Джон Конъли
Вълкът през зимата (52)

52

Луис и Ейнджъл не се изсипаха направо в Проспъръс. Изчакваха, планираха действията си. Бяха наели апартамент на „Истърн Промънейд“ в Портланд от името на куха фирма, принадлежаща на Луис. В „Голямата изгубена мечка“ Дейв Еванс се правеше на разсеян, докато в офиса му се провеждаха поредица срещи; накрая се примири и отиде да си върши канцеларската работа в една барака до бара. Проспъръс бе посетен от двама японски бизнесмени и съпругите им, които печелеха симпатиите на всички с учтивостта и ентусиазма си. Правеха много снимки, но какво по-нормално от това за туристи от Далечния изток? Настроението им не се развали дори когато бяха предупредени да не влизат в гробището около старата черква. Казано им бе, че теренът не бил безопасен, но било запланувано да се маркира пътека до самата черква между надгробните камъни. Може би щяла да е готова до следващото им идване в града.

И една вечер, скоро след като Ейнджъл и Луис пристигнаха в Портланд, Роналд Стрейдиър дойде в „Голямата изгубена мечка“. Той рядко посещаваше градските барове дори докато пиеше, а сега, когато бе отказал алкохола, изобщо нямаше причина да стъпва в тях. Но Ейнджъл и Луис предпочитаха да вършат работата си далеч от своето жилище: колкото по-малко хора знаеха за него, толкова по-добре. Срещата с Роналд бе уредена от Рейчъл Улф, тъй като Роналд не се сещаше за друг начин да се свърже с двамата мъже, които му трябваха. Оставил й бе съобщение в болницата, където детективът продължаваше да лежи в кома. Кратката бележка съдържаше само молбата Рейчъл да му се обади. Тя бе го виждала няколко пъти, докато живееше още в Скарбъро, така че го познаваше и знаеше за взаимното уважение между него и бившия й любовник. Когато й каза, че иска да го свърже с Ейнджъл и Луис, не започна да го разпитва, а просто им предаде неговото желание. И когато по-късно Ейнджъл му се обади, Роналд му каза само:

— Видях нещо да става в Проспъръс, нещо лошо.

И Ейнджъл разбра, че ще получат още едно късче от пъзела.

На чаша кафе в задната стаичка Роналд разказа на Ейнджъл и Луис за онова, на което бе станал свидетел: как момиче бива погълнато от земята в сянката на старата черква, докато група възрастни мъже и жени, придружени от пастор и полицай, стоят и гледат. Ако двамата му слушатели бяха изненадани от разказа му, не го показаха. Ако бяха скептични към чутото, не им личеше.

— Какво мислиш, че се е случило с нея? — попита Луис.

— Мисля, че нещо я дръпна под земята — отвърна Роналд.

— Нещо?

Роналд реши, че това е първият знак за съмнение, но явно грешеше. Спомни си, че този човек е виждал и чувал неща, по-странни дори от това.

— Не е достатъчно — продължи Луис. — Трябва ни още нещо. Не можем да действаме на сляпо.

Роналд също бе размишлявал върху това. Изровил бе от паметта си племенните легенди: за преклонението на чероките пред кедровото дърво, основаващо се на вярата, че Създателят е вселил в него душите на загиналите по време на вечната нощ; мита на индианците лакота за канотила, които живеят в дърветата; приказката на абениките за създаването на човека от кората на ясен; и историите на собственото си племе, пенобскътите, за населяващите горите малки хора микъм-уосъс, но не можа да намери в тях обяснение за онова, което беше видял. Яви му се видение на голямо дърво, което расте от горе надолу, короната без листа дълбоко под земята и дънерът проточен нагоре до корените, които помръдват и опипом си проправят път през пръстта към въздуха горе; а в сърцевината му, заобиколено от останките на мъртви момичета, имаше същество, дошло от много далече, дух, пропил се в камъните на стара черква и прекосил с тях суша и океан, преди да се оттегли в Новата земя, в която са положени основите на черквата, приемайки формата на напоено с мъзга дърво. Но онова, което занимаваше Роналд най-много, бе естеството му, защото вярваше, че хората създават боговете в същата степен, в която, ако не и по-често, боговете създават хората. Ако този стар бог съществуваше, то бе, защото имаше мъже и жени, които чрез своята вяра му позволяваха да продължава да съществува. Те го хранеха, а в замяна той хранеше тях.

Роналд извади от джоба на якето си сноп фотокопирани страници и ги сложи пред Ейнджъл и Луис. Изображенията на тях не бяха датирани, но показваха издяланите от камък глави, които можеха да се видят отвън и отвътре в черквата на „Паството на Адам преди Ева и Ева преди Адам“. Открил бе снимките, заровени в архивите на Центъра по история на Мейн, а после, без сам да го знае, бе извървял почти същия път на изследване, както и детективът, разглеждайки с удивление изградените от растителни елементи образи, срещани в черквите и катедралите на Западна Европа. Англичаните бяха нарекли тези скулптури Зеления човек, но те бяха по-стари от названието с повече от хиляда години, а духът в тях беше още по-стар. Когато на Земята са се появили първите хора, той ги е чакал сред дърветата и е приел този си образ в съзнанието им: човешко лице, изобразено от клони и листа.

— То може би изглежда така — каза Роналд.

Ейнджъл взе една от снимките. Беше зимното лице, най-мрачното и враждебното от изображенията в черквата на Проспъръс. Спомни си какво им бе казал Рос в Бруклин. Няма значение дали нещо съществува, или не. Важни са неприятностите, които причиняват онези, които вярват, че то съществува.

— Ти говореше за корени — каза той.

— Да — отвърна Роналд. — Мисля, че корен повлече момичето надолу.

— Корени и клони — каза Ейнджъл. — Дърво?

— А какво прави дървото? — попита Луис.

Ейнджъл се усмихна и отговори:

— Гори.

 

 

Убийствата в Ашвил не останаха незабелязани в Бостън, защото хората на Гарисън Прайър вървяха почти по същите следи, както Ейнджъл и Луис, макар и малко по-дискретно. Смъртта на Уилям и Зила Донд само бе потвърдила онова, което Прайър бе започнал да подозира: че нападението над детектива е поръчано от град Проспъръс. Това показваше, че решението знакът на Вярващите да бъде оставен в къщата на детектива също бе взето там, което пък означаваше, че всичките настоящи неприятности на Прайър можеха да бъдат оставени пред портите на града.

Проспъръс рядко бе причинявал безпокойства на Прайър. Това бе затворена в себе си общност и той не бе виждал причина да се меси в нейните действия, стига те да са дискретни. Сега самата му изолираност, отказът му да признае своята обвързаност със света в по-широк смисъл и възможното въздействие на решенията му върху хората извън него — и върху ангажимента на неговите покровители да го пазят на всяка цена — бяха нарушили равновесието.

Чрез своите действия Проспъръс бе направил възмездието неизбежно.

Обаждането дойде по джиесема на Ейнджъл, от телефон без идентификация. Луис имаше чувството, че би трябвало повече да се изненада, когато Ейнджъл му го подаде и чу гласа на Колекционера.

— Много впечатляващо — каза той. — Честно казано, чудех се дали Камбион не е бил прав, като е заложил всичко на тях, но явно не са били чак толкова съвършени, колкото си е мислел.

— Май убийствата на бездомници са изтъпили ножовете им — отвърна Луис.

— О, не са убивали само бездомници, но ще се съглася, че бяха дребни риби.

— Как научи за тях?

— По пътя на елиминирането. Задавах въпроси и разбрах, че Паркър е душил около Проспъръс. Възможно беше градът да не е замесен, но Камбион реши въпроса вместо мен. Той отдавна се интересува от любимците на града, съпрузите убийци.

— Можеше просто да ни го кажеш. Можеше просто да ни дадеш името на града.

— И какво щеше да му е забавното тогава? Луис, познавам те може би по-добре, отколкото сам се познаваш. Ти си педантичен в работата си. Искаш да запълниш всички неясноти. Какво ти дадоха съпрузите Донд? Проспъръс или нещо повече? Нека да отгатна — имена: дали са ти имена. Ти не би си тръгнал без тях. Прав ли съм?

Луис остави чашата портокалов сок. Тъкмо се потапяше в бизнес страниците на „Таймс“, но сега установи, че внезапно е загубил всякакъв интерес към вестника и дори към портокаловия сок.

— Едно име — призна той. — Жената ни даде едно име.

— Хейли Кониър.

— Мамка му.

— О, на нея никак няма да й бъде приятно, ако те чуе да псуваш така. Тя е богобоязлива жена. Впрочем тук „бог“ е с малко „б“.

— Интересуваш се от нея, така ли? Среща ли искаш да си уредиш?

— Много е стара.

— Моите извинения, но не мисля, че можеш да си позволиш да бъдеш толкова придирчив.

— А ти не бъди толкова тесногръд. Тя е интересна жена и Проспъръс е удивителен град. Ще ти хареса.

— В списъка ти ли е?

— О, да.

— Тогава защо не си я очистил?

— Защото не е само тя, а целият град. И то поколения от него. За да раздам правосъдие за греховете на Проспъръс, би трябвало да изровя кости отпреди векове и да ги изгоря на клада. Трябва да се подпали целият град, а това надхвърля моите възможности.

Луис разбра.

— Но не и нашите.

— Да.

— И защо трябва да унищожим цял град?

— Защото е участвал в заговора за онова, което се случи с детектива. Ако не го изтриеш от лицето на земята, ще предаде традициите си на бъдещите поколения, а тези традиции са много, много опасни. Проспъръс е гладен град.

— Значи, искаш ние да свършим мръсната работа вместо теб? Да ти го начукам.

— Недей така — каза Колекционера. — Ще ти хареса, обещавам ти. О, и обърни специално внимание на онази тяхна черква. Огънят няма да е достатъчен. Трябва да копаете много по-надълбоко и да я раздробите на късчета с нещо много по-силно.

Луис усети, че разговорът върви към края си.

— Ей, като си говорим така любезно и прочие, намери ли твоя приятел Камбион?

Колекционера се намираше в сградата на аптека „Блекторн“. Държеше в ръката си нож. По острието му имаше едва забележима следа от кръв.

— Боя се, че той, както изглежда, се е извинил и си е тръгнал, преди да успеем да се опознаем по-добре.

— Колко жалко — рече Луис.

И наистина съжаляваше.

— Да, жалко — отвърна Колекционера.

И също бе искрен.

Минаха секунди.

— Каза, че живеел тук с още някого.

— Да, грамаден мъж. Облечен в жълто. Трудно е да не го забележиш.

— И никой друг?

— Поне аз не знам за такъв.

— Хммм.

Колекционера бе вперил поглед в дрипавите останки на човешко същество, които лежаха на носилка пред него. Мъжът нямаше очи, нямаше уши, нямаше език. Повечето от пръстите на ръцете и краката му също липсваха. Шевове бележеха мястото на кастрирането му. Колекционера го бе убил като акт на милосърдие.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че може да съм открил изчезналия лекар на господин Камбион. Не забравяй да ми изпратиш пощенска картичка от Проспъръс. — И затвори.

Ейнджъл погледна Луис над разтворения „Портланд Прес Хералд“.

— Вие двамата май вече станахте първи приятели?

Луис въздъхна.

— Знаеш ли — каза той, — понякога ми се иска никога да не бях чувал името на Чарли Паркър…

 

 

Гарисън Прайър седеше в тих ъгъл на „Изабела Стюърт Гарднър Мюзиъм“ в Бостън. Можеше да наблюдава и съседната зала, затова знаеше, че не го наблюдават или подслушват. След посещението на ФБР в офиса му неговият страх от следене бе стигнал до степен на параноя. Вече не водеше деликатните разговори навън или по телефоните в офиса, особено когато говореше с Главния Крепител. Най-важните Крепители сега си разменяха номерата на чистите телефони всеки ден, но иначе се бяха върнали към примитивното, ала на практика непроследимо средство за предаване на поверителна информация, като номерата на телефоните: простия код, базиран на печатното издание на „Уолстрийт Джърнъл“: страница, колона, абзац, ред. Много от по-старите Крепители намираха този привичен способ едва ли не успокояващ и Прайър си мислеше, че някои от тях може да се застъпят за запазването му и след като ФБР се умори да преследва въображаеми нарушения на финансовите закони.

Вниманието на Бюрото беше не само досадно и притеснително, но и нещо повече от това. „Прайър Инвестмънтс“ си бяха взели поука от минали грешки и сега бяха особено стриктни в своята работа. Разбира се, фирмата беше само фасада — работеща с пълна пара и доходоносна, но все пак фасада. Истинският механизъм на Крепителите бе скрит толкова надълбоко и толкова отдавна — в утвърдени компании, банки и тръстове, в благотворителни и религиозни организации, — че беше неоткриваем. Изобщо не го вълнуваше, че ФБР и подобните им хабят енергията си за „Прайър Инвестмънтс“. Да, неприятно беше, че частният детектив от Мейн бе започнал да се интересува от „Прайър Инвестмънтс“. Беше си лош късмет, нищо повече. Но той бе говорил открито пред други хора за своите съмнения и това бе причината от ФБР да се изтърсят на прага им. Обаче нямаше да открият нищо и след време вниманието им щеше да се насочи в друга посока.

Сега, в тишината на музея, Прайър говореше по телефона с Главния Крепител.

— Кой уби съпрузите в Ашвил?

— Не знаем със сигурност — каза той, — но предполагаме, че са били любимите помощници на Паркър.

— Добре са направили, че са открили онова, което ние не успяхме.

— Бяхме на крачка. Кръвта на двамата Донд още не беше изтекла на пода в къщата им, когато научих техните имена.

— Значи, спестили са ни усилията да ги убиваме.

— Така излиза. А сега какво?

— Сега ли? Нищо.

Прайър бе изненадан.

— А Проспъръс?

— Ще оставим приятелите на Паркър да довършат, каквото са започнали. Защо да се намесваме, след като те ще свършат работата вместо нас? — Главният Крепител се засмя. — Дори няма да е нужно да им плащаме.

— А после?

— После всичко продължава постарому. Ти пак ще изкупуваш мини.

„Да, помисли си Прайър. Ще изкупувам, и още как.“