Клеър Макинтош
Виждам те (1)

1

Непознатият стои толкова близо зад мен, че дъхът му овлажнява кожата на врата ми. Премествам се с два сантиметра напред и се притискам в сиво палто, което мирише на мокро куче. Сякаш не е спирало да вали от началото на ноември и от натъпканите затоплени тела край мен се издига лека пара. Някакво куфарче постоянно се удря в бедрото ми. Влакът се разтриса на поредния завой и запазвам равновесие единствено благодарение на хората наоколо и на ръката си, която неволно съм подпряла на палтото пред мен за временна опора. На Тауър Хил слизат десетина души и се качват два пъти повече, всички са настървени да се приберат у дома за уикенда.

— Разпределете се равномерно в целия влак! — нарежда някой по уредбата.

Никой не помръдва.

Сивото палто го няма и аз заемам мястото му, което е за предпочитане, защото има къде да се хвана и защото онзи странник не може да хвърля ДНК-то си във врата ми. Дамската ми чанта се е извъртяла зад тялото ми, но аз отново я връщам отпред. Двама японски туристи носят огромни раници на гърдите си, които заемат място за още двама души. Една жена отсреща вижда, че ги наблюдавам, среща погледа ми и се намръщва в знак на солидарност. Приемам мимолетната й подкрепа, след което премествам очи надолу към краката си. Обувките около мен са най-различни: мъжките са големи и лъскави, под различни раирани панталони, а женските са високи и цветни, върховете им са изкривени в невъзможни форми. Сред краката забелязвам чифт лъскави чорапогащи — прозрачен черен найлон и искрящо бели маратонки. Собственичката е скрита, но си представям, че е на двадесетина години и в голямата й дамска чанта или в шкафчето й в службата има зашеметяващи офис обувки на високи токчета.

Никога не съм носила високи токчета на работа. Когато забременях с Джъстин, постоянно бях със своите кларкове, тъй като нямаше място за токчета на касата на „Теско“ или по време на безбройните ни разходки. А съм и наясно, че вече съм достатъчно стара. Пътувам един час с влак до работа и още един час на прибиране. Качвам се и слизам по счупени ескалатори. Постоянно се опитвам да се пазя от връхлитащи ме детски колички и велосипеди. За какво да нося токчета? За осем часа зад бюро? Предпочитам да си ги пазя за официалните празници и почивните дни. Нося самоналожена си униформа от черни панталони и еластични блузи, които нямат нужда от гладене и са достатъчно официални, за да минат за офис облекло; в най-долното си чекмедже държа една плетена жилетка за натоварените дни, когато вратата постоянно се отваря и топлината си тръгва с всеки потенциален клиент.

Влакът спира и аз слизам на перона. Оттук хващам влака, който винаги е много натоварен, но въпреки това го предпочитам. Метрото ме кара да се чувствам неспокойна — там не мога да дишам, макар да съм наясно, че всичко е само в главата ми. Мечтая да работя на някое близко място, до което да мога да ходя пеша, но това никога няма да се случи: единствените прилични служби са в зона едно, а единствените достъпни жилищни ипотеки — в зона четири^[1].

Налага се да чакам влакът ми да пристигне и от будката до машината за билети си купувам „Лондон Газет“, чиито заглавия са достатъчно мрачни в чест на днешната дата: петък, 13 ноември. Полицията е осуетила поредния терористичен заговор: първите три страници са претъпкани с изображения на експлозивите, които са намерили в апартамент в Северен Лондон. Преглеждам снимките на брадати мъже и тръгвам да търся пукнатината в асфалта под табелата на перона, където ще се отвори вратата на влака. Внимателно изчисленото ми позициониране означава, че мога да се шмугна на любимото си място, преди вагоните да се напълнят, а именно най в края, където ще се облегна на стъклената преграда. Останалата част от влака се пълни бързо. Поглеждам към успелите да седнат, които се оглеждат виновно и с облекчение установяват, че наоколо няма старци и бременни жени. Обувките ми са ниски, но това не пречи краката да ме болят заради факта, че по цял ден стоя край шкафовете с папки в службата. Не би трябвало да се занимавам с картотекиране. Има си момиче, което фотокопира данните за имотите и поддържа папките в ред, но то замина за Майорка за две седмици и от онова, което видях днес, едва ли беше вършила стриктно работата си през последните месеци. Жилищните документи бяха смесени с търговските, а отдаваните под наем имоти — с тези за продажба. За мое нещастие имах неблагоразумието да споделя откритието си.

— Най-добре да ги подредиш, Зоуи — каза ми Греъм и така, вместо да записвам часове за огледи на имоти, стоях в проветривия коридор пред офиса на шефа си и съжалявах, че си бях отворила устата. „Халоу и Рийд“ не е лошо работно място. Преди се занимавах със счетоводните книги веднъж седмично, но тогава офисмениджърката излезе в майчинство и Греъм ме помоли да поема задълженията й на пълен работен ден. Бях счетоводителка, не лична асистентка, но парите бяха добри, а и бях изгубила няколко клиенти от частната си практика, затова реших да не пропускам тази възможност. Три години по-късно още съм тук.

Забелязвам, че наближаваме Канада Уотър, вагонът се е поизпразнил и единствените, които стоят прави, го правят по собствено желание. Мъжът до мен така си е разкрачил краката, че се налага да се извия на една страна. Поглеждам към пътниците срещу мен и виждам, че двама други мъже са заели същата поза. Съзнателно ли го правят? Или това е някаква вродена нужда да се правят на по-важни от останалите? Жената точно пред мен премества пазарската си чанта и чувам несъмнено звън от бутилка вино. Надявам се Саймън да се е сетил да сложи една в хладилника: седмицата беше дълга и точно сега единственото, което искам, е да се свия на дивана и да гледам телевизия.

Преглеждам няколко страници от „Лондон Газет“, където някакъв бивш финалист от „Х Фактор“ се оплаква от времето на славата, а след него се натъквам на дебат за законите за защита на личните данни. Чета, без да осмислям прочетеното: гледам снимките и заглавията, просто за да правя нещо. Не си спомням кога за последно прочетох цял вестник или изгледах цяла новинарска емисия. Винаги улавям части по „Скай Нюз“, докато закусвам или чета заглавията през нечие рамо, докато пътувам за работа.

Влакът спира между Сиденхам и Кристъл Палас. Чувам раздразнена въздишка от предната част на вагона, но не вдигам очи, за да разбера чия е. Вече е тъмно и когато поглеждам през прозореца, виждам собственото ми лице да ме наблюдава оттам; по-бледо е дори от истинското и е разкривено от дъжда навън. Свалям си очилата и потривам вдлъбнатините, които са оставили от двете страни на носа ми. Изслушвам някакво пращящо от високоговорител съобщение, което е така приглушено и с толкова тежък акцент, че не мога да разбера за какво става въпрос. Може да е всичко — от сигнал за повреда до труп на релсите.

Надявам се да не е труп. Мисля си за чашата с вино и как Саймън масажира краката ми на дивана, след което ме обзема чувство на вина, че първата ми мисъл е за собственото ми удобство, а не за отчаяната постъпка на някаква бедна суицидна душа. Сигурна съм, че не е труп. Труповете са за понеделнишките сутрини, а не за петъчните вечери, когато работата е на блажените три дни отстояние.

Разнася се някакво скрибуцане и настъпва тишина. Каквато и да е причината за забавянето, явно ще отнеме известно време.

— Това не е на добре — казва мъжът до мен.

— Хмм — отвръщам уклончиво. Продължавам да отгръщам страниците на вестника си, но спортът не ме интересува, а след него са предимно реклами и театрални ревюта. С това темпо няма да се прибера у дома по-рано от седем, ще се наложи да хапнем нещо леко, вместо печеното пиле, което планирах. Саймън готви през седмицата, а аз поемам петъчните вечери и уикендите. Той би се заел и с тазвечерните ми задължения, ако го помоля, но не бих го направила. Не мога да го карам да готви за нас — за моите деца — всяка вечер. Може би ще взема нещо готово.

Пропускам раздела за бизнес и поглеждам кръстословицата, но нямам химикал в себе си. Затова започвам да чета обявите, като си мисля, че мога да намеря работа на Кейти — или пък за мен, макар да знам, че никога няма да напусна „Халоу и Рийд“. Заплащането е добро, знам какво правя, а и ако не беше шефът ми, всичко щеше да е перфектно. Клиентите са приятни, поне в повечето случаи. Обикновено са новосъздадени фирми, които си търсят офиси, или проспериращи бизнесмени, готови за по-голям ръст. Не се занимаваме много с жилищни имоти, но апартаментите над работилниците и магазините стават за първо жилище или за хора, които си търсят нещо по-малко. Често попадам и на наскоро разведени. Понякога, ако съм в подходящото настроение, им казвам, че знам какво преживяват.

— Накрая наредиха ли се нещата? — винаги питат жените.

— Това беше най-умното нещо, което някога съм правила — отвръщам поверително. Точно тези думи искат да чуят.

Не намирам никакви предложения за работа за деветнадесетгодишна кандидат-актриса, но прегъвам ъгъла на страницата, на която има обява за офисмениджър. Няма лошо да съм наясно с предлагането. За момент си представям как влизам в офиса на Греъм Халоу, подавам му оставката си и му казвам, че не съм съгласна да ми говори като на някакъв боклук върху подметката на обувката му. След това поглеждам към заплатата под позицията за офисмениджър и си спомням колко дълго време се борех със зъби и нокти, докато стигна до пост, от който в действителност мога да се прехранвам. По-добре да си остана при дявола, когото познавам, нали така казваха хората?

Последните страници на „Лондон Газет“ са пълни с искове за обезщетения и финанси. Преднамерено пропускам рекламите за кредити — при тези лихвени проценти човек трябва да е луд или отчаян, за да вземе такъв — и поглеждам в долната част на страницата, където се намират обявите за запознанства.

Омъжена жена си търси дискретна връзка.

Пиши на ЕЙНДЖЪЛ на 69998 за снимки.

Бърча нос по-скоро на прекалено високата цена на дума за обявите, отколкото на предлаганите услуги. Коя съм аз, че да съдя какво правят другите хора? Тъкмо да отгърна страницата, примирена, че новината за вчерашния футболен мач е най-интересна от цялото съдържание, когато виждам обявата под тази на Ейнджъл.

За секунда решавам, че очите ми са много изморени: премигвам, но нищо не се променя.

Толкова съм погълната от онова, което виждам, че не забелязвам как влакът потегля отново. Прави го внезапно и рязко ме запраща на една страна, а аз автоматично протягам ръка и я опирам в бедрото на съседа си.

— Извинете!

— Няма проблем… не се тревожете. — Мъжът се усмихва и аз се насилвам да му отвърна по същия начин. Сърцето ми препуска и отново поглеждам обявата. Тя съдържа същото предупреждение за телефонните такси като другите подобни обявления и номер, който започва с 0809. Уеб адресът е www.findtheone.com. Интересът ми е привлечен от снимката. Косата е много къса, но личи, че е руса, вижда се и презрамката на бюстие. По-възрастна е от повечето мацки, които си развяват прелестите, но от подобна пикселизирана фотография е трудно да се прецени реалната й възраст.

Макар че знам точно на колко години е. На 40.

Защото жената от обявата съм аз.