Светкавиците на фотоапаратите святкаха и снимаха трупа на нещо, което преди няколко часа е било жена. Облаците бяха хванали горещината като в капан и тя лежеше ниско и тежко върху града. Когато слънцето светеше, Абърдийн блестеше като бял мрамор, но в облачно време градът беше сив, мраморът изглеждаше студен, отблъскващ и без цвят.

Точно както настроението на Кейт, която се беше вторачила във втората жертва на Черната усойница.

Същият почерк както миналия път. Ръцете и краката прилежно отрязани и наредени около врата и черна усойница захваната за гърдите, въпреки че тази наблюдаваше с немигащи очи заобиколилите трупа полицаи, а не като оная от първия случай, която се хвърляше към тях. Кейт и колегите й се държаха на разстояние, за да не я дразнят.

Черната усойница беше избрал отново гориста местност — Толохил Ууд в Банкъри-Девеник, на юг от центъра на града, покрай шосето за Дийсайд. Оттук до брега през маранята прозираха корпусите на нефтените компании — елегантният нисък кафяв блок на „Тотал“ и скосената, направена от стъкло и бетон сграда на „Шел“.

Същият почерк и същият убиец. Не бе копирано, защото подробностите за змията и отрязаните крайници не бяха публикувани. Същевременно, второто убийство беше точно копие на убийството на Петра Галахър. Кейт прехвърли през ума си три-четири разлики: като начало, сегашната жертва беше стара: косата й посивяла, разширени вени по краката, там където роклята й се беше повдигнала. На второ място — гърлото й беше прерязано. От долната й челюст зееше продълговат, ухилен като втора уста разрез. Като се изключат тези две разлики, нападението изглеждаше по-малко свирепо, отколкото при Петра, защото имаше по-малко пробождания, а и те изглеждаха повърхностни. Четири от раните на Петра бяха фатални, а в новия случай само една и тя съвсем очевидна.

Имаше обаче две разлики, които привлякоха вниманието на Кейт: на няколко крачки от тялото лежеше нож, покрит с пръст, там където е бил изпуснат. Беше типичен кухненски нож с черна гладка дръжка и с острие от едната страна. Точно както беше предположил Хемингс.

А на корема на жертвата лежеше лайно.

Фергюсън го посочи и каза:

— Презрение?

Кейт поклати глава.

— На пръв поглед нещо не му е наред.

— Ама че работа!

— Така е, но не в смисъл че е мръднал, а че някой го е разстроил. Поначало е превъзбуден. Някой го е уплашил, той се е насрал и е изчезнал, като е изпуснал ножа. Ако е срал в знак на презрение, щял е да го направи и при Петра. — Тя се приближи до Хемингс и го попита: — Колко време трупът е лежал тук?

— Не мога да проверя температурата на тялото или от колко време е настъпило вдървяването, преди някой да махне тая шибана змия. Но бих казал, че е от няколко часа.

— Защо смяташ така?

— Няма видимо разлагане, а като се има предвид днешната горещина, това може да стане много бързо.

— Да не говорим, че на дневна светлина някой би могъл да забележи нещо. А и Петра беше убита през нощта.

Кейт се обърна към Фергюсън. Видя отражението си в зеленикавите стъкла на очилата му.

— Знаеш какво означава това, нали?

Той кимна с глава.

— Означава, че не може да е Блейки.

* * *

В града извършваха ремонт на няколко улици и това накара Фергюсън да заобиколи по Джъстис стрийт^[1].

— Тук е бил един от главните входове за града през седемнадесети и осемнадесети век — каза той. — Тогава се е наричал Джъстис Порт^[2]. Тук са обезглавявани известни престъпници и главите им са били излагани на вратите.

Кейт го погледна:

— Ето една традиция, за която не бих възразила, ако я възстановят.

* * *

Кейт реши да хване бика за рогата и отиде лично да види Блейки.

Той все още спеше, проснат на затворническото легло, полуизритал одеялото. Тя запали лампата без съчувствие. Той отвори очи и моментално ги затвори.

— Станете!

Той присви очи все още сънен.

— Отпада обвинението към вас за убийство. Обвинението срещу вас сега е за побой и телесна повреда. Шерифът ще ви види тази сутрин и ще уреди пускането ви под гаранция.

— Колко е часът сега?

— Шест и десет.

— Срамота, не можах да изкарам и четиридесет и осем часа.

* * *

Кейт не можеше да се насили да гледа още една аутопсия, затова накара Хемингс по телефона да й съобщи най-важното. Той говореше със сухия език на професионалиста:

— Като се оценява телесната температура и степента на вдървяване, настъпването на смъртта се изчислява между три и четири и тридесет тази сутрин. Смъртоносна рана и разрез на шията, с размери дванадесет цяло и пет на пет сантиметра в горната част на ларинкса. Ларинксът и шийните прешлени към мозъка са открити. Раната е диагонално ориентирана от дясната страна и напречно ориентирана от средата, в посока лявата страна. Вижда се тъмночервено, почти мораво петно от съсирен кръвоизлив. Раната преминава през лявата и дясната сънни артерии и пресича лявата и дясна вътрешни вратни вени. Четирите кръвоносни съда са предизвикали голям кръвоизлив. Срязани са също щитовидната жлеза, епиглотиса и хипофаринкса. Разрез има и на третия шиен прешлен. Но не е срязан гръбначният стълб.

— С други думи той буквално й е отрязал главата.

— Точно така.

Джеймс Бакстън в Патни — младият армейски офицер, когото Сребърният език беше обезглавил; обезглавеното тяло лежеше на пода, някак си не на мястото си, в един разкошен апартамент с репродукции на ловни сцени по стените, завесите — дръпнати и завързани с шнурове с ресни.

— Какво още?

— Седем рани от лявата страна на врата и скалпа. Пет от тях са повърхностни пробождания или срязвания. Останалите две почти не се забелязват поради главната смъртоносна рана. По лицето има множество наранявания. Явно тя се е отбранявала.

— Раните по скалпа и врата изглеждат като струпани на едно място.

— Като се вземе предвид техния ъгъл, излиза, че той ги е нанесъл, като е бил зад нея. Ако се съди по шуртенето и изтичането на кръвта, това говори, че жертвата е била наведена, вратът й — оголен и в такова положение е била нанесена смъртоносната рана.

— Това означава, че той я е държал надолу и е дръпнал главата й нагоре.

— Точно така, вероятно я е дръпнал за косата. Разрезът на гърлото е равен, което означава, че почти не е имало борба. Вероятно тя е била омаломощена от раните по врата и скалпа. А като се има предвид колко кръв е изтекла, тя вероятно е умряла за по-малко от минута.

— Има ли нещо, което е подчертано различно от предишния случай?

— Само това, че се е нахранила скоро преди да бъде убита. Изследването на съдържанието в стомаха й разкри почти половин килограм полусмляна храна, сред която се различават части от макарони-ригатони и листа от спанак. Останалото е полусмляна храна, която не може да се определи.

— Има ли сперма?

— Да.

— Била ли е измъчвана?

— Както при предишния случай. Нивата на хистамин и серотонин са пробили тавана.

Кейт стисна зъби.

* * *

Лицата бяха обърнати към нея в очакване. Следата бе прясна и ловците чувстваха, че приближават плячката. Кейт знаеше, че най-трудната част ще дойде по-късно, когато бъде необходимо моралът да се поддържа висок, защото бяха изминали дни и все още нищо не бе разкрито. Не й убягна иронията, че новата жертва действаше като стимул в разследването.

— Жертвата е идентифицирана като Елизабет Харт, петдесет и две годишна, издателка и редакторка на свободна практика. Петра Галахър не беше случайност. Убиецът се е заел с тази работа в дългосрочна перспектива. И това ние трябва да го използваме. Той удвои жертвите си, но ние пък научихме пет пъти повече за него.

Тя огледа събралите се.

— Тук има две неща. „Какво“ и „защо“. Да започнем с „какво“-то. Наличието на фекалиите и ножа показва, че той е бил обезпокоен в един момент от неговия тристепенен процес — измъчване, убиване и аранжировка. Осмелявам се да предположа, че това е станало по̀ към края, отколкото в началото. Хемингс каза, че нивата на хистамин и серотонин при Елизабет са били много високи, или както той се изрази — пробили са тавана. Това показва, че той вече я е бил мъчил почти толкова, колкото Петра. Но тялото на Елизабет не е обезобразено толкова, колкото на Петра, змията не беше добре прикрепена към гърдите, а лявата ръка беше хлабаво вързана. В основни линии той е приключил всичко набързо. Толкова е бързал, че е изтървал ножа и се е насрал. Защо? Защото вероятно е чул някой да се приближава, или е бил в действителност видян.

Кейт направи пауза не само за ефект, но и за да даде възможност на тези, които трескаво пишеха в бележниците си, да я догонят.

— Решаващо в случая е да намерим човека, който е обезпокоил Черната усойница. Този човек може дори да не осъзнава какво е видял. Може да е бил в кола и да е карал по най-близкия път — Б-9077 или са били гаджета и са търсели да се усамотят. Всичко би могло да го изплаши. Ако този или тези, които са го обезпокоили, са забелязали нещо, те може да са се разбягали. Може би те самите са вършели нещо, което не е трябвало да вършат, и не искат нито ние, нито някой друг да знае защо са били на това място в този момент. Виждате — много „може би“. Но ние чисто и просто трябва да намерим това лице. Задължително трябва!

Тя вдигна прозрачната пластмасова торбичка с ножа.

— Ето го оръжието на убийството. Марка „Дженсън Лейзър“, с едно острие, стандартен кухненски нож, произвежда се масово и е сравнително евтин. Този, който го е купил, ако е имал акъл, е платил в брой. Може да го е имал и с години или пък може да го е купил от който и да е магазин оттук до Америка. Независимо от това, искам да се проверят всички продажби в областта. И също толкова важно е да се предупредят всички търговци на дребно, че той може да се опита да купи нов нож — или същия модел, или нещо подобно. Винаги, когато някой купи нож, от магазина да се обадят веднага в полицията. Ако купувачът използва кредитна карта, продавачът да се престори, че има някакви проблеми с валидирането. Ако се плаща в брой в голям магазин, охраната да го задържи или да ги задържи, ако са повече. Ако е малък магазин и не успеем да стигнем навреме, можем поне да проверим банкнотата или монетите, които са използвани, за да извадим отпечатъци от пръстите.

— Егати, това ще предизвика фурор в магазините — обади се един глас от задните столове. — Въоръжени полицаи нахлуват и сграбчват невинни домакини.

— Кажи го на някого, на когото му пука колкото за едно лайно. И понеже стана дума за лайно, това ме довежда право на следващата точка. Знаем, че кръвта под ноктите на Петра е на Блейки. Знаем също, че не Блейки е убиецът. Остава само да анализираме спермата за ДНК. Може би ще можем да извлечем ДНК от оставеното лайно. Изпратихме мостра в научната лаборатория по съдебна медицина в Бирмингам. Преди известно време там са направили пробив в областта на митохондриалната ДНК, която се намира във фекалии и други тъкани, като коса и кости. Митохондриалната ДНК се намира в отделна от хромозомната ДНК част на клетката и не деградира. Само че трябва да мине седмица или две, преди да има някакви резултати. Но и тогава ние ще сме зависими от факта дали имаме мостра за сравнение. Така че няма какво толкоз да разчитаме на това. Искам да се разнищи живота на Елизабет Харт. Имали ли са те, двете с Петра Галахър, общи познати? Съмнително е, не само защото вероятно са се движели в различни кръгове — виждате, че всичко около тях е различно — но също защото Черната усойница едва ли е толкова глупав. По-специално искам да знам къде е ходила Елизабет и какво е вършила. Искам да знам дали тя се е движила там, където и Петра. Това се нарича визуално престъпление поради начина, по който телата са били аранжирани. За Черната усойница аранжирането е от голяма важност.

Кейт отново направи пауза.

— Това беше всичко относно „какво“-то. А сега да разгледаме „защо“-то. Всичко сочи, че Черната усойница е сериен убиец. Както ви е известно, убийците от този вид обикновено се разделят на две категории: едните се съсредоточават върху процеса, а другите — върху самия акт. Известни са също така като дезорганизирани и организирани. Термините процес и акт се използват от криминолозите Холмс и Де Бургер, с чиято работа някои от вас са запознати. Организирани и дезорганизирани се използват от ФБР и аз съм сигурна, че всички сте запознати с неговата работа.

Прозвуча лек кикот.

— Тази категоризация съвсем не е безпогрешна, но е полезна като ръководство. В нашия случай ние почти сигурно имаме убиец, съсредоточен върху процеса, тоест дезорганизиран. Такъв убиец използва повече излишно насилие, отколкото организирания, и често разчленява или обезобразява мъртвата жертва. В нашия случай са налице и трите аспекта: яростното насилие при намушкванията, отрязването на крайници, измъчванията и сексуалното насилие. Той е садистичен полов психопат. Измъчва жертвите си, за да получи максимален оргазъм, който иначе не може да постигне. Той не желае сексуални партньори, иска жертви. Върхът на неговото полово възбуждане е пълното доминиране над безпомощната жертва и нейното унизяване. Той убива заради тръпката, а не заради самото убийство. Такива убийци не дават много доказателства, че широко и предварително планират убийството. Те обикновено избират жертвата си случайно или почти случайно. Изборът се прави визуално. Убиецът вижда жертвата и я харесва. Петра беше привлекателна. Такива като нея са идеалната жертва.

Тук обаче Шерууд възрази:

— Но Елизабет не е била красавица.

— Вярно е, но кой би могъл да каже какъв е вкусът на Черната усойница?

На лицето на Шерууд се изписа гримаса на неудовлетворение.

— Разбирам скептицизма ти — каза Кейт. — Ако искате обаче повече доказателства, обърнете медала от другата му страна. Съсредоточените върху акта, или така наречените организирани убийци, извършват деянието бързо и ефикасно. За разлика от дезорганизираните убийци те не обезобразяват толкова често. Те планират престъпленията си с големи подробности, което означава, че седмици наред следят жертвите си и изготвят подробни схеми какво да правят с тялото. А Черната усойница не прави никакъв опит да скрива телата. И двете бяха оставени на места, където първият случаен пешеходец да ги намери. В първия случай това беше един бегач рано сутринта, а във втория — един нощен пазач от близкия язовир. И в двата случая телата бяха оставени така, че да бъдат открити.

* * *

Кейт чувстваше, че вътрешно гори от яд, но иначе й беше студено.

— Здравейте! Аз съм Сали, помощник-режисьор. Да ви помогна да свалите някои от дрехите си? Ще ви бъде много топло от телевизионните прожектори.

— Благодаря ви, така ми е добре.

— Наистина ще стане много топло. Затова новинарите носят специални…

— Казах ви, че така ми е добре.

— Окей. — Сали погледна часовника си. — След три секунди започвате. — Тя се отдалечи, като потърси друг, върху когото да излее нервността си.

Новинарката зачете по бележките си. От едното й ухо покрай врата се провираше кабелът на микрофона. Тя чу нещо и каза:

— Добре, Джон… не, така е добре. По обед ще изнесем случая с Питодрай.

Звънецът в студиото отекна в съзнанието на Кейт и я включи на мисловна вълна: Кое ви дава правото, мистър Черна усойница? Как оправдавате това, което вършите? И какво е то? Липса на любов, на съчувствие? Или може би вие се смятате за толкова специален, че законите не се отнасят за вас? Или мислите, че може да си избирате за жертви тези, които ви харесват? Всъщност, ние май всички правим така! Нарушаваме ограниченията на скоростта, пускаме музикалните уредби много високо, от време на време изпушваме по някоя и друга цигара марихуана. Но не режем гърлата на хората и не им отрязваме ръцете и краката. За нашите своеволия не мобилизираме най-голямата полицейска кампания в Абърдийн, да ни търси под дърво и камък заради извратеността ни.

С рационалната част на мозъка си Кейт започна да разсъждава, че за нея най-важно е да остане колкото се може по-равнодушна. Ако дадеше свобода на чувствата си, защото тъй й се искаше да победи, нещата щяха да се обърнат против нея. Кейт започна да си повтаря, че най-добрият начин за нея е от нищо и за нищо да не й пука… въпреки че как можеше да го направи, след като беше видяла високите нива на хистамина, когато беше разбрала, че и Петра Галахър, и Елизабет Харт са били измъчвани с часове, преди да умрат.

Преди, когато търсеха убийци и изнасилвачи, Кейт с изненада бе откривала, че невинаги мрази неизвестния извършител. Този път обаче беше съвсем различно.

По монитора течеше предаването със сцени от Толохил Ууд. Полицаи и полицейски ленти, съдебни медицински експерти в бели костюми. Мярна се къщата на Елизабет Харт, последвана от нейна снимка в близък ракурс. Изглеждаше като вкисната старица, може би това наистина да беше лоша снимка. Репортажът отново се върна към гората. Показаха коментатора, изписа се името му и той закри предаването от мястото на престъплението. След това новинарят се обърна към Кейт.

— Главен инспектор Кейт Бошан води разследването по убийствата на Петра Галахър и Елизабет Харт. Първата беше репортер в местния вестник и тялото й бе намерено преди два дни. Смята се, че един и същ е убиецът и на двете. Инспектор Бошан, що за човек имаме насреща?

Ох, той е един хубостник, дето не е за приказване.

Кейт си припомни какво я бяха учили в курсовете по медийно обучение: не се опитвай да отговаряш на въпроса, а изложи своята гледна точка.

— Някой тази сутрин е подплашил убиеца. Ние трябва да намерим този човек. И то незабавно. Чуйте ме, ако сте били някъде наоколо в ранните часове тази сутрин, моля, свържете се с нас. Елате в Главното управление на полицията на Куин стрийт и потърсете главен инспектор Кейт Бошан или детектив Питър Фергюсън. Може би сте карали по Б-9077 или пък сте били близко до язовира. Може би сте видели нещо и едва сега го осъзнавате или може въобще да не съзнавате, че сте станали случаен свидетел на убийство в момента. Дори може да сте правили нещо незаконно. Не ме интересува това. Искам само да разговарям с вас.

Тя трябваше да накара свидетеля да се появи. Иначе и куцо и сакато щеше да звъни. Тези, които звъняха и губеха времето на полицията, обикновено не искаха да се представят лично. Но тя трябваше да гарантира нещо на свидетеля, дори и да трябваше да му обещае амнистия.

— Чухте нашия репортер да говори за създадения климат на страх по улиците на Абърдийн. В града настъпи рекордна горещина, а жените се плашат до смърт да излизат сами. Точно когато настане време за разходка по хладно, трябва да си стоят вкъщи. Какво бихте ги посъветвали?

— Да бъдат внимателни. Винаги да са нащрек — това е едно от най-ефикасните оръжия на полицията. Ако видите нещо съмнително, или се усъмните в някого, съобщете ни. Ако знаете или живеете с някого, чието поведение в последно време се е променило, пак ни съобщете. Не се тревожете, че вашите съмнения могат да се окажат неоснователни. Ако мълчите, на никого няма да помогнете. Ние предпочитаме да разследваме хиляди лъжливи следи, отколкото да сме в неведение само за една следа, която би ни отвела в задънена улица.

— Скоро ли ще го хванете?

Скоро? Какъв идиотски въпрос. След минута или след година!

— Разследването върви по няколко направления. Не мога…

— Очаквате ли незабавно да арестувате някого?

В гърлото на Кейт се надигна гняв.

Тя не погледна към интервюиращата я репортерка, а впи очи в камерата. Говори им сега — те седят в гостните си или закусват. Говори им. И на него му говори.

— На теб, убиецо, ако в момента ме гледаш, искам да ти кажа следното: ще те хванем. Въпросът е не дали, а кога! — Кейт усети, че самообладанието й се изплъзва, както й се бе изплъзнала Силвия в бара на „Амфититрайт“. Сега обаче бе много късно, тя трябваше да се справи с положението… тя искаше да се справи с положението. — Мислиш си, че имаш някакво право да вършиш такива неща? Нека ти кажа: няма да се спра, докато не те намеря. Чуваш ли? Всеки миг, който имам на разположение, ще го посветя, за да те преследвам и да те пипна. Ако трябва, ще отида и до края на света. Ще те преследвам по суша и вода. Накъдето и да се обърнеш — ще съм там, плътно зад теб. Няма да се спра, докато не те хвана!

Новинарката я погледна слисана.

Кейт трудно преглътна. Тялото й се тресеше. Цялата беше обзета от гняв.

С разтреперани пръсти тя откачи микрофона от блузата си и внимателно го постави на масата пред себе си. Изправи се и напусна подиума, без да отрони дума.

* * *

Колко малко се учим от живота! Редфърн Меткалф позволи на Сребърния език да му разбие живота само защото той прие нещата лично. В онази студена зима в Лондон, когато убийствата следваха едно след друго и нищо не можехме да направим, за да ги спрем, видях шефа ми колко тежко го преживя, и тогава се заклех, че никога няма да позволя това да се случи с мен. Ще побеждавам, ще губя, но никога няма да позволя това да ми се качи на главата. Колко малко се учим от уроците на живота!

* * *

Кейт се намираше в къщата на Елизабет Харт. Опитваше се да я измъкне от света на умрелите и да надникне в живота й. Яростта, която изпитваше към Черната усойница, се превърна в тлеещо пламъче като онова на газовите печки, което всеки момент можеше да избухне, ако се отвореше крана.

Елизабет живееше на Виктория стрийт, веднага след западния край на Юниън стрийт. Беше типична улица в Абърдийн, с двуетажни къщи, с тераси откъм източната страна, и с едноетажни къщи с огромни прозорци откъм другата. Къщата на Елизабет беше с тераса. На тези домове входните врати бяха отстрани на улицата, построени с остри гранитни плочи.

Съседите на Елизабет не можаха да хвърлят никаква светлина по въпроса за Черната усойница. Същевременно те разказаха много за самата Елизабет. Определено можеше да се каже, че тя нямаше да липсва на никого от тях. Общото мнение бе, че е била неспасяема клюкарка, посветила живота си да слухти и да дърдори по адрес на всички. Беше готова да говори с всеки, който би склонил да я слуша. Разправяше с подробности гадни истории за изневери, трудни бракове, разпасани деца. Беше склонна да вземе най-незначителния факт и от него да изгради страхотна клюкарска история.

Понеже Елизабет бе работила вкъщи, това й бе давало безкрайни възможности за домашен шпионаж. Бюрото й беше сложено така, че да наблюдава Виктория стрийт по цялата й дължина, а от кухнята й се откриваше панорамна гледка към задните дворове на сградите от съседната улица. Тя бе имала на разположение три редици къщи — нейната, тези срещу нея и тези зад нея, което даваше безброй възможности за спекулации с живота на хората.

Елизабет беше живяла там около двадесет години.

По същото време и толкова дълго продължава студената ми война с Франк… И винаги е била сама. Никога не е имала наемател, нито пък някой е живял с нея и със сигурност не е имала съпруг. В началото е предизвиквала големи разправии. По нейна вина се е стигнало до два развода, защото видяла мъжете в интимни ситуации с жени, които не били съпругите им. В последно време била станала за посмешище на всички, защото никой не се засягал от нейните приказки.

В празната къща Кейт не можеше да реши кое беше по-лошото: целият свят да те мрази или целият свят да ти се присмива. Тя си помисли малко и реши, че по-добре би било човек да предизвиква отвращение, отколкото презрение.

Единственият що-годе приличен коментар беше направен от съседка на Елизабет, която казала на Фергюсън, че полицията трябвало да се подготви за голямо развихряне на престъпността, понеже вече я нямало най-добрата квартална наблюдателка в целия Абърдийн.

Колко ужасно е животът ти да е толкова празен, че единственото ти удоволствие да бъде заниманието с живота на другите.

Това би могло да бъде и мой живот след години… не, разбира се, ровенето и клюкарстването, но ужасното чувство за самота, когато всяка нощ къщата ти зее подигравателно празна, Лео да е пораснал и да е навън с приятелите си. Вярно, Синклер успява някак си в своята самота, но той е мъж и за него е по-лесно.

Къщата на Елизабет представляваше интересна смесица от факти: хем се е живяло в нея, хем е била празна. Разнасяха се непрекъснато различни миризми, което показваше, че някой е живял в нея: миришеше на вдишан и издишан въздух, на дезодоранти и ароматизатори. Същевременно имаше и неопровержими факти за присъствието на човек, защото бяха пръснати телевизионни списания и вестници, а някои от телевизионните програми бяха отбелязани с червено. От друга страна нямаше нищо, което да показва конкретна личност: никакви накити и дрънкулки, сувенири, фотографии или картички. Нищо от онези неща, които биха дали отпечатък на личността по местата, където е живяла. Като се имаше предвид, че Елизабет е била редактор, впечатляващ беше малкият брой на книгите — само половин лавица и нищо повече. Когато Кейт се вгледа, разбра защо: всичките бяха взети от библиотека.

Ужасният и жалък начин на живот на Елизабет поне улесни да се разкрие къде е ходила в деня преди убийството й. Продавачът на вестници в края на улицата си спомни, че я е видял около десет часа с вестник „Скотсман“, както обикновено. От другата страна на улицата пенсионерът я видял да се връща вкъщи след няколко минути. Освен това кратко излизане Елизабет вероятно е останала целия ден вкъщи. Четирима си спомниха, че са я видели на прозореца по различно време през деня. Постоянното й наблюдение изглежда предизвикало рефлекс у съседите — винаги когато минават покрай къщата й, обезателно да извъртат глава, за да видят дали тя ги наблюдава.

Контрастът с Петра Галахър беше тотален. Петра беше млада и атрактивна, пълна с живот и интересуваща се от всичко и бе ходила с двама мъже едновременно. Елизабет се оказваше навлязла в критическата възраст непривлекателна стара мома, самотна до умопомрачение. Кейт не можеше да разбере защо Черната усойница е трябвало да убие и двете. Още по-малко разбираше защо той е трябвало да прави секс с тях. Но знаеше, че приликата между жертвите на даден убиец невинаги е очевидна. Може би Черната усойница беше първият мъж на Елизабет от години насам, а може би въобще първият. Тази мисъл й се стори доста нахална, но Кейт не я предизвика нарочно. Тя просто търсеше общите нишки между жертвите, освен факта, че и двете бяха мъртви.

Кейт си помисли, че може би единствената връзка е това, че и двете са били любопитни: Петра беше репортер, а Елизабет — клюкарка. Но Петра не бе писала нищо противоречиво в „Абърдийн Ивнинг Телеграф“, което да е довело до убийството й. От своя страна Елизабет не бе направила нищо, което да предизвика някой да я убие.

Черната усойница трябваше да ги е видял някъде. Това бе единственото логично обяснение. Всичко друго водеше до задънена улица. Но какво беше видял у Елизабет? Кейт не можеше да определи. Тя не можеше да се вживее в Елизабет, както беше направила с Петра. Естествено, Елизабет имаше право да живее живота си, както всеки друг. Разбира се, нейното мнение за жертвата по никакъв начин не намаляваше гнева й спрямо Черната усойница. Кейт съзнаваше, че съжалява повече за едната от двете жертви, а това я караше да се чувства виновна, защото и двете жертви бяха равнопоставени, особено когато лежаха на масите за аутопсия под неумолимото осветление на прожекторите.

* * *

Колкото повече Лавлок упорстваше, толкова повече Франк изпитваше удоволствие от конфронтацията им. Никога не бе почитал силата заради самата нея и опитите на Лавлок да му се качва на главата, още повече засилиха убеждението му.

— Както ви е известно — каза Франк, — вчера вечерта извадихме козирката. Моите инспектори я изследваха най-щателно и заключенията им са ясни. По козирката няма никакви следи от избухнала бомба. Нито пък по други части на ферибота. Следователно, на „Амфититрайт“ не е имало експлозия.

Погледът на Лавлок говореше, че той беше готов да избухне:

— Това е невъзможно.

Франк взе лист хартия, на който беше написано нещо на машина, и започна да чете:

— Резюме на доклада на инспекторите. Козирката е значително изместена нагоре и в посока надясно от борда. По козирката личат остри следи от удари и големи надрасквания, особено по дясната страна. Долната част на козирката е силно смачкана и нагъната нагоре. Ключалките от двете страни са избити. По конзолите на отварящите цилиндри има следи от удари по дясната им страна, а конзолата на долната ключалка е разтеглена и насилена надясно. От това наблюдение вадим следните заключения:

1. Козирката е била откъсната от носа на кораба от силата на бурята. Посоката на вятъра съвпада с разположението и естеството на уврежданията по козирката.

2. Отделянето на козирката би могло да стане единствено, ако тя е била отворена или не е имала достатъчно крепителни панти към корпуса на кораба. Дневникът по ремонтно-механичните работи и симулациите за издръжливост при натоварване сочат, че една добре прикрепена козирка трябва да издържи два пъти силата на натиск при вятър със сила седем бала в открито море.

3. В близост до козирката не е детонирано никакво взривно устройство.

Той остави листа на масата. Лицето на Лавлок издаваше напрегнатост.

— Паркър каза, че е имало бомба — заяви той.

— И това не е всичкото, което ви прочетох — продължи Франк. — Точка втора от заключенията говори за оставена отворена козирка или недостатъчно крепителни панти. Отново прегледах дневника по ремонтно-механичните работи. Миналия ноември корабът е бил на сух док и в дневника е записано, че е бил открит дефект в затварящия механизъм. Козирката е спряла да се затваря няколко стъпки преди плътно да прилепне към корпуса.

— Спомням си това и още, че то беше поправено.

— Само е маркирано като поправено.

— Не, беше поправено. Независимият инспектор поиска тогава да го види.

— Преди три седмици е имало ново вписване в дневника: спорадично, неправилно функциониране на датчика, който отчита позицията „козирката затворена“. Датчикът е показвал червено, а всъщност е трябвало да отчита зелено. Оплакването е внесено от капитан Сатън. В дневника нищо не е отбелязано, че по това оплакване са предприети мерки.

— Е, и? Това е друг проблем, при това малък. Кой го интересува какво отчита датчикът, при положение че козирката е затворена?

Франк поклати глава и извади коза си:

— Ами ако козирката не е била затворена? Може да е бил същият проблем както преди.

— Невъзможно.

— Не е невъзможно. Уплътнителите са били в изправност. Те са били проверени още на сухия док. Следователно козирката трябва да е била оставена отворена. А това означава, че…

— Екипажът на мостика щеше да го види.

— Не, вратите на носа не могат да се видят от мостика.

— Но Паркър каза, че вратите са били затворени. Сигналните светлините са го показвали.

— Паркър е бил на мостика. Единствените сигнални светлини, които те там имат, са били за страничните ключалки на козирката и заключващите устройства на рампата. Но не и за долната ключалка на козирката. Не за позиция „затворено“. Не е бил датчикът за позицията, който е дал грешното отчитане, а ходът на козирката. Позиционният датчик е отчитал „отворено“, понеже козирката е била отворена.

— Искате да кажете, че „Амфититрайт“ е плувал три седмици с открехната козирка?

— Не непременно. Сатън е описал неправилното функциониране като спорадично явление.

— Връзката, която правите между двете вписвания в дневника е чисто предположение.

— Напротив, то пасва идеално на фактите. Още повече че това е единствената възможност. Ето ви сценария: „Амфититрайт“ е напуснал Берген със затворена рампа и козирка. Спомнете си, че Сатън се е оплаквал, че проблемът се е явявал от време на време. Но дори козирката да е била полуоткрехната, това не би било никакъв проблем по време на първата част от пътуването, защото морето е било спокойно и времето — хубаво. През тези дванадесет часа нищо не се е случило. И тогава е дошло предупреждението за бомбата. Сатън е действал бързо и решително, както подобава на добър капитан, а той е бил такъв. Изхвърлил подозрителния микробус, като е поел значителен риск върху себе си. Когато обаче е затворил вратите на носа, не всички сигнални светлини са дали „зелено“. Той си е помислил, че това е отново проблем на позиционния датчик, а е бързал. Изгубили са вече много време и той не е искал да се губи повече. Вероятно за част от секундата е помислил по този проблем.

— Това е…

— Това не е било проблем с позиционния датчик. Това е било проблем с хода на козирката, а това вече го прави много сериозен. Козирката е останала открехната, а морето вече се е надигало. Стотонни бурни вълни са заблъскали носа на „Амфититрайт“. Намерили са мястото на най-слабото съпротивление. И ето ти отвор с размер няколко стъпки, почти до ватерлинията. Вълните са се блъскали в него, започнали са да го разтварят и той е ставал все по-голям и по-голям. Козирката не е могла повече да издържи и е започнала да се откъсва от корпуса. Вълните са откъснали козирката толкова лесно, колкото вие бихте откъснал афиш от стената. Рампата все още е била затворена, но тя не е водонепроницаема. Рампата се е изместила леко от контактните си връзки, но в хангара за коли вече е имало толкова много вода, че корабът не е могъл да остане на повърхността.

Франк почука с пръсти листа с цифрите.

— Всички такива фериботи имат сериозен недостатък в проектирането си и това е хангарът за коли. По размери той е почти цяло футболно игрище, а няма херметически прегради. Това означава, че дори сравнително малко вода, попаднала в хангара, при плискането си насам-натам може сериозно да наруши стабилността на кораба. Две хиляди тона вода в хангара за коли, с около седемдесет-осемдесет сантиметра дълбочина, биха били достатъчни да предизвикат първоначално наводняване в други секции долу, около средната линия на водната повърхност. В случая с „Амфититрайт“ тази точка на наводняване са били задните люкове на четвърта палуба. А влезе ли веднъж вода в палубите с пасажерски кабини, ще са наруши цялостната стабилност на кораба и той ще потъне. Дори не може да се стабилизира, в който и да е етап, защото водата просто се излива през коридорите между палубите, стълбите и вратите. Тези фериботи, тип „ро-ро“, в основни линии представляват нещо като смъртоносни капани. Те са проектирани да бъдат удобни за ползване, но това ги прави извънредно много уязвими към преобръщане. Няма секция в „ро-ро“, която да може да бъде изолирана. И когато започнат да потъват, те правят това много бързо. При тях няма период между инцидент и пълна катастрофа. Титаник потъна за два часа, а на „Амфититрайт“ са му трябвали само петнадесет минути.

Някакви си петнадесет минути!

— А експлозиите, които Крисчън Паркър спомена? Много хора са ги чули. Разговарях с оцелели, както и вие.

— Паркър каза, че е чул бумтежи. Те са били достатъчно силни, да се чуят на мостика, до който има седем палуби. Ако бяха експлозии, щяха да разцепят ферибота. Но няма повреди от бомбени експлозии. Тези бумтежи следователно са били предизвикани от нещо друго.

— Какво например?

— Например от нахлуващата вода, която блъска колите, разкъсва прикрепящите ремъци и запокитва камионите по стените на хангара.

Лавлок разпери широко ръце.

— Още веднъж повтарям: това са само предположения.

— Не са. Това е логичното умозаключение.

— Изглежда всичко сте натъкмили.

— Не съвсем. Едно нещо липсва.

— И какво е то?

— Носовата врата първия път е била отворена, за да се изхвърли едно подозрително моторно превозно средство.

— И?

— Искам да знам какво е имало в него.

— Естествено — бомба!

— Не. Точно обратното. — Франк взе копие от показанията на Крисчън Паркър и започна да чете: — Избих интеркома от ръката му и му изкрещях, че не е изхвърлил колата, която е трябвало да изхвърли. Това му казах и имах чувството, че той ще ме ухапе. Изглеждаше като човек, който не е на себе си. Сграбчи ме за раменете и ми каза: „Може и така да е, Крисчън, може и така да е!“.

— Е, това вече го потвърждава — каза Лавлок. — Ако не е имало бомба на борда, както вие твърдите, (Франк усети, че за първи път Лавлок признаваше, че той може да е прав) това трябва да е, защото те са избутали колата в морето. Но Сатън е сгрешил. Той в действителност е уцелил истинската кола. В тази, която е изхвърлил, е имало бомба. Останалото се е случило така, както го казахте.

— Има само един начин да узнаем.

Лавлок разбра веднага какво той имаше предвид, и каза:

— Вие сте полудял.

— Ни най-малко.

— В този микробус е имало… има… бомба. Но той е бил изхвърлен, час преди фериботът да потъне. Това не е имало нищо общо с потъването. Че и писмо получихте, в което ви се казваше да преустановите разследването. Може би се готвят да ви убият!

Франк почти се усмихна. Виж ти, Лавлок — разтревожен за моето благосъстояние? Какво става? Изобщо не съм си и представял, че ще дочакам такъв ден.

— Не съм ви подчинен, нито пък моят пилот на подводницата. Вас това какво ви засяга?

— Разбира се, че ме засяга. В микробуса има бомба.

— Съмнявам се. Дори и да има, досега тя сигурно се е обезвредила или е избухнала. И в двата случая опасността е минимална. Разследването няма да бъде пълно, ако не разкрием това.

— Не се занимавайте повече, моля ви.

Франк така се беше настроил да отбива наглостта и неподатливостта на Лавлок, че тази молба — о, чудо! — която беше почти хленчене, му дойде като гръм от ясно небе. Ако Лавлок се беше принизил до такава степен, че да иска нещо, значи имаше защо. Значи си струваше да му се откаже.

— През последните няколко дена вие направихте всичко, за да убедите света, че „Амфититрайт“ е бил потопен в резултат на бомбена експлозия. В момента, в който предложих да намерим колата, в която уж била бомбата, вие се опитвате да ме спрете. Нещо не пасва. Веднага щом намерим въпросната кола, ще вляза под водата да я проверя. И за това, което ще намеря, вие пръв ще научите.

* * *

Обедно време. Алекс си беше полегнал под бюрото си, да поспи, понеже през нощта не беше мигнал. Лежеше по гръб, с разкопчана риза и със скръстени под главата ръце. Приличаше на задрямал в парка човек. Помръдваше като заспало куче.

Присънваше му се, че е на „Амфититрайт“, че държи Кейт за ръката и двамата са готови да скочат. След това и двамата се озовават в хеликоптера, но слънцето така пече, че Алекс е съвсем сух, като че ли въобще не е бил във водата. Обръща се към Кейт, но тя гледа през прозореца. Проследява погледа й и вижда долу морето като златна постеля, напръскана с бели точки светлина. Хеликоптерът бързо се извива и се спуска към океана като гларус, и ето че внезапно те са под водата. Той рита силно с крака и изскача на повърхността, но вижда, че се намира в плувния басейн на откритата палуба на „Амфититрайт“. Кейт седи на ръба на басейна и цамбурка с крака във водата. Той доплува до нея и изведнъж разбира, че всичко това е сън.

Образите избледняват в безизразно оранжево. Опитва се да отвори очи, но клепачите му са като залепени. Така му се случва, когато спи през деня. Отпуска се и чака тялото да възвърне напълно сетивата си. Очите му потрепват веднъж-дваж, но той все още е в сън. Най-накрая отваря очи и е напълно събуден.

Измъкна се изпод бюрото и се изправи веднага, твърдо решен да не си позволи отново да заспи.

Синклер мина край вратата на кабинета, погледна навътре, видя, че Алекс стои изправен, с измачкани дрехи и разрошена коса, и влезе.

— Добре ли се чувстваш, Алекс?

— Да, дремнах току-що.

— Много работиш нощем!

Алекс се усмихна:

— Какво искаш да кажеш?

— Прекрасно знаеш. Снощи ви видях двамата как си тръгнахте заедно.

— Помагах й в разследването.

Синклер се засмя, сложи ръка на рамото на Алекс и каза:

— А иначе как се чувстваш?

— Като пребит. Не съм сигурен дали ми помогна това, че веднага се върнах на работа.

— И аз понякога се съмнявам. Но предпочитам да съм тук, отколкото в празната къща. Знам какво чувстваш.

Синклер погледна към бюрото на Алекс.

— Върху какво работиш сега?

— Няколко оценки за перспективни продавачи. Не е нещо особено. — Той погледна към часовника на стената. — Търгът на Джейсън току-що е започнал. Искаш ли да му хвърлим бързо по едно око?

— Благодаря, но не ми се ще. Трябва да се връщам в кабинета си.

Двамата тръгнаха по коридора и след това се разделиха.

Алекс, Синклер и Джейсън решиха за себе си да се върнат на работа колкото се може по-скоро след катастрофата с „Амфититрайт“. Колегите им се държаха, както можеше да се очаква. Обграждаха ги с внимание и непрекъснато им набиваха своето съчувствие. Алекс дори не го оставяха да си направи сам чаша кафе. Всеки път, когато станеше от стола, петима-шестима от неговите колеги биваха готови да му се притекат на помощ. Беше благодарен за грижите им, но те прекаляваха.

Най-трудно беше за Джейсън. Алекс и Синклер бяха харесвани в службата и общата загриженост изразяваше приятелското отношение към тях. Джейсън беше по-малко популярен. И той си го знаеше. Веднъж дори попита Синклер защо не е популярен. Самият въпрос съдържаше отговора. Отношението към Джейсън беше прикрито и издаваше някаква вина. Ако от тримата приятели само двама трябваше да се завърнат, в службата нямаше да има съмнение кого биха избрали да бъде липсващият трети.

Алекс се запъти към тръжната зала. Вече чуваше гласа на Джейсън, висок и авторитетен, да обявява наддаванията.

— Дамата на пътеката наддава срещу вас, господине, а, ето че в дъното дават двеста… и още двадесет, четиридесет, шейсет, осемдесет.

Залата беше пълна. Алекс стоеше в дъното и имаше най-доброто място да наблюдава търга. Следеше как главата на Джейсън се върти от ляво на дясно и обратно, като че ли Джейсън наблюдаваше мач по тенис.

Ето това е разликата между Джейсън и Синклер, помисли си Алекс. Джейсън приличаше на зрител, а Синклер винаги беше диригентът. Стилът на Джейсън при търговете беше сервилен, функционален и той моментално се зачервяваше. Синклер дирижираше публиката, той играеше пред нея. Лавлок беше казал, че за фирмата Синклер е като Мик Джагър. А това от устата на Лавлок вече беше комплимент. В тръжната зала Синклер внасяше енергията и жизнеността си заедно с усета си, като че ли дирижираше, и затова наддаващите го обичаха. Харесваше го и самата тръжна фирма, защото Синклер продаваше по-високо, отколкото другите аукционери.

— А сега сме на триста и шейсет… триста и деветдесет… четиристотин и двадесет… четиристотин и шейсет…

Въодушевлението растеше заедно с цената. Дамата на пътеката поклати глава. Не искаше повече да наддава.

— Четиристотин и шейсет лири за номер пет. Етруска скулптура от керамика.

Джейсън огледа залата. Алекс, който беше от другата страна, видя обляното му в пот лице.

— Да смятаме ли, че сме приключили с наддаването? — Чукчето удари. — Продадена за четиристотин и шейсет лири на вас мистър, номер — Джейсън се вторачи във вдигнатата от мъжа табелка — тридесет и две. Пристъпваме към търг за номер шест. Един великолепен екземпляр от бронз…

Като си помисли човек за какво беше всичко това, всички тези хора с каталози в ръце, хранещи някакви надежди, че ще купят експонати, а всъщност в живота им те няма да имат смисъл. Всички тези хора водеха дребнави битки, мъчеха се да се плашат един друг, като наддават и като ръкомахат с табелките си. И когато търгът приключи, се оказва, че някои са спечелили, а други загубили. Някой си е отишъл вкъщи с етруската скулптура от керамика, а друг си е отишъл с празни ръце.

Също както на „Амфититрайт“. Някои успяха да се измъкнат, а други останаха.

Какво знаят тези от търговете за истинската битка, където да спечелиш, е въпрос на живот и смърт, където хората, които побеждаваш, са тези, които тъпчеш, докато си пробиваш път към свободата!

Алекс рязко се обърна и забърза към кабинета си. Започна да набира мобилния номер на Кейт, но спря по средата.

Защо да й се обадя? Какво може да ми помогне?

Снощи в леглото двамата се бяха договорили да не се консултират с психотерапевти. Двамата взаимно щяха да си помагат в съвземането от психическата травма. Какъв идиот е бил, да се съгласи с това. Никога не вземай решения в момент, когато правиш любов!

Фирмата му предложи помощ от психотерапевти. Даде му името и номера на един. В компютъра си той имаше доста имена. Едно от тях беше Джейн Бейвин.

Какво значение имаше тази глупава договорка с Кейт? Това едва ли ще бъде изневяра.

Алекс вдигна телефона отново и набра номера на Джейн Бейвин.

* * *

Нямаше никакъв напредък по разследването на убийството на Елизабет Харт. Работата, която се вършеше, беше скучна и прахосваше много време. Винаги съществуваше възможност да се пропусне някоя особено важна следа от детективите, чието внимание би могло да бъде притъпено именно от тази скучна работа и от горещото време. Все рутина и едно и също нещо: проверка на моторни превозни средства, проверка на пешеходци — в градския център и в посока към и около Толохил Ууд. Касови бележки за закупени ножове, връзките с притежатели и развъждащи змии. Същото и със сексуалните насилници. Това, което първоначално беше прегледано и прието за достоверно, сега беше върнато отново за допълнителна проверка. Все същия затворен кръг.

Кейт прочете доклада от аутопсията на Елизабет Харт. Пак същото: вода в дробовете, вероятно от един от околните язовири. Кръвонасядане под клепачите. Следи от дъб отзад на главата — вероятно от удар в дърво. Змия също като преди — пак нахранена предварително. Белези от зъби в коремната област. Никакви опиати. Следи от въжета над срязванията на ръцете и краката. Никакви следи от отпечатъци от пръсти, слюнка или косми.

Кейт едва успяваше да разсъждава смислено. Канеше се да отскочи и да си вземе сандвич, да подиша малко свеж въздух, когато телефонът звънна.

— Тук Кейт Бошан.

— Кейт, баща ти е. Свободна ли си за обед?

— Ти шегуваш ли се?

— Само по един сандвич, не повече от половин час. Имам нещо да ти кажа.

— Кажи ми сега.

— По-добре очи в очи.

— Аз…

— Кейт, защо всичко трябва да превръщаш в двубой! Баща и дъщеря — инати, запънати като магарета.

— Не аз го правя. Ти си тоя, който…

— Чу ли какво ти казах?

Тя се бе раздразнила, но ето че изведнъж се и разтревожи, защото се усети, че с усилие сдържа усмивката си.

— Окей, идвам.

Намериха кафене на ъгъла на Куин стрийт и взеха по един сандвич.

— Искаш ли да знаеш защо потъна „Амфититрайт“! — каза Франк, като седнаха.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Не. Всъщност… да, но има и друго.

— Какво е другото?

— Попитах те дали искаш да узнаеш защо потъна фериботът?

Тя разтърси глава и същевременно се чу да казва „да“.

Как крещеше по жената на стълбата: — Трябва да се махнеш, или се качвай нагоре, или слизай. Пусни хората да преминат. — Жената дори не я погледна.

Франк разказа за козирката, която не се е затворила добре, и обясни какво са показали контролните датчици и какво е положението с мистериозния микробус на дъното на морето.

— Искаш да кажеш, че „Амфититрайт“ е плувал с отворени врати на носа? — каза тя, след като Франк беше свършил. — И на това никой не е обърнал внимание?

— Кейт, почти всички фериботи тръгват от пристанищата с отворени врати. Разписанията са толкова нагъсто, че няма никакво време да се вкарат всички коли и да се затворят вратите, преди да се потегли. Ако всеки ферибот, потеглил с отворени врати, беше потънал, тогава до Франция щеше да се отива пеша, като се стъпва по потъналите кораби. Не се шегувам.

Тя проявяваше интерес, но по свой маниер. Опитваше се да се боксира със сянката си, и изчакваше той да й каже обещаното. Тя не го насилваше. Каквото и да беше, тя беше живяла цял живот, без да го знае, и няколко минути не бяха от значение. Освен това тя не искаше да му достави удоволствието да го попита. Разбираше, че това е детски каприз, обаче… Той се беше върнал в живота й във възможно най-лошия момент. Тя имаше да се справя с разследванията по убийствата, както и да се отърве от кошмара с „Амфититрайт“. Поради това нямаше почти никакво време да се тревожи за други неща. Всъщност, оказваше се, че е точно обратното. Колкото по-малко възможности имаше за контакти с баща си, толкова по-уязвима се чувстваше.

Франк се обади:

— Знаеш защо напуснах майка ти — каза той с тон, който беше нито просто заявление, нито въпрос.

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Да.

— Е, добре, ти се захвана с една изневяра и след това офейка.

Той поклати глава, като жестът му беше повече тъга, отколкото желание да й противоречи.

— Не само аз мътих водата.

Кейт се почувства така, като че ли някой я беше ударил в слънчевия сплит. Тя с мъка си пое въздух и се вкопчи в масата. Почувства, че й се повръща.

— Това са глупости.

— Не са.

— Мама да е имала любовна връзка?

— Да, с Тони.

— Тони? Най-добрият ти приятел?

Той кимна, но Кейт продължи да тръска глава.

— Не го вярвам.

— Заварих ги в леглото двамата.

— Боже мой!

Той сви рамене и каза:

— Заради това си тръгнах.

Кейт си спомни, че стоеше горе на стълбите, докато долу на партера родителите й се караха. Тя беше петнадесетгодишна, в спалнята си беше закачила афиши на попзвезди, които пееха за любов, разбити сърца и разбити бракове. Но това, за което те пееха, нямаше нищо общо с това, което тя сега наблюдаваше: писъците, сипещите се обвинения от едната и другата страна, изригващата взаимна омраза. Кейт не можеше да чуе думите, но те не й трябваха. Както на опера, не беше необходимо да разбираш езика. Слушаш само ритъма, страстта и разгара на чувствата.

— Но защо ми каза, че именно ти си имал любовна връзка. Помня много добре, когато дойде при мен… И двамата с мама дойдохте при мен и ми казахте едно и също нещо: ти ми каза, че си срещнал друга жена и че отиваш да живееш с нея.

— Преди да говорим с теб се договорих с майка ти. Ти винаги си обожавала майка си, Кейт. Много повече, отколкото мен.

— Но тогава не те мразех.

— Може би. Но майка ти беше твоята любимка. От това много ме болеше. Вероятно така се случва, че детето започва да харесва повече единия родител, отколкото другия. Връзката между майка и дъщеря. Такава беше връзката между теб и Анджи. Така че, когато цялата тази история между нея и Тони се случи, ние трябваше да избираме. Или да разбием илюзията за майка ти, или аз да поема цялата вина. В наши ръце беше възможността да спасим връзката ти с единия от нас, но не и с двамата. Затова се престорихме, че аз съм бил този, който е изневерил.

Кейт се вгледа в сандвича си и видя по него отпечатъка на зъбите си. Беше загубила апетита си. Когато погледна баща си, видя, че очите му се бяха навлажнили.

— Моята изневяра беше първата, Кейт — каза той. — Не бях добър баща за теб, както не бях добър съпруг за Анджи. И всичко, което направих след това го приеми като мой начин да кажа, че съжалявам.

Кейт продължи да стиска масата и да се мъчи да се върне към реалността. В продължение на двадесет години тя беше обожавала майка си, първо като жив човек и после като спомен, и през цялото това време тя беше мразила баща си със злоба. А сега — всичко това беше изчезнало. Образите, под които ги познаваше — единият, самодоволният любовник, а другият — унизената рогоноска, сега изведнъж се превърнаха в снети от лицата им маски, за да се разкрие истината.

Гневът я обзе на бързи пристъпи. Защо си ме пазил толкова дълго време и сега идваш с един замах да разрушиш цялата фасада, която лъжата трябваше да защитава?

От полицейската си практика знаеше много добре, че ако ти се налага да лъжеш, не трябва никога да се връщаш назад.

Тя погледна баща си. От лицето му разбра колко трудно му е било да живее с тази лъжа толкова дълго време, като същевременно е изпитвал нейната омраза, съзнавайки, че с един замах е можел да сложи край на този цирк. Но ето че е изчакал да се върне в живота й и двамата да установят някакво ниво на контакт.

Гневът й се успокои и затлея. Истината идваше под различни прикрития и в най-неочаквани моменти. Тя се присегна и постави ръка на рамото му.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря ти, татко.

* * *

За разлика от многото психотерапевти, които фирмата беше наела, Джейн Бейвин практикуваше само в Абърдийн. Кабинетът й изглеждаше като гостна. Снимки в рамки висяха по стените (на бърза ръка тя беше заменила маринистката картина на Роджър Фишер над камината с един доста непретенциозен натюрморт), два фотьойла, едно канапе и масичка за кафе посред тях.

— Щом се почувствате удобно — започвайте. Говорете каквото искате.

Тя мушна кичур коса зад дясното си ухо. Тези дни, когато беше на работа, си носеше косата спусната. Сестра й беше казала, че със сресана назад коса изглеждала много строга. А тя не искаше да изглежда строга, когато се занимаваше с травматизирани пациенти.

Алекс нервничеше, огледа стаята и изведнъж се отприщи:

— Тая история с ферибота е заела целия ми живот. Каквото и да правя, по един или по друг начин се оказва свързано с това, което стана на борда на „Амфититрайт“. Внезапно ми се привиждат сцени, застрахователни искове, трябва да си сменя мобилния телефон, хора непрекъснато ме питат за случилото се… До гуша ми дойде!

— И вие искате да знаете защо чувствате всичко това.

Алекс кимна с глава.

— Добре.

В продължение на половин час Бейвин се помъчи да му обясни какво представлява посттравматичния стрес, защо го е сполетяло това и как тя би могла да му помогне.

— За вас е важно да разберете, че ПТС е нещо съвсем нормално. Затова психотерапевти като мен винаги се опитват да насърчават хората да говорят за преживяното. По този начин ще осъзнаете, че няма нищо необикновено във вашите реакции. Не сте единственият, който страда от чувство за малоценност или вина. И понеже проблемът е в ума ви, а не в тялото ви, това не означава, че няма начини да се лекува. Няма магически лек, но има много начини, чрез които може да се избавите от травмата, а следователно — да се излекувате по-бързо и по-пълно.

Тя взе една брошура от масата и му я подаде.

— Ако сте съгласен, ще ви помоля да опитате малко терапия за опознавателно поведение. Има техника, която е известна като схематично обезчувствяване, с която ще се обучавате да възстановите травмиращото събитие, като физически се отпуснете и си представите сцените, доколкото си ги спомняте. Ако се направи както трябва, ще бъдете изложен на междинно страхово ниво, което не е толкова голямо, че да не може да обработите травмиращия материал, но също така не е толкова малко, че да се колебаете дали си струва да се захванете с него. Като се излагате на тези стимули, които произвеждат страх и опознаване в една обстановка, която да е безопасна и която да ви подкрепя, ние ще можем да намалим отражението на тези стимули върху вашата реактивност. Запишете на касетофон десет-петнадесет минути от вашите впечатления за „Амфититрайт“. Опишете какво се е случило и какво вие сте си помислили, почувствали и направили. След като запишете всичко, пускайте си го веднъж на ден. Понякога ще ви се иска да изключите, особено ако спомените са много болезнени, но се опитвайте да устоите на изкушението. Ако ще спирате преди края, правете го само когато сте минали през най-лошото и сте вече от другата страна. Ако не привикнете към травмата по време на прослушването на касетата, няма да откриете, че общото ви състояние се подобрява от ден на ден. Това, което ще откриете обаче, е, че някои аспекти на записа, които ви причиняват максималното неудобство и болка, се менят с времето. Ще бъдете като фотограф, ще гледате кадри от травмата от нови ъгли и ще се мъчите да вникнете във всичко това. Ясно ли ви е?

— Да.

— Доволен ли сте?

— Да, звучи добре. Тръгвам си и ще запиша касетата.

— Добре. Практикувайте около седмица и вижте какво ще се случи. Ако чувствате, че имате нужда да разговаряте още по този въпрос, обадете ми се. Аз съм винаги тук.

Алекс стана и импулсивно се наведе към нея, като я целуна по бузата.

— Благодаря ви. Накарахте ме да се почувствам вече много по-добре.

* * *

Кейт отново седеше в празната стая със справочниците. През ума й минаваше само една дума: защо.

Сексуални, садистични и дезорганизирани случаи. Насилие и изнасилване. Но никакъв опит да пречи на жертвата да го гледа, нито пък обезобразяване на гениталиите. В последно време Кейт не беше чула за никакви сексуални фантазии, в които да присъстват разчленявания на крайници или змии. Справочниците съдържаха подробности по някакви тъмни и необичайни сексуални практики. Нищо не успя да изрови. Въпреки че знаеше какво означаваха аматрипсис, биастофилия и шезолания, това не й помогна да открие кое мотивираше убиеца, нито пък някакъв начин, който да подобри живота му в материално отношение.

Тя започна да си припомня различни вероятности, записа ги в тефтера, после ги зачерта. Нямаше начин Черната усойница да е видял някъде заедно Петра и Елизабет. Обсегът му на движение беше много ограничен. Петра се движеше в много по-широк диапазон, но навсякъде техните пътища се самоизключваха. Това я изнервяше. Двете бяха живели в две различни части на града, бяха имали различни познати и бяха водили различен живот.

И преди Кейт бе идвала в тази празна стая със справочниците и бе размишлявала. И преди не бе могла да измисли нищо. Излизаше, че Черната усойница бе сбъркал с едната от тях. Ако се беше опитал да стори именно това, едва ли би го направил по по-труден начин. Кейт с огорчение си помисли, че може би така е станало.

Този вид случаи предлагаше проблеми, които човек не можеше да намери при обикновените, нормални престъпления. Не можеше да се намери мотивация, освен ако тя не се окажеше скрита в главата на убиеца. Нямаше никакви информатори или доносници. А изследванията с ДНК все още не бяха завършени. На Кейт не й оставаше друго, освен отново да се заеме със старите пътеки и да се надява нещо да изскочи.

Никой нямаше да я обвини, ако тя си подадеше оставката с обяснението, че случилото се с нея на „Амфититрайт“ не й позволява да работи ефективно. Но никой не й попречи да се върне на работа веднага. Тя се зае със случая и сега трябваше да го доведе докрай. Искаше й се не само да открие кой е Черната усойница, но да го погледне в очите и да му каже, че той е загубил играта. Славата остава за победителя! Точно сега обаче Черната усойница водеше по точки и не показваше никакви признаци, че ще се предаде.

Една мисъл я прониза като лазерен лъч. Не мога сама да се справя.

Но тя веднага я отхвърли. Разбира се, че можеше да се справи сама. Битката току-що беше започнала и все още имаше за какво да се играе.

Мисълта обаче се прокрадна втори път и я накара да се усъмни в себе си. По-важното беше, че я накара да си зададе такива въпроси.

Защо отхвърляше тези мисли?

Защото искаше да признаят успеха й. Не, не беше съвсем така. Тя искаше да заслужи признанието за успеха. Само че нямаше никакъв успех. Тогава за какво беше всичко това, за каква заслуга ставаше дума?

Единственото, което имаше значение, беше да спре Черната усойница и нищо друго! Без никакво логическо обяснение тя си спомни думите на Малкълм Хикс: С всички необходими средства!

В главата си чу гласа на някой друг:

Скривалищата не са безкрай. Той трябва да диша, да яде, да пие, да спи. Да съществува. Но той контролира нещата. Когато погледна наляво, той поглежда надясно. А когато погледна надясно, той пък — наляво. Някой беше казал, че Джордж Бест е бил толкова неуловим, така се е изплъзвал, че противниците му кипвали от яд, понеже се оказвало, че преследват сянка.

Една възможност й се мярна. Тя започна да преобръща наум всичко отново. Трябваше да се вглъби дълбоко в себе си. Знаеше, че именно това бе трябвало да направи от момента, в който бе видяла тялото на Петра. Беше изправена пред нещо, което не схващаше напълно, но не непременно нещо, което нейният враг да не може да схване.

Но бе ли това възможно? Ще отвори много стари рани, както за него, така и за нея.

С всички необходими средства!

Ще потулва тези рани колкото е необходимо. Ще поеме този риск. Ще започне от самото начало. Няма кой знае колко да загуби.

Тя се отправи към кабинета на Ренфрю.

— Имаш ли някакъв напредък, Кейт?

— Не още и именно затова дойдох да ви видя.

Той сложи писалката си на масата. Тя си помисли, че в тази горещина никак не му прилича да носи синя риза.

— Искаш да се откажеш?

— Ни най-малко.

— Добре. Още ли търсиш кой да направи психопортрет?

— Затова искам да поговоря с вас.

— Какво имаш предвид?

— Искам да вкарам Ред Меткалф в тази работа.

Ренфрю не бързаше да отговори. Седеше изправен на стола си и погледът му беше впит в Кейт. С ръка обърса устата си и отново я погледна изпитателно.

— Ако не се лъжа, той сега излежава присъда в „Уормууд Скрабс“.

— Така е.

— Мога да помоля шотландските власти да поговорят с министъра на вътрешните работи в Лондон. Но знаеш ги какви са. Само за да видиш Ред, ще трябва да минеш през море от бюрокрация.

— Не искам само да отида да го видя.

— Така ли?

— Искам той да дойде тук.

Ренфрю се изсмя.

— Не може и дума да става. Невъзможно!

— Защо?

— Той е осъден престъпник, Кейт, и ти най-добре трябва да помниш това.

— Разбира се, че го помня. Помня също така, че работех с него. Репутацията му не се изгради за една нощ, сър. Той беше вдъхновение за Централното управление на полицията. Ако някой може да ни помогне, това е именно той.

— Това, което ти казах за бюрокрацията, десеторно повече важи за твоето искане. Министърът на вътрешните работи никога няма да се съгласи.

— Защо?

— А ти как мислиш? Въпрос на политика. Лондон току-що обяви новата си инициатива за законност и ред. Следващата година има избори и на тях ще има борба. Надявам се, че не си забравила. Затова едва ли в плана на вътрешния министър би могло да влезе такова нещо като изваждането на Ред Меткалф от затвора. Господи, каква пропаганда ще се развихри.

— Добре, но представете си каква пропаганда ще се развихри, когато Черната усойница направи ново убийство. Както виждаме — убива през ден.

— Кейт, тези няколко дена бяха много тежки за теб и мисля, че…

— Катастрофата с ферибота, сър, няма нищо общо със случая. Напълно съм способна да си върша работата. Всичко, което искам, е да ми се предоставят средствата, за да си свърша работата.

Ренфрю прекара пръсти през косата си. Кейт видя, че той обмисляше предложението й и се опита да забие клин в пролуката.

— Това, за което ви моля, сър, е да убедите Единбург да изпрати молба до вътрешния министър от мое име, и съм готова да дам каквито гаранции ми поискат.

Ренфрю въздъхна.

— Добре, въпреки че далеч не съм убеден.

Той позвъни по телефона на няколко места. Молеше, убеждаваше, четкаше. Кейт го наблюдаваше и слушаше как се прехвърля от един държавен служител на друг. Между телефонните обаждания се налагаше да почака доста. Колелата на управленската машина се завъртяха. След още половин час Ренфрю получи отговор, или нещо като отговор.

— Последното телефонно обаждане беше от Тим Ейлинг — личния секретар на вътрешния министър. Каза ми, че министърът щял да обсъди молбата и ще ни отговори утре сутринта.

— Не може ли по-бързо?

— Кейт, ти ме чу как разговарях. Чу ме какви приказки трябваше да изприказвам, за да накарам тоя малък червей да долази до министъра и да му докладва.

— Да, и ви благодаря за помощта. Значи до утре сутринта?

— Дал съм им и моите, и твоите номера. Ще ни съобщят, щом са готови.

— Само се моля да не стане късно.

* * *

Кейт наблюдаваше и двамата — сина си и любовника си. Лежаха на пода в хола. Дългите крака на Алекс се подаваха от късия му панталон, а от разкопчаната му риза отпред се подаваше кичур кафяви косми. Лео беше извадил многоетажния си гараж и се занимаваше да вкарва и изкарва различни коли. Личицето му издаваше, че целият е вглъбен в играта. Когато количките избягваха извън обсега му, Алекс му ги подаваше. Понякога Алекс блъскаше две колички една в друга или размахваше някоя във въздуха, така че Лео да не може да я достигне. Лео се смееше с високия си детски смях и игриво удряше Алекс, а той се претъркулваше по пода и молеше за милост, като че ли току-що го е ударил Майк Тайсън. Смехът на Лео ставаше все по-силен и той скачаше върху Алекс с викове „победих, победих“.

Лео никога не беше харесвал приятелите на Кейт. Наистина — нито един. Алекс погледна към Кейт и й намигна. Тя имаше чувството, че той съвсем точно е прочел мислите й. Той не ти е син, но може би иска да е.

— Как беше в службата? — попита тя.

— Цял ден си блъсках главата с разни работи.

— Нима?

— Взех вестника и се заврях в тоалетната.

Тя се засмя. Лео сграбчи Алекс за ръката и се опита да го издърпа.

— Хайде, Алекс, да ритаме топка.

Алекс скочи на крака, дръпна Лео и двамата излязоха от стаята. Лео правеше три стъпки за всяка една на Алекс. Кейт се опитваше да сподави вълнението. Цял ден се занимаваше в работата си със смърт и разрушения, а сега вкъщи намираше един мъж, който разтапяше сърцето на Лео по-бързо, отколкото нейното.

Тя отиде в кухнята, където Брона, в пълно майчинско настроение, по цветна блуза и пола на големи цветя, пиеше чай и четеше списание.

— Просто да го заобичаш — каза Брона.

— Ох, и ти ли? — засмя се Кейт, но явно беше доволна, че хората, които тя обичаше, харесваха Алекс. — Остана ли малко чай?

— Трябва да има още в чайника.

Кейт си наля чаша и седна.

— Можеше да случиш и на много по-лош, Кейти.

— О, моля ти се, едва сме започнали.

— Както ти казвам — очите на старата жена проблеснаха, — можеше да бъде някой много по-лош.

Отвън, до кухненския прозорец, се чуха щастливи писъци. Кейт погледна и видя Алекс да подритва топката от крак на крак. В един момент я закова на земята, сложи крак отгоре й и започна да финтира Лео, който като кученце се вреше около крака му да я докопа. Кейт стисна чашата с две ръце и почувства топлината й да минава през дланите. Оттам топлината се разля и по лицето й.

Като грабна топката, Лео започна да дриблира към Алекс, който приклекна като вратар с разперени ръце и крака. Когато Лео го доближи, Алекс се хвърли драматично в погрешната посока. Лео премина през него и ритна топката между двете вази, които обозначаваха футболната врата. Лео подскочи и изкрещя:

— Гол. — Усмивката му беше като разцепен галош.

Кейт се обърна към Брона.

— Много си натрупала — каза Брона.

— Какво съм натрупала?

— Любов.

— Е, всички я таим в себе си.

— По-специално ти. Това е любовта, която ти не изпитваше към Дейвид. Или не можеше, или не искаше, или каквото и да беше. Цялата тази любов, с която обгради Лео. Няма да е лошо, ако малко от нея дадеш на някой друг.

— Хайде, хайде. Ако така продължаваш да говориш, скоро ще ме омъжиш за него.

— Кейти, само искам да си щастлива.

Когато свършиха вечерята и Лео с неудоволствие трябваше да каже „довиждане“ на Алекс, а Брона, широко усмихната, им махна за довиждане, Кейт се сети, че не й беше разказала за разкритията, които баща й бе направил пред нея. Тя се усмихна на себе си: леля сигурно го е знаела от самото начало.

* * *

Бяха се договорили да бъдат само двамата, но Кейт беше загрижена за Синклер, че е съвсем сам в къщата си, звънна му и го покани да дойде. Той каза, че не би искал да ги затруднява, че тя трябвало да готви и за него. Тя обаче го увери, че ще отидат на ресторант, а той от всичките най-много заслужавал да бъде с тях, след като беше положил толкова много усилия да изгради една такава силна трупа. Накрая той се съгласи да дойде. Само не каза „ако Алекс не възразява“. Синклер пристигна няколко минути след тях. Все още беше облечен с костюм и не си беше махнал вратовръзката. На края на този горещ ден повечето хора щяха да направят точно това. А Синклер изглеждаше безупречен. Когато той влезе, Кейт видя — не за пръв път — какво обаяние се излъчваше от него. Той не спадаше към високите мъже, обаче от цялото му тяло струеше енергия. Хората го заглеждаха, защото привличаше погледа им.

Кейт осъзна, че иска да се изфука с Алекс пред Синклер. Въпреки че те се знаеха отдавна, тя имаше чувството като че ли води гадже вкъщи за пръв път. Можеше да се спори дали Кейт не стоеше на по-високо обществено положение — това сигурно бе така предвид възрастта й — но връзката й със Синклер се изместваше малко встрани от истинското равенство помежду им. В случай като сегашния това неравенство личеше още повече.

Както баща й би си помислил, (естествено, Брона винаги така си мислеше) Синклер бе разтревожен, че тя се преуморява в работата.

— Ти просто можеш да се откажеш от този случай — каза той.

— Не мога да се откажа.

— Разбира се, че можеш. Сигурно има други, които могат да го поемат.

— Окей, няма да се откажа.

— Защо?

— Защото той е мой. Искам да го видя в лицето, когато го заловя.

— Но ти се захвана с него почти веднага след катастрофата с ферибота.

— Такъв е животът. Нещата невинаги се случват както човек желае да му бъдат подредени. Обикновено се стоварват на главата му.

— Да, но понеже ти им се подлагаш отдолу.

— Чуй ме. Когато станах полицай, подписах договор. Това означава, че съм приела, че по света има зло, и се задължавам да дам всичко възможно от себе си, за да го спра. Не мога да избирам кога и къде да водя битката. Аз съм непрекъснато в една борба, която никога не спира. За да се справя със злото, трябва да се боря с него, а не да го отричам. Ако избягам от борбата, ще отрека съществуването на злото. В момента, в който свикна да избягвам битките, ще бъда загубена.

— Ти просто не можеш…

— Остави ме да довърша. Хората винаги питат: защо съществува злото? Говорят за Господ и Сатаната, за изкушенията на Исус, за падналите ангели, като че ли корените трябва да се търсят някъде в митологията или религията. Хората също така се опитват да обяснят злото като „грешки по рождение“. Някои хора така се раждат. Или обвиняват социалните условия, насилията върху децата, лишенията. Каквото и да казват, всички те правят едно и също нещо — опитват се да поставят злото в зависимост от нещо. По този начин, според тях, ако премахнеш причините за злото, ти премахваш самото зло. Това обаче е погрешно. Не можеш да премахнеш злото. То е естествена част от живота.

— Глупости — каза Алекс.

Синклер добави:

— Как можеш да говориш така?

— Понеже го виждам всеки ден. А въпросът, който хората би трябвало да задават, е следният: Защо съществува в света добро? Обикновено се смята, че добрият свят е бил заразен от злото. Но всъщност става обратното. Светът е зъл и в него доброто по някакъв начин е докопало една педя територия. Доброто може да побеждава злото в религията и литературата, но в науката — в действителността, точно обратното става. Всичко загнива, всички неща увяхват и умират. Законът на природата се основава на оцеляването на най-пригодните, а под пригодни разбираме най-безмилостните и най-себичните. Милостта е чуждо явление в естествения свят. — Тя снижи гласа си: — Как мислите, че всички ние се измъкнахме от „Амфититрайт“, за бога! Защото бяхме добри? Не, не, а защото газехме онези, които ни се изпречваха на пътя. На ферибота ние се принизихме до животните. Съществуването ни прие формата на битка за оцеляване, без да се съобразяваме с разум, радост или всички тия неща, които изпитваме всеки ден — всеки нормален ден. А когато се принизихме до животните, не показахме никаква милост, никаква любов, никакво съчувствие към себеподобните. Хората са добри, защото се приучават да бъдат такива, защото се страхуват да не бъдат такива. Ако нямаше последствия от това — да се страхуват, тогава всеки щеше не само да бъде зъл, но и да действа със зло. Единствената разлика между нас и убиеца на тези две жени е, че той не се страхува достатъчно от последствията — затова не може да спре да върши убийствата. И за това именно го мразя.

— Не — каза Синклер. — Това съвсем не е вярно.

— Вярно е. А като го отричаш, ти просто потвърждаваш това, което казах. И аз печеля точка. Знаем толкова малко за естеството на злото, че нямаме средствата да го лекуваме. А причината да знаем толкова малко, е, че не желаем да се интересуваме. Злото стои пред нас, а ние си извръщаме погледа. Основният дефект на злото е не в греха, а в отказа да го признаем. Злото не се създава при липса на вина. То се ражда от усилието да избягаш от вината. Знаете ли кой е най-основният грях? Горделивостта. Всички грехове могат да бъдат простени, с изключение на греха да вярваш, че си безгрешен.

Някои от посетителите на другите маси ги загледаха. Кейт се усети, че може би е повишила гласа си. Тя се изчерви и пое чашата с вода.

— Окей. Край на проповедта. Да говорим за нещо друго.

И те започнаха да говорят за живота в аукционната къща, как Джейсън се бъзикал със секретарките за предстоящите търгове, какво правят членовете на театралната трупа „Абърдийнски аматьори“, какви филми искат да видят, коя пиеса да бъде следващата. Кейт разправи за баща си и за разкритията, с които я бе изненадал по време на обяда им. Те я попитаха как се чувства при това положение и тя отговори, колкото се може по-честно, въпреки че съзнаваше, че отговорът й не беше пълен, както и реакцията й. Не можеше да осъзнае отведнъж последствията от чутото. Толкова много други неща се случваха в живота й, че тя вече ги възприемаше на части, също както компютърните байтове предавани по телефонната линия търсеха да използват всяко незаето пространство и се придвижваха, когато хората, окупирали телефонните линии, спираха да си поемат дъх.

От една страна Кейт се чувстваше временно удовлетворена, че е успяла да върне баща си, но от друга — негодуваше, че толкова дълго е била карана да живее с тази блестяща лъжа. По средата оставаше болката, че този антагонизъм не й е позволил навреме да осъществи пълното сближаване.

Синклер бръкна в джоба си и извади сребърно колие с овален тюркоаз по средата. Подаде го на Кейт:

— Това остана от непродадените предмети от американската разпродажба онзи ден — каза той. — Това е украшение на индианци навахо. Продавачът не го поиска обратно и аз го купих от него на гарантираната цена.

— Великолепно е! — Под пръстите й тюркоазът беше гладък, а когато го извъртя, верижката проблесна на светлината. — Невероятно красиво!

Синклер се изкашля леко смутен.

— Искам да ти го дам.

Тя го погледна стреснато.

— Не бих могла…

— За теб го купих, Кейт. Освен това, на Алекс едва ли би му подхождало.

Тя погледна към Алекс, който едва забележимо кимна с глава: Вземи го.

Кейт го сложи на врата си и се наведе през масата да прегърне Синклер:

— Благодаря ти, много ти благодаря.

Когато той я прегърна, не можа да види сълзите, които се събраха в очите й.

* * *

Гласовете им бяха тихи и задъхани в тъмното, в силно наситената със секс атмосфера:

— Ужасен ден имам утре.

— Защо?

— Утре е погребението на Петра.

— Момичето, което беше убито?

— Да.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Защо, ти не я познаваше!

— Мислех, че искаш да съм с теб.

Пауза.

— Да, много ти благодаря.

— В колко часа е?

— В единадесет.

— Ясно. Ще им звънна в службата да им кажа, че ще отида следобед.

— Голям сладур си. Благодаря, наистина оценявам жеста ти.

* * *

Той бе виновният, който криеше окървавените си ръце. А те, осквернените мъртви, се надигаха в пламъци и над горящата му глава скандираха побеснели, и светкавици влудяваха мозъка му.

И ето към него се спусна Елизабет — и тя ли бе неподозиращ хищник в капана? Нима излизаше от убежището си само за да продължи да измъчва. И тя?…

Тя пристигна с лукаво изражение и звънна два пъти. Той я пусна да влезе и огледа улицата да не би някой да ги е видял. Два удара. Тя падна и с нея бе свършено. Въжетата здраво я стегнаха около китките и глезените. Дълбоко пъхнатият парцал в устата разкри изкривена и грозна маска на фурия.

Той я метна в багажника на колата и, докато шофираше, пак влизаше в спор със себе си. И си нареждаше:

— Терзания и стонове, дробовете бълват черна пяна. На убийствата, които сам направи, повърни съсиреците. Върви там, където глави се режат и очи се вадят, където в едно са справедливост и касапница. Кастрации, пропиляно семе, мъжка гордост на пихтия, обезобразени крайници и колове на гърдите, а жертвите ридаят и вият за пощада. Шипове пробиват нагоре по гръбнака, туловища са провесени на куки. Целият род на тази паплач да се натика в лъвски пещери и вонящата кръв да те настървява.

Баражите по шосетата още бяха там, обслужвани от полицаи по къси ръкави, с пропити от пот шлемове. Елизабет Харт се мъчеше в багажника, омотана с въже като наденица и със запушена уста, а в главата му като на филм се въртяха картини от екшъна с Петра, примесени с тези на очакваното ново действие.

Ех, колко малка е преградката, скриваща истината от тези полицаи, дето искат да си пъхат гагата навсякъде. Един тънък лист ламарина между тях и Елизабет Харт, една леко заоблена обвивчица от кожа и кости — между тях и знанията, скрити в мозъка му.

Гласът му звучеше спокойно и равномерно, примесен с необходимата доза загриженост.

— Не, господа полицаи, не съм я забелязвал! Да, разбира се, четох за това във вестниците. Какъв ужас, какъв срам, надявам се да хванете това чудовище.

Той потегли, без да си придава и най-малко вид, че триумфира. Знаеше, че именно така митничарите ловят контрабандистите. Те наблюдават кой ще започне да ликува прекалено рано, да снема от себе си напрежението или дори да се усмихва под мустак, преди да е излязъл от митническата зона, и тогава го връщат обратно и го разпердушинват — и него и багажа му — до последния парцал.

Глупава, глупава, глупава полиция, която гони опашката си. Всичките са чалнати, това им личи. Не очакват нов удар толкова скоро — все още държат оня надут пуяк, приятелчето на Петра, така им се пада да им обърква разследването.

Знаеше, че дирижира шоуто. Не те, и със сигурност не главната инспекторка. Видя я тази сутрин по телевизията, като лаеше срещу камерата и по него. Това го изненада, тъй като имаше много по-високо мнение за способностите й. Поне можа да се увери, че е вярно това, което казват за телевизията, в смисъл че пред камерата човек изглежда с пет-шест кила по-тежък. В действителност тя беше много по-привлекателна, отколкото изглеждаше на екрана.

Той си спомни какво тя говореше, преди да се бе впуснала в смехотворната си тирада от ругатни и клетви: Някой тази сутрин е подплашил убиеца. Ние трябва да намерим този човек и то незабавно.

— Ех, вие, красива госпожице Бошан, добре се сетихте, но детайлите ви убягват, трябва повече да се вглеждате.

Той наистина беше обезпокоен тази сутрин, но не от човек.

От куче!

Кучетата го ужасяваха от момента, в който Айвън умря. Крейг се премести за постоянно при Айлиш веднага след погребението на Айвън и с идването му в къщата изчезнаха и последните неща, които напомняха за баща му. Стопиха се и последните мънички преградки защита за него. Крейг мразеше момчето толкова, колкото и Айлиш, и то по същите съображения — защото му напомняше на Айвън. Катрин остана заклещена по средата. Тя все още беше дете и нищо не можеше да направи, освен — да гледа как тормозят момчето, шамарите, боя и пренебрежението. Нощем в стаята двамата се усамотяваха в собствените си мисли.

Седмица след като Крейг се настани при Айлиш, тя накара момчето да яде от паницата за кучето.

Време беше за вечеря. Те бяха четирима, но масата беше сложена само за трима. Айлиш сервира на Крейг и Катрин, а след това и на себе си, като през цялото време наблюдаваше момчето, предизвиквайки го да пита къде му е мястото. Имаше храна за него, но нямаше къде да я яде.

Айлиш се наведе и сложи храната му в паницата на кучето. Вечерята беше наденички и мачкани картофи. Едната наденичка се изплъзна и падна на пода.

— Вече тук ще ядеш, помияр такъв, отвращаваш ме.

В очите на Крейг се четеше студено презрение, без никакво съжаление.

— Хайде — каза Айлиш. — Яж си шибаната храна, животно такова.

Момчето коленичи на пода, решено да не им позволи да го пречупят. Започна да яде, като гребеше храната с ръце и я тъпчеше в устата си.

Почувства удар по пръстите си и лицето му се сви от болка.

— Яж като кучетата, без ръце!

Момчето сложи ръцете си на пода и наведе глава над паницата. Носът му се зарови в меките и топли мачкани картофи.

Крейг изсвири с уста дълга нотка на злорадство.

Чу се топуркане, стъпки на лапи и яростен лай. Герой пристигна за вечерята си.

Не го бяха хранили два дни! Умираше от глад, а момчето му пречеше, беше се навело над паницата му — беше в неговата територия.

Момчето се дръпна от паницата, когато пред очите му се мушна озъбеното и ръмжащо куче. То вдигна ръце да предпази лицето си и челюстите се впиха в ръката му. Мелезът дърпаше и се опитваше да го разкъса. Някъде отдалече се чу писък и момчето смътно позна гласа си. Катрин плачеше, а кучето все по-силно ръмжеше. Момчето почувства някаква топлина по краката си и изведнъж въздухът се изпълни с неприятна миризма.

— Виж, Айлиш — подигравателният глас на Крейг се извиси над бъркотията. — Малкият лайнар се насра.

И същото пак се случи снощи. Елизабет беше вече мъртва и обезобразена, но аранжировката все още не беше завършена. Той чу тичащите лапи, лая и всичко отново се повтори. Помисли си, че може би си въобразява, но знаеше, че не е така.

Кучето изскочи — огромно и черно, като че ли тъмнината го изтласка. Усети как внезапно му се приходи и едва можа да си изуе панталоните и да клекне, преди да се изпусне. Кучето идваше насреща му, той клечеше с панталона около коленете си, слабините му бяха оголени. Изведнъж усойницата в клетката се разви и изсъска.

Кучето замръзна на място.

Усойницата отново изсъска, кучето се обърна и изчезна в тъмнината.

Опасността отмина, но се чувстваше ужасно разстроен. Навлече си панталона, без да обърне внимание, че задникът му е изцапан. Ръцете му така трепереха, че едва успя да прикачи отрязаните крайници и да прикрепи змията.

По целия път до фермата от него се носеше смрад. Когато пристигна, беше се вече поуспокоил дотолкова, че да си спомни урока от предишния път. Сега отвори вратата и поведе най-близкото прасе към рекичката. Взе друг нож от колата и го уби на спокойствие, като се къпеше в кръвта му и изпитваше удоволствие от краткотрайното замиране на лудостта си.

* * *

Белезите от ухапванията на Герой все още не бяха зараснали, когато Айлиш го извика в стаята си.

Тя и Крейг отиваха на селската забава. Айлиш носеше черна рокля, която се закопчаваше откъм гърба. Копчетата започваха почти от кръста и стигаха до задната част на врата й.

— А, ето те и тебе — каза тя. — Ела да помогнеш.

Тя се обърна с гръб към момчето и с ръка му посочи, че трябва да я закопчее. То се приближи до нея и взе с пръсти най-долното копче. То се оказа малко и му се изплъзваше. На няколко пъти се опита да го провре през илика, но не успя. Всеки път като придърпваше роклята тя се отделяше от кожата й и момчето видя извивката на дупето й. Тя не носеше бельо.

Най-после успя да закопчее копчето. Хвана по-горното, но то се оказа още по-трудно.

— Какво, по дяволите, правиш?

Тя извърна глава, за да погледне. Лявата й гръд се полуоголи.

Копчето се откъсна и остана в ръката му.

— За бога, толкова ли е трудно?

Тя се обърна с лице към него. Роклята се свлече от раменете й и се закрепи на ханша.

Гърдите й почти опираха в лицето му и момчето почувства как отдолу започна да се втвърдява. То се опита да прикрие с ръце ерекцията си, преди тя да забележи, но беше много късно. Очите й бяха вперени в мястото. Тя вече го беше видяла.

— Отвратително животно! — Гласът й беше нисък и премерен. — Подъл звяр! — Тя го плесна с ръка по лицето. — Твар такава, виж се на какво мязаш! По-лош си от куче!

От срам не можеше да намери думи, за да протестира.

— Не може повече да спиш в една стая със сестра си. Не… — Тя кимна към слабините му. — Защото това ще направиш.

Тя го хвана за ухото и го повлече към стълбите надолу през хола, чак до мазето. Въздухът там беше застоял и ехото от морето се чуваше силно и изопачено.

— Отсега нататък ще живееш тук, малко копеле.

Свалиха леглото му и той остана да живее там. Пускаха го да ходи на училище и да яде, но спеше в мазето. Леглото му се намираше до бойлера, а от него ставаше отвратително горещо дори и по средата на зимата. Момчето лежеше на леглото си и потта обливаше тялото му, обградилите го голи стени и целия свят над него.

В подземния свят — светът между живота и смъртта — той се молеше всички на този свят да умрат, той да остане жив, а след това се чудеше какво би чувствал, ако и той се окажеше умрял.

Планираше всичко много изрядно. В мазето беше складирал много неща, включително дървени въглища и едно дълго огледало. Когато излизаше на горния свят, събираше и други неща, като талк от банята на Айлиш, жълт минзухар, кохинил, кухненски нож и син тебешир от училище.

Сега беше готов.

Постави огледалото на стената до леглото.

Зае се първо с лицето си. Поръси го с талк, за да махне живия цвят на кожата, след това нацапа с черно под очите си, за да изглеждат като тъмни пещери, устните си изрисува със синия тебешир. С длани силно си разтърка очите, докато те кървясаха.

След това се зае с тялото. Смеси минзухар с кохинил, за да го докара като кръв. След това взе стара тениска, наръга я четири-пет пъти с ножа и я облече. Прорезите от ножа накисна с лъжливата кръв. Легна на леглото и се погледна в огледалото.

Лежеше неподвижен и гледаше в огледалото. Дори очите му не мърдаха, нито мигаха. И един мускул на тялото му не трепваше. Беше като умрял и същевременно много по-жив, откогато и да било. Сега той беше в две форми. Тази, която желаеше, беше отражението в огледалото — единственият му приятел и истински любовник.

На света нямаше никаква магия. Всичко беше Живот и Смърт, балансиращи Раждането.

Това той пресъздаваше отново и отново, когато изпаднеше в такова настроение. Понякога го правеше редица нощи последователно, след това въобще не се сещаше за него с месеци. В тези паузи той се вглъбяваше в ума си, където беше неговият рай — място далеч от ада, в който живееше.

Цветните дъги на слънчевата светлина украсяваха скитащите сиви облаци над тази земя, потопена във вода като удавена. Морето беше пропълзяло с дълги водни пръсти между разпръснатите острови от трева и тиня. Тук, навън, той можеше да се усамотява колкото си иска. Морето бе навсякъде около него, еднакво във всички посоки и все пак винаги различно. Никога не беше застинало, никога скучно: всеки момент се променяше, без да се повтори нито като вчера, нито като утре. То не беше една хомогенна цялост, а безкрайно множество от отделни водни блокове, течения, приливи и отливи. И всичките се местеха хаотично, мамеха, дезориентираха. Идваха заедно и се разделяха, наслагваха се и се разпръсваха, издигаха се и се гмуркаха. Ех, той можеше с часове да ги гледа! Морето лекуваше цялото му същество, проникваше през тъпанчетата на ушите и скриваше грозната реалност на живота му.

Лодката му пореше водата напред, носът й прокарваше водни пътеки във времето и пространството една след друга, като безкрайна прогресия от раждане и прераждане, съзидание и разрушение, и всичко това слято в едно цяло.

Най-накрая той го видя — един остров — и навсякъде около него безбрежната морска шир. Чужда форма на живот, екстравагантна и предизвикателна, издигаща се от океана като връх на потопената земя. Очертанията му се превръщаха в поредица от заливчета и рифове. Гъсти облаци се стелеха отгоре му и гларусите кръжаха над стръмните скали. Той приближи и видя, че това, което първоначално му се беше сторило като еднообразно зелено, бе съставено от множество нюанси и текстури: от яркозеленото на морските треви по долните склонове до червено-кафявото на еленската трева по-горе, кафяви скали, диворастящи цветя във виолетово, черни скали, сипеи в жълто. Забавената светлина на западното слънце отскачаше, хваната между огледалните ширини на морето и небето. Въздухът беше пропит от меките тонове на светлината.

Той се изкачи на върха, където мястото бе като лунна пустиня. Вятърът и водата бяха изтръгнали тревите и почвата освен от най-закътаните вдлъбнатини, в които сочна трева избуяваше като предизвикателство срещу природните стихии. По наветрената страна в гранита се простираха дълги ивици, сякаш гигант ги беше драскал с ноктите си. В подножието на върха бяха разхвърляни останки от самолет, побелели от дъждовете като оглозгани кости.

Двойка соколи скитници извършваха сложни акробатики високо над главата му. Без предупреждение те стремително се спуснаха. Изправиха траекторията си едва в последния момент и минаха с бръснещ полет над стената от скали. Врязаха се в струпалите се за миди и стриди гаги, които панически се пръснаха напосоки, като издаваха характерните за тях високи носови шумове.

Ето ги и буревестниците. Те правеха дълги лупинги, като че ли бяха миниатюрни албатроси, снабдени със самолетни перки. Кръжаха около него и после кацаха на близката скала, за да могат да огледат появилия се сред тях странник. Късите им тела и волски шии съвсем не пасваха на широката елегантност на разперените им криле. Изглеждаха като две отделни същества запоени в едно.

Дебелите дружелюбни птици се умориха да го наблюдават и отлетяха навътре в морето. Очите му ги следваха, докато те се смалиха до малки бели прашинки в далечината. Той се вгледа и забеляза пеликаните. Те мързеливо описваха кръгове, после прибираха крилата си и се стрелваха към морето. Като удряха водата, те дигаха малки фонтани от пръски и пера. Горе, от върха, му се струваше, че вижда не толкова море, колкото нощно небе, пълно със снежинки. Какофонията от гласове образуваше плътна звукова бариера, зад която той можеше да чува различаващите се гласове на птиците — някои от тях, диви и грозни, други — по-приятни, ободряващо човешки. На талази се носеше песента на сивите атлантически тюлени, протяжна и подвижна — музиката на сирените. Но най-тайнствен беше вятърът. Той въздишаше и стенеше в морските пещери, свистеше жално по върховете на скалите и със странно изкривени звуци го приканваше да слезе долу при него.

Бележки

[1] Улица Правосъдие. — Бел.прев. ↑

[2] Пристанище Правосъдие. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Старлинг Третата жертва (5)

Метаданни

Данни

Третата жертва

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвъртък

Борис Старлинг
Третата жертва (5)