Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (17)

16

Събуди се внезапно, като от тласък, и още дълго не можа да си спомни как си бе легнал. Как се бе съблякъл, как бе взел душ. Последното, което си спомняше Антон, бе отворената врата на спалнята и светлото петно на златистата кувертюра на леглото. Помръдна ръка, разгледа я и разбра, че всъщност не е имало нещо, което да си спомни. Не се е събличал, не е вземал душ, не е оправял леглото, просто е отишъл до него и е рухнал направо с дрехите.

В апартамента беше тихо. Часовникът показваше шест и нещо. Сигурно Ромка и Дуняша още спяха.

Антон бързо се съблече, взе душ, избръсна се, изми си зъбите, облече чисто бельо, чисти дънки и тънък памучен пуловер и чак след това надникна в кухнята. Подът беше така измит, че от него можеше да се яде. На плота бяха подредени пластмасови кутии, на разстлана кърпа съхнеха обърнати с дъното нагоре измити тенджери и тигани. На кухненската маса, идеално чиста, той откри дълга бележка, в която подробно бяха изброени сготвените ястия и бе посочено кое в коя кутия се намира. Почеркът на Олга беше твърд и ясен, приличаше на нея самата. Текстът на бележката беше чисто информационен, без разните там „добро утро“, „здрасти!“, „целувки“ или поне „довиждане“. И подписът беше като в документ: „О. Виторт“. Беше отбелязан и часът: 04:10.

„Какво женище, а!“ — помисли си Антон с някаква смесица от уважение и възхищение, след което доста безцеремонно нахълта в хола, където според представите му трябваше да спят дълбоко уморените от любовни наслади Ромка и Дуняша. Картината беше приблизително такава, с тази разлика, че Ромка наистина спеше дълбоко с разлята по лицето му блажена усмивка, а Дуняша неподвижно седеше на стол до дивана и не откъсваше очи от рижавия оперативен работник. Щом чу, че вратата се отваря, тя извърна глава и слънчево се усмихна на Антон.

— Здрасти! Какво, време ли е да го будя? — попита полугласно.

— Разбира се — на висок глас отговори Антон. — Тръбата ни зове. Вие, сополанковци, снощи сте си спестили вечерята, така че от вас очаквам закуска.

Дзюба уплашено отвори очи, разбра, че е вече сутрин, и страшно се смути.

— Тоха, разбираш ли, получи се така, че… Ами получи се… Их де, Тоха!…

— Добре, ставай, любовнико герой, после ще се разправяме.

Антон се опитваше за всеки случай да говори строго, с възпитателна цел, но не му се удаваше твърде и изпод суровия тон и строгото лице напираше весела усмивка. Дуня пъргаво скочи и се завтече към кухнята да приготвя закуската, а Антон тръгна заедно с Дзюба към банята.

— Ти какво? — учуди се Ромка. — Не си ли виждал гол мъж?

— Много си ми притрябвал! — сопна се Антон. — Давай бързо да съставим план за деня, няма да го обсъждаме пред Дуня, я. Днес аз ще се занимавам с Журихин, брата на изгорялото момиче. Според данните, които е намерил Кузмич, той се намира в Москва и ако не се мести, пребивава в един добре известен микрорайон. Ще скоча нататък, ще си поговоря с участъковия, днес на всяка цена трябва да намеря жилището под наем, където се е окопал Журихин.

— Ти какво, да не смяташ да го арестуваш? — уплаши се Роман. — Не върши глупости, Тоха, той е убиец. Извикай група.

— Да, бе, веднага, как ли пък не. Той не е убиец, Ромич, той е отмъстил за сестра си, това са различни неща. Двамата с Шокин са убили Ефимова — и толкоз, повече никого с пръст няма да пипнат. Нормално момче е, разпитах за него колеги от района му. Спокоен и вменяем човек. Просто ще си поговоря с него. И ще го докарам в отдела, ще го затворя в килията. Но трябва да направя това, преди Шокин да се е върнал от пътуване. А той ще се върне утре. Така че ти, Ромич, днес ще трябва да бачкаш без мен.

— И Шокин ли утре ще арестуваш сам? — с ужас попита Дзюба.

— Както се случи. Ако днес успея да намеря Журихин и да получа показанията му, утре може да дам Шокин и на други, това вече няма да има принципно значение. Виж, ако Журихин се опъне, тогава ще трябва първо лично да разговарям с Шокин и дълго и отегчително да го убеждавам да признае. Добре ще е до този момент експертите да дадат заключение по потно-мастните следи.

— А за кога го обещаха?

— Заклеха се да го дадат днес до обяд. Между другото, и Шокин, и Журихин са прекарали целия си живот в родното си градче, така че медицинските им картони са налице в местната поликлиника. Шокин е с кръвна група А-положителна, Журихин — с В-отрицателна. Хубава комбинация, не се среща на всяка крачка. И ако се окаже, че и на ножа, и на кутията от ножа има следи и от единия, и от другия, можем да се успокоим и да смятаме делото за приключено. Сега, Ромич, слушай своите задачи за днес.

Дзюба пусна душа и дръпна завеската. За да не се надвиква с шума от водата, Антон трябваше да седне в края на ваната откъм противоположната на душа страна и да подаде глава, като се пази от пръските със същата завеска. Докато Ромка се търкаше с гъбата, Антон му преразказа наученото от Олга снощи.

— Ето защо ти, Ромич, звъниш на Каменская, падаш в нозете й и я молиш да организира среща с Олег Семьонович Усиков.

— Защо?

— Защото ни е нужен добър, доброжелателен контакт с Орехов-старши и такъв може да ни осигури само Усиков. Вадим Константинович Орехов е нашата последна надежда. Само той може да знае защо неговият син отмъщава на Владимир Власов, защото, както вече изяснихме, никой друг не знае това. Трябва да разберем защо Филип Орехов не само в интернет лъже за Власов, но говори гадости за него и на баща си. Докато не схванем смисъла на тази комбинация, няма да мръднем нито крачка напред.

— Момчета, къде се заплеснахте? — чу се иззад вратата гласчето на Дуня. — Всичко е готово, вече изстива. И телефоните ви звънят, та се късат. Да ви ги донеса ли?

Антон открехна вратата на банята и протегна ръка.

— Дай ги.

Дуня му донесе двата мобилни телефона, единият от които в момента не издаваше звук, а вторият натрапчиво пееше електронна мелодия. Докато Антон затваряше вратата, телефонът млъкна. На двата дисплея светеше надпис: „Каменская, неприети повиквания 3“. Говорим за вълка…

— Тоша, нима ти сам си сготвил толкова храна? — попита Дуня, когато всички седнаха на масата. — Извинявай, срам ни е, че нищо не направихме.

— И аз нищо не съм готвил — засмя се Антон. — Спал съм като заклан. А през това време една добра фея е шетала в кухнята. Не се притеснявайте, деца, всичко е наред.

Едно от неоценимите качества на Дуняша беше, че не задаваше излишни въпроси. С някакъв невероятен усет тя винаги точно отгатваше за какво може да попита и кога е по-добре да премълчи. А пък на Дзюба той и без това вече бе разказал всичко.

— Анастасия! — Широко разперил ръце, Олег Семьонович Усиков тръгна към Настя Каменская, до която пристъпваше от крак на крак Дзюба. — Моя не първа, но вечна любов! Какви ветрове те довяха до мен?

Той ги посрещна във фоайето, при поста на охраната, заведе ги в кабинета си и веднага сложи пред Настя пепелник.

— Предполагам, че не си се отказала от вредния си навик? — попита насмешливо.

— Не — завъртя глава Настя. — Не съм и помисляла. А ти, гледам, си се отървал.

— Отдавна, вече седма година. Веднага напълнях с двайсет кила, представяш ли си? После четири години ги свалях. Е, казвай какво те мъчи, красавице Настюшка?

— Трябва да се видим с твоя шеф. Но не просто да се видим така, че той да ни изслуша и да ни отпрати, а така, че да се отнесе максимално внимателно и сериозно към това, което ще кажем или попитаме. И да не си гледа постоянно часовника и да не мърмори, че има важни преговори и договори за милиони, а ние му отнемаме времето с някакви глупости. Защото, Олег, работата наистина е сериозна.

— За какво става дума? — кратко се поинтересува Мустака.

— За Филип Орехов — също тъй кратко отговори Настя. — Между другото, ти отдавна ли работиш при Орехов?

— Отдавна — кимна Олег Семьонович, — почти десет години.

— Това е добре. Тогава ще си поговорим първо с теб, може би ще ни кажеш всичко, така че няма да е нужно да тормозим шефа ти. Да си чувал нещо за познанство между Филип и някой си Владимир Власов?

— Това е онзи бивш спортист, така ли? Май беше фигурист?

— Да, той е.

— Не — позасмя се Мустака, — за чуване не съм чувал, но знам. Гадно типче, от такива чакай само неприятности.

— А да обясниш по-подробно? — помоли Настя. — Какво значи „не съм чувал, но знам“?

— Това значи, че Вадим Константинович от време на време ми възлага да проверявам контактите на скъпоценното му синче. И щом синчето казало на татко си, че се е сдобило с нов познат със съмнително поведение, шефът веднага ме помоли да науча какъв е и що за човек е. Е, измъкнах името от Филип, хем така, че той дори не забеляза, а останалото беше въпрос на техника. В интернет прочетох много интересни неща за този Власов. Безделник и боклук. Но май засега не въвлича Филип в нищо престъпно, просто се мотаят заедно, така че не виждам основания да бия тревога.

— Значи се мотаят заедно — замислено проточи Настя.

— Кажи, Олег, а тези техники, с чиято помощ ти изпълняваш заданията на шефа ти, винаги ли са едни и същи?

— Разбира се. Щом методът работи, защо да го променям?

— И ти работиш обикновено тук, в кабинета си?

— Естествено — усмихна се Мустака. — Аз съм като добър палач: не нося работа в дома си.

— И всички компютри на „Файтър“ работят от един сървър?

— Ами да, като във всички фирми.

— Колко хубаво — внезапно се развесели Настя. — Ами я кажи и още нещо, Олег: Вадим Орехов има ли и други наследници, освен сина си Филип?

— Не, никакви.

— Прекрасно! Следващ въпрос: в течение ли си, че Филип е вземал разрешение за травматично оръжие и с това разрешение е купил два травматика?

— Разбира се.

— Той сам ли ти го каза?

— Хайде де, ще ми каже той! — отново се засмя Усиков. — Обаче ми съобщиха.

— И къде ги държи?

— Вкъщи, в своята стая. Поне аз на два пъти съм ги виждал там, когато съм преглеждал стаята на Филип в негово отсъствие.

— Ти обискираш стаята му? Защо?

— Е, как защо, любов моя — учуди се Мустака. — Шефът ми нарежда да бдя — аз изпълнявам. Търся дрога. Засега, слава богу, нито веднъж не съм намирал нито прахчета, нито спринцовки, нито таблетки. Такива интимни задачи шефът възлага лично на мен и аз ги изпълнявам сам, никого не посвещавам.

— А пистолетите оглеждал ли си?

— Не, дори не съм ги докосвал. Нали разбираш, оръжието е деликатна работа. Ще пипна, а после Филип току-виж направил някоя глупост, пък аз да вървя да доказвам, че нямам сестра. Не ми е поставяна задача за оръжието, така че не съм го пипал, нито пък съм го търсил специално. Когато ми е попадало пред очите, забелязвал съм го — лежи си там, а когато го е нямало…

Олег Семьонович изразително разпери ръце.

— Разбрах — кимна Настя. — Значи си виждал два пистолета?

— Отначало два, първите два-три пъти си бяха един до друг на камината, напълно открито. После постоянно виждах само един. Сигурно Филип взема единия в колата си, нали знаеш колко бандити има по нашите пътища, хем нарочно те засичат, за да те оберат, че и чанти крадат. Но един пистолет има със сигурност.

— Кога го видя за последен път?

— Преди седмица, когато за пореден път оглеждах стаята.

— Дай да направим един бартер — предложи Настя. — Сега ние ще ти разкажем една интересна история, а срещу това ти още днес ще провериш този пистолет. И в зависимост от това, което ще ни съобщиш, ние ще решим нужна ли ни е лична среща с твоя шеф, или не ни е нужна. Съгласен?

— Е, то зависи каква е историята! — разсмя се Усиков. — Може да е скучна. Или и без това да я знам.

— Гарантирам ти: няма да скучаеш — обеща Настя.

 

 

Да се открие жилището, наето от Игор Журихин, се оказа лесна работа. Антон дори не бе възнамерявал да търси в новите блокове, разбираше, че наемът на такъв апартамент едва ли ще е по джоба на човек, пристигнал от малък град. Ето защо, като намери участъковия, той веднага попита за дадените под наем жилища в стария жилищен фонд, тоест по-евтините. В този микрорайон имаше съвсем малко стари, овехтели блокчета и участъковият знаеше наизуст дадените под наем апартаменти.

— Да дойда ли с теб? — предложи капитанът, млад, но як, явно в прекрасна физическа форма.

— Ела — кимна Антон. — Че знам ли… Не вярвам човекът да има оръжие, но с нож борави много добре.

Сташис вече беше получил отговора на експертите: на кутията били намерени следи, оставени от хора с А-положителна и В-отрицателна кръвна група, докато на ножа, с който е била убита Ина Ефимова, следите били само от човек с В-отрицателна група. От Игор Журихин.

Те влязоха заедно във входа, качиха се на втория етаж и участъковият натисна копчето на звънеца. Не работеше. Тогава той потропа с юмрук по вратата.

Отвътре се чуха бавни стъпки. Антон очакваше въпрос „кой е?“ и вече се бе подготвил да поднесе една от обичайните истории, които в такива случаи използва полицията, но никакъв въпрос не последва. Просто вратата се отвори.

На прага застана невисок слаб млад мъж, малко по-млад от Антон.

— Намери ме значи — каза той с горчивина.

Антон позна гласа. Значи именно Игор Журихин го бе причакал тогава във входа. Затова и го е познал веднага, вероятно с Шокин са го следили доста време.

— Ами така излиза — отговори Антон.

— Ами майната му тогава — каза Журихин. — Тая кучка отне живота на сестричката ми, аз пък си разчистих сметките с нея. Сега няма да ме е яд и да я излежа. Няма да отричам, всичко ще призная. Какво, веднага ли ще ми сложиш белезниците?

— Е, има време — махна с ръка Антон. — Закъде да бързаме? Ще поседим, ще си поговорим, ти може и с чай да ни почерпиш, за последно ще ти е, защото после, разбира се, ще трябва да те вкараме в килията, където чай няма да има. Ето, и капитанът ще поседи с нас, и той ще пийне чаец. Мъже сме, не ни прилича да шикалкавим.

Значи Журихин е решил да поеме цялата вина, разбра Антон. Няма да каже името на приятеля си Юрий Шокин и да го инквизират. А дали пък да не го оставим на мира тоя Шокин? Вярно, съучастие в убийство не е дребна работа. Но от друга страна, убиецът, изпълнителят — ето го, няма намерение да отрича, готов е да даде показания, а Шокин е честен работар, че и дете ще му се роди всеки момент.

„Проклета да е тая моя работа! — с внезапно ожесточение си помисли Сташис. — Ще я зарежа и ще стана уличен метач. Нищо че се плаща по-малко, но пък и няма да се налага всеки ден да правя морален избор.“

За да изпълни молбата на своята „не първа, но вечна“ любов, Олег Семьонович Усиков трябваше да изсипе куп лъжи пред подчинените си и да замине извън града, където Вадим Константинович Орехов живееше в собствена двуетажна къща. Настя и Дзюба караха след него и сега седяха в колата, нетърпеливо очаквайки завръщането на Мустака.

Най-сетне портите се отвориха, излезе колата на Усиков и потегли към шосето. Настя потегли след него. Автомобилът на началника на службата по безопасност при „Файтър Трейд“ спря до канавката стотина метра преди магистралата.

— Е, какво, любов моя — подзе Мустака, — имам да ти съобщя, че номерът на пистолета, който се намира в стаята на Филип, съвпада с номера от документа за притежаване на оръжие. Тоест това е именно травматикът, който той е купил законно. Но както ти и предполагаше, е преправен за стрелба с бойни патрони.

— Ами вторият пистолет? — нетърпеливо попита Настя.

— Втория го няма. Претърсих всичко, та аз познавам всеки сантиметър, всяка дупчица, всяка пролука в тази стая. Пистолетът е само един, купеният легално.

— Значи всичко е наред — доволно констатира тя. — Но ако съм права, за това са нужни свидетели, поне трима-четирима, за по-сигурно. Орехов не планира ли някакъв прием в дома си?

Мустака отрицателно завъртя глава.

— Вадим Константинович по принцип не организира големи приеми вкъщи, ако трябва, наема ресторант или клуб, или хотелски комплекс извън града.

— А просто гости не идват ли в къщата? Някакви познати, просто за вечеря например, или за обяд, или за барбекю? Може би някоя семейна двойка?

— Това да — кимна Олег Семьонович. — Случва се. През студените месеци не често, но когато се затопли, той обича да кани хора на барбекю, но пак не голяма група, а трима-четирима. От близкия кръг, така да се каже. Между другото, точно за събота е планирал нещо такова.

— Събота, събота… — Настя порови с върха на маратонката си пръстта край колелото на колата си. — Днес е понеделник. Много време. Хайде, Олежек, явно ще се срещаме с твоя шеф. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Чакам да ми звъннеш.

Те отново се качиха в колите си и поеха по магистралата към Москва.

— Рома, намери Улянцев, да прати хора по петите на малкия Орехов. Ние с тебе не можем да участваме, той ни видя.

— Ами, Анастасия Павловна, не ни е запомнил.

— И все пак не бива да рискуваме. Не бива да въвличаме и Антон, защото всеки момент около Орехов може да се появи Власов, а Власов познава Антон. С една дума, в случая с нищо не можем да помогнем на Улянцев, така че ще разчитаме само на него. Но ако Фьодор нещо не се справя, ти ми се обади, а? Тогава аз ще помоля моя шеф, имаме в агенцията двама-трима „следачи“ и ако Кирган се съгласи да плати…

— Ще се съгласи — уверено заяви Роман.

Ох, колко мразеше следователят Баглаев такива разговори! Но професионалната чест не му позволяваше да прехвърля неприятната работа на адвоката, макар че много следователи постъпваха именно така.

Отидоха заедно в следствения арест, където Баглаев се обади предварително и помоли да му освободят стаята за разпити за определения час. Адвокатите нека седят с часове на опашка и да чакат да се освободи стаята, следователят обаче не може да си губи времето, той е на държавна служба.

Ламзин изглеждаше добре, във всеки случай не показваше да е сломен или паднал духом.

— Валерий Петрович — започна Баглаев без дълги предисловия, понеже предпочиташе по-бързо да приключи с неприятната част от разговора, — в присъствието на вашия адвокат ви поднасям извиненията си. Направих грешка и сега я признавам. Следствието получи убедителни доказателства, че вие нямате връзка с убийството на Михаил Болтенков.

— Значи ще ме пуснат? Кога? — веднага попита Ламзин.

Не беше много изненадан, дори сякаш бе очаквал нещо подобно. Знаеше си, че е невинен, и беше сигурен, че рано или късно истината ще бъде доказана. Но тук се започна най-неприятното.

— Непременно ще ви пуснат, Валерий Петрович — меко каза следователят. — Но не сега. Работата е там, че следствието се сблъска с много опасен и предвидлив престъпник, който може да научи, че сте освободен, и да промени плановете си. Сега, когато е сигурен, че никой не го познава и дори не го подозира, той си е изготвил определен план и ако ние вярно сме предвидили хода на мислите му, ще можем да го арестуваме на местопрестъпление и да докажем вината му. Щом разбере, че следствието не вярва, че вие сте виновният, и започва да търси друг обвиняем, той може да се притаи, а после да промени плана си и ние вече няма да научим какъв ще е той, разбирате ли? Ще избегне наказанието. Ние няма да можем да докажем вината му. И ще стане така, че убийството на вашия колега Болтенков няма да бъде разкрито, а вие навеки ще носите клеймото на човек, когото са подозирали в убийство, но не са го пратили в затвора само защото е случил на опитен адвокат, който е провалил делото, а в действителност вие сте престъпник и убиец. Искате ли да стане така?

Известно време Ламзин седя на завинтената в пода табуретка с поглед, забит в земята.

После попита през зъби:

— Колко време ще трябва да остана тук?

— Още няколко дни. До събота. Дори да сме сгрешили и да сме предвидили неправилно действията на престъпника, при всяко положение в събота ще излезете от тук. Обещавам ви — твърдо изрече Тимур Ахмедович. — И ще помоля да ви преместят в друга килия, където има по-малко хора и по-прилични. За съжаление, мога само малко да облекча положението ви за останалите дни, но ако искате, мога да ви дам възможност да се видите с жена си. Искате ли?

Ламзин отрицателно завъртя глава.

— Няма нужда. Наташа не бива да ме вижда тук и такъв. Ще почакам. Имам само една молба: кажете й колкото може по-бързо, че за нищо не съм виновен и вече не ме обвинявате. Да се успокои.

— Това е невъзможно, Валерий Петрович — включи се в разговора Кирган. — Наталия Сергеевна може да каже на някого, ще плъзнат слухове, ще стигнат до истинския престъпник и тогава целият план за неговото залавяне ще се провали. Много съжалявам, но Наталия Сергеевна не бива да знае нищо.

— Но нали ми предлагахте да се видя с жена си! — възмутено възрази Ламзин. — Значи сте допускали, че и аз мога да й кажа…

— Валерий Петрович, ако бяхте пожелали да се видите със съпругата си, ние щяхме да поискаме да ни обещаете, че нищо няма да й кажете. И срещата щеше да се проведе в присъствието на следователя, който внимателно щеше да следи какво говорите.

— Но аз ви уверявам, Наташа е умен човек, всичко ще разбере! Ако я предупредите, че не бива да казва на никого, тя няма да каже! Кълна ви се!

— Не, Валерий Петрович, дори не можем да обсъждаме това. Трябва да ме разберете. Виталий Николаевич — кимна следователят към адвоката — е извършил колосална работа, за да събере доказателства срещу истинския убиец, и ние не можем да рискуваме сега. Да, между другото, във всяка килия има мобилен телефон, това не е тайна за никого. И всички се обаждат, кой до когото иска. Е, да знаете, че телефоните на съпругата ви — и домашният, и служебният, и мобилният — се контролират. Както и обажданията от килиите. Ако решите да не удържите на думата си и да й кажете всичко по телефона, тя ще си има много неприятности, включително задържане и административен арест.

— Арест? — ужасен повтори Ламзин. — Ще арестувате Наташа? За какво?

— Ами ние винаги ще намерим за какво — позасмя се Баглаев. — Когато става дума за залавянето на престъпник, извършил няколко убийства, принципите на морала и законността крайно рядко излизат на преден план. Разбирате ли ме?

— Да. — Ламзин гледаше следователя спокойно и твърдо. — Разбрах ви. Благодаря, че намерихте време да дойдете и да ми кажете.

Баглаев натисна едно копче, за да отворят вратата на стаята за разпити.

— Е, аз ще вървя, а вие сигурно ще останете, Виталий Николаевич?

— Ще остана с ваше позволение. Имаме за какво да си поговорим с Валерий Петрович.

 

 

На Тимур Ахмедович му беше тежко на душата. Че и времето, като напук, беше слънчево! Лош ден. Тежък. Дано свърши по-бързо.

Успяха да организират външно наблюдение на Филип Орехов и Владимир Власов, но някак оттук-оттам. Все пак не беше професионален килър, който застрелва високопоставени чиновници или крупни банкери, нито пък маниак, ами просто… незнайно какъв.

До четвъртък не се случи нищо. В четвъртък външното наблюдение съобщи, че е фиксиран контакт между Орехов и Власов, отначало по телефона, после лицата се срещнали късно вечерта в един клуб, който не бе сред постоянните места за забавление на Филип. Не успели да установят за какво са си говорили, но и двамата доста пили. И по физиономиите, позите и жестовете им личало, че се познават доста отдавна.

— Явно си преценила правилно, любов моя — с нещо средно между одобрение и учудване забеляза Олег Семьонович Усиков, докато вадеше поредния план на къщата и двора на Орехови.

Такива планове бяха разпечатани десетина и поне половината от тях, изподраскани със знаци и стрелки, вече лежаха в кошчето за боклук: всеки път излизаше, че не са предвидили нещо, и работата започваше отново.

— Хората ни са малко — със съжаление мърмореше Мустака. — Ако можехме да заредим всички точки с хора, щеше да е по-лесно.

Това беше и главният проблем. При голям прием сред гостите могат да се пръснат огромен брой оперативни работници и други служители под формата на сервитьори, готвачи, шофьори, лични бодигардове на поканените и дори на техни придружители или придружителки. А когато става дума за две съпружески двойки, плюс домакина, който не поверява на никого да пече неговите прочути шишчета и държи в собствените си ръце целия процес, като се почне от нарязването на месото и приготвянето на маринатата и се свърши със сервирането на димящите шишове на масата в беседката, ситуацията е принципно различна.

— Олег, за нас най-важното е да осигурим наблюдение, видео- и аудиозапис на всичко, което се случва — убеждаваше го Настя Каменская. — Той няма да бяга, инак цялото начинание ще загуби смисъла си. Той трябва да се остави да го задържат. Ти нали направи каквото се разбрахме?

— Абе направих, направих — махна с ръка Мустака.

— И Орехов-старши ли ще направи всичко?

— Да се надяваме. Във всеки случай обеща. Но не мога да гарантирам. Не съм му в главата, разбираш.

— Добре — въздъхна Настя, — хайде още веднъж да преговорим всичко.

Мустака взе флумастера и взе да бележи по плана.

— Камери има тук, тук и тук — сложи той три яркозелени кръстчета. — От три места обзорът на беседката и територията около нея ще бъде пълен.

— Дали да не сложим и четвърта? — помоли Настя. — Така, за по-сигурно.

— Може — съгласи се Мустака. — Тогава — ето тук.

— Не — възрази Антон, — мисля, че ще е по-добре тук. Знае ли човек как ще тръгнат нещата. А в къщата ще има ли камери?

— Задължително — кимна Настя. — Но за къщата решихме, че ни трябват само две на разбираеми места — стълбището и в стаята на Филип, защото, ако съм права, там не би трябвало да се случи нищо друго.

— Значи до домакина мога да се намирам само аз — констатира Мустака. — Всички останали са с познати физиономии.

— Ами аз? — намеси се Улянцев. — Нито Орехов, нито Власов ме познават. Спокойно мога да се явявам пред очите им.

— В качеството на какъв? — насмешливо попита Дзюба. — Там няма да има нито един външен човек, нали ти обясниха. Само ако се престориш на шишче. Но ние при всяко положение трябва да сме наблизо, защото се случват всякакви изненади. И ако нещо не тръгне както е предвидено, трябва да успеем бързо да се озовем при беседката.

— И при това да се намирате на места, където няма да ви забележи никой от присъстващите — добави строго Мустака. — А те, трябва да знаете, обичат да се разхождат из двора. Дори да доведете още десетина души, аз просто няма да мога да ги разположа из двора така, че да е безопасно. Нямам толкова много защитени точки. Дай боже да успея поне вас да наместя така, че никой да не ви мерне. Ето защо всички ще седите, в смисъл — ще стоите, достатъчно далече от центъра на събитията. Хайде да се разпределим — кой къде.

Настя още веднъж огледа периметъра. Ето тук са външните порти и вратичката. Зад тях стои пазачът. Винаги сам. Значи втори не може да се постави — няма повод. Не може и да се смени: Филип може да се стресне. Добре, да се надяваме, че той си знае работата.

Ето тук е вратичката, през която може да се отиде в двора на съседа. Отношенията между Орехов-старши и тези съседи са стари и топли, ето защо те по взаимна уговорка са сложили портичка, която могат да използват, за да си ходят на гости, без да излизат от главния вход и да влизат през съседния главен. Бравата на портичката е електронна, отваря се с натискане на бяло квадратно копче, над което има козирка, та в случай на дъжд електрониката да не се намокри.

— Умряла работа — забеляза Усиков, като видя накъде е насочен погледът на Настя. — Сега съседите ги няма, а из двора им тичат две огромни кучета, злобни като зверове и обучени при най-добрите кинолози. С тях там има човек, също кинолог, който ги храни и когото те слушат, той им е като водач на глутницата. Освен него и своите стопани, те не признават никого. Ще те разкъсат мигом, дори без команда.

— Ясно. А тук какво има?

— Тук е портичката за излизане в гората. Пак с електронна брава, отвътре се отваря с натискане на бутон, отвън — с чип, за да не влизат чужди хора.

— Гората си е истинска, така ли? — с жив интерес попита Дзюба.

— Абсолютно истинска — потвърди Олег Семьонович. — Тъкмо в това се крие прелестта на парцела. Ето защо шефът толкова се трепа, докато го купи. Гората е истинска и гъста, в нея можеш да се изгубиш за три минути. Така че, ако някой опита да избяга, може само през нея. Там може да изчака известно време, дори до сутринта, а щом се развидели — тихичко да се измъкне.

— Ами съседите от другата страна? — зададе въпрос Антон. — И те ли са приятели и има ли там портичка?

— Не, оттатък оградата е плътна.

— И тъй, три пътя за бягство — направи равносметката Улянцев. — Главната порта отпада, там стои пазачът и е добре осветено. Портичката към съседите също отпада, там има кучета, които няма да пуснат никого жив. Значи най-вероятният път е през портичката към гората.

— Правилно — съгласи се Настя. — И точките трябва да се разпределят така, че ние да можем бързо да стигнем и до беседката, и до задната портичка. Мустак, ти не влизаш в сметката, ти стоиш при шефа. А ние сме само трима. Тоест реално можем да покрием само три точки.

— Как трима? — наивно се учуди Улянцев. — Аз, Антон, Ромка и вие. Излизаме четирима.

Настя избухна в смях.

— Младежо, погледнете ме внимателно! Вие разбирате ли на колко години съм? Но дори да бях с двайсет и пет по-млада, пак нямаше да влизам в сметката. Ами че аз и две крачки не мога да пробягам бързо. И не владея източни бойни изкуства, така че, когато дойде до задържане, съм пълна нула.

— А Ромка разправяше, че дълги години сте работили на „Петровка“, в отдел „Убийства“ — стъписано продума Фьодор. — Излъга ли ме?

— Не — усмихна се тя. — Не е излъгал, така си е.

— Ами как сте работили тогава?

— Просто така — сви рамене тя. — Дори за такива непохватни като мен винаги се намира работа. Нали неслучайно казват, че работата обича глупаците.

Улянцев така и не разбра какво имаше предвид тя.

Той мразеше хората, които се блещеха учудено, презрително свиваха рамене и казваха, че нали, сам си си виновен, трябваше да се стараеш повече, защото, който истински се старае — постига успех. Толкова ги мразеше, че беше готов да ги разкъса на парченца. Колко често бе чувал тези думи отначало вкъщи, от сестра си, после от треньорите, които му обясняваха защо един или друг спортист е заел на състезанията именно мястото, което е заел. Докато беше още съвсем малък, Володя вярваше на думите на треньорите, всеки от които впрочем, както и за всеки спортист на определен етап, беше цар, бог и роден баща. Смяташе, че неуспехът е резултат от недостатъчно старание и усърдие, и полагаше още по-големи усилия и трудолюбие, стоически превъзмогваше и болка, и страх, и всякакви емоции. Даваше на спорта всичко, което имаше. Времето си. Здравето си. Душата си. Силите си. Живота си. Беше уверен, че ако се старае — ще успее.

А после дойде прозрението и разбирането, че от спортиста наистина зависи много, но съвсем не всичко. И резултатът не е адекватен на вложеното, защото върху този резултат влияят огромен брой хора с техните амбиции, желания, стремежи. И спортистът за тези хора е просто пушечно месо, разменна монета, с чиято помощ те кроят своите интриги и постигат своите цели. Изхвърлят спортиста, който е дал всичко от себе си, на бунището, като използван презерватив. От него няма какво повече да вземат…

Омразата го гризеше отвътре, изгаряше го, изсушаваше го. Понякога му се струваше, че не може да диша. Започна да пие.

И изведнъж му попадна информация за гибелта на Коля Носуленко, който катастрофирал с кола в Гърция. Коля, който го бе уволнил, бе го изгонил от треньорската длъжност и бе взел на мястото на Власов своята любовница, една фигуристка от старшата група, злобна и тъпа глупачка, готова да мине през трупове в името на единствената си цел: да се уреди в столицата.

Този ден Владимир Власов за пръв път от дълго време се почувства щастлив. Истински щастлив. Можа да въздъхне дълбоко, изведнъж видя багрите на околния свят. Спомни си своите детски занимания с рисуване, отиде у майка си, намери на тавана старите си учебници, избра си техника, която му се стори хем не много сложна, хем даваща простор за многоцветност. Отиде в магазина, купи всичко минимално необходимо и направи първата си картина, много неумела, неточна, груба, но тя му донесе и много радост.

Еуфорията продължи няколко седмици. През това време Владимир Власов ясно разбра, че няма да може да живее и да диша, докато хора като Коля Носуленко ходят по земята. Само тяхното унищожаване ще му позволи да не умре от отровната омраза, която се мяташе в гърдите му като огромен звяр.

Не спря да пие, но в моменти на просветление продължаваше да рисува. Не се получаваше кой знае какво — ръцете му трепереха, но в подбора на боите, в техните съчетания и смесвания напредна съществено.

Когато майката на Женка Зеленов, с която Володя продължаваше да поддържа връзка, му помогна да започне работа, се наложи да намали алкохола. Доста бързо ръцете му си върнаха твърдостта, рисунките му станаха ясни и безупречни. Майката на Женка ги купуваше и това се превърна за него и в добър стимул, и в източник на средства.

А после в живота му се появи Филип Орехов, весел, безгрижен и простодушен. За пръв път се видяха, когато Филип заедно със своя старши мениджър Химин отиде при началничката на Володя, Олга Виторт. Не ги представиха един на друг, но буквално след два дни Владимир срещна Филип пред едно кино, където двамата щяха да гледат нов нашумял американски блокбастър. Филип не го позна, но когато Власов му напомни къде са се виждали по-рано, се сети, радостно тупна Владимир по рамото и му предложи първо да изгледат заедно филма, а после да отидат да пийнат някъде.

След киното отидоха в някакво заведение, което избра Филип, и Владимир, който отдавна беше свикнал с потайност и сдържаност, само се чудеше на откровеността на новия си познат, който най-разюздано ругаеше баща си и говореше само за лудите пари, които щял да наследи след смъртта му, а нея, за съжаление, трябвало да чака още дълго.

— Да можеше някой да поръча това убийство, знам ли! — повтаряше Филип, здравата пиян. — И аз бих го убил, със собствените си ръце, но нали първо мен ще заподозрат, аз съм единственият му наследник. Дори съм готов да го излежа, дявол да го вземе — тогава пак ще стане по-бързо, отколкото да чакам татенцето доброволно да предаде богу дух. Но работата е там, че ако ме вкарат в затвора, дори после няма да получа никакво наследство, законът е такъв.

Идеята принадлежеше на Владимир. С майка си много пъти бе гледал филма „Непознати във влака“: на майка му й трябваше за работата, пишеше голяма монография за творчеството на Хичкок, а той го гледаше, за да й прави компания и за удоволствие. Че какво? Лоша ли е тази идея? Убийство по размяна. Първо Филип ще премахне всички, заради които Власов не може да диша спокойно, никой няма да заподозре Орехов, и сянка на съмнение няма да падне върху него — той никога в живота си не е бил свързан с фигурното пързаляне. А после, когато всички хора, които съсипаха живота на спортиста Власов не заради спортна кариера, а само за пари, престанат да тровят въздуха на тази земя със зловонното си съществуване, Владимир Власов ще убие Орехов-старши. Пред очите на свидетели. Така, че всички да знаят, че Филип е невинен. Разбира се, ще трябва да влезе в затвора за това. Но той, Владимир Власов, е готов на всичко, дори на дългогодишен затвор, защото след смъртта на тези изроди ще може да диша, а значи — да живее. А докато те са живи, самият той не е жив, а води тъпо и жалко съществуване, измъчва се от омразата си и страда.

Разбраха се бързо, идеята хареса на Филип. Решиха да не се срещат повече, да не си звънят по телефона, да не си кореспондират и изобщо да се преструват, че не се забелязват взаимно. Беше им нужна само още една среща, на която Власов щеше да предаде на Филип списъка.

Списъка на хората, които бяха съсипали живота му.

Изготвянето на този списък не отне кой знае колко време — Владимир Власов много пъти бе връщал в паметта си своя живот в спорта, всички негови перипетии. Нямаше претенции към хората, които му бяха пречили, бяха му подлагали крак или му бяха правили мръсно в името на собствената си кариера, спортна или чиновническа. Разбираше: такива са правилата в този свят и никой не може да играе другояче. На тези хора — и на съдиите, които бяха намаляли оценките му, и на партньорката си, която го бе изоставила, и на много други — той бе простил. Всъщност и от самото начало не им се бе сърдил, разбирайки, че не са могли да постъпят другояче. Ако беше той на тяхното място — щеше да постъпи по същия начин.

Но на онези, които просто така, заради пари или заради някакви други изгоди го бяха унищожавали — на тях Власов не бе простил.

И първи в този списък беше Михаил Валентинович Болтенков, който изведе юношата Власов до златния пиедестал на шампионата на Русия и го изостави. Даде го на младата, неопитна и бездарна треньорка Людмила Волинец. И не просто го даде, а го продаде за пари, защото бе изгубил всичко в една от разпространените в онези времена финансови пирамиди. Продаде го като роб на пазара, вземайте — който даде повече! Това беше предателство и именно след него цялата по-нататъшна кариера на Владимир Власов тръгна надолу.

Втора беше Ина Викторовна Ефимова, една отвратителна дебела лелка, която веднъж Володя, който закъсняваше за тренировка и тичаше презглава по дългия коридор в Двореца на спорта, едва не събори. Ефимова — с пъстра рокля на цветя, разнасяща задушлива гадна миризма на парфюм — му крещя като луда, нарича го с какви ли не думи, заплашва го е всички небесни наказания. Искаше Власов да се извини. А той бързаше, беше нервен и не искаше да се извини. Просто й обърна гръб и продължи да тича, докато зад гърба му хамалските ругатни продължаваха.

Паметта на Ина Викторовна се оказа не просто добра, а отлична. Същия ден тя отиде на тренировката в групата на Власов, престори се, че се интересува от успехите на учениците и между другото попита за имената на няколко души. И кога го настъпи подходящият момент, го препъна. Да, Ефимова беше алчна и не смяташе за правилно спортисти да бъдат пускани да се състезават за друга федерация срещу обикновеното „благодаря“. Тя жестоко мразеше тогавашната треньорка на Володя Людмила Волинец, а покрай нея и всички нейни спортисти.

Но съвсем отделна, специална омраза изпитваше конкретно към майстора на спорта Власов. Защото той не й се бе извинил и й бе обърнал гръб. На нея! На могъщата Ина Ефимова от Московския спортен комитет, пред която всички трепереха и падаха в краката й, защото с ръководството на Федерацията по фигурно пързаляне на Русия я свързваха стари, лични и много приятелски отношения, здраво обвързани с пари.

Трети номер в списъка на Владимир Власов беше полицаят, който някога бе взел пари, за да разиграе комбинация, в резултат на която на много важно за Власов и неговата партньорка състезание в състава на съдийската бригада бе въведен нужен на съперниците им съдия. На съдиите Володя не се сърдеше, разбираше, че те са хора зависими, подчинени, че трябва да правят каквото им нареди Федерацията, инак ще ги изхвърлят от играта. Но онзи полицай, който по онова време още се наричаше милиционер, не правеше кариера, в света на спорта. Той просто бе взел пари. И не биваше да живее.

На четвърто място в списъка беше Хрант Артурович Ханджумян, който бе купил Коля Носуленко, а чрез него — ръководството и на Двореца на спорта, и на спортната школа, та неговият бездарен, абсолютно некадърен син да остане в групата. Излезе заповед да се направят съкращения, трябваше да освободят двама спортисти и вместо Вартан Ханджумян, който прекрасно щеше да си живее живота без фигурното пързаляне, от групата извадиха талантливо момче, което бяха поверили на Власов, начинаещ тогава треньор.

Вярно, треньори от друга група веднага грабнаха това момче, то наистина беше талантливо и след няколко години започна да показва отлични резултати, но Владимир не можеше и не можеше да се отърве от мисълта, че ако на него бяха дали възможност да работи с момчето, тези резултати щяха да бъдат и негова заслуга. Негова, а не на други. И той щеше да се прояви като перспективен треньор. А този тъп бизнесмен с неговите кой знае как спечелени пари съсипа всичко това.

И накрая, пета в списъка, беше Галка, бъдещата жена на Коля Носуленко. За нея дори не му се искаше да си спомня. Развратница и гадина. Следеше всяка крачка на Власов, постоянно го клеветеше пред Коля, лъжеше като дърта циганка, направи всичко, та да накара Коля да уволни своя втори треньор. И веднага зае неговото място. И все пак, ако Галка искаше да прави треньорска кариера, Владимир щеше да я разбере и да не й се сърди. Всеки изтръгва своя хляб, както може. Но тя не смяташе да става треньорка, тя искаше само да се лепне за Коля, той да се ожени за нея, та тя да получи столично жителство и постоянна работа. А после щеше да се оправя някак.

Към всяко име в списъка бе приложена цялата информация, с която в онзи момент разполагаше Власов: местожителство, месторабота, телефонен номер. Някои от тези сведения бяха остарели, но Филип каза, че това не е никакъв проблем, защото във века на интернет технологиите е фасулска работа да намериш кой да е човек, не си струва дори да се обсъжда.

— От този момент нататък ние не се познаваме, ако се видим в службата — не си обръщаме внимание — каза на сбогуване Филип. — Когато свърша всичко, ще ти дам сигнал. Тогава ще дойде твоят ред. Нали на тебе ти е все едно в какъв ред да… Е, това де.

— Все ми е едно — кимна Власов. — Искам да ги няма на света.

Власов чакаше, търпение у него — колкото щеш. С всяка новина за смъртта на негов враг мъчител живваше, картините му ставаха все по-ярки, все по-наситени. Жалко само, че за убийството на тази кучка Ефимова научи толкова късно, можеше вече цели два месеца да се радва. Някой изпреварил Филип, постарал се. Ами нищо чудно, такава мерзка твар като Ина Викторовна сигурно бе напакостила не само на Власов. Намерил се е човек, който си е разчистил сметките с нея. Важен е резултатът: вече я няма. И той може да диша.

А дето с Ханджумян не всичко се получи — нищо, де. Преподадоха му урока, да си живее както може.

Ето че дойде редът на Владимир Власов да изпълни своята част от договора. Вдругиден. В събота.

Ще го заловят веднага, ще го осъдят и ще го вкарат в затвора.

Той разбира това. Готов е.

В дома на Орехов очакваха гостите за барбекюто към 18 часа. В 17, както се бяха разбрали, Вадим Константинович покани в къщата пазача от външните порти и бавно и съчувствено го заразпитва за здравето на тъща му и за двамата му синове, как им върви училището.

— Ако има нещо, казвай — повтаряше Вадим Константинович, — ще помогнем с лечението, ще ти дам безлихвен заем, заслужи го е добрата си работа. И за болница ще помогнем — лекари, лекарства. И дръж момчетата по-строго, да не ги изпуснеш, че ще израснат нехранимайковци като моя Филип.

Докато траеше този благороден разговор, Мустака пусна на територията през портичката към гората Настя Каменская, Антон Сташис, Роман Дзюба и Фьодор Улянцев, за да ги настани на предварително обмислените и подготвени позиции.

— Е, какво, любов моя — каза шеговито Олег Семьонович, — избери си кавалер. За теб нямам отделно място.

Настя бързо огледа оперативните работници. Улянцев явно не й подхожда за компания, чужд е за нея, тя изобщо не го познава. Пък и той ще се притеснява от нея. Антон познава отдавна и добре, но кой знае защо по-мил й е рижавият Роман е неговата неуморна фантазия, безкрайна любознателност и просто нечовешка упоритост.

Усиков ги разведе по местата им и връчи на всекиго дисплей, на който само е едно натискане на копчето се транслираше изображение от всички камери, които бе поставил, а също малки слушалки, от които те щяха да чуват всичко, случващо се в беседката и на десетина метра разстояние около нея. Ако някой се отдалечеше повече, нямаше да чуват какво говори.

— Колкото можем — толкова — разпери ръце Мустака. — Пак добре, че и тези намерих. И бъдете така добри, постарайте се по-малко да се движите и да не бърборите, нали ви казах: нашите гости обичат да се разхождат из двора.

Мустака си тръгна, пазачът излезе от къщата и зае обичайния си пост пред главните порти, оставаше само да чакат. Незнайно колко. Защото от външното наблюдение още нямаше сигнал, че Филип Орехов и Владимир Власов са тръгнали към извънградската къща. Те изобщо засега не бяха се срещнали. Власов беше в жилището си. Орехов прекарваше времето си с момиче, с което се бе запознал предната нощ.

В 18,15 пристигнаха първите гости — съпрузи приблизително на възрастта на Орехов-старши, след още десет минути се появи втората двойка, по-възрастни хора. Мустака бе казал, че според обичайните навици цялата компания ще прекара в къщата около час с аперитиви, след което Вадим Константинович ще пристъпи към свещенодействието. Както каза Усиков, той обичал основното ястие — шишчетата — да се яде в беседката под светлината на фенерчетата, когато се мръкне, а имаше още много време до мръкване. Преди шишчетата обикновено се хапвали различни мезета, пийвали се разнообразни питиета и се водели оживени разговори.

Застанала до Дзюба и чувствайки как гърбът започва непоносимо да я боли, Настя наблюдаваше на дисплея домакина. Той с всички сили се стараеше да изглежда добродушен и приветлив, шегуваше се, поддържаше разговора, но щом се извърнеше от гостите, например, когато час по час влизаше в къщата за различни приготовления, лицето му ставаше тъжно, мрачно и черно. Разбираемо. Каква голяма човешка радост — да научиш, че се канят да те убият.

Мустака, мъдър мъж, бе казал на Орехов, че убийството е поръчано от друг човек, не се знае кой, знае се само, че изпълнителят на поръчката е спечелил доверието на Филип и смята с помощта на сина му да проникне в къщата, за да осъществи замисленото. Ако началникът на службата по безопасност бе казал на шефа си истината, много вероятно беше бащиното сърце да не издържи. Орехов щеше да се спусне да спасява сина си и тогава щеше да стане много по-сложно да се докаже виновността на Филип. Власов пък щеше да е още по-трудно да бъде свързан със случая, ако той самият доброволно не разкажеше всичко.

В 20,17 на телефона на Дзюба се получи съобщение, че Власов е излязъл от дома си. В 20,42 пристигна още едно съобщение, в което се казваше, че Филип Орехов се е качил в колата си и е тръгнал от центъра. В 20,58 Орехов спрял до една метростанция, в 21,06 в колата му се качил Власов.

— Ето на — прошепна Дзюба и показа на Настя последното съобщение, — започва се. Всичко е, както казахте. Докато стигнат дотук, ще стане около десет, докато това-онова, разни приказки — ще се мръкне. Само че аз пак не разбирам за какво им е на Филип и Власов да е тъмно. Има ли някакво значение за тях? Обратното, когато е светло, се вижда по-добре.

— Докато не бъдат поднесени шишчетата, таткото Орехов ще пие съвсем умерено и ще бъде трудно да го ядосат, но когато свърши основната си работа, той ще се отпусне. Ако съм пресметнала правилно, те се канят да провокират шумен скандал, в който Орехов-старши грубо ще оскърби Власов, а в отговор Власов ще извади пистолет и ще застреля бащата на приятеля си пред очите на изумената публика, тоест пред много свидетели. За осъществяването на такъв план таткото трябва да си пийне хубаво, та да престане да се контролира — обясни Настя, помисли малко и добави: — Впрочем всичко може да е замислено и по съвсем друг начин. Не съм пророк.

— Вероятно сте права. Нали Филип неслучайно е разказал на баща си толкова гадости за Власов, пуснал ги е и в интернет, та Мустака със сигурност да ги прочете. Защото нали сървърът във „Файтър“ е един, така че на Филип нищо не му е струвало да влезе в компютъра на Мустака и да види къде той най-честа търси информация. И я е изливал именно там, където Мустака ще я търси. А когато я намери, със сигурност да я предаде на баща му. Такива са били сметките. Филип е трябвало да даде на баща си аргументи, инак скандал няма да се вдигне. Дори много пиян човек няма да може да нарече един честен труженик безделник и паразит, нали така?

— Ами да — кимна тя. — Такива са били сметките. Ти броиш ли чашите на Вадим?

— Както сме се разбрали.

— И колко станаха?

— По мои сметки досега е изпил около сто и петдесет грама, само вдига чашката и посръбва съвсем малка глътчица.

— Ей, браво на тоя човек — учуди се Настя. — А се държи поне като за половин литър. Впрочем при неговите габарити и половин литър е нищо. Още повече че замезва добре. Но това, че не се опитва да се напие от страх и спазва уговорките, говори в негова полза.

Когато в двора влезе колата на Филип Орехов, вече се мръкваше. Пазачът отиде при колата, изчака да слезе Власов и го претърси. Така трябваше — непознат, нов човек. Естествено, синът на домакина не подлежеше на обиск.

— А ето ни и нас! — гръмогласно заяви Филип и отиде с Власов при беседката. — На всички здрасти и добър апетит. Запознайте се, Вовик Власов, мой авер и изобщо голям пич.

— Вовик Власов ли? — с неприятен глас каза Вадим Константинович. — Е, ами добре дошъл в нашия дом.

Филип и неговият гост бързо гаврътнаха по нещо силно и тръгнаха към къщата.

— Ти къде? — извика сина си Орехов. — Ей сега шишчетата ще станат готови, след пет минути.

— Ние бързо, само ще покажа на Вовик нещо на компа.

— Не се бавете там! — строго заръча бащата.

Настя превключи бутона и сега гледаше изображението от камерата, поставена на вътрешното стълбище в къщата. Младежите се качваха към втория етаж мълчаливо, лицата на двамата бяха напрегнати. Ето, стигнаха до вратата към стаята на Филип, скриха се зад нея и Настя веднага се превключи към другата камера: Филип дръпна чекмеджето на бюрото, на което стоеше компютърът, извади от него пистолет, свали предпазителя, дръпна затвора и подаде оръжието на Власов. Без да го огледа (явно нямаше този навик), Власов вдигна пеша на лекото свободно елече и пъхна пистолета зад колана на панталона си, отзад.

— Дотук май всичко върви по план — отново прошепна Дзюба.

Настя само мълчаливо кимна, мечтаейки за едно: всичко по-скоро да свърши, за да може да седне. Сега я болеше не само гърбът, болка пронизваше и стъпалата й.

Филип и Власов се върнаха в беседката точно в момента, когато светнаха многобройните фенерчета и Вадим Константинович с тържествен вид понесе от поставената наблизо под отделен навес скара първата партида шишове, на които беше нанизано месото. Сред гостите веднага настана оживление, смехът стана по-силен, ръцете се протегнаха към бутилките и чашите. Орехов-старши наля в чашата си доста алкохол, гаврътна го на един дъх, лапна първата хапка месо, бавно задъвка, без да откъсва присвитите си очи от Власов.

— Е, както се казва, домакинът свърши работата си, осигури гощавката — каза със закана в гласа. — Сега не е зле да научи кого гощава. Кого, тъй да се каже, е допуснал до своята трапеза. И с какво се занимаваш ти, Вовик Власов? Как си вадиш хляба? С какви постижения в живота си можеш да се похвалиш?

Това бяха именно думите, на които според предположенията на Настя Каменская разчиташе Филип Орехов.

Власов се опита да отговори нещо, но гласът му потъна в пиянския рев на Вадим Константинович:

— Ти си мошеник и безделник, мамиш на карти, бива те само да крадеш и да лъжеш и си посмял да дойдеш в дома ми, където всяка копейка е спечелена с честен труд, и да ядеш храната ми, и да пиеш коняка ми! Ами че аз още утре ще наредя да съборят тази беседка, та да я няма, само защото мръсният ти задник е седял на тази скамейка!

Филип не се намесваше, Власов мълчеше, останалите гости се опитваха някак да успокоят и спрат Орехов, но той все повече се разпалваше. Внезапно Владимир стана от мястото си, направи няколко крачки към домакина, доближи се плътно до него.

— Ето — прошепна Настя. — Това е. Сега. Готов ли си?

— Готов съм — отговори Ромка. — Но Тоха е по-близо там.

Власов извади пистолета, насочи го към Вадим Константинович и високо и спокойно изрече:

— Аз не отговарям на обидите с обиди. Отговарям по друг начин.

И няколко пъти натисна спусъка.

Глухо изщрака метал. Нищо повече не се случи. Пък и какво можеше да се случи, след като Мустака добре си бе поработил с този пистолет. Той не би стрелял по никакъв начин.

Към беседката от две страни тичаха Антон и Улянцев, четиримата гости в паниката си така бяха се скупчили, че Мустака не можеше да си проправи път. Власов стоеше неподвижно, с нестрелялия пистолет в ръцете.

Всичко вървеше по план.

И изведнъж Филип, с разкривено от ярост лице, грабна от масата голям нож и се нахвърли на Власов.

И в този момент Настя окончателно разбра какъв е бил в действителност планът на Филип Орехов. Той изобщо не бе имал намерение да даде възможност на Власов да го арестуват. От самото начало бе смятал да му отнеме пистолета и да го убие. Да убие престъпника, който току-що е застрелял Вадим Орехов пред очите на сина му и на гостите. Афект, неизбежна отбрана — е, там щеше да остави да се вихрят адвокатите. При всяко положение реална присъда за лишаване от свобода не би могла да се очаква, при най-лошия вариант — само условна.

За какво му е на Филип Орехов бомба със закъснител в лицето на човек, който знае всичко? Знае и всеки момент, под влиянието на някакви обстоятелства, може да го предаде. Не, много по-правилно е да се отърве от него.

Власов разбра всичко. Беше му достатъчно да види очите на Филип, за да разбере какво ще се случи в действителност.

Всичко се случваше мигновено. Той направи едва забележимо движение и без никакво усилие скочи на перилата на беседката, хвана се с две ръце за покрива, повдигна се, по покрива прозвучаха бързи крачки, после скок — и Власов вече тичаше през храстите именно в посоката, където никой не го очакваше. Той тичаше към портичката, която водеше в съседния парцел. Единственото непокрито от оперативните работници място.

Настя, която добре бе запомнила плана, над който бяха умували с Мустака доста часове, се втурна да му пресече пътя, но бързо разбра, че това е безполезно. Младият майстор на спорта щеше да дотича до портичката по-рано, много по-рано. Може би Дзюба ще успее?

Ще го настигнеш ли? — запъхтяно попита тя.

Разстоянието между бягащия Власов и спасителната портичка неумолимо се съкращаваше.

Не — каза Дзюба. — Далече е.

Копчето. Настя го виждаше добре. Ако Власов натисне копчето и отвори портичката, кучетата веднага ще го разкъсат. Това е лошо по принцип. Но е лошо и защото ще помогне на Филип Орехов, като го отърве от ненужния и опасен свидетел.

— Виждаш ли копчето? — попита тя. — Бяло, квадратно, вдясно от портичката.

— Виждам го.

— Ще го уцелиш ли?

— Не съм сигурен. Разстоянието е голямо.

— Дай тук пистолета — изкомандва тя. — По-бързо, де! Секундите решаваха всичко.

Дзюба й подаде служебния си пистолет, Настя моментално го приведе в бойна готовност. Прицели се. От Власов до портичката имаше около седем метра. Шест. Пет.

Тя задържа дишането си и натисна спусъка. Копчето се пръсна на парченца. От неочаквания силен звук Власов се препъна, но се удържа на крака и продължи да тича. И все пак изгуби онези части от секундата, които бяха нужни на електронната брава, за да се задейства като от натискане и да се отключи вече окончателно. Власов дърпаше дръжката, иззад оградата бясно и басово-заканително лаеха обучените кучета.

Нямаше накъде да бяга повече. Власов беше обкръжен от всички страни, но пръв до него дотича Дзюба.

Настя извади кърпа, внимателно избърса пистолета и го остави на земята. Ето сега най-сетне ще седне на тревата, ще подпре гръб на дървото и ще протегне краката си. И като вярно куче ще пази оръжието на старши лейтенант Дзюба.

Всички прозорци на първия етаж светеха, а на втория, в стаята на Саня — кой знае защо, не.

„Наистина ли спи? — учуди се Настя. — Всъщност той не изключва компютъра преди три часа през нощта, а понякога и до сутринта. Да не се е разболял? Или просто не е вкъщи?“

Тя вкара колата в гаража и влезе в къщата. Чистяков седеше до голямата маса и редеше някакъв сложен пасианс с четири колоди карти, които изискваха много място. Винаги редеше пасианси, когато я чакаше и се притесняваше.

Настя почувства как очите й се пълнят със сълзи. Нейният Льошка, любимият й верен съпруг и най-близък приятел, който бе изхабил толкова нервни клетки заради работата й, но при това никога, нито веднъж не бе казал лоша дума за тази работа.

— Е, как е? — стана от масата Алексей и отиде при нея, внимателно се вгледа в лицето й и се опита да прочете по него онова, което Настя може би се опитваше да скрие: умора, разочарование, огорчение от неуспех, яд, насочен към себе си заради допуснати грешки.

Тя силно прегърна мъжа си и го млясна по брадичката.

— Всичко е наред, Льошик, всичко се получи. Вярно, не точно както разчитах, но се получи. И браво на всички нас!

— Това е равносметката — строго произнесе Чистяков. — А сега подробностите.

— Аха — кимна тя усмихната и изпя един ред от песента на Галич: — А от залата крещят: „Дай подробности!“

— Ще ядеш ли?

Тя хвърли поглед към затворената плъзгаща се врата, която делеше кухнята от останалото пространство на първия етаж, и отрицателно завъртя глава.

— Не съм гладна. Гърбът ме боли. Искам само да се изтегна хубаво на дивана.

— Ами кой ти пречи?

Той грижовно я прегърна през раменете и я заведе до дългия удобен диван.

— Ох, не съм си събула маратонките! — сепна се Настя.

— Аз ще ти ги събуя.

Алексей развърза маратонките, свали ги от краката й и ги занесе в антрето, след което приседна до Настя на дивана.

— Разказвай.

— Е, нищо особено. Ама нищо. Всичко мина по план. Следователят назначи балистични експертизи по всички веществени доказателства, които се оказаха достъпни, и знаеш ли какво изплува? Всички убийства са били извършени с различни пистолети. Нито едно повторение. Тоест правилно съм подушила: Орехов всеки път след убийството е захвърлял пистолета — или го е заравял в гората, или го е хвърлял във вода. И единия пистолет от двата, които е купил законно, е запазил, та после да заяви: „Власов е влязъл в стаята ми и е откраднал оръжието, без да го видя“.

— Ами нали е преправено — учуди се Чистяков. — Това е незаконно. Как е смятал да обясни това?

— Ами никак — усмихна се Настя. — Роман правилно е забелязал: това момче Орехов не вижда по-далече от носа си. Струва му се, че ако премахне баща си и законно получи всичките му пари, край. Останалото, няма значение, животът веднага ще стане прекрасен. Много важно, че вторият пистолет липсва, ще каже, че го е загубил или са му го откраднали, а дето не е подал заявление за това — ами прощавайте, забравих, че трябва, или не знаех, или бях много зает… Много важно, че наличното оръжие е преправено, нали най-важното е, че татко го няма вече! Такъв му е манталитетът, какво да го правиш… Но ако Ромка не беше схванал тази негова особеност, на мен и през ум нямаше да ми мине, че човек може да скрои толкова нелеп план.

— Гледам, че твоят Ромка схваща много такива интересни неща — забеляза Чистяков. — Расте достойна смяна.

— Рядко явление. Такива се броят на пръсти. За съжаление.

— Ася! — Алексей подуши наоколо, наведе се към жена си, помириса дрехите й, вдигна ръцете й до лицето си, първо лявата, после дясната. — Миришеш на барут. Или така ми се струва?

Чистяков забележимо пребледня. Трябваше да признае.

— Льош, нищо опасно, честна дума — започна да го убеждава. — Не съм стреляла по човек, стрелях по копчето на една електронна брава.

— Ами че ти нямаш оръжие!

— А, с пистолета на Ромка стрелях. Той нямаше да улучи, целта беше малка, разстоянието — голямо. Е, Льоша! Кълна ти се: нямаше нищо опасно!

— Той нямало да улучи — измрънка Алексей, — а ти, значи, улучи?

— Нали тренирам — кротко се усмихна тя.

Алексей вече на няколко пъти хвърляше странен поглед към плъзгащата се врата. Настя повдигна глава и също погледна нататък: пролуката явно се бе разширила. По-точно, когато тя влезе, пролука нямаше. А сега — ето я.

— Ах ти, нахалнико! — кресна тя. — Подслушваш, значи! Я бързо идвай тук!

Пролуката взе бавно да се разширява, през нея се промуши мършавият Саня, косата му беше страшно разчорлена. Господи, на какво прилича! Не, не успя Настя Каменская да се справи със задачата си, не я бива да се грижи за племенника си и за неговото здраве. Лоша бавачка излезе. И не оправда доверието на брат си.

— Настя, ама ти наистина ли си стреляла? — кой знае защо шепнешком попита момчето. — С какво? С макарич ли?

— С каквото въоръжават полицията — с това стрелях — сърдито отговори тя. — Други въпроси? Марш оттук, лягай си. Ако още веднъж забележа, че подслушваш, ще ти издърпам ушите.

Саня приближи още и започна да се умилква.

— Настя, искаш ли сега да изям кашата? Ей сега, вземам и изяждам цялата тенджера. Само ми обещай да ни възлагаш и други задачи с Петручо, а?

— Какво, хареса ли ви? — позасмя се Настя.

— Ами да, супер е. Та какво, ще се разберем ли?

— Първо изяж кашата, а аз после ще си помисля — коварно обеща тя.

Е, всички похвати са добри, стига да го накарат да изяде диетичната храна.

Тя хвана ръката на Чистяков, обърна се настрани, пъхна дланта му под бузата си и замря. Струваше й се, че може да лежи така цяла вечност.