Джон Конъли
Вълкът през зимата (18)

18

На другата сутрин Шейки не се нареди на опашката за закуска в приюта. Стоеше встрани и опипваше бележката в джоба си. Тя бе забодена на дъската за съобщения на „Пребъл Стрийт“. Детективът искаше да говори с него. Запомнил бе номера, но още пазеше бележката за всеки случай. Знаеше, че годините на улицата са размътили мозъка му. Случваше се понякога да погледне часовника, да види стрелките, сочещи цифрите, и да не може да каже колко е часът. Или да влезе в магазин, където на табелките е написано ясно колко струва опаковка от шест бири или бутилка друг алкохол, да държи в ръката си сумата, необходима за плащането, и да не може да направи връзка между цената и парите, които има.

Сега, докато се спотайваше в един вход на „Къмбърланд Авеню“, Шейки продължаваше да си повтаря номера на джиесема. Мислил бе да се обади на детектива и да му каже какво бе научил, но искаше да е сигурен. Искаше да му представи солидни доказателства. Искаше да се докаже — заради самия себе си и заради Джуд, затова стоеше в сенките и наблюдаваше как бездомниците като него се събират за закуската.

Не му отне много време да открие Брайтбой. Той пристигна малко преди осем, с раницата на гърба. Острият поглед на Шейки бе привлечен от обувките му. Те бяха кафяви боти „Тимбърланд“, по-хубави от онези, които носеше обикновено. Възможно беше да ги е намерил, но от друга страна, бяха покупка от „Гудуил“, която дори малоумник като Брайтбой би побързал да направи, докато има пари в джоба си. Чифт хубави обувки могат да държат краката ти сухи и топли и да направят дните, прекарвани в обикаляне по улиците, малко по-леки. Брайтбой разменяше поздрави с хората, които познава, но повечето време стоеше сам. Той открай време бе единак, отчасти по собствен избор, но също така и защото не можеше да му се има доверие. Имаше хора, при които можеш да оставиш раницата си и да си сигурен, че ще бъде добре пазена, че съдържанието й няма да бъде преровено, а ценните неща — чорапи, бельо, десертчета, отварачка за консерви, манерка — откраднати. Брайтбой не беше от тях и често бе ял бой заради крадливостта си.

Шейки беше научил, че през последните дни Брайтбой е бил в запой, и то в тежък запой. „Моухок 190“, „Грейн Алкъхол“ и бърбън „Олд Кроу“, бутилка след бутилка. И напълно в стила си, бе отказвал да сподели съдържанието на своя портативен бюфет с напитки. Ако беше го сторил, може би нямаше да има толкова много недоволно шушукане.

Шейки не го последва в приюта, остана да го чака на улицата, гризейки вчерашен геврек. Той беше стар познайник в повечето пекарни и кафенета на града и рядко излизаше от тях, без да тикнат в ръцете му нещо за ядене. Стараеше се да разпределя равномерно дните, в които ги посещава, и вече имаше установено седмично разписание: тази пекарна в понеделник сутрин, другата във вторник, третата в сряда… Свикнали бяха да го очакват и ако пропуснеше да отиде, при следващото му появяване го отрупваха с въпроси. Какво се е случило? Болен ли е бил? Добре ли е? Шейки винаги отговаряше честно. Никога не се правеше на болен, когато не е, и никога не лъжеше. Нямаше с какво друго да се похвали и затова за него бе особено важно да запази някакво подобие на чест и достойнство.

Брайтбой излезе след час. Шейки знаеше, че се е нахранил и е използвал тоалетната. Навярно имаше в джоба си половин геврек, завит в хартиена салфетка, или филия препечен хляб за по-късно. Почака го да се отдалечи на известно разстояние и чак тогава тръгна след него. Когато Брайтбой спря пред „Конгрес Скуеър Парк“ да приказва с жената, известна като Франи, той влезе в кафенето „Старбъкс“ отсреща и седна до прозореца. С увредената си ръка и дошлото с нея леко прегърбване се чувстваше като най-нелепия шпионин в света. Слон под прикритие не би изглеждал така подозрително. Имаше късмет, че следеше Брайтбой. Брайтбой беше тъп и погълнат от себе си. Почти не се различаваше от обикновените хора по своята неспособност да забелязва какво става около него.

Портланд се променяше. Старият „Истланд Хотел“ се ремонтираше от някаква голяма верига — Шейки бе престанал да брои множеството хотели и ресторанти, които никнеха като гъби в града през последните години — а както изглежда, част от стария търговски център „Конгрес Парк“ на „Конгрес Стрийт“ и „Хай Стрийт“ също щеше да бъде продадена на новите собственици. На ъгъла на „Конгрес Парк“ някога е имало „Дънкин Донътс“, където се събираха градските бездомници, но заведението вече отдавна го нямаше. Сградите, заемали това място през годините, понякога се струваха на Шейки не по-малко преходни от хората, които се събираха тук. На това място е имало пералня, аптека „Уолгрийнс“, „Конгрес Скуеър Хотел“, а малко по-рано и къща: една от цяла редица построени на калкан дървени сгради. Сега пространството бе заето от хлътнала в средата камара тухли и бетон и няколко лехи, в които хората като Брайтбой и Франи можеха да си вършат работата.

Срещата между двамата завърши с крясъци от страна на Франи, че ще го убие, в отговор на което Брайтбой се закани така да я фрасне, че да я прати на оня свят. Шейки му пожела успех. Франи беше на улицата от десет и повече години и дори не му се мислеше какво бе изтърпяла и преживяла през това време. Говореше се, че веднъж отхапала носа на мъж, който се опитал да я изнасили. Впоследствие това се приемаше за преувеличение: не му била отхапала целия нос, твърдяха хората, които разбират от тези работи, само хрущяла под носната кост. Шейки си помисли, че това трябва да й е отнело доста време, защото в устата й нямаше повече от пет-шест зъба, за които си струва да се говори. Представи си я как държи онзи тип за ушите и глозга носа му с нащърбените си зъби. Картината го накара да потръпне.

Вървя след Брайтбой цели два часа, наблюдава го как търси монети в уличните телефони и около автоматите за таксуване на паркингите и как рови без желание в боклукчийските кофи за бутилки и кутии от безалкохолни напитки. На пресечката на „Конгрес Стрийт“ и „Диъринг Авеню“ зави по „Диъринг“ покрай дома за трезвеници на Скип Мърфи. Постоя известно време отпред, макар на Шейки да не му бе ясно защо. Там приемаха само хора, които работят на пълно работно време или студенти с някакви доходи. И най-вече приемаха само онези, които наистина искат да се поправят, а единственият шанс Брайтбой да се поправи, бе да умре. Може би познаваше някого вътре, в който случай за горкия нещастник би било най-добре да стои далече от него, защото ако някой се бе изкачил до последното ниво от дванайсетстепенната програма на „Анонимните алкохолици“, Брайтбой бе напълно способен да направи всичко по силите си, за да го смъкне на собственото си равнище. И това бе единствената причина, която би го накарала да сподели питието си с някого. Страдащият обича да има компания, а прокълнатият се нуждае от нея.

Брайтбой продължи нататък, а Шейки вървеше по петите му и накрая двамата стигнаха до скривалището, където Брайтбой държеше нещата, които не можеше или не искаше да носи със себе си. Някои използваха колички за пазаруване, но те най-често бяха от хората, които опитват да спечелят нещо допълнително, като ровят в кофите. Брайтбой не беше от тях. Скрил бе всичко, което заслужава да бъде запазено, зад един склад на „Сейнт Джон Стрийт“, в храстите до контейнер за смет, който изглеждаше така, сякаш не е бил изпразван, откакто е открита пластмасата. Когато Шейки се появи иззад ъгъла, Брайтбой се беше навел над храстите и бе така погълнат от онова, което вършеше, че не чу стъпките му.

— Здрасти — каза Шейки.

Брайтбой клечеше с гръб към него. Погледна го през рамо, но не понечи да се изправи. Дясната му ръка търсеше нещо в храстите.

— Здрасти — отвърна той, докато ръката му продължаваше да шари наоколо. Шейки разбра, че е намерил каквото търси, когато на лицето му се появи усмивка. Брайтбой извади ръката си и на слънцето блесна стъкло. Опита се да се изправи, но Шейки бе далеч по-бърз от него. Някои хора може да го наричаха зад гърба му „сакатия“, но той съвсем не беше такъв. Левият му крак бе изпънат напред, десният описа широка дъга, изравни се с левия и го задмина. Върхът на ботуша му улучи Брайтбой в слепоочието. Той изкряска веднъж и се строполи настрани. Празната бутилка от „Олд Кроу“ падна от ръката му и се търкулна на земята. Шейки го ритна още веднъж за по-сигурно, а и защото искаше. Никога не бе харесвал Брайтбой. Джуд също не бе изпитвал топли чувства към него, макар че личните му нравствени принципи не му позволяваха да му обръща гръб. Отношението на Джуд към Брайтбой бе доказателство за Шейки, че покойният му приятел не е бил безгрешен.

Този път Шейки нанесе кос удар по брадичката. Брайтбой запълзя настрани, а Шейки го довърши с ритник отзад в слабините. Брайтбой спря да се движи и остана да лежи на земята, стенейки тихо, скрил лице в шепи.

Вятърът от предишната нощ беше спрял и денят беше тих. Шейки започна да претърсва вещите на Брайтбой. Отне му само минута да намери старата платнена торба на Джуд. Джуд я беше използвал, за да носи онова, което наричаше свои „вещи от първа необходимост“: кърпи, четка за зъби, гребен и книгата, която четеше в момента. Торбата бе достатъчно малка, за да се носи лесно, и достатъчно голяма, за да побере всички съкровища, които можеше да открие по пътя, докато основната му раница стоеше заключена в шкафчето в „Амистад“. Брайтбой сигурно бе прехвърлил ценните му неща в нея, преди да напусне мазето.

Шейки се подпря на кофата. Видът на торбата, усещането от докосването до нея му напомниха още веднъж жестоката истина, че Джуд вече го няма. Разплака се. Брайтбой го гледаше от земята. Очите му бяха изцъклени, от устата му течеше кръв.

— Взел си това от него — каза Шейки. — Взел си го, докато тялото му е било още топло.

— Тялото му не беше топло — отвърна Брайтбой. — Беше студено като лайно. — Опита да седне, но топките още го боляха. Легна отново, разтърсван от болката, но намери сили да продължи да говори. — Джуд не би имал нищо против. Нямаше как да я вземе със себе си. Ако можеше да говори, щеше да ми го каже.

Господи, как го мразеше само. Надяваше се да го е ритнал толкова силно, че да е вкарал топките в гърлото му и той да се задуши.

— Дори да ти я бе дал, ти не я заслужаваш.

В торбата намери онова, което беше останало от парите на Джуд — 43 долара, все още стегнати със същия ластик, както и пастата за зъби и гребена му. Кърпичките бяха изчезнали. Странно, книгата, която Джуд бе чел по времето, когато беше загинал, архитектурна история на първите черкви в Англия, също бе между вещите, откраднати от Брайтбой. Шейки си спомни, че специално я бе поръчал. Хората от книжарница „Лонгфелоу“ бяха намерили за него издание с меки корици и бяха отказали да приемат заплащане. Джуд я бе взел дни преди смъртта си, точно след като се бе върнал от последното си пътуване на север. Шейки я бе приел като поредна проява на неговия изключителен интелект, но отношението на приятеля му към тази книга беше различно. Джуд не бе пожелал да я обсъжда с него, както бе отказал да сподели и къде точно е ходил последните два пъти, когато напусна Портланд.

— В Бангор ли беше? — упорствал бе Шейки.

— Няма значение.

— Мислиш, че дъщеря ти още е там ли?

— Не, подозирам, че е отишла… на едно друго място.

— Намери ли я?

— Още не.

Джуд бе започнал да отбелязва страниците, докато четеше. Шейки разлисти книгата и отвътре изпаднаха няколко автобусни билета. Опита се да ги хване, но в този момент вятърът духна изневиделица и ги отнесе. Завря ги в трънака и Шейки одра дясната си ръка, докато се опитваше да ги извади оттам. Почти се отказа, но не беше дошъл чак дотук, за да позволи да му се изплъзне нещо, което би могло да помогне на детектива. Коленичи и напъха ръка в трънака, без да обръща внимание на болката и скъсания ръкав.

— По дяволите — прошепна. — Проклети храсти.

— Не — каза глас зад гърба му, — ти отиваш по дяволите, скапаняк такъв!

Бутилката от „Олд Кроу“ отново блесна на слънцето. Този път не се изтърколи, а се стовари върху черепа му.

Шейки дойде в съзнание, докато парамедикът промиваше раните му. По-късно щеше да научи, че шофьорът, който го беше открил да лежи на земята, бе влязъл в паркинга, за да обърне. Помислил го беше за мъртъв.

— Ще трябва да ви зашием — каза парамедикът.

Той и колегата му носеха сини найлонови ръкавици, които бяха изцапани с кръвта му. Шейки се опита да стане, но те го спряха.

— Оставате тук. Ние ще се погрижим за вас.

Шейки почувства, че държи нещо. Погледна и видя, че стиска в ръката си смачканите автобусни билети. Внимателно ги прибра в джоба на палтото си, а пръстите му докоснаха листа с телефонния номер на детектива.

— Имате ли някого, на когото можем да се обадим? — попита единият от парамедиците, те явно не бяха разбрали, че е бездомник. Изпрал бе дрехите си само ден преди това и докато ги бе чакал да изсъхнат, бе взел душ и се беше избръснал в „Амистад“.

— Да — каза Шейки и въпреки удара по главата издекламира номера на детектива по памет, преди отново да изгуби съзнание.