Джон Конъли
Вълкът през зимата (38)

38

Къщата, по-голяма от повечето съседни, се намираше на невзрачен път по средата между Рехобот Бийч и Дюи Бийч на крайбрежието на Делауеър. Повечето постройки наоколо бяха давани под наем ваканционни вили или летни къщи, използвани от жители на Вашингтон, които имаха малко пари за харчене. Смяната на обитателите бе нещо нормално. Вярно, край пътя имаше шепа хора, които живееха тук целогодишно, но те бяха предимно такива, които си гледат работата и оставят другите да гледат своята.

Значителна част от къщите в района бяха собственост на гей двойки, защото Рехобот отдавна се беше превърнал в един от най-толерантните към гейовете курорти на Източния бряг. Това може би бе изненадващо, при положение че Рехобот бе основан през 1873 година от преподобния Робърт У. Тод като лагер за срещи на методисти. Идеята за религиозна колония на преподобния Тод обаче не просъществувала дълго и към 1940 година холивудската гей тълпа вече си устройвала шумни купони в имението на Дюпон край океана. През петдесетте години се появил барът „Пинк Пони“, а после, през шейсетте, отворили врати „Плезънт Ин“ и „Номад Вилидж“, и трите заведения известни с това, че посрещат по-дискретните хомосексуални граждани на окръг Колумбия. През деветдесетте години някои не толкова толерантни жители направиха неуспешен опит да възстановят онова, което доста свободно определяха като „семейни ценности“, като пребиваха от време на време случайни хора само защото са им заприличали на гейове, но с преговори между представители на гей общността, домовладелците и полицията, общо взето, бе сложен край на размириците и Рехобот спокойно влезе в ролята не само на „национална лятна столица“, но и на „национална лятна гей столица“.

Наематели за голямата къща се намираха рядко, дори по стандартите за ваканционни къщи. Освен това грижата за нея не бе поверена на някого от местните брокери, мнозина от които вдигаха доходите си, като даваха летните къщи под наем и ги наглеждаха през зимните месеци. Все пак беше добре поддържана и се носеха слухове, че или е купена като част от някаква сложна комбинация за укриване на данъци, в който случай не беше препоръчително да се задават много въпроси, особено пък в район, където гъмжи от вашингтонци, за които не се знае дали са, или не са свързани с данъчните служби; или пък е корпоративна инвестиция, тъй като явно беше собственост на куха компания, която от своя страна е собственост на друга куха компания, и така нататък, и така нататък, като безкрайна поредица от матрьошки.

И ето че сега, когато зимата се бе вкопчила за последно в страната, когато плажовете бяха безлюдни и пусти, най-сетне някой се бе настанил в къщата. Забелязани бяха да се нанасят и да живеят в нея двама мъже — единият млад, другият стар и на вид малко болнав — макар че те не общуваха с хората в никой от местните барове и ресторанти.

Но в Рехобот Бийч не беше толкова необичайно двама мъже да живеят заедно, на каквато и възраст да са, така че присъствието им не предизвика почти никакви коментари.

Вътре в къщата Колекционера седеше умислен до прозореца. Оттук нямаше изглед към океана, виждаха се само редица дървета, които пазеха къщата и нейните обитатели от любопитството на другите. Мебелите бяха предимно антикварни, някои от тях придобити посредством умни капиталовложения, но повечето чрез завещания и от време на време направо чрез кражба. Колекционера гледаше на подобни придобивки едва ли не като на нещо, което му се полага. В края на краищата предишните собственици вече не можеха да ги използват, тъй като до един бяха мъртви.

Той чу, че адвокатът Елдрич кашля и крачи напред-назад в съседната стая. Елдрич спеше повече след експлозията, която едва не бе отнела живота му и която беше унищожила архива за престъпленията, широко известни и тайни, събиран с упорити издирвания в течение на десетилетия. Дори да не бе така немощен, загубата на архива му щеше сериозно да ограничи дейността на Колекционера. Той не си бе давал сметка колко много разчита на знанията и съучастничеството на Елдрич, за да преследва и плячкосва. Без него беше изпаднал в положението на страничен наблюдател, оставен на подозренията си за греховете на другите, без доказателствата, които му бяха нужни, за да ги прати по дяволите.

Но през последните дни малко от предишната енергия на Елдрич се бе върнала и той беше започнал възстановяването на своя архив. Паметта му бе удивителна, ала сега, воден от омразата и жаждата за отмъщение след неотдавнашните страдания и загуби, той се ровеше още по-настойчиво из скритите в нея запаси от тайни. Изгубил бе почти всичко, което бе важно за него: жена, която му бе и съпруга, и съучастник, както и делото на живота си: каталозите на човешките слабости, които убиват. Сега му оставаше единствено Колекционера и той щеше да е оръжието, с което да отмъсти.

И така, докато преди адвокатът бе обуздавал импулсите на Колекционера, сега той сам ги подклаждаше. Всеки изминал ден сближаваше двамата мъже още повече. Това напомни на Колекционера, че на определено равнище те все още бяха баща и син, макар че онова нещо, което живееше вътре в него, бе много старо и много далечно от всичко човешко, и той, общо взето, беше забравил своята предишна самоличност като син на стария адвокат в съседната стая.

Къщата бе една от най-новите му придобивки на имоти, но и една от най-добре прикритите. Странно, но дължеше нейното съществуване на детектива, на Паркър. Пристигнал бе в Рехобот във връзка с изучаването на миналото му, с опитите да разбере какво представлява той. Рехобот бе част от миналото на Паркър, малка наистина, но тъй като бе изключително прецизен, Колекционера считаше, че си струва да бъде проучена. Къщата, скромна, но красива, привлече вниманието му. Дошло му беше до гуша от оскъдно мебелирани убежища, от стаи с незастлани подове, пълни единствено със спомени за мъртъвци. Трябваше му място, където да си почива, да размишлява, да крои планове, така че я купи с посредничеството на Елдрич. Тя си оставаше едно от малкото жилища, където все още се чувстваше в безопасност, особено след като детективът и приятелите му започнаха да го търсят, за да го накажат за смъртта на един от своите. Докара адвоката в Делауеър веднага щом раните му заздравяха достатъчно, за да може да пътува, а после и той самият се изолира тук. Никога досега не беше разбирал какво означава да бъдеш преследван; ловецът винаги беше той. Но в Нюарк едва се измъкна от клопката им и честите болки от скъсаното сухожилие на крака непрекъснато му напомняха за това. На тази ситуация трябваше да се сложи край. Време бе да си разчистят сметките.

Имаше и нещо още по-лошо: с падането на нощта пред прозореца му се събираха Безплътните хора. Той ги бе лишил от живот и бе върнал техните души на създателя им. Онова, което бе останало от тях, се навърташе около него не само заради заблудата, че единствено той е причинил страданията им — мъртвите понякога се самозаблуждават, досущ както живите, — а и защото можеше да увеличи броя им. Това бе единствената им утеха: че и други може да страдат, както са страдали те. Но сега усещаха слабостта му, уязвимостта му, а с това идваше и ужасната, извратена надежда: че Колекционера ще бъде изтрит от лицето на Земята и със смъртта му може би ще дойде забравата, за която копнеят.

Нощем се събираха между дърветата, кожата им — сбръчкана и покрита с петна като стар болен плод, и чакаха, изгаряха от желание детективът и неговите помощници да се нахвърлят върху му.

„Можех да ги убия — мислеше си Колекционера. — Можех да разкъсам Паркър на късчета, както и онези, които се наричат Ейнджъл и Луис. Имаше достатъчно улики срещу тях, които да оправдаят това, достатъчно грехове, които да натежат на везните.“

Може би.

А ако грешеше? Какви можеха да бъдат последствията? Той бе убил техен приятел в пристъп на гняв и в резултат сега положението му не бе по-различно от това на белязано животно, което бяга от дупка на дупка, докато кръгът на ловците се сключва около него. Ако убиеше детектива, приятелите му нямаше да се успокоят, докато не вкарат и него в гроба. Ако убиеше приятелите на Паркър, а оставеше него жив, детективът щеше да го преследва до края на света. Ами ако, по някакво чудо, успееше да убие и тримата наведнъж? Тогава щеше да бъде прекрачена граница и онези, които пазеха детектива от сенките, щяха да довършат започнатото от него и да го ликвидират. Какъвто и избор да направи, краят му щеше да е един и същ: преследването щеше да продължи, докато не го заловят и не му бъде въздадено правосъдие.

Имаше нужда от цигара. На адвоката не му беше приятно, когато пушеше в къщата. Пречело на дишането му. Разбира се, можеше да излезе, но осъзна, че той самият вече се бои да се покаже навън, сякаш дори най-краткият миг невнимание можеше да го погуби. Никога досега не се бе страхувал толкова. Преживяното се беше оказало неприятно поучително.

Колекционера стигна до извода, че не може да убие детектива. Дори ако успееше да го стори и по някакъв начин избегне последствията от своите действия, в крайна сметка тези действия щяха да са насочени срещу Всевишния. Детективът бе важен. Той имаше да играе роля в онова, което предстоеше да стане. Той беше човек, в това Колекционера вече бе сигурен, но в него имаше нещо, което му бе невъзможно да разбере. Някак си, по някакъв начин той бе докоснал Бога или бе докоснат от него. Оцелял бе след толкова много премеждия. Привличал бе злото и всеки път го бе побеждавал. Имаше същества, които се бояха от Колекционера, но още повече се бояха от детектива.

Нямаше решение. Нямаше изход.

Затвори очи и усети злорадото тържествуване на Безплътните хора.

Адвокатът Елдрич включи компютъра и се върна към настоящата си задача: възстановяването на архивите. Обикновено вървеше по азбучен ред, но ако неочаквано си спомнеше някое име или подробност, отваряше отделен файл и вкарваше новата информация. Ролята на документите на хартия почти се изчерпваше със стимулирането на паметта: всичко важно се пазеше в мозъка му.

Ушите го боляха. Слухът му бе увреден при експлозията, която уби жената и унищожи архивите му, и сега имаше непрекъснато и пронизително пищене в ушите. Увредени бяха и някои от нервите на крайниците му, което предизвикваше спазми в краката, когато се мъчеше да заспи, а пръстите на ръцете му се сгърчваха и сковаваха, когато пишеше — на ръка или на клавиатурата — твърде дълго. Състоянието му постепенно се подобряваше, но беше принуден да се справя без необходимите физиотерапия и консултации с лекар, защото Колекционера се опасяваше, че ако се покаже, детективът може да се изсипе на главите им.

„Нека дойде — мислеше си Елдрич в най-тежките моменти, когато лежеше нощем буден и едва ли не чувстваше как мускулите на краката му започват да се късат от мъчителните спазми или пък пръстите му се сгърчваха толкова силно, че очакваше костите да пробият кожата. — Нека дойде и нека най-сетне сложим край на всичко това.“ Но успяваше някак да си открадне достатъчно сън, за да може да продължи, и всеки ден се опитваше да убеди сам себе си, че забелязва облекчение на страданията: по-големи промеждутъци между появите на спазмите на краката — както дете, което брои секундите между гръмотевиците, за да се успокои, че бурята отминава; малко по-добър контрол над пръстите — като пациент с трансплантация, който се учи да си служи с нов крайник; и лек спад в силата на пищенето в ушите — надежда, че лудостта може да бъде държана на разстояние.

Колекционера му бе инсталирал няколко много сигурни пощенски кутии за имейли, с петстепенна проверка и забрана на всякакъв външен достъп. Контакти по телефона не се допускаха — твърде лесно бе да се проследят, — но Елдрич все пак имаше своите информатори и бе важно да остане във връзка с тях. Отвори първата от пощенските кутии. В нея имаше само едно съобщение. То гласеше: В СЛУЧАЙ ЧЕ НЕ СИ ГЛЕДАЛ ТОВА и беше само от преди час. Съдържаше линк към репортаж от новините.

Елдрич копира линка и го постави в друга програма, преди да го отвори. Той го отведе до вечерното излъчване на „Нюз Сентър“ по Канал 6 на Ен Би Си от Портланд, Мейн. Изгледа го до края в мълчание, а после подвикна на мъжа в съседната стая:

— Ела тук. Трябва да видиш нещо.

След секунди Колекционера застана до него и попита:

— Какво?

Елдрич пусна репортажа още веднъж.

— Решението на нашите проблеми.