Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (9)

9

3 юни

Ако преди седмица някой ме беше попитал какво би ме накарало да се почувствам по-добре, бих казала следните три неща: 1) да науча как са татко, Лиза и бебето; 2) да срещна момче на моята възраст; 3) течаща вода.

Сега имам и трите. Предполагам, че трябва да се чувствам по-добре.

Татко и Мат пуснаха отново водата, което, с десет души и бебе в къщата, си е нещо много хубаво. Всичкият този сняг и дъжд най-накрая ни се отплатиха и звукът от казанчето в тоалетната е истинска музика за ушите ни.

Гейбриъл не е точно бебето Рейчъл, но в последно време като че ли пищи по-малко. Мама сподели, че и Джон имал много колики, но аз не помня това. Чарли се справя чудесно с най-малкия ми брат. Струва ми се, че Гейбриъл не плаче само когато го кърмят и когато Чарли му пее приспивни песнички.

Алекс може и да не е тийнейджърът на мечтите ми, но все пак е тийнейджър. Той е на осемнайсет години и ако всичко беше нормално, щеше да завършва гимназията и да се готви да влезе в „Джорджтаун“. Джули казала това на Джон, който казал на мама, която казала на Мат, който каза на мен.

Макар Алекс да не е момчето на мечтите ми, Джули определено е момичето на мечтите на Джон. Или просто брат ми е толкова жаден за някого на неговата възраст, колкото съм и аз. Той и Джули винаги сядат един до друг и си говорят, дори играят на шах. Изглежда, Алекс одобрява Джон, а мама харесва Джули. Определено мама одобрява Алекс, който става всеки път, когато майка ми се появи в стаята, и казва „моля“ и „благодаря“, и „мога ли да ти помогна“. Той е мечтата на мама за тийнейджър.

С всичкото това щастие наоколо, човек може да си помисли, че и аз съм щастлива. Или най-малкото, че няма да съм толкова обсебена от мисълта докога ще ни стигне рибата.

Само дето всички сме. Никой не го казва на глас, защото ще е грубо. Днес, вместо риба и четвърт консерва зеленчуци за всеки (освен Лиза, която получава двойни порции от всичко), ядохме риба и лъжичка зеленчуци.

Невероятно е. Никога не съм харесвала червено зеле, но сега, когато получавам само по хапка от него, е единственото нещо, за което мога да мисля. Колко е приятно. Колко е вкусно. Колко различно е от рибата.

Съвсем скоро и нея няма да я има.

Чарли яде най-малко от всички ни и честно казано, си мислех, че се промъква в гаража и краде карагьоз, докато не ни сподели историята си.

— Преди тежах сто и седемдесет килограма — започна да ни разказва над четвърт лъжица червено зеле. — На двайсет и трети май трябваше да се подложа на операция за намаляване на теглото. Вместо това бях подложен на гладна диета, в която бяха включени много ходене и каране на колело. — Мъжът се засмя. — Сега се намирам в най-добрата си форма.

— Всяко зло за добро — каза Сил и всички се вторачихме в нея. — Баба ми постоянно повтаряше това — продължи съпругата на брат ми.

Всички се разсмяхме и започнахме да изричаме клишета, които някога означаваха нещо. Рано пиле рано пее. Голяма риба в малко езеро.

Най-доброто беше: половин хляб е по-добре от никакъв хляб. Помислих си, че никога няма да спрем да се смеем, след като татко каза това.

Тогава Гейбриъл нададе вой и Лиза го накърми за осемдесет и седми път през този ден, а всички ние притихнахме.

— Мислех си — започна татко, — че е чудесно да стоим тук, и, Лора, представа си нямаш колко сме ти благодарни, но тази къща не е предназначена за десет души.

— Всички сме наясно с това — съгласи се мама.

— Двамата с Джули няма да останем още дълго — съобщи Алекс. — Нямаше да останем и толкова, но тя се нуждае от почивка.

— Ти също — намеси се Джули. — Ти си онзи, който припадна миналата седмица.

— Джули — сопна се Алекс.

— Всички имаме нужда от почивка — каза Чарли. — Лора, ти… всички вие спасихте живота ни.

— Алекс и Джули ще тръгнат по своя път — обясни татко. — Но сега, след като си върнах децата, включително и Сил, за която дори не знаех преди това, нямам никакво намерение да ви изоставям.

Забавно е колко облекчена се почувствах, когато баща ми изрече тези думи. Опитвах се да не мисля, че може да си тръгне отново. Макар да знаех, че той, Лиза и Гейбриъл са живи, щеше да е ужасно, ако не бяха до мен.

— Проблемът е, че не знаем дали ще ви дадат храна — каза Мат. — Доста убеждаване беше, докато дадоха на Сил.

Татко кимна.

— И аз се притеснявам от това. Не можем да продължаваме да ядем от вашата и не сме сигурни дали ще получим такава.

— Но ти си ни баща — намесих се аз. — Това трябва да се брои.

— Може и така да е — съгласи се татко. — Но пак остават Лиза, Чарли, Алекс и Джули, които ще имат нужда да се хранят по времето на престоя си тук. Имам идея, която може да реши доста проблеми.

— Сподели я — насърчи го мама.

— Къщата на госпожа Несбит е празна — започна татко. — Ако синът й се върне, семейството му има право да получава храна. Как му беше името?

— Боби — отговори майка ми. — Живееше в Сан Диего. Госпожа Несбит така и не успя да се свърже… — Мама не довърши изречението. Често се случва. Някои изречения няма нужда да бъдат довършвани.

— В такъв случай никой не знае дали е жив — каза татко. — Ще отида в града в понеделник и ще кажа, че съм Боб Несбит, че съм дошъл тук със семейството ми, за да видим как е мама, и че ще се преместим в къщата й. Което, така или иначе, ще направим, за да не ви се пречкаме в краката. Дошли сме аз и съпругата ми, как й беше името на нея?

— Сали — отвърна мама.

— Аз, Сали и двете ни деца, Алекс и Джули, заедно с бебето и шурея ми Чарли. Кой може да каже, че това е лъжа?

— Защо да ви вярват? — попита Мат. — Аз отидох, за да гарантирам за Сил.

— В такъв случай ще взема един от вас с мен — каза татко. — Миранда? Какво мислиш за това да дойдеш с мен и да се закълнеш, че съм Боб Несбит?

— Хал, не съм отгледала децата си, за да лъжат — намеси се мама.

— Не си — съгласи се баща ми, — но също така не си ги отгледала, за да гладуват.

— Нямам нищо против — отвърнах аз, защото не исках мама и татко да се карат. — Щом на Сил дадоха храна, не виждам причина да не дадат на татко. А и ще е чудесно всички да се нанесат в къщата на госпожа Несбит.

— Има печка на дърва в кухнята — съобщи Мат. — Ще се нуждаете от дърва. И отоплителни уреди.

— Можем да потърсим такива — казах аз. — Както и тоалетна хартия, и всичко необходимо. О, мамо, ще е чудесно, ако татко живее там.

— Къде е къщата на госпожа Несбит? — попита Алекс, попита и Джули. — Коя е госпожа Несбит? — отново попитаха по едно и също време двамата.

Това ни накара да се засмеем.

— Най-близката ни съседка — отвърна Мат. — Къщата й се намира надолу по пътя. Не можете да я видите от тук, но има път през гората, който използваме.

— В такъв случай съгласни ли сме? — попита татко, макар да не беше точно въпрос. — Миранда и аз ще отидем до града в понеделник, за да видим дали ще ни дадат храна. Ще прекараме следващите няколко дни тук, докато подготвим къщата на Несбит. Може би ако получим храна, ще успеем да убедим Алекс и Джули да останат малко повече.

— Моля те, Алекс — настоя Джули.

— Ще видим — отвърна брат й.

Джули се усмихна и изведнъж осъзнах защо Джон я харесва толкова много. Усмивката й те караше да забравиш всичко, което се беше случило през изминалата година.

— Не губим нищо, ако опитаме — каза мама. — Ако Миранда е съгласна.

— Съгласна съм — отвърнах аз и се усмихнах, макар да бях сигурна, че усмивката ми не накара никого да забрави каквото и да било.

 

 

4 юни

Стоях в стаята ми и се чудех кое ще бъде най-безопасното място, на което да скрия моите дневници, когато чух почукване на вратата и Алекс изрече тихо:

— Миранда?

Макар да не бях вадила нищо и дневниците ми да бяха скрити, на мига реших, че трябва да им намеря по-добро скривалище. Това се случи точно след като се стреснах от гласа на момчето.

— Аха — отговорих аз, което не прозвуча толкова приятелски, колкото исках. — Имам предвид, здрасти, Алекс. Какво искаш?

Момчето стоеше на прага на вратата, докато не му направих знак да влезе.

— Надявам се да не те притеснявам — каза той. — Чудех се дали нямаш някакви дрехи, които Джули може да заеме. Само за времето, докато сме тук.

— О, разбира се — отвърнах аз. — Джули е по-малка от мен, но можем да измислим нещо. — Сил вече беше взела половината ми гардероб. Джули можеше да получи останалата половина.

— Благодаря ти — каза момчето. — Това значи много за нея.

— Искаш ли да попитам Мат дали ще ти заеме някои от неговите дрехи? — предложих аз. Защо да съм единственото голо човешко същество в къщата?

— Би било чудесно, благодаря ти — отвърна Алекс. — Само за няколко дни, докато Джули се възстанови.

— Не се притеснявай — казах аз. — Ще видя какво ще намеря.

Алекс огледа стаята ми.

— Имаш много книги — забеляза той.

— Не чак толкова — отвърнах аз. — Чела съм всичките поне по три пъти.

— Така ми липсва четенето — призна си младежът и взе от рафта „Гордост и предразсъдъци“. — Липсва ми ученето на безполезни неща. Латински. Висша математика.

— На мен ми липсват приятелите — отбелязах аз. — Приятелите. Семейството. Храната. Всичко това. — Усмихнах се, но Алекс не го стори.

— На мен ми липсва домът — заяви той. — И чувството в читалнята на библиотеката. Все едно нищо друго няма значение освен книгата, която четеш в момента. — Младежът върна „Гордост и предразсъдъци“ на рафта. — Липсва ми гордостта. Грехът на гордостта.

— Не мисля, че е грях да си горд — казах аз и погледнах към купите, които бях спечелила от фигурното си пързаляне. — Не и ако си работил достатъчно усърдно, за да постигнеш целите си.

Алекс поклати глава.

— Не ме разбираш — отвърна той. — При теб е различно. Ти се грижиш къщата ти да е чиста и се гордееш, че е такава. Нямах предвид това.

Подразних се от намека на Алекс, че единственото постижение в живота ми е било във войната срещу прахта.

— Гордея се от много неща — възразих аз. — Едно от тях е как семейството ми се справи с всичко. Как се борихме, за да останем живи. Да запазим надеждите си живи. Доста се гордея от това. Мислиш ли, че това е грях?

— Не, разбира се, че не е — отвърна Алекс. — Но не говоря за такава гордост.

— Оу — учудих се аз. — Имаш предвид суетата. Да се гордееш от това, че си красив и богат.

— Нито пък това — не се съгласи младежът.

— Тогава какво е? — попитах аз.

Алекс погледна навън през прозореца ми, към неизменно сивия пейзаж.

— Добре — започна той. — Може би ще ме разбереш по-добре, ако ти разкажа за буркана за монети. Налагаше се да си купуваме училищните униформи, затова майка ми имаше буркан за монети. Всеки ден изпразвахме джобовете си и ако в тях имаше някакви монети, ги пускахме в буркана. Един ден майка ми хвана баща ми да взема от тези монети. Нямаше пари за бира. Тя полудя. Това беше най-лошият скандал, който някога бяха правили. Майка ми имаше планове за нас. Всеки цент, който спестявахме, беше важен за нея. — Алекс млъкна за миг. — Баща ми взе буркана и го хвърли в средата на стаята. Монетите се разлетяха навсякъде. Майка ми падна на колене, за да ги събере, но брат ми, Карлос, ме блъсна на пода. Вината била моя, каза ми той. Аз съм бил онзи, заради когото се карали.

— Сигурно е било ужасно — отбелязах аз. Дори в най-лошите си свади, мама и татко винаги ни бяха убеждавали, че вината не е наша.

— Заклех се никога вече да не изпитвам срам — продължи Алекс. — Срамувах се не заради това, че родителите ми се караха и аз бях причината. Срамувах се, че мама лазеше по пода и събираше монети, за да ни купи дрехи, които другите деца приемаха за даденост. На следващия ден си намерих работа. Работех, когато можех. Най-накрая започнах постоянно в една пицария. Плащах си сам униформите и учебниците. Дойде краят на буркана за монети. Майка ми намери друг начин, за да купи униформите на сестра ми. Чувствах се горд. Горд, че бях умен. Горд, че хората ме забелязваха и ме уважаваха. Горд, че бях амбициозен. Горд, че бях прекалено добър, за да не свърша като родителите ми. А сега моля за чисти дрехи за сестра ми. Моля за всяка хапка храна, която получаваме.

— Тук не е нужно да молиш — уверих го аз. — Щастливи сме, че можем да споделяме.

— Никой не е щастлив от това.

Алекс погледна надолу или аз погледнах нагоре. Не знам как се случи, но погледите ни се срещнаха и за момент се потопих в душата му. Можех да видя всичко там, дълбините на неговата мъка, гнева му, отчаянието.

Аз също изпитвам мъка, гняв и отчаяние. Не мисля, че е останал човек на земята, който да не изпитва подобни чувства. Понякога чувствам как мъката, гневът и отчаянието ме изгарят отвътре, както някога слънцето пареше през горещ юлски ден.

Моите чувства не бяха нищо в сравнение с онова, което усетих в Алекс. Мъката му, гневът му и отчаянието му бяха като хиляди слънца, като галактика от слънца. Изпитах физическа болка, докато го гледах в очите, но не можех да ги отместя. Той първи извърна глава и се извини, или може би ми благодари. Мисля, че за Алекс двете неща означават едно и също.

Младежът излетя от стаята и ме остави да се взирам в рафта с книгите и да разсъждавам над греха на гордостта и греха на предразсъдъците, и всички останали грехове, които бях оставила зад себе си.

 

 

5 юни

Татко и аз тръгнахме с колелата към града, за да разговаряме с господин Дануърт. Не помня някога да съм виждала баща ми на велосипед, макар да си спомням деня, в който му се похвалих, че вече мога да карам.

Смятах, че ще е страхотно да прекарам известно време насаме с него. Нямахме подобна възможност, откакто се беше върнал, а имаше толкова много неща, които исках да му кажа, и толкова много, които исках той да ми каже. Но времето беше ужасно. Не валеше, но беше студено и леден вятър брулеше лицата ни. Мартенско време през юни.

Може би беше по-добре, че не успяхме да проведем подобен баща-дъщеря разговор, защото когато стигнахме в кметството, за да вземем нашата храна и да говорим с господин Дануърт, татко беше влязъл в ролята на Боб Несбит.

— Съпругата ми и аз не знаехме какво да очакваме — заговори баща ми, след като се представи. — Разбира се, не бяхме се чували с мама, но надеждата ни не беше умряла. Все пак е пълно чудо, че още сме живи. Домът ни в Сан Диего го няма, но отидохме при брата на Сали — Чарли — когато всичко се случи. Той живееше в Сюзънвил. Ако не беше мама, щяхме да останем там. Тревожех се, че живее сама и само Лора Еванс и децата й се грижат за нея. В крайна сметка убедих съпругата ми и Чарли, че трябва да се насочим на изток, и това се оказа, че е поредното чудо, тъй като се отдалечихме от обхвата на вулканите, когато започнаха да изригват. На Коледа се случи третото чудо, когато се роди синът ни Гейбриъл.

— Колко души казахте, че е семейството ви? — попита господин Дануърт. Според мен това беше добър знак.

— Петима, без да включваме Гейбриъл — отвърна татко. — Сали се нуждае от допълнително храна, тъй като кърми. Иначе сме аз, съпругата ми, двете ни по-големи деца, Алекс и Джули, и братът на Сали, Чарли. Алекс и Джули са чудесни деца, най-добрите, за които може да мечтае един баща. Алекс е толкова умен. Когато всичко това приключи, ще отиде в колеж. Джули е втора майка на бебето. Всеки ден благодаря на Бога, че ме е благословил с тях.

Почувствах се много странно да чуя подобни думи от устата на татко. Не, това е лъжа. Не се почувствах странно. Догади ми се. Не защото трябваше да стоя там и да кимам, сякаш всичко е истина, а защото някак си всичко изречено от него беше вярно. Баща ми може и да познаваше Алекс и Джули само от два месеца, но между тях съществуваше връзка, която я няма вече между нас. Можеш да я усетиш в начина, по който ги гледа, по който попива всичко, което каже Алекс, и в усмивките, с които дарява Джули. Така се отнася и с Чарли. Все едно са членове на някакво тайно общество, до което никой друг няма достъп.

Когато господин Дануърт ме попита дали всичко, което татко казва, е истина, отвърнах „да“, и определено не излъгах. Не можех да обясня на мама защо е така, нито на някой друг. Джон също нямаше да ме разбере, само може би Мат би схванал какво имам предвид.

— Предполагам, че наистина ви се полага храна — заключи господин Дануърт. — Разбира се, до следващия понеделник не можем да ви дадем нищо, така че трябва да се оправяте сами дотогава. Също така не мога да гарантирам, че шуреят ви ще получи нещо или пък че за съпругата ви ще има допълнително. Онова, което даваме, идва от всички останали. Не можем да се обадим на правителството и да им кажем, че имаме петима нови съграждани, на които да пратят допълнително храна.

— Направете каквото можете — каза татко. — Ще сме ви много благодарни.

— Ще поделяме всичко — каза господин Дануърт, ненужна реплика, която щеше да се впише чудесно онази вечер. — Ще се оправите ли още една седмица?

— Ще се наложи — отвърна баща ми. — Знаете как е. Свикнахме да сме гладни. Докато за съпругата ми има достатъчно, ще се справим.

— Бебе — изрече господин Дануърт. — Това наистина е чудо.

Татко се ухили.

— Ще ми се да имах снимки — каза той. — Миранда, Гейбриъл не е ли най-прекрасното бебе, което си виждала?

Тъкмо щях да кажа: „Да, татко“, но се усетих навреме и вместо това изрекох: „Да, така е“. Баща ми разбра какъв гаф щях да направя, но господин Дануърт не забеляза.

— Знаете ли какво, аз и съпругата ми… ами имаме малко заделена храна. Ще ви дам моята торба, за да може жена ви да изкара тази седмица. Бебе. Струва си човек да гладува за подобно нещо.

— Благодаря ви — каза татко. — Не знаете какво означава това за нас.

— Може би ще намина някой ден, за да видя малкия Гейбриъл.

— Когато ви е удобно — покани го баща ми. — За нас ще е чест.

Двамата с татко поговорихме малко на път за вкъщи. Имахме тази възможност, защото вятърът духаше в гърбовете ни. Не че бях в особено настроение за това — макар да се чувствах облекчена, че Лиза получи торба с храна. Ако не друго, поне ние не трябваше да се отказваме от голяма част от нашата.

— Когато Лиза роди в евакуационния лагер, хората постоянно правеха така — разказа ми татко. — Не само Чарли. Много други. Разполагахме с толкова малко, но много носеха каквото имат на Лиза. Непознати, които бяха чули за бебето. За тях беше изключително важно тя и Гейбриъл да оцелеят.

— Ако се беше родило момиче, как щяхте да го кръстите? — попитах аз.

— Абигейл — отвърна татко. — Абигейл Хоуп Еванс.

Това попари всичките ми фантазии за бебето Рейчъл.

— Един ден и ти ще имаш деца — каза баща ми. — Както и Джули, и Сил. С помощта на Бог, може и да доживея до този ден.

— Може би ще имаме някога — отвърнах аз. В интерес на истината, когато прекарваш цялото си време в мислене за следващото хранене и в копнеж баща ти да те обича толкова, колкото обича двама непознати, и в опити да заобичаш малкото си братче, независимо от това, че единственото, което прави, е да пищи, е трудно да желаеш свое собствено бебе.

Може би някой ден.

А може би не.

 

 

6 юни

За втори път тази седмица някой позвъни на вратата.

За разлика от първия сега всичко беше различно. Татко, Мат, Алекс и Чарли бяха навън и сечаха дърва. Джон и Джули стояха в единия край на слънчевата стая. Момичето учеше брат ми на испански, който имаше огромно желание да го усвои през последните два дни. Сил беше горе, а мама и Лиза стояха с кръстосани крака на матраците и обсъждаха каква храна могат да отнесат в къщата на госпожа Несбит. Гейбриъл лежеше в креватчето си и се оглеждаше наоколо. Аз чистех обстойно кухнята, което е доста по-лесно, когато имаш течаща вода, па макар и тази вода да е сива.

Погледнах през прозореца и видях господин Дануърт да стои на задната врата. Намирах се най-далеч от него, но бях единствената изправена, така че отидох да му отворя.

— Помислих си, че няма да е зле да намина да видя бебето — каза той, което реално означаваше „Реших да намина, за да проверя дали наистина има бебе, на което дадох храната си за една седмица“.

— Ето го и него — посочих към креватчето на най-малкия ми брат, което всъщност беше едно от чекмеджетата на мама. — Гейбриъл, запознай се с господин Дануърт. Той е отговорен за храната на майка ти.

— Уха — възкликна гостът ни и се наведе, за да разгледа братчето ми. — Какво голямо момче си. Голям побойник си, нали? — Мъжът се обърна и видя Лиза. — Вие трябва да сте Сали Несбит.

Съпругата на татко се усмихна.

— Не е ли красив? — попита тя. — Моето коледно чудо.

— Съпругът ви спомена, че е роден на Коледа — отвърна господин Дануърт. — Сигурно сте преживели много оттогава.

— Всички преживяха — каза Лиза. — Но в крайна сметка имаме Гейбриъл.

— Съвсем скоро ще започне да пълзи. Ще започне да изучава света.

Съпругата на татко кимна.

— Той ще направи света едно по-добро място — съгласи се тя. — Не само за мен, но и за всички нас. Роди се с причина, сигурна съм в това.

— Въобще не се съмнявам — отвърна господин Дануърт и огледа домашните ни условия. — Здравей, Лора — поздрави гостът ни мама. — Здрасти, Джон. Радвам се да те видя. Коя е приятелката ти, Джон?

— Аз съм Джули — представи се момичето. Подвоуми се за миг, но май само аз забелязах това. — Татко, Алекс и чичо Чарли са навън — сподели тя. — Заедно с Мат. Ако искате да говорите с тях.

— Ще ги поздравя, когато си тръгвам — съобщи господин Дануърт. — Не мога да повярвам, че имате бебе. Боб и Миранда ми казаха за него, но преди да го видя със собствените си очи… ами, честно казано, не го вярвах. Бебе, тук в Хауъл. Това ти дава надежда.

— Искате ли да го подържите? — попита Лиза. — Гейбриъл е свикнал с непознати. Няма да има нищо против.

— Може ли? — Господин Дануърт се наведе и вдигна бебето. Когато аз правех това, братчето ми надаваше вой, но сега се усмихна на госта ни и се опита да му свали очилата, за да си поиграе с тях.

Мама, Джули и Лиза сияеха от щастие, все едно Гейбриъл беше върнал Луната на мястото й. Дори Джон се беше ухилил.

— Ти си голям мъж, нали — говореше му господин Дануърт. — Знаете ли, може би държа в ръцете си президента на Съединените щати. Въобще няма да се учудя, ако наистина е така.

В знак на съгласие Гейбриъл издаде бълбукащ звук и всички се засмяха. По-точно всички без мен.

Защото за първи път се замислих за бъдещето на малкото ми братче. Щом него го имаше, навярно съществуваха и други бебета. Колко от тях щяха да оцелеят до следващата година, до следващото десетилетие? Аз бях преживяла шестнайсет хубави години и една ужасна, но за Гейбриъл, за всички Гейбриъловци целият живот щеше да е като тази моя ужасна година. Само дето аз имах за утеха хубавите си времена. Какво щяха да имат те?

Най-накрая разбрах защо мама е готова да даде всичко за бебето на бившия си съпруг. Гейбриъл не е само бебето на татко. Той е бъдещето на баща ми, бъдещето на Лиза. Той е бъдещето на всички ни, дори и на господин Дануърт. Всеки ден Гейбриъл живее и расте, става по-силен и това е истинско чудо.

Стоях там и колкото и глупаво да изглеждаше, сълзите рукнаха по лицето ми. Джули дойде при мен и ме прегърна.

— Всичко е наред — каза ми тя. — И ти можеш да го обичаш.