам да уреждам някои неща.

В деня, в който Айвън трябваше да се завърне, се разрази ужасна буря. Корабът му едва успя да се добере навреме до пристанището. Айвън и другите рибари се прибраха с чувството на крадци, успели да излъжат побеснелите морски богове, отмъквайки храната им, защото корабът беше препълнен с риба, и да се завърнат здрави и читави. Корабът хвърли котва в пристанището при изгрев-слънце и те цяла сутрин сортираха рибата.

На връщане вкъщи Айвън мина през лудницата в Стоунхевън. Майка му беше настанена там, но той не отиде заради нея. През последните няколко години тя въобще не можеше да го разпознае. Айвън ходеше в лудницата, защото чукаше една от пациентките — Каси Маккечни, бледа, дълга и костелива, с хлътнали страни на лицето и с очи, които искряха като жарава на вечното предизвикателство. Сексът им беше груб, в него нямаше никаква любов. Единственият начин, по който Айвън го правеше. Това дори не можеше да бъде наречено страст. На Каси й предстоеше да бъде изписана от лудницата. Тя живееше при семейството си в близкото село. Никой не беше дошъл да я прибере. Айвън й каза, че ще я откара вкъщи.

Но защо той първо я откара в своята къща? Да не би да знаеше за Айлиш и Крейг? И по този начин бе искал да им покаже, че и той може да има извънбрачна връзка? Или просто не съзнаваше какво прави, защото си беше такъв?

В залива бурята беше започнала. Дъждът идваше отдалече и пронизваше.

— Кой е? — Гласът на Айлиш беше рязък и властен. Между нея и Айвън отдавна нямаше никаква учтивост.

— Каси.

— Откъде я домъкна?

Те говореха за нея, като че ли тя не присъстваше. Каси погледна единия, след това другия. Очите й бяха кървясали.

— Отидох да видя майка. Каси живее оттатък хълма. Те ме помолиха да я върна.

— Ти май я чукаш тая, нали!

— И какво от това?

Айлиш премести погледа си към Каси:

— Теб те шибат като кучка в плевнята, нали?

Каси се втренчи в нея, без да каже нищо.

— Е, добре, тук няма нищо за теб. Можеш да си вървиш. — Айлиш кимна към хълмовете. — Хайде, изчезвай.

— Остави я, Айлиш. Най-малкото, което би могла да направиш, е да й дадеш чаша чай.

— Как ли пък не! Я се пръждосвай! — Тя направи жест към Каси, като че ли стреляше по гларуси.

— За бога, Айлиш! Ще й дадем чаша чай и след това ще я закарам вкъщи.

Айлиш отвори уста да възрази, когато писъкът се разнесе. Каси стоеше с широко отворена уста, стиснати очи и пищеше нечовешки.

Изненадани и умълчани, Айлиш и Айвън впериха очи в нея. Айвън се беше полуобърнал с леко вдигнати ръце, парализиран от писъка.

Гласът на Каси смени регистъра си и премина в ясни, откъслечни думи:

— Как да познаеш връхната точка? Идва толкова бързо. Силната дясна ръка на убийството! Тя здраво го хваща и той се гърчи. Мъчи се да се отскубне и… Виж, виж, ваната почервеня от кръв. Крадешком в казана.

Костеливите й гърди се движеха тежко от усилието. Очите й се облещиха. Айлиш се хвърли към Каси и я разтърси.

— Млъкни, млъкни!

Погледът на Каси премина през нея, без да я види. Айлиш я удари силно с плесник:

— Какви ги говориш ма! Какво, откачи ли?

Главата на Каси се отметна назад от плесника. Очите й бавно се фокусираха върху Айлиш. Когато проговори, гласът й беше равен:

— Тази къща вони на убийство.

Тя се отскубна от ръцете на Айлиш и побягна надолу по пътя.

* * *

Час по-късно Каси се върна с полиция. Семейството — ако това можеше да се нарече семейство (какъв цинизъм — едното дете е мъртво, а двамата родители си изневеряват един на друг) — беше седнало на масата в кухнята. Айвън все още носеше рибарския си панталон, а якето му беше окачено на закачалка, закована на вратата. Наситената воня на риба беше пропила дрехите му и цялата къща.

Когато Каси си бе тръгнала, никой не беше казал нищо. Тя беше извадила от равновесие и Айвън и Айлиш, въпреки че двамата се мъчеха да забравят казаното от нея като бръщолевеници на една луда. Но думите на Каси, казани с толкова много жар, трудно можеха да бъдат пренебрегнати. Като много други, които живееха на източния бряг на Шотландия, Айвън и Айлиш бяха продукт на тяхното обкръжение. Суровостта на вятъра и на морето правеха хората недоверчиви и подозрителни. Говореше се, че на западния бряг, където времето е много по-меко, хората били по-открити и по-учтиви. Но тук, на изток, те заключваха вратите си, не само за да се предпазят от бурите, които нахлуваха откъм морето. Те се доверяваха само на онези, с които винаги са се познавали, а често дори не и на тях. Тук никой не се правеше, че не вижда тази тъмна страна на характера им. За тях доброто и злото бяха реалности, а не някакви абстрактни религиозни идеи. Именно затова избухването на Каси ги бе засегнало толкова много. Защото, като се вгледаше човек в нея по-отблизо, тя не бе по-различна от тях.

Ето че се бе върнала. И то с полиция.

Тя замръзна на място пред вратата:

— Няма да вляза вътре! — Гласът й беше пронизителен.

— Хайде, хайде — каза с груб тон един от полицаите.

— Не!

— Влизай или ще те влачим.

— Не!

Лицето й изразяваше истински ужас. Тя може и да беше луда, но не се преструваше.

— Добре — каза същият полицай, който явно беше старши. — Доди ще остане с теб, а аз ще вляза, да видя за какво е бил целият този шум.

Те го чуха как прекрачи прага, гумените му токове отекнаха по плочника и той влезе в кухнята. Тренираното му око бързо схвана обстановката. Семпло семейство, с което страната може да се гордее: бащата рибар, майката — домакиня, а децата — мирни и учтиви.

— Тая, младата откачалка отвън, плещи нещо за убийство. — Изражението му подсказваше, че не за първи път Каси се е сблъсквала със закона.

— Никой не е бил убиван тука. — Айвън махна с ръка. — Ето го семейството, както винаги си е било.

— Как се озова тя тука?

— Майка ми е в дома за психично болни в Стоунхевън. Отидох да я видя сутринта и персоналът ме помоли да заведа Каси вкъщи. Тя живее зад хълма.

Айлиш не каза нищо. Кавгите й с Айвън не излизаха извън къщата.

— Цял живот е влизала и излизала от тая лудница. — За секунда полицаят погледна към Каси с нотка на съжаление. — Сегашното й излизане току-що се превърна отново във влизане. Ясно. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Ботушите му отново отекнаха по плочника. Той отвори вратата и излезе на чакълената настилка. Шумът от полицейската кола изчезна.

Айвън скочи на крака.

— Ще се изкъпя.

Към залез-слънце бурята стигна до брега. Развилня се с такава първична и нестихваща сила, че приличаше повече на божествено отмъщение, отколкото на метеорологично явление.

За вечеря останаха само трима.

— Баща ви отново отиде в морето — каза Айлиш на децата. — Взе траулера, който държи закотвен в пристанището. Отиде да търси други лодки, ако може да им помогне с нещо. Той е луд. И аз му го казах. Ще се убие.

След вечерята Катрин и момчето си легнаха и се заслушаха в яростното удряне на дъжда по прозореца. Айлиш влезе в стаята възбудена.

— Ще отида да потърся баща ви. Не трябваше да се бави толкова много.

Момчето потръпна, като чу думите й. Колкото и да беше страшна бурята на суша, в морето е два пъти по-страшно. Водата изглежда черна, вълните се пенят в бяло, връхлитат върху лодката и я удрят като надигнали се кобри, преди да се разбият на пръски върху палубата.

Айвън, който мразеше жена си и чукаше лудата, бе готов да рискува всичко за хората, с които работеше.

— Вие двамата стойте тук — каза Айлиш. — За бога, не излизайте.

Тя се върна в малките часове на утрото, цялата мокра до кости и останала без дъх. Катрин и момчето не бяха мигнали, уплашени за баща си, който беше в разбунтувалото се море.

— И помен няма от него — каза Айлиш. — Нищо не се вижда.

И те останаха да чакат.

Бурята утихна, слънцето се показа и първите рибари, колеги на Айвън, облечени със светложълтите си рибарски костюми, се качиха в лодките си и се отправиха навътре в морето, като поклащаха глави в недоумение от безразсъдната му постъпка. Тълпата на брега се увеличи. Хората ходеха напред-назад, ровеха с пръчки в плитчините — пантомима на гъмжилото в цялата му неефикасност.

Първото рибарско корабче се върна около обед. Още преди да беше хвърлено въжето на кея, момчето усети, че те бяха намерили нещо. Разбра го по начина, по който рибарите се движеха по палубата. Обикновено те се люлееха в ритъм с вълните, но днес изглеждаха малко по-вдървени. Двама от тях бяха на предната палуба — старият Гордън Мънроу и младият Мъри Маккълок. Спореха за нещо, докато привързваха корабчето. Жестикулираха и тръгнаха нагоре по хълма. Маккълок искаше да бързат. Непрекъснато правеше резки движения с коленете и раменете си, като че ли искаше да спринтира. Но Мънроу вървеше бавно, с наведена глава, като носител на лошата вест и това караше Маккълок да се равнява с него.

Те влязоха в къщата. Без предисловие, без да смекчават удара. А и Айлиш не очакваше такова поведение.

— Намерихме останки от траулер в съседния залив — каза Мънроу. — Отломките са от Айвъновия. Съжалявам.

Айлиш се изправи на крака. Лицето й беше безизразно.

— Ще дойда да ги прибера.

* * *

Ресторантът беше в главния търговски център на Юнион стрийт, същият, в който те вечеряха преди да тръгнат за Норвегия. Същата маса, същите столове както преди. Три празни стола за Дейвънпорт, Мат и Силвия.

Никой не знаеше за какво беше тая вечеря: бдение, почит към мъртвите или благодарност от оцелелите. Може би всички тия неща заедно или пък нито едно.

На съседната маса половин дузина млади мъже се смееха шумно и викаха. Келнерката трябваше да повиши глас, за да се чува.

— Нефтени работници? — попита Кейт.

— Да. Прибраха се снощи от нефтените платформи в морето и сега се веселят, преди да се приберат. — Келнерката замълча и огледа масата. — Вие не сте от нефтения бизнес, нали?

— Не.

— Не трябва да го казвам, защото те докарват много пари за града, обаче… понякога ми се ще нефтът да спре да тече и всички да се изметат. Всичките десет хиляди или колкото са там.

Един от мъжете изкрещя на келнерката. Тя светкавично се обърна.

— Тук съм, за да ви взема поръчката, а не лайната — сопна се тя. — Ей сега идвам при вас.

Мъжете завикаха и закрещяха саркастично. Кейт им показа полицейската си значка и те се укротиха.

Келнерката отиде при масата на мъжете и прилежно си записа всичко в бележника. След това повтори поръчките им, за да бъде сигурна и се отправи към кухнята.

— Е, Алекс — каза Джейсън. — Видя ли какъв гъз е отпрала?

— За бога, Джейсън — каза Синклер. — Не бъди такъв простак.

Окрилена от топлината на тяхната споделена тайна, Кейт намигна на Алекс. Той й отвърна.

Те застинаха в мълчание и се заслушаха в приглушения разговор на съседната маса, след което всеки потъна в своите собствени мисли. Кейт мислеше за нефта и колко много това означава за нейния втори роден град. В него безработицата беше на едно от най-ниските нива в цялата страна и хората печелеха много повече от националната средна заплата. Бурният растеж не бе прекъснал от седемдесетте години, когато за пръв път бе открит нефт в периметъра на „Бритиш Петролеум Фортийз“. Устояха на две разрушителни години в средата на осемдесетте, когато цената на петрола стремглаво падна, а сто шейсет и седем души бяха убити при експлозията в „Пайпер Алфа“.

Какво щеше да стане, когато нефтът се изчерпеше?

Виното беше налято в чаши, но никой не го пипна.

— Хайде, стига с тоя песимизъм — каза Алекс. — Изправете глави, копелета такива, и дайте да пийнем. — Той вдигна чашата си и шумно отпи.

След малко Кейт надигна чашата си, последва я Джейсън, а след това всички останали и започнаха да пият. Бавно вечерта се изтърколи.

Кейт седеше между Джейсън и Емелайн, но той от самото начало я обсеби. През врата му висеше превръзка, като мръсна бяла вратовръзка. Подутината на лицето й беше спаднала и Кейт стреснато осъзна, че беше единствената оцеляла между тях без видими наранявания. Алекс имаше голяма лепенка на лявото си слепоочие, Синклер — на една от страните на лицето си, а дясната ръка на Джийн беше в гипс. Емелайн се крепеше на патерици, а двата пръста на лявата ръка на Ленъкс бяха бинтовани заедно.

Нараняванията на Кейт бяха вътрешни, заровени дълбоко под дрехите, а над всичко беше желанието й да забрави.

Джейсън й разправяше за развода си. Тя се насили да го слуша, кимаше на места, въпреки че това, което искаше, беше да завлече Алекс в дамската тоалетна, за да може той да я изчука на стената.

— Чувствам се така, сякаш някой ми е изтръгнал душата. Знам, че е клише, но очаквам някоя сутрин да се събудя и да открия, че всичко е било един кошмар. Адвокатът звънна за пети пореден път тая сутрин и разбрах, че не е никакъв кошмар.

Както правеше обикновено, Джейсън беше седнал доста по-близо до Кейт. Поради близостта им тя виждаше изпотените му устни и я облъхваше лошият му дъх. Като махнем тези две неща — помисли си Кейт, — Джейсън не е толкова грозен. Но той не използва това си преимущество.

На Кейт й се стори, че той й разправя с часове подробностите от своя брачен живот. По едно време Джейсън стана и отиде да пусне една вода. В момента, в който стана от мястото си, Синклер седна до нея и й прошепна в ухото:

— Май искаш нещо да ми кажеш?

Тя се обърна към него усмихната:

— Да. Колкото по-бързо науката открие лек против лошия дъх от устата, толкова по-добре.

Той се засмя:

— Знаеш ли, че колегите му оставят шишенца „Листерминт“ за жабурене на бюрото му?

— Не съм изненадана.

— Но нямах предвид това, когато ти казах, че искаш нещо да ми кажеш. Ти и оня хубавец отсреща сте впили очи един в друг. А това означава, че или вече сте свършили работата, или че сега се каните да го направите.

— Когато тръгнем да се женим, ти ще ни бъдеш кум.

— Кум ли? Не, аз ще те заведа до олтара, Кейт.

Сцената пред училището: Франк се навеждаше към Лео и държеше писмото с треперещите си ръце.

На вратата на ресторанта се появи Лавлок и се огледа.

— Ей, вижте — каза тя, доволна, че се прекъсна този мисловен процес. — Ей го сър Никълъс.

Тя махна, той вдигна ръка в отговор и се приближи до масата им.

— Съжалявам, че закъснях. Задържаха ме с това разследване. Току-що са открили козирката на ферибота. — Той се наведе близко до лицето на Кейт и каза: — Баща ти е ужасен копелдак.

Тя го погледна изненадана, защото не знаеше, че той знае за родителската им връзка.

— Ренфрю ми каза — поясни сър Никълъс.

— Аз с баща ми… ние… всъщност ние не се виждаме често.

Тя беше прочела следобедното издание на вестника, в което се заявяваше, че не е имало никаква бомба и че цялата работа е била номер.

Лавлок махна на келнерката:

— Бихте ли донесли още един стол, моля?

Тя посочи трите празни стола:

— Ето ви празни столове.

— Бихме искали още един.

Тонът на гласа му не търпеше възражение. Келнерката сви рамене, явно го определи като още един труден клиент, и донесе стол от друга маса. Лавлок седна с изправена стойка до Синклер и двамата започнаха да разговарят.

Кейт се извърна, доволна, че се е освободила от разговора с него. Тя стана и излезе навън, извади мобилния си телефон и позвъни на Брона.

— Лельо Би, опасявам се, че много късно те моля за нещо, но възможно ли е Лео да остане тази вечер при теб?

— Разбира се, с удоволствие.

— Как е той? Всичко наред ли е?

Прозвуча едно кратко да.

Нещо в гласа на Брона озадачи Кейт.

— Какво има? — попита Кейт.

— Лео ме питаше кой е бил мъжът пред училището тази сутрин?

— Каза ли му?

— Не. Мисля, че това си е твоя работа.

— Аз… ще му кажа. Благодаря ти, лельо Би. Ще се видим утре.

Тя позвъни на Фергюсън.

— Нищо не улучихме със змиярите — каза той. — Даниел Остбъри е във ваканция от миналия понеделник. Арчи Форстър е в инвалидна количка, а Лоусън Кинсела никога не се е научил да кара кола.

— Какво направихте с допълнителните проучвания: Интернет, списанията, магазините за домашни любимци?

— Повечето от чатовете са най-обикновена история. Половината имат глупави имена като Уеб-Боеца, Ездача-Рицар… ей такива неща. Списание „Вивариум“ ще ни изпрати списъка на абонатите си. Наредих на Лоу и Тенант да проверят магазините за домашни любимци. За сега нищо, което да ни зарадва. Замразените гризачи не са кой знае какъв бизнес. Тези, които ги продават, се ограничават в малки количества. Сега проверяваме касовите бележки от кредитни карти. Ако обаче Черната усойница е плащал кеш… нищо няма да уловим.

— Нещо друго?

— Лоу и Тенант вече мрънкат, че си им дала тази задача. Другите започнаха да ги наричат…

— Момчетата с домашните любимци?

Фергюсън се засмя.

— Точно така. И както можеш да си представиш, те са бесни.

— Окей. Звънни ми, ако нещо друго излезе.

— Тъй вярно. Как минава вечерята?

— На всяка минута смях по малко.

Когато Кейт се върна на масата, започна да говори с Емелайн, като междувременно наблюдаваше другите: Джейсън сега се опитваше да флиртува с Джийн, Лавлок обясняване нещо настоятелно и Синклер кимаше, Ленъкс задълбочено обясняваше на Алекс техниките по осветлението и озвучаването. Тя го чу да казва:

— Ниво дванадесет е много добре, обаче има само две предварителни настройки. Това много го ограничава. От двадесет и четвърта до четиридесет и осма позиция вече можем да говорим за памет и ефекти… и ще си надминал Боб Марли. Трябва да видиш някои от тия неща…

Кейт улови погледа на Алекс и отново му намигна. Той обърна очи с театрален жест. Ленъкс се беше развихрил и чертаеше диаграми на салфетката. Той не забеляза нищо.

Минаваше единадесет, когато си тръгнаха. На тротоара Джейсън я прегърна за лека нощ и се опита да я целуне по устата. Тя бързо си извърна главата и той почувства, че целувката му се спря в края на бузата й. Ако Кейт не се боеше, че ще й се повдигне, щеше да се разсмее.

Всички си казаха лека нощ. Тя прегърна Синклер и го задържа:

— Оправи ли се вече?

— Да, окей съм.

— Винаги мога да дойда да поостана при теб, ако искаш.

— Много си мила, но ще се оправя.

Тя му съчувстваше, защото знаеше, че беше самотен и болезнено го преживяваше. Той не беше единственият човек, който живееше като самотник, но както често й казваше, да се върнеш вкъщи при празното легло е по-добре, отколкото да се върнеш при някоя, която вече не обичаш и дори не харесваш.

Кейт и Алекс обиколиха групата отделно един от друг, като малки планети, всяка от които следва собствена орбита. След като се изрекоха всичките „довиждане“ и групата се разпръсна, двамата се събраха.

Пред тях се беше простряла Юниън стрийт. Уличните лампи я осветяваха до края, където тя се губеше. Двамата вървяха един до друг, без да се докосват, и си говореха.

— Вие със Синклер сте много близки — каза той.

— Той ми е като баща. Интересувал се е от всичко, което съм правила. Съветвал ме е, подкрепял ме е, но никога не ме е съдил. Такова отношение не може да намериш у много хора. Трудно мога да изброя всичките си гаджета, за които съм го молила да си каже мнението.

Тя предусети следващия му въпрос и го изпревари.

— Какво е станало с родителите ти, Алекс?

— И двамата са мъртви. Загинаха преди няколко години при катастрофа с кола.

— Съжалявам.

— Човек свиква. — Той замълча и след това добави: — Всъщност, не е така, никога не можеш да свикнеш, но се научаваш да живееш със случилото се.

* * *

По-късно, в спалнята й, двамата лежаха прегърнати, очите им затворени, унасяха се, след това отваряха очи, но светът не беше на фокус, клепачите им натежаваха и те отново затваряха очи. Най-после Кейт заспа, а в главата й се въртяха откъслечни мисли. Дрю Блейки в килията. Четиридесет и осемте часа на предварителното му задържане изтичат утре на обед. Или трябва да му предявим обвинение, или да го пуснем. Или стреляй, или се изтегляй! Будилникът! На колко часа го нагласих? Не мога да си позволя да се успя.

Тя протегна ръка, но не можа да стигне часовника. Пипна го, но не успя да го хване с пръстите си. Часовникът се изплъзна от нощната масичка и падна на пода с остър звук.

Алекс подскочи като острие на автоматичен нож, седна на леглото и избута Кейт. Дишаше тежко.

— Алекс, няма нищо — каза тя. — Успокой се.

Той преглътна.

— Господи! Наистина съжалявам. Откакто стана онова… знаеш кое, съм като на пружини и същевременно се чувствам ужасно уморен. Струва ми се, че лицето ми окапва, а аз се нося със страхотна скорост.

Тя се примъкна към него и сложи ухо на гърдите му. Сърцето му спринтираше.

— Нали помниш, че съм полицайка? Не би трябвало да ми напомняш за превишена скорост.

— Както кажеш. — Той си представи, че тя се усмихва. — Цялата тая история е много откачена. Всичко е като един парадокс. Чувствам се смазан от умора и същевременно съм нащрек. Опитвам се да не мисля за станалото, а същевременно си го припомням всяка минута. То е по телевизията, във вестниците, по улиците хората говорят за него. Като че ли са били там. Да можех поне само за секунда да помисля за нещо друго.

— Изтрий го от съзнанието си. Аз това правя.

— А не мислиш ли за него през цялото време?

— Не, доколкото мога.

— Разговаряш ли с някого за случилото се?

— Не.

— Защо не?

— Защото те не бяха там. Как биха могли да разберат?

— Но аз бях там. Там бях, там бях, а сега съм тук. Нужно ми е да говоря за случилото се, и човекът, с когото най-много искам да разговарям, си ти.

Тя усети, че ръцете му се плъзнаха по ханша й.

— Искаш да разговарям с теб за това, което се случи?

— Да.

— Само с теб и с никой друг?

— Само с мен.

Измина минута, след това още една и още една, като голямата стрелка на будилника ги отчиташе.

— Окей. Но само с теб. И ти само с мен.

— Но аз…

— Ако ти се доверя, и ти трябва да ми се довериш. Иначе нищо няма да стане.

— Кейт, ти си…

— Само ти и аз. И само ако искам. Иначе — нищо.

— Невъзможна си. — Той я целуна по главата. — Добре, сделката е сключена.

Тя сложи ръка между краката му:

— Знаеш ли какво казват?

— Какво?

— Че има само два вида мъже. Тези, които харесват да им го духат, и другите, които са умрели.

Той се изхили.

— Ааа… аз съм от най-живите.

Тя игриво го стисна:

— Личи си.

Още не се бе зазорило, когато Алекс вече го нямаше. Бе останала само слабата миризма на празни чаршафи. Кейт запали лампата и се взря в будилника. Три без четвърт.

Беше оставил бележка на възглавницата: Не можах да заспя, а и не исках да те будя. Сладки сънища. Почеркът му беше гладък и бърз, леко наклонен надясно.

Кейт знаеше, че малко неща могат да бъдат по-неприятни от това, да лежиш напълно будна до дълбоко заспал мъж. Ето защо не обвиняваше Алекс, че си е тръгнал. Въпреки че щеше да е много хубаво, ако се беше събудила заедно с него. Но… да се надяваме, че следващия път…

Тя изгаси лампата и заспа.

Бележки

[1] ИНОА — Ирландска национална освободителна армия: фиктивна ирландска съпротивителна организация. Наименованието е измислено от автора по подобие на истинската ИРА — Ирландска освободителна армия, която се бори срещу английското присъствие в Северна Ирландия. — Бел.прев. ↑

[2] Континюити (Преходност) — фиктивно ирландско съпротивително движение срещу английското присъствие в Северна Ирландия. — Бел.прев. ↑

[3] Вид компютърни програми за комуникация между двама и повече потребители в реално време. — Бел.прев. ↑

[4] Ръдиард Киплинг — един от най-известните английски писатели и поети от края на 19 век до края на първата третина на 20 век (1865 — 1936); автор на много романи, разкази и поезия. В творчеството му особено място заема Индия. Написал е две книги — Книга за джунглата (1894) и Втората книга за джунглата — (1895). — Бел.прев. ↑

[5] Бдителен и активен бозайник с издължено тяло и остри зъби, който е известен със способността си да убива отровни змии и да се храни с тях. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Старлинг Третата жертва (4)

Метаданни

Данни

Третата жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сряда

Борис Старлинг
Третата жертва (4)