Сюзан Бет Пфефър
Светът, в който живеем (16)

16

8 юли

Не спах добре миналата нощ, сънувах един и същи сън отново и отново, че съм сама в къща, която беше нашата, но не приличаше на нея. Цялата блестеше от чистота, беше нова и чак не можех да повярвам колко е красива, но всяка стая, в която влезех, беше празна. Колкото повече продължаваше сънят, толкова повече осъзнавах, че къщата е празна, защото всички са умрели и аз бях единствената останала жива.

След известно време се отказах да се опитвам да заспя.

Замислих се за изборите, които имах пред себе си. В началото ми се струваха прекалено прости. Да кажа на Алекс или да не кажа на Алекс.

След това станаха по-сложни. Можех да кажа на Алекс сега, а можех да му кажа и следващата седмица. Или можех да реша дали да му кажа, или не, следващата седмица. Или следващия месец. Или следващата година. Просто защото нямаше да му кажа сега, не означаваше, че няма да му кажа никога.

Разбира се, когато не си напълно сигурен, че ще бъдеш жив след година, отлагането на вземането на решения е същото като самото вземане на решения.

Това ме върна отново на въпроса дали да кажа на Алекс, или да не му кажа. Защото щеше да им отнеме месеци да стигнат с Джули до Тенеси, а зимата настъпваше рано сега. Някъде в края на август. Ако отложех дотогава, той пак щеше да замине, но щеше да им е много по-трудно да стигнат до там.

Въпреки всичкото ми говорене за избори, всъщност наистина нямам такива. Трябваше да кажа на Алекс за града убежище и трябваше да му го кажа веднага. Той и Джули щяха да останат до понеделник. Два дни от днес.

Така или иначе, бяха останали повече дни, отколкото възнамеряваше Алекс. Ако метохът беше отворен, вече щеше да е минала цяла седмица без тях. Фантазията ми любимият ми да остане с мен беше точно това — фантазия. Той беше направил сделка с Бог. Джули да отиде в метоха, а той в манастир. Какво оставаше за Миранда? Миранда беше просто една мечта.

Смятах да му кажа. Да му разпиша пътния лист.

Нищо не трае достатъчно дълго, освен страха, глада и мрака. Преди пет седмици не можех да си представя какво е чувството да обичаш, наистина да обичаш, момче. Бях имала чувства. Бях имала фантазии. Но нищо подобно на онова, което изпитвах през последните пет седмици. Все едно съм си представяла цветове, които никога не съм виждала.

Пет седмици. Може би щях да живея още пет години или пет седмици, или пет дни. Щастлива съм, че получих като дар тези пет седмици, и не мога да бъда алчна за още.

Веднъж приела това, беше въпрос на време да изчакам до сутринта. Сигурна съм, че отново заспах, но сънищата не се завърнаха повече.

След закуска отидох до къщата на татко. Алекс и Джули се молеха в гостната. Смятах, че имам отговора на техните молитви, но в крайна сметка не знаех за какво се молеха.

Когато приключиха, отидох при тях.

— Трябва да говоря с теб — казах на Алекс, но една част от мен все още смяташе, че не трябва да го правя.

Той изчака да продължа.

— Навън — отбелязах аз. — Хайде да се поразходим.

Не дадох шанс на Алекс да ми зададе някакви въпроси. Ако дори за миг се подвоумях, можеше и да не му кажа онова, за което бях дошла. Не бяхме се отдалечили и на няколко метра от къщата и му подадох листовете.

— Сил каза, че има град убежище там — съобщих аз. — В университет „Секстън“.

Алекс се вторачи в страниците.

— Виждала ли го е? — попита той.

— Не — отвърнах аз. — Чула го е от някого, който е бил там, когато са го превръщали в такъв. Тя не знае къде се намира, а аз я излъгах защо искам да узная за него. Ходих до града, до библиотеката. Намерих това.

Алекс прочете статията за „Секстън“. След това ме целуна.

— Тръгваме утре — обяви той.

— Но утре е събота — възпротивих се аз. — Изчакай до вторник.

— Мразя да чакам. Ако чакаме прекалено дълго, Джули няма да се справи.

— Това е просто кашлица.

— Няма такова нещо като просто кашлица.

Прегърнах го и отново се целунахме.

— Идваш с нас — каза Алекс. Това не беше въпрос, а уверение, че ще го сторя.

— Виж, не знам — отвърнах аз.

— Не — възпротиви се той. — Налага се. Сега, когато всичко е наистина, когато Джули има къде да отиде, мога да започна да правя планове за нас.

— Аз не съм католичка. Не мога да сменя вярата си заради теб.

— Не те моля да го правиш — отвърна Алекс. — Не те обичам заради онова, в което вярваш. Обичам те въпреки онова, в което вярваш.

— Вярвам в семейството ми — обявих аз. — Както и ти.

Алекс кимна.

— Смятах, че пропуските са единственото ценно нещо, което притежавам. Но ти си по-ценна. Ще дам на Лиза два от пропуските, за нея и за Гейбриъл. Джули може да живее с тях в града убежище. Хал, аз и ти ще живеем навън. Чарли също, ако иска да дойде с нас. Имат нужда от работници, хора, които да отглеждат посеви, да чистят и да се грижат за града. Можем да се справим, Миранда.

Обмислих всичко, което ми говореше Алекс, доколкото можех да мисля, притисната в тялото му. Знаех си, че пътуването щеше да е тежко, но щеше да е още по-тежко, ако тръгнехме след месец, след година, когато храната свършеше и се наложеше да напуснем Хауъл. Тогава нямаше да имам и Алекс.

Ако си тръгнех сега, мама щеше да има Джон, Мат и Сил. Тя нямаше да се възпротиви да замина с татко. Дори да го направеше, нямаше да може да ме спре.

— Да — заявих аз. — О, Алекс, да.

 

 

9 юли

Беше лесно да кажа на Алекс, че ще тръгна с него. Съвсем друго нещо беше да кажа на мама обаче.

Знаех, че се налага да го сторя. Не можех просто да изчезна. Помолих Алекс да не казва на татко и Лиза до днес, но когато разберяха, щяха да дойдат да поговорим за плановете си.

Щеше да е още по-лошо, ако Джули кажеше на Джон, а той кажеше на мама, преди аз да съм го направила.

Само дето беше неделя и мама учтиво отказа на Сил да се присъедини за тяхната молитвена служба. Аз отказах също толкова учтиво. Двете с мама стояхме на прага на вратата и гледахме как Сил, Мат и Джон вървят към къщата на татко. Бях останала сама с майка ми. Нямах друг избор.

— Има нещо, което искам да ти кажа — започнах аз.

Видях как мама преценява колко лошо щеше да е то. Но не каза нищо, само ми направи знак да седна до нея.

— Алекс притежава някои документи — казах аз. — Три пропуска за град убежище.

— Какво означава град убежище? — попита мама.

— Безопасни градове, които продължават да функционират. Правителството ги е създало. Предполагам, че имат и ток. Болници, училища. В тях живеят важните хора. Хората с връзки.

— Как Алекс се е снабдил с пропуските? Да не би семейството му да има връзки?

— Какво значение има? — учудих се аз. — В крайна сметка ги притежава.

— Има огромно значение — сопна се мама. — Защото следващото нещо, което ще ми кажеш, е, че заминаваш с него и Джули и тримата ще бъдете добре и щастливи, и аз не бива да се тревожа, защото ще бъдете в град убежище, каквото и да означава това. Но ако Алекс е откраднал пропуските или нещо по-лошо, тогава искам да знам.

— Нямам представа как се е снабдил с тях — отвърнах аз. — Но го познавам добре. Никога не би ги откраднал.

— Добре — каза мама. — Някак си тези пропуски са му паднали от небето. Говорим за чудо. Защо не е отвел Джули там досега? Защо беше цялата тази работа с метоха, ако този прекрасен град убежище ги е очаквал?

— Не е знаел къде има такъв. Крият ги в тайна. Но аз намерих един от тях.

— И как го направи? — попита мама.

— Няма значение. Намерих го. Казах му къде е. Тримата ще заминем вдругиден. Ще прекараме животите си заедно. Мамо, той се отказва от всичко заради мен.

— Ти си тази, която се отказва от всичко. Отказваш се от дома си, от семейството си.

— Не — сопнах се аз. — Точно това не разбираш, мамо. Алекс ще даде двата пропуска на Лиза, за нея и за Гейбриъл. Ще остави Джули да живее при тях, а аз, татко и той ще се установим наблизо. От това се отказва, мамо. Тези пропуски са изключително ценни. Алекс може да ги замени за каквото се сети. Но онова, което желае, съм самата аз.

— Къде е този рай на земята? — попита мама. — Където ще живеете сред всичките тези болници и училища.

— Тенеси — отговорих аз. — Университетът „Секстън“ в Маккинли, Тенеси. Алекс казва, че със сигурност ще си намерим работа там. Не можеш да ме спреш, мамо, както не можа да спреш Мат да се влюби. Заминавам. Ще бъда с татко. Всичко ще е наред с мен.

— Не правиш всичко това, за да си с баща си — констатира майка ми. — Поне бъди честна.

— По-честна съм, отколкото ти някога си била — отвърнах аз. — Особено когато не ми позволи да замина с татко миналото лято.

— Трябваше да взема това решение вместо теб. Не беше достатъчно голяма, за да избираш сама.

— Сега обаче съм — отвърнах аз. — И вече взех своето решение.

— Баща ти знае ли?

— Алекс ще му каже днес.

— Ще се зарадва. Все пак ще има безопасно място за Лиза и за бебето. Чарли ще дойде ли с вас?

— Не знам — отвърнах аз. — Но се надявам да дойде.

— Аз също — каза мама. — Защото ще имате нужда от всичката помощ, която можете да получите, Миранда, когато всичко това се скапе. Мислиш си, че си достатъчно голяма, но не си. Нямаш никаква представа какво е любовта. Онова, което изпитваш към Алекс, е съжаление и желание, а не любов. Не и любов, каквато двама души изграждат цял един живот.

— Може би сега любовта е точно такава — отвърнах аз. — Съжаление. Желание. Може би аз съм една от щастливките, защото все още имам чувства. Не знам. Но знам, че не мога да понеса дори мисълта, че може да изгубя Алекс. Това е моят шанс, може би единственият ми шанс да обичам някого. Не мога да се тревожа какво можем да изградим за цял един живот. Имаме само днешния ден. Ако сме късметлии, ще имаме и утре.

— Какво ще стане, ако не останете в Тенеси? — попита мама. — Откъде ще разбера къде сте?

— Ще уведомим брата на Алекс. Името му е Карлос Моралес. Той е с Морската пехота, разположен е в Тексас. Алекс може да ти даде всичката необходима информация.

— Има ли нещо, което може да промени решението ти? — попита мама. — Никакви съмнения ли нямаш?

Имах хиляди съмнения, милиони съмнения.

— Обичам Алекс — отвърнах аз. — Той също ме обича. Заминавам с него.

— Но не и преди вторник. Ще се радвам, ако промениш решението си. Алекс ще те разбере, както и баща ти. Обещай ми, че докато настъпи времето да потегляш, ще обмислиш добре нещата. Обичам те, Миранда, и искам само най-доброто за теб. Помисли от какво ще се откажеш, ако заминеш. Помисли си сериозно.

— Вече съм помислила. Обещавам да помисля още. Но, мамо, ще замина. Знам от какво ще се откажа, ако го сторя. Но също така знам какво ще изгубя, ако остана.

Майка ми взе ръката ми в своята.

— Нещата не трябваше да се развият така — каза тя. — Сега трябваше да си в гимназията и бъдещето ти да е пред теб. А не да става всичко това.

— Не е трябвало да бъде така и за Алекс — отвърнах аз. — Или за Мат. Или за Джон. Трябва да се бориш за щастието си, мамо. Може и да не е било така, но сега е. Нямам намерение да се отдавам на тъгата. Не искаш това от мен, сигурна съм в това.

— Искам да те защитя — рече майка ми. — Искам да знам, че си в безопасност и си добре.

— Просто ме обичай — казах й аз. — Обичай ме и ме пусни да си тръгна.