Сабрина Джефрис
Падението на виконта (4)

Глава 3

Джейн подхвана тема, за която се надяваше, че ще се стори неутрална на Дом — как възнамерява да управлява имението сега, след като го бе наследил. Но сърцето й биеше толкова силно, че не можеше да обръща почти никакво внимание на думите му, докато той говореше за плановете си за нови реколти и породи добитък и какво ли не. Защото се боеше, че по някакъв начин е предположил, че тя крие нещо.

Все пак Дом се бе сдобил с репутацията си на добър детектив честно и почтено. Точно затова беше още по-наложително Джейн да не разкрива тайната на Нанси дотогава, докато не се увери, че тази тайна има нещо общо с изчезването на братовчедка й. Ако се окажеше, че няма, а Джейн предадеше доверието на Нанси, тя никога нямаше да й прости, особено след начина, по който Дом със сигурност щеше да посрещне новината.

След известно време плановете му за имението започнаха да я потискат. Думите му й напомняха, че каквото и да се случи, един ден той ще се ожени, ще има деца и…

Господи, дори самата мисъл за това и се струваше непоносима и това само по себе си бе ужасно! Той имаше право да се ожени. Джейн със сигурност възнамеряваше да го стори. Беше обмислила дали да не остане стара мома и просто да не влезе във владение на състоянието си, когато навърши трийсет и пет и получи това право.

Но за съжаление искаше деца и за тази цел й беше необходим съпруг. Джейн може и да не обичаше Едуин или пък той нея, но двамата бяха приятели и изпитваха дълбока привързаност един към друг — нещо далеч по-практично от всяка страстна и романтична любов.

Джейн и Едуин се бяха разбрали. Тя щеше да го дари с наследник и да помогне на сестра му Ивет, с нейния труден характер, да си намери съпруг. В замяна щеше да получи бебета и домакинство, което да ръководи така, както смята за редно.

Едуин никога нямаше да се опитва да контролира бъдещето й. Може и да беше малко нещо темерут, но никога не се опитваше да се налага. За разлика от упорития индивид до нея, Едуин щеше да се отнася с нея като с равноправен партньор в брака им, да се съветва с нея по важни въпроси, преди да вземе решение. Джейн отказваше да поеме по същата опасна пътека като майка си и Нанси — да се омъжи за човек, който й казва какво да прави, кога да го прави и как да му достави удоволствие, докато го прави.

А тъй като нямаше намерение да отдаде сърцето си на Едуин, той никога нямаше да го разбие. Това бе най-важното.

Защо тогава мисълта за нейния удобно подреден, уреден брак я накара да се почувства потисната? Защото беше глупачка. Защото колкото и да се стараеше да прогони от сърцето си мечтата за любов, проклетият плевел винаги пускаше нов корен.

Но не и този път.

— Каза, че госпожа Пач няма конюшня — отбеляза Дом. — Знаеш ли в коя странноприемница е ходел кочияшът?

Изтръгната от своята замисленост, Джейн се насили да се съсредоточи върху въпроса му.

— Има ли странноприемница на име „Слонът и църквата“?

— Имаш предвид „Слонът и замъкът“.

— Ако е на Скелдъргейт, значи е същата.

— Можем да оставим там файтона. Така ще можем и да разпитаме съдържателя, в случай че Нанси е минала оттам. С един куршум два заека.

Стигнаха до един дълъг стръмен участък на пътя и Дом дръпна поводите, за да накара конете да вървят по-бързо.

— Какво знаеш за тази госпожа Пач?

— Баща й е бил рицар. Роднина е на Нанси по майчина линия. Мисля, че е сестра на бабата на майка и.

— Значи не ти е роднина.

— Точно така. Затова никога не сме се срещали.

Вуйчо Хорас беше брат на покойната майка на Джейн.

Двамата принадлежаха към гражданското съсловие като деца на богат търговец на памук. Вуйчо Хорас бе поел по стъпките на баща си, а сестра му се бе омъжила за барон, изливайки богатството си в почти празните му ковчежета. Точно затова Джейн разполагаше с прилична зестра — съвсем не толкова голяма, колкото на Нанси, но достатъчно, за да я направи желана за съпруга.

— Има едно нещо, за което трябва да те предупредя — каза Джейн. — Подразбрах, че госпожа Пач е още по-неистово привързана към кучетата си, отколкото Нанси. Но като знам колко обичаш кучетата, предполагам, че няма да има проблем. Винаги се държеше прекрасно със Стрелец, макар че това не беше и трудно. Никога не съм виждала по-сладък фоксер.

Дом стисна юздите още по-силно.

— Той наистина беше много кротък.

Болката в гласа му я накара да се замисли.

— Навярно вече е доста стар.

— Ако е още жив.

— Не знаеш ли?

Той впери поглед в пътя пред себе си.

— Трябваше да го дам на други хора. Не съм го виждал от… години.

— О, Дом, защо? Ти обожаваше това куче!

— И къде трябваше да го държа? — изгледа я яростно той. — Често отсъствах дни наред — отивах там, където ме отвеждаха случаите ми. Кой щеше да се грижи за него, докато аз дебна престъпници и завладявам плевни?

Тя го погледна спокойно в очите.

— Аз. Ако ми беше позволил.

По лицето му за миг премина изражение на изненада, преди Дом отново да насочи вниманието си към пътя.

— Искаш да кажеш, ако не бях предпочел Нанси пред теб.

Боже, ама колко упорит беше!

— Разбира се — потвърди неискрено тя, ядосана от упорството му да поддържа този фарс. — Така или иначе, когато бизнесът ти си е стъпил на краката, си можел да намериш друго куче.

— Дори така, пак пътувах прекалено много — отвърна той с глух глас. — Нямаше да е честно спрямо животното.

Това ли беше истинската причина? Джейн не можеше да не си зададе този въпрос. Той съзнателно беше прогонил от живота си и нея, и кучето си, воден от някакво криворазбрано желание да постъпи така, както е най-добре за тях. Какво още — кого още — бе пропъдил?

— Можеш ли да ми кажеш още нещо за госпожа Пач? — попита Дом, очевидно решен да не говори повече за Арчър. — Освен това, че живее на Стоунбоу Лейн?

— Това откъде го знаеш?

— Беше написала адреса си в писмото.

— О! Вярно.

Това беше още едно от онези негови качества, които бе забравила — способността му да запомня с лекота думите, които бе прочел или чул.

— Питам се защо дъщерята на един рицар живее в такава теснотия в града вместо в някое имение с голяма къща.

Джейн се огледа наоколо и се стресна. Мили боже, почти бяха стигнали до Йорк, без да забележи. Пред тях се извисяваха древни римски стени, а те вече се приближаваха към стената Уолмгейт Бар. Още една миля, и щяха да се озоват в стария град. Как бе възможно времето да е минало толкова бързо?

— Нанси спомена, че леля й е сключила неравен брак. — „Нещо, което ти не пожела да позволиш аз да направя.“

Тялото му се скова на седалката до нея.

— Аха. Случват се такива неща.

„Освен на Дом Всевишни.“

— Бракът се оказал щастлив.

Каквото и да й струваше, Джейн щеше да го накара да признае стореното.

— Нанси казваше, че госпожа Пач ужасно страда за покойния си съпруг и отказва да напусне Йорк, макар че спокойно може да се премести при вуйчо ми. Очевидно животът на дъщеря на рицар изобщо не й липсва.

— Така ли? И колко точно неравен е бил бракът и?

Джейн изрови тази малка подробност от паметта си и се изчерви.

— Мисля, че съпругът й е бил архитект.

— Значи, не е бил джентълмен, който няма нужда да работи, но професията му е била достатъчно уважавана, та Нанси да не притеснява да посещава леля си — заключи Дом и се подсмихна, докато насочваше файтона с опитна ръка по тесните улици на Йорк. — Все пак не всички неравни бракове са на едно и също ниво.

О, как й се прииска да го зашлеви! Как можеше след всички тези години все още да е сигурен, че пътят, който бе избрал за двама им, е най-добрият…

— Да, точно както има и различни нива на любовта. Любовта на някои хора един към друг преодолява всички пречки. А любовта на други хора — не.

Самодоволството му се стопи.

— А някои хора изобщо не разбират какво означава тази дума.

— Наистина ли? Мислех, че любовта означава да правиш всякакви жертви, за да бъдеш с човека, когото обичаш.

Той насочи файтона през прохода под една арка и спря конете.

— Пристигнахме. „Слонът и замъкът“.

Значи отбягваше тази тема. Пак.

Към тях забързаха коняри и хванаха поводите. Дом скочи на земята и заобиколи файтона, за да й помогне да слезе. Когато пое облечената й в ръкавица ръка, дъхът на Джейн секна. Защото копнежът, който премина по лицето му, докато тя слизаше, беше толкова неприкрит и необуздан, че й се прииска да се хвърли в обятията му.

Проклет да е! Това просто не можеше да се случи. В никакъв случай. За бога, тя бе сгодена за друг! Никога повече нямаше да постави сърцето си в ръцете на Доминик Мантън. Той вече бе доказал, че не го иска достатъчно, за да го задържи.

Джейн устоя на желанието да отскубне ръката си от неговата и по този начин да издаде раздразнението си. Вместо това небрежно я измъкна от пръстите му.

— Имаме ли време да хапнем нещо? — попита тя и го озари с весела усмивка. — Умирам от глад.

За един дълъг миг Дом остана загледан в нея и изражението му отново стана затворено.

— Не съм гладен, но ти можеш да хапнеш, докато разпитвам съдържателя. После ще отидем до госпожа Пач.

— Чудесен план.

Освен това щеше да отиде до тоалетната. След дългото пътуване от крайбрежието до Уинбъро, а после и от там до Йорк имаше неотложна нужда да се освежи.

Половин час по-късно двамата напуснаха странноприемницата и се запътиха към Стоунбоу Лейн. Когато се приближиха до една локва, Доминик сложи ръка на кръста на Джейн, за да й помогне да я заобиколи, и стомахът й се сви.

Глупав предателски стомах! Да изпълнява акробатични номера за човек като Дом Мантън! Защо не можеше да го направи за Едуин? Ако не друго, той поне искаше да се ожени за нея.

Но за съжаление Едуин нямаше изгарящи очи с екзотичния цвят на изящен нефрит. Нито пък коса, подстригана късо в разрез с модата, която само да подчертава изваяните мъжествени черти на лицето му. Или пък тяло, което да изглежда така удивително във финия син плат, че да може да разплаче голяма жена.

Проклятие, тя нямаше да плаче заради тялото на Дом!

— Какво разбра от съдържателя?

Той свали ръката си от гърба й.

— Не много. Но аз и бездруго не очаквах да разбера нещо за това конкретно пътуване на Нанси. Щом е пътувала с пощенската карета, значи е спряла в странноприемницата „Рингроуз“, а не тук. Но се надявах, че може поне да ни разкрие нещо за предишните й посещения.

— И разкри ли ти?

— Не, за жалост. Както ти е казал кочияшът, той я е оставял в дома на пралеля й и я е вземал пак от там. Съдържателят дори не е виждал Нанси. Нито пък е чувал някакви клюки тук за нея.

Джейн вдигна брадичка.

— Не е, разбира се. Вече ти казах, че Нанси не е правила нищо лошо.

— Ако нямаш нищо против, няма да си съставя мнение, преди да съм говорил с госпожа Пач и конярите в „Рингроуз“. Ако имаме късмет, или тя, или те ще знаят дали Нанси е още в Йорк и къде е отишла от тук. Конярите може дори да ми кажат дали някой я е посрещнал, когато е слязла.

— Хубаво — съгласи се Джейн, раздразнена от това негово упорито убеждение, че Нанси е дошла тук, за да избяга с някой мъж. — И какво ще стане, когато не успееш да откриеш никакви доказателства за споразумението й с някакъв тайнствен любовник? Какво тогава?

— Тогава ще започна пълно разследване — отговори Дом и погледна към нея. — И аз като теб не искам нещо ужасно да се случи на Нанси. По един или друг начин ще се погрижа за безопасността й, преди да се върна в Ратмур Парк, обещавам ти.

— Благодаря.

Надяваше се, че Дом ще удържи на обещанието си. Защото ако не удържеше, тя щеше да бъде принудена да претърси провинцията сам-сама. А това можеше да обиди дори и отстъпчивия й годеник.

Дом не знаеше какво е очаквал да завари, когато влязоха в дома на госпожа Пач, но със сигурност не и тази дребна уплашена женица, притиснала до гърдите си три шпаньолчета. Не беше толкова стара, колкото си мислеше — не можеше да е на повече от шейсет и пет, — но изглеждаше така, сякаш някой по-силен полъх на вятъра може да я отвее.

Това обясняваше защо им беше толкова трудно да влязат в къщата. О, прислужницата с готовност пусна Джейн, но настоя Дом да остане отвън. Само след като Джейн заплаши да си тръгне, без да каже на госпожа Пач нищо за изчезналата Нанси, прислужницата се съгласи да пусне и Дом.

Сега, застанал в ярко осветената приемна, покрита с цял куп наръфани кожени топки и скъсани чорапи, той определено се почувства не на място. Особено когато пристъпи напред, а госпожа Пач нададе такъв писък, че едно от кучетата и се разлая шумно. За бога, какво си мислеше тази жена? Че иска да я убие ли?

— Шшт, шшт, Негодяй, няма да дам на никого да те нарани.

Тя се помъчи да се изправи, което не беше лесно с тези шпаньоли в ръцете й.

Негодяй? Тя беше кръстила едно от кучетата си Негодяй, а подскочи, когато Дом си прочисти гърлото? Боже господи!

Джейн го стрелна с поглед, в който се четеше неизреченото „Нали ти казах!“ и който му напомни защо бе настояла да дойде с него. После тя се зае с представянето.

Макар да каза полугласно, че се радва да се запознае и с двама им, госпожа Пач не погледна към него. Вместо това се усмихна боязливо на Джейн.

— Много се радвам, че най-накрая се запознахме, госпожице Върнън. Нанси ми е разказвала каква прекрасна дама сте.

— Тя е много привързана и към вас, госпожо.

Гласът на Джейн беше толкова благ, че в стомаха на Дом нещо се сви. Кога за последен път се беше обърнала благо към него? Не, нямаше да мисли затова. Отказваше да заприлича на тези гърчещи се, скимтящи кученца, които се мъчеха да се измъкнат от ръцете на госпожа Пач — роб на инстинктите си. Беше прекарал години в усилие да изтръгне Джейн от сърцето си. Ако я пуснеше обратно, дори на сантиметър, щеше да бъде загубен.

Джейн се приближи към госпожа Пач.

— Доколкото разбирам, не сте чули нищо повече за Нанси?

— О, скъпа моя, не! Ако бях, щях веднага да ви кажа. — Госпожа Пач изглеждаше искрено притеснена. — Сигурна ли сте, че е дошла тук?

Дом започна да се пита как това плашливо създание би могло да участва в каквато и да било измама. Което означаваше, че не е възможно Нанси да се е срещала с любовник тук. Или докато е била на пазар с госпожа Пач. Нещо не пасваше.

— Племенницата ви спомена конкретно за вас в писмото си — намеси се той, решен да накара жената да му обърне внимание.

Обърна му, и още как: изгледа го с обезумял поглед, който толкова уплаши кучетата й че Негодяй се отскубна и изскочи от ръцете и.

Шпаньолът се втурна към Дом. Лапичките му се хлъзгаха във всички посоки по излъскания дървен под. Той се разлая и не спря.

— Негодяй! — извика госпожа Пач. — Веднага се връщай!

— Няма нищо — каза Дом, коленичи и протегна ръка към малкия пакостник. — Добър ден, Негодяй. Много се радвам да се запознаем.

Докато Негодяй го душеше, Дом внимателно бръкна със свободната си ръка в джоба и извади парче шунка. Беше я купил от странноприемницата, след като Джейн го предупреди за фанатичната любов на госпожа Пач към кучетата й, и сега се зарадва на предвидливостта си, защото Негодяй седна на пода и го погледна с разтворена в кучешка усмивка муцуна, от която течаха лиги.

Дом потисна усмивката си. Само ако и хората можеха да се подкупват толкова лесно! Той погледна към госпожа Пач.

— Малкият негодник обича ли шунка?

За първи път от влизането му тя го погледна в очите, но дори и сега не му каза нищо. Вместо това кимна.

— Ето, момче — рече Дом и сложи пред него едно парченце.

Останалите кучета се разлаяха възмутено, че за тях няма, и госпожа Пач ги пусна. Те се втурнаха към Дом с размахани опашки и умолителни погледи. Той даде на всяко едно по малко шунка, а после погали онова, което изглеждаше най-нетърпеливо да се запознае с него — игрива малка женска с подкупващ поглед.

— Как се казва? — опита Дом.

За миг помисли, че госпожа Пач може да не отговори, но тя рече:

— Тази е Нел. А другата женска е Браганца.

Дом избухна в смях. Джейн го погледна объркана и той обясни:

— Това са Кинг Чарлс шпаньоли. Наричат се така, защото Чарлс Втори имал няколко. Любимият му шпаньол се казвал Негодяй.

Джейн се усмихна широко.

— О, разбира се! Значи другите са кръстени на любовницата му, Нел Гуин, и кралицата му, Катерина де Браганца.

Дом хвърли поглед към госпожа Пач и се обърна към Нел:

— Собственичката ти е много забавна, скъпа моя. Както и съименничката ти.

— Освен това съименничката е била безсрамна флиртаджийка — обади се госпожа Пач с дяволит тон. — Също като моята Нел, която очевидно е готова да се продаде за малко шунка.

— Или която разбира, че няма защо да се бои от мен — отговори Дом и погледна госпожа Пач в очите. — Кучетата знаят кога някой им мисли злото. Аз не мисля злото на никого.

Госпожа Пач се изчерви.

— Но моята Нанси е изчезнала, докато се е намирала под вашите грижи.

Той я погледна намръщено. Тази жена смееше да го обвинява?

— Госпожо Пач — обади се припряно Джейн, — Нанси беше с мен до деня, в който е заминала един час след като аз се опитах да се върна в Лондон. В този момент Негово благородие беше на гости на семейството си в Уинбъро. Той дори не знаеше, че Нанси е изчезнала, преди аз да му го съобщя.

— И ви уверявам — каза кратко и ясно Дом, — че нямам никаква причина да навредя на праплеменницата ви. Абсолютно никаква.

— Дори и ако тя…

Домакинята им се запъна и погледна към Джейн.

Между двете жени премина нещо, което двете не искаха Дом да забележи. Това само потвърди впечатлението му, че Джейн пази някакви тайни от него — тайни, които очевидно бяха известни на госпожа Пач. И това го разяри.

Той стана и се обърна към домакинята с мрачно изражение.

— Дори и ако тя какво?

Очите на госпожа Пач се разшириха.

— Нищо. Нищо, уверявам ви!

— Извинете ме, госпожо — каза той и скръсти ръце на гърдите си, — но ако криете нещо за снаха ми, очаквам веднага да ми кажете.

— Да крия нещо ли? О, боже, о, боже…

Треперещите ръце на госпожа Пач се вдигнаха към гърдите й. Тя се строполи на канапето и внезапно учестеното и дишане стресна Дом.

— О, господи… тоникът ми. Имам нужда от тоник!

Прислужницата и донесе една бутилка и наля малко тоник в чаша. Дом сподави проклятието си. Беше притиснал госпожа Пач прекалено силно.

Джейн го изгледа свирепо, взе чашата от прислужницата и бързо седна до вдовицата. Госпожа Пач с благодарност пое чашата и отпи.

Джейн я потупа по ръката.

— Всичко е наред, госпожо. Негово благородие просто се тревожи и няма търпение да разбере какво се е случило с Нанси, това е всичко. Не искаше да ви разстройва.

— Наистина не исках.

Дом преднамерено смекчи поведението си и изписа разкаяно изражение на лицето си. Нямаше да разбере нищо от госпожа Пач, ако тя продължаваше да подскача всеки път щом и зададеше въпрос, с който опипваше почвата.

— Извинете ме, госпожо Пач.

Обикновено се справяше много по-добре с разпитите на хората — умееше да разгадава кое ще ги разстрои и кое ще ги накара да разкрият тайните си. Но тази ситуация го бе объркала.

Например, макар че и преди бе виждал такива хора, не бе успял да разбере, че госпожа Пач спада към един особен вид отшелници. Някога по време на разследване Дом бе срещнал жена, която изпадаше в паника при всяко вълнение и не желаеше да напуска спокойствието на дома си.

Онази жена обаче не се боеше толкова от него. А госпожа Пач се страхуваше. Несъмнено бе чула някои от слуховете за последния му сблъсък с Джордж.

Трябваше някак да я накара да се отпусне. Макар че Джейн вече се справяше добре с тази задача.

„Джейн. Другото нещо, което те обърква.“

Дом настръхна. Не, той отказваше да го приеме. Джейн вече не означаваше нищо за него. Или поне не би трябвало да означава, не и когато си имаше годеник.

Неспокойният поглед на госпожа Пач се премести от Джейн към него и обратно.

— Наистина, не знам къде е Нанси. Но тук със сигурност не е идвала. Когато ми гостува, винаги изпраща бележка предварително. Знае, че аз не… не обичам никакви изненади.

— Но този път не ви е предупредила?

— Точно така! — Пронизителният глас на възрастната жена издаваше тревогата и. — Точно затова не разбирам защо е казала, че ще ходи в Бат с мен. Нанси знае, че аз не излизам от къщи.

— Никога ли? — попита Дом. Старицата се стресна и той продължи с по-тих глас: — Никога ли не излизате? Дори за да отидете на пазар?

— В никакъв случай — отговори госпожа Пач. — Светът е толкова опасен за една дама. Навсякъде по улиците бродят престъпници. В наши дни в Йорк има толкова много хора — блъскат се един в друг и ме изнервят, изсмукват всичкия въздух в стаите.

Самият факт, че говореше за това, като че ли я накара да изпадне в паника, защото отново започна да трепери и да диша тежко. Джейн я подкани да пийне още тоник, а Дом коленичи и погали Нел, която жадно откликна. Точно както се надяваше, това, че го видя заедно с кучетата си, а не извисен над нея, успокои госпожа Пач.

Едва когато се увери, че домакинята им вече не е разстроена, той продължи с въпросите.

— И така, ако съм ви разбрал правилно, когато Нанси ви е гостувала, двете с нея не сте ходили на пазар.

Тя се ужаси.

— О, не! В никакъв случай. Когато моят скъп господин Пач беше жив, беше друго, но да изляза само с Нанси и прислужничките ни? Само си помислете какво би могло да ни се случи!

Дом я погледна с присвити очи.

— Значи Нанси просто е оставала тук и ви е правила компания? Или е ходила да пазарува сама?

— Не сама, не. Никога не бих го позволила. Тя идваше да пие чай с мен, а после двете с Мередит отиваха на пазар. Всеки път се опитвах да я разубедя, изтъквах и че със сигурност ще я ограби някой джебчия или ще я нападне някой злодей, но тя само се смееше.

Госпожа Пач започна да кърши ръце.

— Клетото ми момиче беше прекалено смело. И вижте какво стана сега — изчезна! Какво ще кажа на баща му?

— Трябва да оставите това на нас — отговори Джейн. — Но първо нека се опитаме да я намерим. Може би сте права и Нанси е отишла да посети някои други роднини или приятели.

Погледът й обаче бе насочен към Дом и в него той прочете собствените си мисли. Щом Нанси бе идвала в Йорк и бе прекарвала част от деня само с Мередит — която известно време след смъртта на Джордж бе отишла при брат си в Лондон, колко удобно! — значи бе възможно да е правила нещо нередно. Не беше необходимо госпожа Пач да е знаела за това.

Коленете започваха да го болят от стоенето на пода, затова той стана.

— Кажете ми, госпожо Пач, знаете ли Нанси да е имала някакви приятели в Йорк? Споменавала ли е някога за приятели, с които бихме могли да разговаряме?

Тя се понамръщи.

— Мисля, че не. Аз съм единствената от роднините й, която живее тук.

Джейн избягна погледа на Дом — очевидно посоката, в която се бе насочил разговорът, й беше неприятна. Но все пак Дом я предупреди.

— Знаете ли — продължи той — дали някога е идвала при вас с пощенската карета?

— Много се надявам, че не е! — отвърна решително госпожа Пач. — Помислете си само колко е мръсен въздухът в такова тясно пространство. Ами всички тези мръсни хора с мръсните си ръце — не, в никакъв случай! Категорично не!

Да, но според прислужниците в имението Нанси бе заминала за Йорк с пощенската карета. Може би беше време да отидат в странноприемницата „Рингроуз“ и да поразпитат там. Очевидно нямаше да научат кой знае колко повече от госпожа Пач.

Освен ако…

— Скъпа госпожо — поде той, — трябва да тръгвам, но може би докато разпитвам тук-там в града, госпожица Върнън може да остане с вас? Не желая да я влача със себе си, без да има нужда.

Джейн отвори уста, сякаш се канеше да възрази, но после я затвори. Дом видя точния момент, в който тя осъзна, че двете с госпожа Пач ще могат да обсъдят тайните си тревоги, ако него го няма наоколо.

Точно това искаше той. Ако двете обсъдеха положението, щеше да му е по-лесно да накара Джейн да му разкаже историята. Тя щеше упорито да мълчи дотогава, докато не разбере какво точно знае госпожа Пач.

— О, да! — съгласи се госпожа Пач с огромно облекчение. — С удоволствие ще приема госпожица Върнън за следобеда, докато Ваше благородие е в града.

— Трябва да се върнем, преди да се стъмни — каза той, — затова няма да се бавя много.

— Не се притеснявайте — отговори тя и потупа Джейн по ръката. — С госпожица Върнън имаме да говорим за много неща.

Дом на това и разчиташе. По един или друг начин възнамеряваше да изтръгне истината от устата на Джейн. Защото в тази история със сигурност имаше нещо повече от това, което се виждаше с просто око.