Клеър Макинтош
Виждам те (20)

20

Когато полицията си тръгва, Мелиса мълчаливо ми носи още една чаша чай. Взима банкнотата от десет лири, оставена от инспектор Рампело на масата.

— Добре ли си?

— Да. Не. — Прокарвам пръсти през косата си и охлабвам ластичката, която изведнъж ми се струва много стегната. — Смятат, че съм в опасност. — Това не бива да ме изненадва. Почувствах опасността, когато свалих маршрута си от уебсайта вчера, почувствах я и когато Люк Фридленд ме сграбчи за ръката, за да ме спаси от падане, чувствам я, откакто видях снимката си в „Газет“ — снимка, за която позволих на семейството ми да ме убеди, че не е моя. Въпреки това, когато попитах инспектор Рампело дали смята, че се намирам в опасност, очаквах друг отговор. Исках да ме успокои. Исках да ми каже, че се притеснявам напразно, че се държа като параноичка, че си въобразявам. Исках напразни обещания и мили думи. Преди няколко дни се тревожех, че полицията не ме взима на сериозно, а сега се тревожа, че ме взима.

Мелиса сяда на стола, на който допреди малко стоеше инспектор Рампело, без да обръща внимание на мръсните чаши на съседната маса и на ненамаляващата опашка пред касата.

— Какво смятат да правят по въпроса?

— Ще ми дадат аларма. Ще е пряко свързана с тях — в случай че бъда нападната.

— Това с нищо няма да ти помогне. — Приятелката ми забелязва паниката ми и потърква лице, след което се навежда и ме прегръща. — Съжалявам, но когато крадци нахлуха тук, на полицията й бяха необходими петнадесет минути, за да дойде, а онези отдавна си бяха отишли. Полицаите са пълна скръб.

— Какво да правя? — Усещам истерия в гласа си и си поемам дълбоко въздух. Питам отново: — Какво да правя, Мелиса?

— Казаха ли ти какви ги вършат, за да заловят хората, които стоят зад уебсайта? Това ще ти помогне, а не някаква глупава аларма.

— Обясниха ми, че работят по случая.

— Работят по случая? Господи. Това трябва да те успокои, така ли? Една жена е убита…

— Две жени. Поне.

— … а ти трябва да си стоиш кротко и да ги оставиш да работят по случая? Необходимо е да разбереш точно какво правят. Кого разпитват, как се опитват да проследят уебсайта.

— Няма да ми кажат, Мелиса. Не трябваше да ми казват дори как да вляза в него. Полицай Суифт ми намекна, че ще загази, ако някой разбере, че ми е казала.

— Имаш право да знаеш колко близо са до разрешаването на случая. Ти им плащаш заплатата, не го забравяй.

— Предполагам, че си права. Представям си как влизам в полицейския участък и настоявам да видя материалите по случая.

— Мога да дойда с теб, за да разговаряш с тях, ако искаш.

Облягам лакти на масата и полагам лице в прибраните си длани за няколко секунди.

— Не съм в свои води — казвам аз и вдигам глава. Усещам натрупващото се в мен безпокойство и ускоряващия ми се сърдечен ритъм. — Не знам какво да правя, Мелиса.

— Трябва да накараш полицията да ти каже с какво се занимава. Да ти сподели всяка улика, с която разполага. Всеки свой пробив.

Не знам дали подобно нещо би ме успокоило или ужасило.

— Имам чувството, че всичко е извън мой контрол. Обявите, Кейти, дори финансите ни. Нещата вървяха чудесно, а сега…

— Колко дължи Саймън?

— Не би ми казал. Но използва кредитни карти от август насам. Използвал ги е всеки път, когато е ходил в супермаркета или е плащал сметките. Вечерите навън, подаръците… Сигурно е натрупал хиляди, Мелиса. Повтаря само, че той ни е вкарал в тази каша и той ще ни извади от нея.

— Щом не иска да ти позволи да му помогнеш, просто трябва да му се довериш. — Приятелката ми взима празната чаша от еспресото на инспектор Рампело. Не й казвам, че точно сега ми е доста трудно да се доверя на когото и да било.

* * *

Почти девет часът е, когато си тръгвам от ресторанта на Мелиса, но решавам да вървя по Крайбрежна до работа. Мисълта да хвана метрото — дори маршрут, който няма нищо общо с онзи, описан в уебсайта — кара сърцето ми да бие толкова силно, че главата ми се замайва. Прекосявам Странд и се насочвам към Савой Плейс, след което слизам долу, за да вървя до реката. Оглеждам всички. Един мъж върви срещу мен с ръце в джобовете: дали знае за уебсайта? Член ли е? Бизнесменът е увит около врата шал, който говори по телефона, той следи ли жени? Изнасилва ли ги? Убива ли ги?

Започвам да дишам бързо и на пресекулки, затова се спирам за момент и поглеждам към реката, за да се успокоя. Десетина души в неопренови костюми биват инструктирани как да карат сърф с гребло от атлетична блондинка, облечена изцяло в ярко розово. Смеят се, въпреки студа. Далеч от тях, в средата на реката, екскурзионен кораб пори сивата Темза, няколко ранобудни туристи треперят на палубата.

Някой ме докосва по ръката.

— Добре ли сте?

Потръпвам, сякаш съм била изгорена. Мъжът е млад, на годините на Джъстин, с костюм, вратовръзка и увереност, която се придобива с доброто образование или с хубавата работа. Или и с двете.

— Изглеждате така, сякаш всеки момент ще се прекатурите.

Сърцето ми бие толкова силно, че ребрата ме заболяват и не мога да му отговоря, че съм добре. Да му кажа да не ме докосва. Вместо това отстъпвам назад от него. Поклащам глава. Непознатият вдига ръце в престорен жест на отстъпление, преди да се оттегли.

— Шибана откачалка.

Прави десетина крачки, обръща се и се почуква два пъти по слепоочието с показалец. Луда, изрича безмълвно и не мога да не се съглася с него.

* * *

Часът е почти десет, когато стигам в офиса. Разходката ми се отразява добре и макар краката да ме болят, се чувствам по-силна и по-бодра. Греъм говори с жена в черен костюм и червени обувки на високи токчета. В ръцете си държи листове с имоти и шефът ми й обяснява за един от офисите на Ийстърн авеню с тоалетни за клиентите и напълно обновена кухня, подходяща за почивките на служителите. Изричам добре тренирания поздрав, когато се намествам зад бюрото си, и от начина, по който Греъм настръхва, разбирам, че ми е бесен.

Започва в секундата, в която жената си тръгва, а нейното нежелание веднага да отиде на оглед добавя допълнително дърва в огъня на гнева му.

— Радвам се, че реши да се отбиеш, Зоуи.

— Съжалявам. Няма да се случи отново.

— Но постоянно се случва, нали? Напоследък закъсняваш всяка сутрин.

— Трябваше да променя пътя, по който идвам на работа 1 трудно ми е да предвидя колко време ще ми отнеме.

Греъм не ме пита каква е причината за тази промяна. Не го интересува.

— Тръгвай от вас по-рано. Не може да се появиш в десет часа и дори да не се извиниш…

Вече се извиних и нямам намерение да го правя отново.

— Имах среща с полицията. Очаквах Греъм да продължи все едно не съм казала нищо, но той се спира.

— Защо? Какво се е случило?

Колебая се, не знам дали искам да споделя проблемите си с този мъж. Помислям си за уебсайта и за менюто му с жени и осъзнавам, че Греъм Халоу е точно от типа хора, които биха били привлечени от идеята да е член на подобно изключително начинание. Не се съмнявам, че ако му разкажа всичко, няма да устои на желанието да погледне, а аз се чувствам отговорна за сигурността на онези жени. Не искам разни мъже да разглеждат снимките им, да си свалят маршрутите им, сякаш не са нищо повече от предмети. И тогава… какво? Трудно ми е да свържа в логическа последователност онова, което се случва: тези жени са нападани — убивани, — защото техните маршрути са били продадени. Гротескно е, даже граничи с фантастиката.

— Следят ме — отговарям накрая. Не съм далеч от истината. Мисля си, че забелязвам загриженост върху лицето на шефа си, но изражението е толкова непознато, че не мога да съм сигурна. — Полицията ще ми даде лична аларма.

— Знаят ли кой те следи? — Въпросът е обвинителен, изречен от човек, който не познава друг маниер.

— Не. — Сдържала съм се дни наред, затова в този момент започвам да плача. От всички хора, пред които мога да го сторя, аз го правя пред стъписания Греъм, който не помръдва. Търся салфетка в джоба си и накрая намирам една, затъкната в ръкава ми. Издухвам си силно носа, но не мога да спра сълзите да прииждат. Избликът ме е оставил без въздух и се опитвам да си го набавя като поемам големи глътки от него, но в крайна сметка просто продължавам да хлипам още повече. — Аз… съжалявам — съумявам да изрека след няколко неуспешни опита. — Всичко това… е малко потискащо.

Греъм продължава да стои до бюрото ми и да се взира в мен. Изведнъж тръгва към вратата и аз си мисля, че просто ще си излезе и ще ме остави да си плача сама. Вместо това той дърпа резето и обръща знака, който гласи затворено, след което отива до мястото, където държим чая и слага чайника. Толкова съм изненадана от състраданието му, че спирам да плача и хлиповете ми се превръщат в леки хълцания. Отново си издухвам носа.

— Наистина съжалявам.

— Очевидно се намираш под голям стрес. От колко време продължава това?

Разказвам му почти всичко, без да споменавам името на уебсайта или начина, по който работи. Споделям му, че от известно време ме следят и че полицията свързва случая ми с убийствата на две жени и нападенията над няколко други.

— Какво правят полицаите за теб?

— Ще ми осигурят лична аларма. Тази сутрин давах показания — затова закъснях.

Греъм клати глава и меките гънки под брадичката му се поклащат.

— Няма проблем, не се тревожи за това. Знаят ли кой стои зад нападенията?

Трогната съм — и изненадана — от интереса му.

— Не мисля. Все още не са арестували никого за убийството на Таня Бекет, а и сайтът очевидно е непроследим.

Греъм се замисля.

— Днес целият ми ден е запълнен със срещи. Планирах да се прибера веднага след тази в пет часа, но ако нямаш нищо против да закъснееш малко, ще се отбия и ще те закарам до вас. — Греъм идва от Есекс всеки ден. Използва предимно влака, но от време на време шофира, след което оставя колата си на ненормално скъп паркинг на ъгъла до офиса.

— Това са доста допълнителни километри за теб! Наистина, няма проблем, добре съм. Ще се прибера у дома по различен маршрут и ще накарам Джъстин да ме посрещне на Кристъл Палас…

— Аз ще те закарам до вас — заявява непреклонно Греъм. — Мога да се отбия до Севъноукс, за да се видя с брат ми и съпругата му. Ако трябва да бъда честен, изненадан съм, че приятелят ти не идва да те взима.

— Не искам да го тревожа.

Греъм ме поглежда, изпълнен от любопитство.

— Не си му казала?

— Знае за уебсайта, но не… не съм му казала, че съм в опасност. Нещата са малко сложни в момента. — Виждам изражението на лицето на Греъм и бързам да обясня, преди да е останал с погрешно впечатление. — Саймън изгуби работата си. Съкратиха го. Така че времената не са от най-добрите за него. Не искам да се тревожи допълнително.

— Ясно, добре, тази вечер ще те закарам до вас и точка. — Греъм е доволен. Ако беше пещерняк, сега щеше да се бие по гърдите.

— Съгласна — отвръщам аз. — Благодаря ти.

* * *

Половин час по-късно Греъм отива на една от срещите си.

— Дръж вратата заключена — казва ми той, докато не видиш кой е.

Вратата на офиса е от стъкло, както и цялата предна част на помещението, но нямам идея как мога да разбера дали мъжът, който ще стои отвън, е дошъл, за да ме изнасили и убие, или за да поиска информация за магазина за мобилни телефони на Ломбард стрийт, който съвсем скоро ще затвори.

— Така или иначе цялото място е под видеонаблюдение — казва шефът ми. Толкова съм изненадана от това откровение, че не отбелязвам, че ако ме нападнат и убият, няма да ми е кой знае от каква полза, че всичко е било снимано.

— Откога имаме камери? — Оглеждам се около офиса. Греъм се чувства леко неудобно. Поглежда часовника си.

— От две години. Намират се в противопожарните пръскачки. Сложени са за по-голяма сигурност. Както и да е, важното е, че няма за какво да се безпокоиш, докато си тук. Ще се видим преди шест. — Звънчето над вратата иззвънява, когато я отваря, и го прави отново, когато я затваря. Заключвам, но оставям табелката на отворено, след което сядам зад бюрото си. Нямах никаква представа, че Греъм е монтирал камери. Работодателите не са ли задължени да информират служителите си — а и клиентите си, що се отнася до това, — че са под наблюдение? Поглеждам към тавана.

От две години.

Две години, в които смятах, че съм съвсем сама в офиса, когато вратата на Греъм е затворена. Хапвах си сандвичи, провеждах телефонни разговори, намествах си сутиена. Дали ме беше наблюдавал? Мисълта за това е обезпокоителна и когато служебният телефон иззвънява, се стряскам.

В пет и половина обръщам табелката на затворено. Денят не беше особено натоварен: един нов наемател, с когото щяхме да подпишем договор за наем, и няколко запитвания за новата офис сграда. Нямаше никой подозрителен, никой, който да изглежда като хищник, и това ме кара да смятам, че малко преигравам. Но сега, след като навън е паднал мрак и осветлението в офиса е включено, благодарение на което всеки на улицата може да ме види, отново изпитвам безпокойство.

Радвам се, когато Греъм се връща, размахва ключовете на колата си и ме пита за пощенския ми код, за да може да настрои навигацията си. Чувствам облекчение, че няма да се наложи да използвам метрото тази вечер, че няма да се тревожа кой е зад мен или че ще свърша мъртва в парка като Таня Бекет.

Поне тази нощ ще бъда в безопасност.

 

 

Винаги ще бъда благодарен на първото мъртво момиче.

Тя промени всичко.

Помогна ми да осъзная, че findtheone.com може да бъде нещо много повече от обикновен сайт за запознанства; отвори цял нов свят от възможности.

Разбира се, винаги ще ги има клиентите, които не искат да играят грубо, които ще искат да използват сайта с първоначалното му предназначение — да заговорят някоя жена и да я поканят на вечеря.

Но Таня Бекет ми показа, че има и други мъже, мъже, които биха си платили, за да поиграят на котка и мишка в метрото, да се навъртат около парковете в точния момент, в който минеш оттам, с нещо много повече наум от обикновена вечеря.

Какъв потенциал само.

По-високи цени. Специален пазар.

Мога да бъда нещо повече от сватовник. Ще бъда продавачът на желанията, скрити дълбоко в тези мъже. Кой сред нас може да заяви, че не си е представял какво би било чувството да нарани някого? Да отиде по-надалеч, отколкото обществото позволява, да изпита адреналина от причинените мъчения?

Кои от нас биха се възползвали от този шанс, ако им беше предоставен?

Шансът да убият някого.