Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (9)

8

Не беше много лесно колата да се паркира близо до клуба, в който се снимаше филмът: пред входа нагъсто бяха подредени товарни автомобили, автобуси и много леки коли. Трябваше да паркират на около триста метра от мястото и да повървят пеша.

— Рома, ти ще водиш през преградите, нали имаш тапия, а с Ала ще разговарям аз, става ли?

— Разбира се, Анастасия Павловна — безропотно се съгласи Дзюба.

Когато най-сетне успяха да се доберат до самата снимачна площадка, се разбра, че Ала Владимировна е „на грим“: планираните за днес сцени от единия епизод вече били заснети, сега предстояло да снимат неща, които щели да се случват в следващия, така че актрисата трябвало да изглежда различно. Трябваше да чакат.

Когато видя Настя, Томашкевич приветливо й помаха.

— Дошли сте да видите как се снимат сериалите ли?

Тя изглеждаше съсредоточена, делова и по нищо не личеше да е уморена.

„Ужасна професия — каза си Настя, като гледаше актрисата. — Един часът през нощта, предстоят й още два часа снимки, от гледна точка на физиологията това е най-неподходящото време за активна дейност. Работата през нощта винаги е била смятана за вредна за здравето, за нощни смени се е плащало повече, дори ако просто си седиш, за да се отчетеш, без особени натоварвания. Тук обаче не можеш да седиш. Как ли издържат тези хора?“

— Ала Владимировна, исках да ви попитам: какво е изобразено на картините, които видях в дома ви? — попита Настя, като реши да не губи време за реверанси.

В очите на актрисата се мярна напрежение и нещо като раздразнение.

— Това са просто рисунки, нали ви казах.

— Но нали те трябва да означават, да символизират нещо — настойчиво продължи Настя. — Затова ви питам: какво означават?

— Абсолютно нищо — отговори Томашкевич със спокоен глас, но Настя ясно долови проличалото объркване, примесено с яд.

— Ала Владимировна, кой е авторът на тези картини?

— Вече ме питахте. И аз ви отговорих: не знам. Някакъв художник.

— Кой е той? Има ли си име?

— Име? Вероятно има… Не си го спомням. Някакво обикновено. Не разбирам с какво толкова ви заинтересуваха картините и някакъв художник! Вие дойдохте вкъщи, говорихме за убийството на треньора на Женечка и това поне беше разбираемо за мен! — Озлоблението звучеше все по-отчетливо и Настя Каменская вече не се съмняваше, че са на прав път. — Какво отношение към треньора имат тези картини?!

— Не се ядосвайте, Ала Владимировна — с успокоителен тон каза Настя. — На тях са изобразени фигурите на прочутия фигурист Панин-Коломенкин. И именно вашият син е бил един от малкото, ако не и единственият, който е съумял да ги повтори. Вие не може да не знаете това. Е, кой е авторът? Как се казва този художник?

Томашкевич сякаш се бе поуспокоила, във всеки случай гласът й прозвуча по-глухо и меко.

— Но аз наистина не знам.

— Добре, откъде тогава се вземат тези картини у вас? Не падат от небето, нали? Вие ги намирате някъде, купувате ги.

— Не! — почти извика актрисата, но веднага отново се овладя и заговори по-тихо: — Не ги намирам и не ги купувам. Носят ми ги.

— Кой ви ги носи?

— Една моя позната.

— Ала Владимировна, всеки момент може да ви извикат на площадката — укорително каза Настя, — а вие протакате, вероятно се надявате да не успея да задам всички свои въпроси. Хайде да престанем с тези детски игрички. Кой ви носи картините?

— Ами Оля ми ги носи.

Ново двайсет! Възможно ли е възрастен човек, прехвърлил петдесетте, да продължава да се надява, че всичко някак ще се размине и полицията ще си тръгне, без да получи отговорите, които търси? Вярно, Анастасия Каменская не е полицията, Ала прекрасно знае, че тя е само частен детектив, същество безправно, което не е опасно за никого. Да, но ето че до нея е застанал старши лейтенант Дзюба, истински полицай с истинско удостоверение, което, естествено, показаха на Ала Томашкевич. Е, на какво разчита тя тогава? На някакъв късмет? Или на глупостта на събеседниците си?

— Коя е тази Оля? — търпеливо попита Настя. — Има ли си фамилно име? Година на раждане? Адрес? Телефонен номер?

— Виторт. Олга Виторт — крайно неохотно проговори Томашкевич. — Не знам точно годината на раждане, тя е малко над трийсет според мен. Не знам и адреса й, никога не съм ходила в дома й.

— А телефона?

— Не го помня наизуст, записан е в мобилния ми телефон.

— Погледнете, моля — настойчиво помоли Настя. — Бъдете така любезна.

— Телефонът не е у мен, нали виждате, че съм облечена за снимки.

— Добре — съгласи се Настя. — Не е у вас, значи не е. Благодаря ви, Ала Владимировна. Ако има нещо, пак ще се отбия при вас. — Тя помълча, после хитро се усмихна и добави: — Или не аз. И това ще бъде по-лошо за вас.

Още с излизането от зданието на клуба Настя извади от чантата си телефон.

— Ти още ли не спиш?

— Не — чу разсеян отговор.

— Петя тръгна ли си?

— Не.

— Помоли го да не си тръгва, аз ще бъда там след около четиресет минути — каза тя.

— Къде ще бъдеш? — явно не разбра племенникът й.

Все пак тя беше забелязала правилно: той не реагира само на предсказуеми неща. Всяко нарушаване на обичайния ред на информацията поне малко стряска Саня.

— Вкъщи ще бъда — засмя се Настя и бързо тръгна с Дзюба към колата.

— Ама ти къде си? Не си ли вкъщи?

— На среща съм. С млад любовник. Сега ще го докарам, ще се запознаете.

— Ау! — Този път успя истински да озадачи момчето. — Ами чичо Льоша къде е?

— Вкъщи е, вкъщи, успокой се. С една дума: не пускай Петя и ти не си лягай, двамата ще ми трябвате.

— Добре, ами чичо Льоша? — попита Саня вече съвсем слисано.

— Ами и той така — кратко отговори Настя и затвори.

Много добре. Първо, Саня ще изпита на собствен гръб какво е да разговарят с теб с междуметия и нищо да не ти обясняват. И второ, сега тя ще отиде и ще впрегне младите компютърни гении в работа. Да принесат малко полза ако не на отечеството, поне на хората, които разкриват престъпления.

— Надявам се, че Саня и Петручо много ще облекчат задачата ни — каза тя и се качи в колата. — Да те хвърля донякъде? Къде живееш?

Роман мълчеше, вперил поглед в коленете си, изопнали „изтърканите“ джинси.

— Рооома! — извика му Настя малко по-силно. — Чуваш ли ме? Питам докъде да те хвърля?

Той вдигна очи.

— Анастасия Павловна, може ли и аз да дойда? Или е неудобно?

— Удобно е — отговори тя без колебание. — И е не само удобно, но и необходимо. Ще можем веднага да обсъдим всичко, което научим, и да изготвим план за действие, та сутринта да не губим време.

— Съпругът ви няма ли да има нещо против?

Тя погледна Роман насмешливо.

— За да предизвикам възражения или изобщо някакви тревоги у моя съпруг, трябва да заведа вкъщи Пласидо Доминго или Антъни Хопкинс. Лица от по-дребен калибър не могат да пробудят ревност у него. Прекалено добре и отдавна ме познава.

По смутеното мълчание на Дзюба пролича, че той преценява дали един старши лейтенант от полицията може да се конкурира с великия певец или великия актьор. Явно излизаше, че не, няма как.

 

 

На сутринта стаята на Саша Каменски напомняше бунище от епохата на техногенните катастрофи. По целия под бяха пръснати торбички от заведения за бързо хранене и празни пластмасови бутилки, върху които се кипреха надраскани с цветни флумастери разпечатки: Саня и неговият приятел Петручо търсеха информация за Олга Виторт, нахално отваряха пощата й, ровеха се из нейни страници по сайтове, четяха кореспонденцията й, посещаваха и адресите на нейните събеседници, копираха откъси от обсъждания, в които бе участвала Олга, разпечатваха ги. Настя и Роман четяха бързо намереното от момчетата, подчертаваха с флумастери всичко, което им се стореше интересно и значимо, а младите експерти продължаваха търсенето. От време на време в стаята влизаше Чистяков, носеше прясно сварено кафе за Настя и поредната бутилка студена минерална вода за Дзюба.

— Всеки път щом видеше мъжа си, Настя молеше:

— Льоша, чуй това.

— Льоша, погледни, защото нашите очи вече за нищо не стават.

— Льоша, кажи нещо за това, моля ти се.

В края на краищата и Алексей донесе своя ноутбук и се включи в процеса. След известно време Настя забеляза, че Пьотър с уважение поглежда към мъжа й.

— Младото дарование оцени стария зубър — прошепна тя на Дзюба.

— Това е добре — също тъй тихо отвърна Роман. — Че той иначе ви смяташе за съвсем стара.

Тя прихна и веднага уплашено се огледа: да не би някой да види как тя се смее, докато всички са заети със сериозна работа. Но никой не я виждаше, защото наистина всички бяха заети.

В седем и нещо сутринта целият комплект информация, която можеше да се измъкне от интернет, лежеше пред Настя във вид на прилежно отпечатан текст. Местожителството на Олга Виторт, местоработата й, образованието, списъкът на най-близките й роднини, които се оказаха съвсем малко на брой, имената на приятелите, с които тя водеше най-активна кореспонденция. И дори анализ на данните за тези приятели, който позволяваше да се откроят онези, с които имаше смисъл да се поговори на първо място. Олга Виторт трябваше да бъде проучена много добре още преди да се запознаят с нея.

Настя изпрати Роман да си спи вкъщи, а тя седна зад бюрото и постави пред себе си информацията за интернет събеседниците на Олга. В чатовете тя се подписва с различни имена, понякога „Олга“, но по-често с никове, един от които е „Лара Крофт“. Това е показателно. Значи младата жена, която носи на Ала Томашкевич картините от загадъчния художник, който е на „ти“ с фигурното пързаляне, оценява себе си като решителна, корава и прекрасно физически развита личност. Истинската Лара Крофт от популярния филм не знае жалост към врага и лесно убива, ако смята, че това е справедливо. Ами Олга Виторт? Доколко прилича тя на любимата си героиня?

Трябва да се опитат да научат за Олга повече, но така, че да не я подплашат. Настя още веднъж прехвърли сведенията за приятелите й и избра някоя си Албина, която, ако се вярваше на това, което тя пишеше в мрежата, си стоеше вкъщи с малкото си дете. Значи имаше шанс да я намерят в дома й без предварителна уговорка и да поговорят с нея, без да присъстват чужди уши, защото в кореспонденцията си тя не споменаваше нито за бавачка, нито за майка или свекърва, които да й помагат за детето.

Тези сметки излязоха верни и Настя намери Албина в дома й. Симпатичната усмихната млада жена постоянно държеше на ръце деветмесечното бебе и го гледаше с израз, който художник спокойно би претворил в лице на Богородица.

Настя се представи, показа удостоверението си на частен детектив и каза, че от Олга Виторт се е заинтересувала една голяма фирма, чието име не бива да се разгласява. Фирмата има намерение да й предложи да се премести на работа в нея, но предварително иска да събере сведения за кандидатката. Безобидна и по никакъв начин неподлежаща на проверка лъжа: дори Албина да каже на Олга, Настя няма право да съобщава името на фирмата.

Младата майка разбиращо кимна.

— Ау, колко хубаво! Оля е толкова способна, толкова трудолюбива, тя заслужава по-добра работа от тази, на която е сега. Но едва ли аз мога да ви разкажа нещо интересно за Оля, напоследък съвсем рядко се виждаме, макар че по-рано бяхме много близки, просто неразделни.

— Защо, какво се случи? Защо общувате по-рядко?

— Нищо не се е случило, просто аз родих и вече не ми е много до приятелки, нали знаете колко сили отнемат бебетата.

Албина веднага допря нос до темето на детето и блажено притвори очи, вдишвайки бебешката миризма.

— Ако намерех свободна минутка, я използвах за сън, знаете ли, постоянно ми се спи — смутено се усмихна Албина и отново целуна малчугана. — А Оля отделя много време на Ала Владимировна, така че ни стана трудно да намираме час-два, за да се видим. Но разбира се, редовно се чуваме по телефона. И си кореспондираме в мрежата, почти всеки ден разменяме по няколко думи.

Настя направи учудена физиономия:

— Ала Владимировна ли? Коя е тя? Майка й?

— Не, не, родителите на Оля загинаха отдавна, тя няма майка. Тоест аз мисля, че сега Ала Владимировна й е като майка. Или я замества. Зависи как ще го погледнете.

— Та коя е, значи, тази Ала Владимировна?

— Ала Томашкевич, актрисата. Не я ли знаете?

— Чувала съм я — предпазливо отговори Настя. — Само че не разбрах: те роднини ли са?

— О, не, не, какви ти роднини! Олга е фанатично влюбена в Ала Владимировна, отдавна, едва ли не от дете. Ала е нейният кумир. И Оля се старае да й бъде полезна, да й помага някак. Ала всъщност е нещастен човек, въпреки че е прочута актриса и има много пари, а и на улицата всички я познават. Отначало загуби сина си, после съпруга си. А преди това двайсетина години никъде не играеше, само епизодични роли в театъра. С една дума, не е за завиждане. Олга съжалява Ала, подкрепя я.

— Какъв е характерът на Олга?

— Ами вас защо ви интересува? — изведнъж се сепна Албина. — Нали казахте, че с Оля всичко е наред и вие просто събирате за нея сведения заради работата, на която ще я канят. Излъгахте ли ме? Да не е направила нещо лошо?

— Нищо не е направила, не се тревожете — побърза да отговори Настя. — Просто фирмата много иска да покани Олга на работа, но въпросът е толкова деликатен, че не бива да сбъркам. Длъжността е отговорна, високоплатена, но свързана с големи натоварвания, опазване на конфиденциална информация и изискваща кристална честност и чиста биография.

— О, в този смисъл можете да не се съмнявате! Ако трябва да се работи много, по-добра от Оля няма да намерите. И невъзможното ще направи, но ще свърши каквото трябва.

— А как е с физическата форма? Може ли например да не спи по две-три денонощия наред? Защото доставчиците често работят много напрегнато.

— О, да, разбира се! Олга изобщо си е силна, издръжлива е като камила, вече дълги години редовно ходи на фитнес, мускулите й са железни.

— А умее ли да пази чужди тайни?

— Разбира се! — разпалено я увери Албина.

Личеше, че тя с всички сили се старае да помогне на приятелката си да получи нова високоплатена работа и искрено я обича.

Значи, физически развита, издръжлива, с добър интелект и при това „влюбена“ в Ала Томашкевич. Още през нощта, докато търсеха и четяха всички съобщения, подписани от „Лара Крофт“, Настя и Дзюба бяха забелязали, че в блоговете, посветени на театъра и киното, нито едно споменаване на Ала Томашкевич не бе оставено без коментар на Лара. Тя веднага влизаше в спор и яростно защитаваше актрисата от нападки и дори от най-дребни намеци за критика. Да, Олга Виторт беше истински предана почитателка на актрисата. И изглежда, напълно подхождаше за ролята на убийца на човека, който, макар и косвено, бе виновен за смъртта на Женя Зеленов, сина на Ала Владимировна.

Но ако това беше така, трябваше да има последователност. Болтенков беше виновен Женя да получи заболяване на сърцето. Но нали в същото можеше да бъде обвинен и спортният лекар, който казал, че здравето на Зеленов позволява той да тренира и да участва в състезания? После, може да бъде обвинена и неговата партньорка Соня, която предала любимия си. А покрай нея — и треньорът, който обичал да спи със своите ученички. Всички те са били виновни косвено. Защо е бил избран само Болтенков?

„Ами аз всъщност защо реших, че е бил избран само Болтенков? — запита се Настя. — Може останалите да са убити отдавна. Та аз не знам дори имената им. Добре де, като се наспи, Ромка ще ми се обади и аз ще му дам задачка.“

Ако Анастасия Каменская бе смятала, че след нощната смяна Роман Дзюба ще спи до обяд, тя се бе заблуждавала. На младия старши лейтенант му бе напълно достатъчно дремването в мотрисата и после в метрото, така че в десет сутринта той беше готов за нови подвизи. Например за посещението в офиса на фирма „Оксиджин“, където Олга Генадиевна Виторт заемаше длъжността началник на отдел „Снабдяване с промишлени стоки“.

Да си проправи път през строгите охранители и несговорчивите момичета на рецепцията в многоетажната бизнес сграда, се оказа сложна работа, но Ромка задейства цялото си налично обаяние, подкрепи го с удостоверението и го поръси отгоре с някакви лъжи, та от една страна, да го пуснат, но от друга, да не изтече информация, че той се интересува от конкретната Олга Виторт от „Оксиджин“.

В сградата бяха разположени офисите на десетки компании и фирми и той успя да убеди целия персонал на първия етаж, че в рамките на някакво митично криминално разследване се занимава с проучване на цените на бразилското кафе. Докато убеждаваше пазачите, успя да огледа и да запомни окачения на стената списък на наемателите на офисните помещения с посочените в него етажи, на които се намираха фирмите.

Когато се качи на етажа, който му трябваше, той се сблъска със симпатичен младеж с весело открито лице.

— Би ли ми казал къде е отдел „Снабдяване“? — попита Дзюба.

— Снабдяване с какво? — насмешливо го погледна младежът. — Тук има сума ти такива отдели. По различни групи стоки.

Роман си спомни, че отделът, който оглавяваше Виторт, имаше някакво дълго име, във всеки случай след думата „снабдяване“ следваха още две-три. Оказа се, че това имало значение.

— С промишлени стоки — зарадва се той, че успя да си спомни.

— В дъното на коридора, вратата вдясно, там пише — веднага отговори младежът. — Момичетата са там, но точно нея я няма, така че върви смело, никой няма да те ухапе.

— Кого го няма? — не разбра Дзюба.

— Е, как кого. Лара. Ти нали отиваш в отдела на Лара? Или?

— А… да, при Лара. Благодаря — побърза да отговори Роман.

Значи дори в службата хората наричат Олга Виторт Лара Крофт. Интересна репутация има тази жена!

Той стигна до вратата, до която висеше табелка, съобщаваща, че именно тук се намира отдел „Снабдяване с промишлени стоки“, и влезе, без да почука. Зад три бюра с компютри седяха две момичета и един млад мъж. Момичетата разпалено си бъбреха, мъжът замислено се взираше в екрана на компютъра, на който висеше някаква натъпкана с цифри таблица.

Момичетата забелязаха посетителя и му подариха ослепителните си усмивки.

— Нас ли търсите, младежо? — кокетно попита едната, а другата веднага добави:

— Защото, ако не търсите нас, сте дошли напразно. Олга Генадиевна няма да бъде тук днес, заминаха на преговори с шефа.

— Ох, извинете, за бога — престори се на силно смутен Роман. — Сигурно съм сбъркал вратата. Трябва да отида в „Мега-мед“. Не е при вас, така ли?

Прекрасно знаеше, че офисът на фирма „Мега-мед“ е на друг етаж. Но не биваше да разкрие истинския си интерес.

— Не вратата сте сбъркали, а етажа — закискаха се момичетата. — „Мега-мед“ е два етажа по-нагоре.

— Благодаря!

Като цяло той остана доволен от посещението в „Оксиджин“. Първо, убеди се, че информацията в интернет не е остаряла. Олга Виторт наистина работи там. Нещо повече — не е в отпуск или в командировка, не е и в болнични. Второ, получи първоначална представа за репутацията на Олга сред колегите й. А сега можеше да продължи напред. Добре би било, разбира се, негласно да огледа жилището й, но като начало трябваше да провери алибито й за момента на убийството на Михаил Валентинович Болтенков.

И Роман се обади на Каменская.

— Ама ти защо не спиш? — учуди се тя. — Мислех, че си отспиваш след снощи.

— Наспах се вече. Може ли да се възползвам от помощта на вашия племенник?

— Ама разбира се, ако си е вкъщи. А какво смяташ да правиш с помощта на Санка?

— Да проверя алибито на Олга Виторт. Има само един начин да го направя така, че тя да не научи, че я проверяваме.

— Ясно — засмя се Каменская. — Давай. Аз сега приближавам към площад „Гагарин“, а ти къде се намираш?

Оказа се, че той е доста далече, но двамата успяха бързо да стиковат маршрутите си така, че едновременно да се озоват на пресечна точка, където Каменская да вземе Дзюба с колата си и да го закара при „спеца по програмирането“.

— Разбирате ли, измислих такава схема — говореше Роман, докато колата пълзеше по натовареното Околовръстно шосе, — да намерим в интернет списък на служителите на „Оксиджин“, а ако имаме късмет — конкретно списъка на служителите в отдела на Виторт, после да намеря техните странички и да ги хакнем. И да видим само кореспонденцията помежду им, разбирате ли? Ако намерим личната кореспонденция на служителите на фирмата, там като нищо може да има разни клюки и други сведения. Например за съвещания или някакви командировки с участието на Олга. Тоест първо да хакнем страничките на Олга още веднъж и внимателно да прочетем какво и на кого е писала тя в интервала плюс-минус дните около убийството на Болтенков. Ако тя е ходила някъде, присъствала е на нещо, това трябва да се провери. И после да се свери с кореспонденцията на нейните служители помежду им и между нейните приятели. Добре ли обяснявам?

Стори му се, че на лицето на Каменская се изписа досада, сякаш той говореше някакви глупости. И му стана чоглаво.

— Ти наистина обясняваш лошо — усмихна се тя, — но те разбрах. Сега чуй моите съображения. Алибито на Олга трябва да се провери задължително, прав си. И трябва да се проверява така, че тя в никакъв случай да не научи това. Но преди да се занимаваме с Олга, трябва да открием още трима души: спортния лекар, който е разрешил на Евгений Зеленов да участва в състезанията, партньорката на Зеленов на име Соня и техния треньор, който тогава е живеел в Санкт Петербург. Необходимо е да научим имената и местонахождението им. Ако всички са живи и здрави, може би прибързваме с Олга. Виж, ако поне един от тях е станал жертва на престъпление, ще трябва здраво да се хванем за Олга. Така че сега отиваме у нас и целуваме нозете на Саня, ако си е вкъщи. За да се направи всичко това бързо, е нужен много мощен комп, натъпкан с разни хитри програми. В противен случай нито ти, нито аз можем да направим каквото и да било… — Тя го погледна и уточни: — Не можем, нали?

— Не можем — увери я Рома, като ясно разбираше, че си криви душата.

Той дори спокойно може. Но наистина за целта е необходим комп, натъпкан с нужните програми, такъв, какъвто имат Саня или неговият приятел Петручо. Такива програми Дзюба няма и в домашния си компютър, камо ли в работния си кабинет на „Петровка“.

Когато се отвори портата, водеща към двора на семейство Каменски, пред погледа на Ромка се разкри наистина идилична картина: дебелият Петя седеше на каменните стъпала пред входа и със замечтан израз на лицето дъвчеше хамбургер или пък чийзбургер — отдалече не се виждаше. Дзюба слезе от колата и тръгна към Петя, докато Каменская вкарваше колата в гаража.

— Ти защо седиш тук?

— Чакам Санка — бавно отговори Петручо.

— Защо, никой ли няма вкъщи? А къде е Алексей Михайлович?

— Кърти — равнодушно тръсна Питър. — Не всички са товарни коне като нас със Санка. Стар човек е, трябва да си почива.

„Стар човек — укорително си помисли Роман. — Как ще е стар той? Нали видя, бива го колкото тебе, че и повече.“ Но на глас каза друго:

— Санка къде е? В института ли?

— Потътри се при съседите, помолиха го да им почисти компа, пипнали някаква кранта.

— Кога ще се върне?

— Казва ли ти някой… — сви рамене Петя. — Според зависи.

— А ти можеш ли да включиш неговия комп? — продължи да пита Дзюба.

— Без проблем. А трябва ли?

— Трябва. И то спешно.

— Оки-доки.

Пьотър помълча, после попита:

— Слушай, а какво изобщо правихме с вас цяла нощ?

Роман се слиса.

— Как какво? Ти цяла нощ търси инфо за нас и не разбра какво правиш? Да нямаш температура нещо?

— Не, аз разбрах какво търсим, но не вдянах защо. Помолихте — направихме, без проблеми, що да не помогнем на ближния. Ама за какво правихме всичко това?

Дзюба внимателно погледна Пьотър и неодобрително поклати глава.

— Ами всички помагахме на Анастасия Павловна. Беше нужно за нейната работа.

— За каква работа, бе, к’во приказваш? — разкикоти се Петя. — Ми че тя е пенсионерка! К’ви ми ги пееш?

— Не е пенсионерка — поправи го Роман. — Тя е офицер от полицията в оставка. И сега работи на друго място.

— Я стига бе, чуек! — махна с ръка Пьотър. — К’во може да работи тя, като е на сто години?

— Частен детектив е.

Петручо се облещи и забрави да сдъвче току-що отхапания залък.

— Стига, бе! Да паднеш! На луд ли ме праиш! Вярно ли, бе? Да не ме моташ?

— Честен кръст! — шеговито се закле Дзюба, искрено развеселен вътрешно. — Ама защо толкова се учудваш? Саня не ти ли е казвал къде и какво работи леля му?

— Нее. Но честно казано, не съм го питал. Каза ми, че била пенсионерка, та какво повече да питам, нали така? То е ясно, щом бабето е в пенсия, значи не работи.

Роман видя, че от гаража излезе Каменская, стана от стъпалото, на което седеше до Петручо, наведе се към него и тихо каза:

— Чуй един съвет от мен, приятел: обърни внимание, че освен твоето желязо и програмите, на света има и хора. И те невинаги са такива, каквито си ги представяш. Да вървим да включваме компа, работата не чака.

Петручо мълчаливо изтръска трохите от дънките и пуловера си и последва Роман и Каменская в къщата.

Саня Каменски се прибра след около час, след още час и половина се събуди Чистяков, учтиво намекна за обядване и Настя със съжаление слезе в кухнята, за да сготви нещо на мъжа си, Роман и Петя и — отделно — специална храна за Саня.

„Каква ли полза от това — мислеше си ядосано, докато режеше зеленчуци за диетичната супа, — и без това няма да я изяде, пак ще я хвърлям. Но има и два големи плюса: първо, съвестта ми ще е чиста, второ, ще се науча поне нещичко да готвя. Вече усвоих млечните каши и супи, време е да напредна. Добре че вчера сварих картофи, като че съм знаела, че няма да имам време да готвя.“

Чистяков обследва запасите от продукти в хладилника, извади някаква опаковка, внимателно прочете ситно отпечатаните цифри със срока на годност, после кой знае защо помириса съдържанието, макар че какво ли може да се подуши в нещо замразено?

— Мога да изпържа месо — предложи той, загледан със съмнение в опаковката. — Отдавна стои, време е да го употребим.

— Ще отнеме време — поклати глава Настя. — Аз ще направя нещо по-простичко, за да стане по-бързо. Льоша, погледни дали там не е останал някакъв салам.

Алексей грижливо прегледа всички полици и намери загънато във фирмена опаковка от скъп магазин нещо незнайно какво, но във всеки случай здравата изсъхнало.

— Ей това, мисля, в предисторически времена е било салам — каза той. — Не виждам нищо по-прясно. А ти какво планираш?

— Исках да залея картофки и саламче с яйца, нали си спомняш как често го правехме? — Тя обра с решетъчна лъжица пяната от водата, в която се вареше пилешко — диетичната храна на Саня.

— Не съм забравил — усмихна се Льоша. — Беше вкусно. Я аз да прескоча до магазина, с колата за десет минути ще ида и ще се върна.

— Хайде — съгласи се тя с благодарност. — Наистина, дощя ми се да си спомним младите години, когато бяхме вечно заети. Спомняш ли си, все ни се струваше, че в живота няма нищо по-важно от работата.

Чистяков я погледна с насмешка, но топло.

— Човек би помислил, че сега ти се струва нещо друго. Добре, тръгвам. Някакви изисквания към салама?

— Всякакъв, само да е пресен — отговори Настя. — А, Льоша, вземи и кетчуп, а? Като ще си припомняме младостта, нека е с всички подробности.

— Кетчуп ли? — учуди се той. — Ами кетчуп имахме в промишлени количества, преди два дни видях в хладилника две шишета, май дори три.

— Е, да, ама Педро… — въздъхна Настя. — Постоянно яде сандвичи с кетчуп, първо изяжда каквото си е донесъл, с него храни и Санка, после започват да ровят в хладилника и да правят сандвичи, а кетчупът им е задължителна съставка. Снощи са го довършили.

Тя чу как вратата се затвори след мъжа й и след известно време през отворения прозорец долетя звукът на потегляща кола.

По звученето на стъпките по дървеното стълбище Настя определи, че слизат Питър и Дзюба.

— Анастасия Павловна! — Роман се втурна в кухнята трапезария, размахал снопче разпечатки. — Олга Виторт има стопроцентово алиби! Всичко проверихме, ето, вижте!

Петя, без да продума, бръкна в хладилника. Оттам нямаше какво да се вземе; поне такова, което би могло да се сложи в сандвич. И нищо чудно след такава нощ. Момчето мълчаливо взе една филия и отново отвори хладилника.

— Петя, и кетчуп няма — каза Настя. — Почакай, скоро ще обядваме.

Питър тежко въздъхна, отвори едно шкафче, извади бурканче мед, намаза си на филията и седна до масата. Той се ориентираше в тази кухня не по-зле от добра домакиня, прекрасно знаеше кое къде се намира.

Настя намали котлона, на който се вареше пилешкото, и отново се учуди на странната идея на Даша — да сложи в съвременна къща газов котлон.

„Ястията, сготвени на газ, имат съвършено друг вкус — уверяваше я съпругата на брат й. — На електричество никога не можеш да получиш такъв вкус.“

Честно казано, Настя Каменская не усещаше никаква разлика, но не смееше да спори.

От разпечатаните текстове излизаше, че в деня на убийството на Михаил Болтенков Олга Виторт се е намирала в командировка в Иркутск, и то не сама, а с двама колеги. Вечерта на убийството (по това време в Иркутск вече е било късна нощ) е седяла в стаята си в хотела в компанията на мениджъра от своя отдел на име Ксюша и началника на друг отдел към фирма „Оксиджин“. До десет сутринта е трябвало да анализират предложението на партньорите и да вземат решение за стратегията и тактиката при воденето на преговорите с тях. На два пъти по време на тази седянка са правели половинчасови почивки, по време на които Олга и Ксюша са излизали в мрежата и са чатили, а началникът на другия отдел, както е редно за мъж, е четял новините от световната политика и икономика. През първите две почивки Олга е успяла да напише и изпрати три писма по електронната поща, при това едното доста дълго, адресирано до бивша съученичка, която днес живее в Австралия, да си размени безброй съобщения с безброй събеседници във „Фейсбук“, „Съученици“ и „В контакт“, както и да провери дали са излизали нови коментари за Ала Томашкевич, вероятно за да се хвърли начаса в битка и да защити любимата си актриса. При това на много хора Олга написала, че се намира в Иркутск, че сега там е нощ и че тримата се подготвят за утрешните преговори. Проверката показала, че мобилното устройство, с което Виторт излизала в интернет, в този момент наистина се е намирало в Иркутск, а не в Москва.

Но това все още нищо не доказваше.

— Рома, можем ли да бъдем сигурни, че наистина е била в Сибир същата вечер? — недоверчиво попита Настя. — Би могла да даде своя таблет или телефон на когото щеш, на човек, който е бил в Иркутск, да му даде всички свои пароли и да го помоли да излиза в мрежата и да оставя съобщения от нейно име. А тя да е останала в Москва.

Тази мисъл очевидно бе спохождала и самия Дзюба, защото той мълчаливо й подаде второ снопче разпечатки, състоящо се от няколко листа.

Ксюша-Ксана:

Ама тя съвсем е откачила, трябва да я питам за излизане дори за един дубъл. И тя седи като пришита, и на никого не дава да излиза.

Михаил:

Е, стига де, не можеш ли поне за пет минути да излезеш в коридора? Звънни само да ти чуя гласчето.

Ксюша-Ксана:

Не искам да си имам неприятности. С нашата Лара Крофт шега не бива. Не може да понася по време на мозъчни атаки някой да излиза от стаята.

Михаил:

Защо? Какви са тия глупости?

Ксюша-Ксана:

Много е мнителна. Сигурно й се е случвало някой да излиза по време на обсъждане и да предава информация на врага. Сякаш че, ако искам, не мога да я предам в интернет. Абе, има си такива бръмбари в главата. Да върви по дяволите, не искам неприятности.

Михаил:

Ама и тя ли не излиза?

Ксюша-Ксана:

Не. Само за да звънне на суяка. Абе стига за нея… По-добре ми кажи колко ме обичаш.

— Е, нататък не е интересно — промърмори Дзюба.

„Ясно, не е интересно — помисли си Настя. — Но сигурно е твърде еротично.“

— Ами какъв е тоя суяк, на когото звъни Олга? — попита тя.

Петручо презрително изсумтя.

— Да звъннеш на суяка, е същото като да направиш дубъл — обясни той. — Да отидеш до тоалетната.

На другите листове се намираха откъси от кореспонденцията на същата Ксюша с други адресати, от които неумолимо произтичаше, че Олга е била постоянно в една стая с момичето и никъде не е излизала. Освен до тоалетната.

— Ами какво ще кажете за съучастник? — попита Настя.

— Ако е искала да отмъсти за сина на Томашкевич, не е задължително лично да извърши убийството. Кого може да е привлякла за тази работа? Например любовник. Рома, тази Виторт има ли любовник?

Дзюба се почеса по тила и неуверено кимна.

— Попадна ми такова инфо, но не съм го разпечатал, то няма отношение към алибито.

— Но инак Виторт има любовна кореспонденция, така ли? — уточни тя.

— Няма — разпери ръце той. — Никаква. Има кореспонденции на служители в „Оксиджин“, където те клюкарстват, че Лара Крофт спяла със свой служител, мениджър от нейния отдел, когото взела на работа преди около година и половина.

— Ъхъ — замислено продума Настя. — Щом спи със свой подчинен, ясно е защо няма кореспонденция. И без това всеки ден се виждат в службата. А може и да живеят заедно. При това са отдавнашни любовници, толкова отдавнашни, че най-пламенните чувства вече са отминали. Тя го е взела на работа, след като вече са били във връзка.

— Откъде знаете? — смая се Дзюба.

— Отдавна живея — позасмя се тя. — В разгара на отношенията не мога да си представя един човек да е в командировка цели три дни и нито веднъж да не пише на любимия си.

— А може да си говорят по телефона, вместо да си пишат — възрази Рома. — Или да си разменят есемеси. Нали с оператора от мобилната компания не…

И се сепна; Беше невъзможно да произнесе на глас, и то в присъствието на Петя думи, от които личи, че офицер от полицията, който е в сговор с частен детектив и е привлякъл „други цивилни лица“, грубо нарушава закона, като разбива чужди компютърни бази данни, сайтове и изобщо всичко, което може да се разбива. Какви номера прави човешката природа! Да го прави, може, но да го произнесе на глас, е ужасно. Нито на Петя, нито на Саня, разбира се, дори през ум не им минава, че вършат нещо незаконно. Така де, глупаво е да се притесняваш заради нещо, което прави всеки втори „спец по програмирането“. Всички правят това — и какво? Нали никой не краде, просто се забавляват. Някои печелят от това, като хакват чужда лична кореспонденция по нечия поръчка, и какво толкова? Всички искат да ядат, на всички трябват пари. Настя още не беше срещала хакер, който да осъзнава напълно, че постъпва зле.

„Добре, ами аз? — запита се. — Какви ги върша изобщо? Всичко започна толкова невинно, просто от търсене на открита информация, както си седяхме с Роман в кухнята, аз белех картофи, той ми четеше на глас техническите правила — пълна идилия и тържество на закона. И не щеш ли, много скоро и двамата се втурнахме да търсим конфиденциална информация, Саня и Питър започнаха да хакват сайтове. И нито аз, нито Ромка дори не забелязахме как сме преминали границата. Та ние не искаме да направим нищо лошо, нямаме намерение да крадем чужди пари, дори не посягаме на чужди тайни, искаме само да намерим информация, която ще ни помогне да разкрием убийство. Ами ние вършим полезна работа, за добро. В края на краищата същото биха направили за Ромка момчетата от Управление К, само че щяха да го направят много по-късно и в много по-малък обем. Ние просто се справихме със собствени сили.“

Прекрасно разбираше, че аргументите й са слабички.

— А този любовник има ли си име?

— Има си. Владимир Власов — веднага отговори Питър.

Оказа се, че през това време той не само бе лапал хляб с мед, но и внимателно бе слушал.

— Какво се знае за него?

Роман и Педро се спогледаха и едновременно тръгнаха към стълбището.

— Сега — обеща Петя. — Имаш го.

Чистяков донесе продуктите — както обикновено, бе купил, освен поръчания салам и кетчуп, и много неща, които според него непременно щяха да влязат в работа.

— Смяташ ли, че те — Алексей завъртя глава към стълбището нагоре — ще ядат храната на нашите младини?

— Че къде ще вървят? — засмя се Настя. — Няма да им дам нищо друго. На Саня — зеленчукова кремсупичка, а всички останали да лапат от общия котел. А сигурно и Саня ще се присъедини, няма да яде супата.

Отгоре се чу вик, който означаваше въпрос или пък слисване.

— Изглежда са намерили нещо — каза Чистяков, извади нож и постави салама на дъската за рязане. — Как ще го режем? На кубчета, на ивички, на квадратчета?

— Ами как го режеше навремето? Така го режи.

Льоша я погледна с укор.

— Аска, дето цял живот съм те хранил и съм стоял до печката — както и да е. Но фактът, че ти дори не си обърнала внимание колко съм се старал и съм рязал салама всеки път различно, ме обижда извънредно много.

Настя се стъписа. Ето на, живееш, живееш с човека дълги години, а после излиза, че…

— Льоша — смотолеви виновно, — ами аз наистина… е, ти знаеш.

— Добре, великодушно ти прощавам.

Искаше да добави още нещо, но не успя, защото по стълбите сякаш излетя Дзюба с грейнали от възторг очи.

— Намерихме го! Този Владимир Власов, любовникът на Олга, е бивш спортист, тренирал е фигурно пързаляне. Пое — ле е завършил Института по физкултура и е станал треньор. Но нещо не му е провървяло с треньорската работа и вече от три години няма нищо общо със спорта.

„Ето, това е — помисли си Настя, — сега всичко се сглобява. Можем с чиста съвест да седнем на масата.“

Несправедливостта открай време беше за него тъмнокафява. С цвят на горчив шоколад. Уж лакомство, но горчиво, дори възкисело. И думите, които се въртят в главата му, на пръв поглед са правилни. А в действителност — кисело-горчиви, несправедливи.

„Трябваше повече да се стараеш, трябва да тренираш повече! На лошия танцьор паркетът му пречи. Според теб излиза, че всички наоколо са виновни, само ти си безупречен. А така не може да бъде. Щом не се получава, значи ти си си виновен.“

Колко пъти през живота си бе чувал тези думи! Особено често ги произнасяше по-голямата му сестра, на която амбициите на майка им да види сина си шампион, бяха отнели детството. На сестра му, която бе по-голяма с шест години, възлагаха да води момчето на пързалката и да го довежда обратно, не й даваха никакви джобни пари, защото всяка свободна копейка в скромния им семеен бюджет отиваше за нови кънки и костюми за младия фигурист, а също и за „благодарности“ към треньора. Сестра му, способно, надарено, трудолюбиво момиче, от шестнайсетгодишна започна да припечелва с частни уроци по химия, математика и чужд език за посредствени ученици, но майка им и баба им й отнемаха тези пари и ги харчеха за неговото спортно бъдеще.

И всеки път, когато той не успяваше да се представи добре и да постигне успех, сестра му с омраза повтаряше: „Трябваше повече да тренираш, трябваше повече да се стараеш, толкова пари влагаме в теб, а никаква полза! Аз не мога да си купя нормални обувки, ходя със старите, макар че се трепя от сутрин до вечер, защото всички пари отиват за теб! А ти не правиш нищо, само си въртиш задника на леда!“

Това му се струваше жестоко и несправедливо. Та нима малко работеше? Нима не влагаше цялата си душа, целия си живот в спорта? И нима беше виновен, че светът на спорта беше подреден жестоко и по определени правила, които нито един спортист, най-малко пък млад, не би могъл да промени? Пък и той все още не знаеше тези правила. Той просто до самозабрава, изцяло отдаден, правеше всичко по силите си, скачаше по часовник в пет сутринта, за да отиде навреме на сутрешната тренировка, която започваше в седем, търпеше постоянните болки и превъзмогваше постоянния страх, учеше си уроците, превит одве на пейката в мъжката съблекалня, и същевременно дъвчеше сандвичите, направени вкъщи от баба му. Сестра му го мразеше и заради тези сандвичи: в началото на деветдесетте продуктите изчезнаха от магазините, после, в началото на деветдесет и втора, се появиха, но вече на много високи цени. И най-хубавото майка им и баба им заделяха за него, за да му приготвят сандвичите — нали момчето излизаше от къщи рано сутрин и се прибираше късно вечер. Сестра му не получаваше нито едно парченце хубав салам или кашкавал.

„Остави го, това е за сандвичите на Володенка“ — срязваше я баба й.

Ако вкъщи се появяха плодове, те бяха само за него. И всяко несполучливо представяне на леда непременно завършваше с поредния оскърбителен монолог на сестра му. А за несполука в тяхното семейство се смяташе всичко, освен победата.

След много години, вече възмъжал, той чу същите думи, но от човек, на когото се бе доверил и бе решил да разкаже как го бяха прекършили в спорта и какви вълчи закони царуват в този свят с изключително красива фасада.

Той се бе надявал на разбиране и съчувствие, но в отговор чу:

— Е, братко, ти сам си си виновен. Ако се беше старал повече — всичко щеше да е другояче. Щом толкова години си копал в една точка, щом си се занимавал с едно и също и така и не си изкопал нищо свястно, значи си пълен некадърник. Неудачник си. Нещастник, с една дума.

Тези думи го халосаха болезнено. Много по-болезнено, отколкото когато ги произнасяше сестра му. Той поне започна да я разбира, когато порасна. Неговите спортни стремежи бяха се стоварили на нейните плещи. Но какво право имаха съвършено чужди хора да го оценяват? Та те нищо не знаят, не разбират. Те не са плакали в съблекалнята от кървавите мехури, те не са излитали във въздуха в тройния скок, знаейки, че недолекуваното коляно може да ги подведе и завинаги да останат инвалиди, не са „изхвърляли“ партньорка, замирайки от ужас, че навярно са й придали съвсем мъничко неправилен наклон и тя може да се пребие. И нима можеш да им обясниш всичко това? Ами че те няма и да разберат! Те искат само да гледат по телевизията как хора с красиви костюми красиво се движат под звуците на красива музика. Никой не иска да знае колко труд, болка, страх, колко пот и сълзи, мръсотия и подлост лежат вътре в тази лъскава опаковка.

От онзи момент той взе твърдо решение: никой не бива да знае за миналия му спортен живот. Не иска да го смятат за некадърник. За неудачник. Може наистина да е неудачник и това е срамно. Не е нужно хората да го знаят. Така че той никога вече нищо няма да обяснява.