Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (7)

7

22 май

Мат и Сил се върнаха от града и Мат беше в доста по-добро настроение. Не беше лесно да се кара колело в снега, но на него не му пукаше.

— Кметът беше там и извърши церемонията — обяви брат ми и размаха брачното свидетелство. — Сил и аз вече сме женени според великия щат Пенсилвания.

— Трябваше да дойдете с нас — каза булката. — Всички вие.

— Може би следващия път — отвърна мама.

— Погледнете — рече Мат. — Пет торби с храна!

Погледнах. Погледнах още по-сериозно, когато с мама отнесохме храната. Имаше няколко консерви повече от миналата седмица, но си мисля, че господин Дануърт просто беше сложил нормалната ни дажба в пет торби вместо в четири.

Мама взе решение, тъй като рибата беше изчистена и осолена и вече беше вмирисала гаража, че трябва да я ядем само два пъти седмично, и то по два карагьоза за петима ни. Радвам се, макар да знам, че го прави, защото се страхува какво може да се случи, когато привърши и когато вече не получаваме консерви от града.

Какво щеше да стане с нас тогава? Къде щяхме да отидем? Дали Мат и Сил щяха да си тръгнат? Щях ли да видя брат ми отново?

Знам, че трябва да съм щастлива, но всъщност най-много се страхувам да не изгубя Мат завинаги.

 

 

23 май

— Хортън храни ли се миналата седмица? — попита Джон. — Докато ме нямаше?

— Съвсем малко — отвърнах аз.

— Не яде много — констатира по-малкият ми брат.

— Котките ядат малко през пролетта. Хортън винаги отслабва след зимата.

— Да, но наистина е измършавял — забеляза Джон.

Знам, че е прав, но нищо не можем да направим. Щом Хортън огладнее, ще яде.

 

 

24 май

Прекарахме целия ден в подсушаване на мазето, кофа по кофа. Токът дойде за първи път от седмици насам и Мат включи помпата за мръсната вода.

Мама се държеше, все едно беше Коледа и Нова година наведнъж. Изненадах се, че не започна да пее.

 

 

25 май

Мат и Джон отново се заеха с цепенето на дърва. Това означава, че официално е дошъл краят на учебната година.

Нищо хубаво не се случи с Ромео и Жулиета.

 

 

26 май

Вече трети ден поред имаме ток. Само за няколко часа през деня и няколко часа предната вечер.

Не можем да хванем никой канал на телевизора и новините по радиото си остават лоши, но мама обяви, че трябва да започнем с пролетното почистване. Така прекарахме деня си аз, тя и Сил. Мъжете цепиха дърва. Ние, жените, чистихме с прахосмукачката и търкахме.

Мат се върна у дома изтощен, но когато видя колко е чисто навсякъде, настроението му се повдигна.

— Сил, фантастична си — каза той.

Съпругата му се труди също толкова усърдно, колкото аз и мама, но не и повече.

Понякога ми се иска да убия по-големия ми брат.

 

 

27 май

Не помня кога беше последният път, в който бях в добро настроение. Като че ли единственото, което правя, е да мрънкам, да се оплаквам и да се самосъжалявам.

Тъй като къщата беше изчистена безупречно, а Ромео и Жулиета бяха тотално мъртви, казах на мама, че отивам да претърсвам къщи. Изглежда, и тя искаше да се освободи от присъствието ми за известно време, така че не възрази.

— Аз също ще дойда — заяви Сил. Съвсем не ми беше такава идеята. — Искаш ли да дойдеш с нас, Лора?

Благодаря на бога, че мама каза „не“.

— Вижте дали няма да ми намерите нови книги за четене — каза тя вместо това.

Не исках да претърсвам къщи със Сил. Исках да прекарам известно време сама. Опитвах се да измисля тактичен начин, по който да го обясня на съпругата на брат ми, но преди да успея да го сторя, тя каза:

— Хайде да се разделим. Можем да се срещнем тук по обед.

— Как ще намериш пътя за обратно? — попитах аз. Мат щеше да ме убие, ако изпуснех Сил от поглед и тя се изгубеше завинаги.

— Никога не се губя — отвърна тя. — Ще се върна точно тук. Не се безпокой.

Спомних си как се изгубих в онзи ден, а живея тук през целия си живот. Само че Сил е възрастна омъжена жена, а аз съм малката сестричка на съпруга й. И наистина ми се искаше да прекарам известно време сама.

— Добре — казах аз. — Ще се видим тогава.

Карахме колелата си заедно до Шилър Роуд и Сил зави наляво. Аз продължих надолу по Хауъл Бридж Роуд, докато не завих надясно по Пен авеню. Имаше много хубави къщи там. Кварталът беше много приличен.

Наистина обожавам да прониквам в чужди къщи и определено се ободрявах, когато виждах как са живели по-богатите хора в Хауъл. Не че намирах кой знае какво в техните домове. Всички бяха наясно, че на Пен авеню има много хубави неща за грабене.

За щастие, намерих книги за мама, една електрическа печка и което е най-хубавото, два чифта дънки, на които още висяха етикетите с цените, с размер, в който преди никога не бих се побрала. Пробвах единия чифт и той се оказа леко хлабав (май карагьозът няма чак толкова много калории), но определено можеше да се носят. Сил тежи по-малко от мен, но предполагах, че може да носи втория чифт с колан. Със сигурност щеше да оцени новата придобивка в гардероба си.

Намерих и един ароматизатор за стая с аромат на океански бриз. Температурите бяха скочили до десет градуса по Целзий и мама беше започнала да отваря прозорците, за да проветрява къщата, но така или иначе, всичко мирише на риба. Също така открих и малко шишенце с аспирин — заедно с ароматизатора бяха най-успешните ми открития.

Балансирах кормилото на колелото ми, като сложих един чувал с плячката си от едната страна и един от другата, и се запътих към мястото на срещата. Настроението ми беше много по-добро от доста време насам. Представих си колко ще е щастлива Сил, когато види подаръка си, и как Мат щеше да оцени щедростта ми, и как мама щеше да хареса книгите, които намерих, и как Джон… Е, как Джон щеше да се окаже, че всъщност е голям фен на ароматизаторите за стая с мирис на океански бриз. Добре де, не можех да измисля кое от нещата, които носех към дома ни, можеше да накара Джон да се зарадва, освен може би аспиринът — щеше да му е от полза, когато има мускулна треска от цепенето на дърва.

Джон никога не е бил лесен за избиране на подарък.

Макар да нямаше никой наоколо в радиус от няколко километра, не започнах да пея, но за сметка на това си свирках, докато карах колелото. Харесваше ми плискащият звук, когато минех през някоя локва по пътя. Тогава осъзнах нещо важно: не беше необходимо да съм щастлива през цялото време. С всичко, което се случи, никой не трябваше да очаква да бъде щастлив. Такива моменти на щастие можеха да се появят като чифт нови дънки и човек трябваше да ги цени, защото бяха толкова редки и неочаквани.

Даже осъзнах защо Мат се е оженил за Сил десет минути след като се е запознал с нея. Защото е била рядка и неочаквана.

Разбира се, и дългата коса е спомогнала.

Свирках си „Сънувах Джини със светлокафявата коса“, песен, която научих в трети клас и която не съм чувала оттогава, когато минах през една дупка и излетях от колелото.

Приземих се в една локва с лицето напред и за момент се паникьосах напълно. Спомних си мама в мазето и кълна се, помислих си, че ще се удавя.

Онова, което ме накара да се осъзная, беше болката. Когато изпитваш подобна като тази, ти се иска да си се удавил в този един сантиметър вода.

Претърколих се настрани от локвата и раздвижих пръстите си, китките си, ръцете си, краката си, докато не установих, че не съм си счупила нищо. Дланите на ръцете ми бяха одрани, както май и коленете ми. Брадичката и челюстта ме боляха изключително много, но поне не изплюх нито един зъб. Цялата щях да съм в синьо-черни петна, но досега никой не е умирал от малко натъртвания.

Запълзях обратно към колелото ми. Беше паднало на една страна, но двата чувала бяха непокътнати. Гумите му изглеждаха наред.

В този момент осъзнах колко голям късмет бях извадила в онзи ден, когато се загубих. Какво щеше да стане, ако бях пукнала гума тогава? Намирах се на километри от нашата къща, без никаква представа къде съм. Щеше да се наложи да вървя.

Понякога си мисля, че всичко, което съм правила през изминалия месец, е да плача, но това съвсем не ме спря. Седнах до колелото, започнах да си повтарям отново и отново каква късметлийка съм и заплаках.

Този път не се наложи да използвам суитшърта си, за да си изтрия носа. Бях намерила пакет с кърпички в една от къщите, така че, когато ми дотрябва, бръкнах в един от чувалите за боклук и го намерих.

На това му се вика напредък.

Тъкмо бях на последната кърпичка от пакета, когато се появи Сил. Намирахме се на юг от уговореното място за среща, но вероятно ме беше търсила наоколо и тъй като паднах на Хауъл Бридж Роуд, не бях особено трудна за намиране.

— Изглеждаш ужасно — заяви Сил и ми помогна да се изправя.

— Минах през дупка — отвърнах аз.

Съпругата на брат ми кимна и изправи колелото ми.

— Кое ще ти е по-лесно? — попита тя. — Да караш колелото, или да вървиш?

Нямаше значение, така или иначе трябваше да се преборим с километър и половина нанагорнище.

— Какво ще кажеш просто да ме оставиш да умра?

— Лора никога няма да ми прости подобно нещо — отвърна Сил. — Искаш ли да си починеш още няколко минути?

Онова, което исках, беше напълно различен живот.

— Ще се опитам да вървя — казах аз. — Прекалено съм замаяна, за да карам колелото.

— Добре — съгласи се Сил. С дясната си ръка хвана кормилото на своето колело, а с лявата на моето и започна да ги тегли, докато аз куцуках до нея.

— Ще се оправиш — увери ме съпругата на Мат след едни от най-болезнените метри, които бях извървявала в живота си. — Нямаше да стигнеш толкова далеч, ако имаше нещо счупено.

Само защото знаех, че наистина е така, не ме правеше по-щастлива да го чуя изречено на глас.

— Помня един случай, преди месеци — започна Сил. — Точно след като въздухът стана гаден. Бандата, с която бях…

— Била си с банда? — ококорих се насреща й аз.

— Не такава банда — отвърна Сил. — Когато си на пътя, откриваш банди от хора, с които да пътуваш. Пеша, с колело, дори с камион.

— Все още има камиони? — учудих се аз. Не помня кога за последно видях подобно превозно средство.

— Разбира се, че има — отвърна Сил. — Как си мислиш, че пристига храната в Хауъл? Винаги носят провизии на градовете убежища. Не би трябвало да качват хора, но понякога го правят.

— С банда ли беше, когато срещна Мат? — попитах аз.

— Не, бях с един друг човек — отвърна Сил. — Отделихме се от останалите, защото искаше да пробва да лови риба в река Делауеър. Както и да е, това, за което искам да ти разкажа, се случи миналото лято. Бяхме в Южна Каролина, или поне така мисля. Бяхме шестима и видяхме някакъв мъж да лежи отстрани на пътя. Веднага си личеше, че кракът му е счупен. Човекът пищеше от болка.

— Направихте ли нещо? — попитах аз.

— Нямаше какво да сторим — обясни Сил. — Дори някой да успееше да намести крака му, как щяхме да го носим? Щом не можеш да се движиш с бандата, биваш зарязван. Хора умират през цялото време и когато го правят, го правят в мълчание или стенейки. Този мъж вероятно беше счупил крака си точно преди да го намерим. Щеше да лежи отстрани на пътя дни наред, докато накрая не умреше. Самият той го знаеше. Всички го знаехме. В един момент щеше да припадне от изтощение, но дотогава щеше да пищи, защото изпитваше ужасна болка и защото беше наясно, че ще умре.

— И вие го оставихте там? — учудих се аз.

— Единият от мъжете, с които бях, каза, че трябва да го избавим от мъките му — обясни Сил. — Навярно някой наистина го е сторил. Не стояхме прекалено дълго, за да разберем.

— Разказвала ли си тази история на Мат? — попитах аз.

— Не — отвърна съпругата на брат ми. — Не се бях сещала за нея от месеци. Начинът, по който беше паднало колелото ти, ме накара да се сетя за нея. Единият от мъжете, с които бях, взе колелото на мъжа и изчезна напред. Ако имаш велосипед, не се движиш с хората, които вървят.

— Мен щяха ли да ме изоставят? — попитах аз. — Имам предвид, след подобно падане като моето. След като не мога да поддържам същото темпо като останалите?

— О, естествено — отвърна Сил. — Със сигурност. Но за ден-два щеше да си намериш друга група. Постоянно има банди, с които да се движиш.

Намразих историята за мъжа със счупения крак, но някак си ми хареса идеята за всички тези групи, които скитат заедно. Когато живееш в една и съща стая с трима души от месеци насам, новите лица ти се струват много привлекателни.

Повървяхме в мълчание за известно време и аз започнах да фантазирам, че съм заедно с група от красиви мъже. В този момент се радвах, че на лицето ми винаги имаше сив слой, иначе Сил можеше да забележи, че бях почнала сериозно да се изчервявам.

Мама не беше много щастлива да ме види в това състояние, но намери малко кислородна вода и почисти раните на дланите и коленете ми. Изведнъж отново бях на шест години, паднала от колелото си.

Мама се зарадва много на книгите, а Сил на дънките. Джон не каза нищо за ароматизатора. Може би океанският бриз не беше любимият му.

 

 

28 май

Това беше най-лошата нощ от доста време насам.

От две седмици сънувам кошмари. Започнаха, когато се изгубих през онзи ден. Ужасни кошмари за могилата от трупове. В някои от тях ние бяхме част от нея, а в други бяхме двете с мама и в един момент тя изчезваше. Поглеждах към огромната купчина и знаех, че трябва да се изкатеря по нея, за да я намеря.

На два пъти сънувах, че съм в къщата на госпожа Несбит, след като почина, и търся разни неща в нея. Обръщам се и тя е там. И двата пъти се събуждах с мисълта, че съседката ни е жива, и трябваше да си напомням, че е мъртва, че точно аз претърсих къщата й, докато мъртвото й тяло беше в леглото, и смятах това за напълно нормално.

Един от кошмарите ми толкова много приличаше на филм на ужасите, че чак ми стана смешно. Госпожа Несбит и аз играехме тенис (което си е доста забавна мисъл, предвид обстоятелствата), погледнах към пейките и установих, че всички зрители са мъртви. Не познавах никого от тях. Приличаха на фантоми.

Не знаех дали бях в лошо настроение заради кошмарите, или имах кошмари, защото бях в лошо настроение. Вероятно и двете. Не спях добре в последно време и това също си оказваше влияние.

Миналата нощ беше най-лоша от всички — имах кошмар след кошмар. В един момент си помислих, че никога няма да се събудя. Чувствах се така, все едно един сън минаваше направо в следващия. Претърсвах нечия къща и когато отворих вратата на килера, от там изпадаха купища трупове. В следващия кошмар отново се намирах в същата къща, но отворих друга врата и всички мъртъвци зад нея бяха хора, които познавах. Видях мама да стои в един люлеещ се стол. Тя ми каза: „Не ме гледай така, все едно съм умряла“, само дето тя наистина беше умряла.

И тогава дойде най-лошият сън — може би най-ужасният в целия ми живот. Вървях към училище и всичко беше нормално, като едно време. Слънцето грееше и аз бях толкова щастлива, че го виждам отново. Не можех да разбера дали всичко се беше оправило, или просто никое от лошите неща не се беше случило. Нямаше значение. Слънцето грееше, а аз отивах на училище. Колкото повече се доближавах до града, толкова повече хора виждах по пътя си. Всички бяха щастливи, защото слънцето се беше завърнало отново. Всички празнувахме, защото то си беше на мястото.

В този момент някой изпищя. Погледнах към земята и там стоеше някакъв мъж с изкълчен по ужасен начин крак. Веднага разбрах, че това е човекът със счупения крак от историята на съпругата на брат ми. Тогава ми се стори, че вече не сънувам, защото си казах: „О, това е мъжът, за който ми разказа Сил“. Тогава този човек се превърна в татко и сънят стана кошмар. Въпреки това осъзнах, че мъжът не може да е някой, когото познавам, и си казах: „Все пак това няма да е поредният кошмар“.

Чувствах се така, все едно съм будна и всичко се случва наистина.

Всички, които вървяха наоколо, се спряха и някои се върнаха обратно. Бяхме десет, може би дори петнайсет. Заобиколихме човека, който още пищеше. Някой каза:

— Хайде вече да млъкваш — и го срита в крака.

Другите хора също започнаха да го ритат, както и — това е най-отвратителната част — самата аз. Помислих си: „Ако не се присъединя към тях, ще започнат да ритат мен“. Част от мен се забавляваше, чувствах се добре, защото този мъж, който символизираше всичко лошо, случило се през изминалата година, лежеше на земята безпомощен.

Колкото повече го ритахме, толкова повече пищеше човекът и толкова повече се разгорещявах.

В съня си помислих: „Нещата ще се обърнат и аз ще се окажа на мястото на мъжа“, но това не се случи. Сигурно се бях събудила преди това. Цялата треперех, когато станах. Цялото тяло ме болеше от падането, но честно казано, кракът ми беше най-зле, все едно някой ме беше ритал.

Преди време сънувах бебето Рейчъл. Смятах онези сънища за плашещи.

За първи път в живота си се надявах да няма бебе Рейчъл. Не знам какво се е случило с татко и Лиза и дали бебето въобще се е появило. Толкова е трудно да се роди подобно малко същество при настоящите обстоятелства. Може би Лиза беше пометнала или беше родила мъртво бебе. Колкото и ужасно да звучеше всичко това, навярно беше за добро.

Излязох на пръсти от слънчевата стая, минах през кухнята и отидох в банята. Миришеше на риба и на подлоги, и на ароматизатор с аромат на океански бриз. Свих се на студения под и започнах да се поклащам напред-назад. Тялото започна да ме боли още повече, но заслужавах подобно наказание заради мислите, които ме споходиха.

Мразя сънищата си. Мразя Мат за това, че доведе Сил в семейството, и мразя Сил, че ми прехвърли кошмарите си.

Мразя света, в който живеем.