Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (13)

12

Отиде у Маклигини, без да се обади предварително. Нито Павел Анатолиевич, нито Валентина Яковлевна си бяха вкъщи, отвори му хубавичка млада жена с голям корем.

„Още малко — и ще излезе в майчинство“ — каза си Антон.

— Татко и мама ми казаха, че вече сте идвали — усмихна се приветливо бъдещата майка. — Още нещо ли искате да попитате?

Антон й отговори със също такава безгрижна усмивка, макар че всичко в душата му тръпнеше от болка.

— Като начало ще попитам как се казвате.

— Катя.

— Аз пък съм Антон, много ми е приятно да се запознаем. — Той внимателно стисна протегнатата мека малка ръка. — Кажете ми, Катя, някога имали ли сте у вас ножове от фирмата „Самура“, японски?

— Да — веднага кимна тя, — постоянно го използваме, много е удобен.

— Може ли да го погледна?

— Ама разбира се. Да идем в кухнята, само не обръщайте внимание на безпорядъка, у нас тук всичко е затрупано…

От миналото посещение на Антон насам нищо не се бе променило в жилището. Във всеки случай не беше станало по-подредено. Дъщерята на Маклигини гледаше гостенина така, сякаш изобщо не го виждаше, цялата потопена в усещането за бъдещото си дете. Тя дори не се учуди защо полицаят, който бе идвал при родителите й по повод на убийството на бившата им съседка по вила, попита за някакъв нож. Вълнуваше я само едно: майчинството.

— Ето го — Катя му подаде същото онова малко бяло ножче, с което Валентина Яковлевна толкова ловко бе рязала салама и което се бе сторило на Антон като някаква играчка, като неистинско.

— А имате ли и други ножове „Самура“?

— Тук някъде трябва да има още един — замислено заоглежда Катя наполовина разопакованите кашони, изпълнили кухнята. — Подариха ни комплект от два ножа, със сигурност си спомням. Всеки в отделна кутийка. Малкия, керамичния, използваме постоянно, някак веднага се намери, когато се преместихме и започнахме да разопаковаме. А вторият, стоманеният, явно се е скрил на дъното на някой кашон, така и не съм го виждала още. А вие защо питате? Да не би тези ножове да са били крадени? — В гласа й прозвуча тревога. — Или нещо… фалшиви? Но ни ги подари една много почтена жена, мамина колежка, доцент е, занимава се с наука. Откъде тя ще има крадени ножове?

Тия хора Маклигини наистина бяха не от този свят. Антон реши да не плаши бременната млада жена и се залови за собствената й версия.

— Обаче нямат печат — забеляза той. — Така че е напълно вероятно на колежката на майка ви да са пробутали някакви реплики, а не маркова стока. Хайде да опитаме заедно да намерим втория нож.

— Да, разбира се — кимна Катя, приседна на една табуретка и придърпа един от кашоните.

Антон се настани на пода и се зае с друг кашон. Всички те, изпразнени до половината или до третината, а и изобщо неразпечатани, бяха десетина. Ако никак не му провървеше, трябваше да ги опразват до последния.

Но му провървя. Още от третия кашон Катя тържествуващо извади дълга правоъгълна черна кутия с надпис „Самура“.

— Ето го! Нали ви казах, скрил се беше на самото дъно.

— Може ли?

Антон буквално издърпа кутията от ръцете й и я отвори. Вътре нямаше нож. Според вдлъбнатината в кутията ножът трябваше да е бил точно такъв, с какъвто беше убита Ина Викторовна Ефимова.

— А къде е ножът? — попита той, като се постара да не издаде вълнението си.

— Няма ли го там? — учуди се Катя. — Трябва да е в кутията, не сме го използвали нито веднъж. Подариха ни тези ножове за новия ни дом, когато още си събирахме багажа от стария апартамент. И когато се преместихме тук, веднага намерихме малкото ножче и започнахме да го използваме, а все не се наканвахме да потърсим големия. Но къде може да се е дянал? Та той е бил на самото дъно, този кашон не бяхме го пипали още — объркано бърбореше Катя и отново и отново преравяше извадените от кашона предмети, сякаш някой от тях с махването на вълшебна пръчица можеше да се превърне от черпак или четка в стоманен готварски нож.

— А възможно ли е някой да е откраднал ножа?

— Господи, че кой може да го е откраднал? — погледна го Катя с бездънните си греещи очи, в които нямаше нищо, освен леко недоумение. — На кого е потрябвал един готварски нож?

— Е, знае ли човек. Може би някой, който ви е помагал при събирането на багажа? Нали знаете, често хората, когато се пренасят, викат на помощ приятели, съседи, роднини, защото сами трудно се справят.

— Това е вярно… — усмихна се тя с кротката усмивка на мадона. — Съседите ни помагаха. И приятелят на Юра, тъкмо беше дошъл в Москва по работа, беше отседнал у нас. Но не може той да го е откраднал, нали е приятел на Юра, от деца са заедно. Не, дори не си помисляйте за него. Нали не мислите, че е бил Игор?

Катя изведнъж се разтревожи.

Значи Игор. От дете приятел на Юрий Шокин, тоест земляк. Дали не е братът на загиналото момиче?

— Нищо страшно — побърза да я утеши Антон, — може наистина някой от домашните ви да го е взел и да го е преместил някъде. Като се приберат родителите ви, попитайте ги, нали? Кога ще се приберат?

— Довечера, в Института имат някакво важно мероприятие.

— Някой друг живее ли с вас? — Той старателно се преструваше, че нищо не знае и не се интересува от нищо специално.

— И съпругът ми Юра.

— Той кога ще се прибере? Сега на работа ли е?

— Да — кимна Катя, изглеждаше разстроена, — пътува. Ще се прибере след четири дни.

— Е, прекрасно — усмихна се Антон. — Когато се прибере, питайте и него.

„Но аз все пак ще го попитам по-рано“ — помисли си Сташис, докато слизаше с асансьора.

И общо взето, беше почти ясно какъв отговор ще получи.

Когато влезе вкъщи, Настя Каменская преди всичко провери знаците си. Ама разбира се, както и бе очаквала, компютърните гении не страдаха от липса на най-обикновено хлапашко любопитство. Не стига, че единия знак го нямаше на мястото му, но и листът със схемата беше изместен. Тоест Саня и Педро го бяха обръщали, и то неведнъж.

Вероятно схемата, от която те така и нищо не бяха разбрали, силно бе развълнувала младите умове, защото за пръв път, откак Настя живееше в дома на брат си, нейното пристигане бе забелязано.

— Ти ли си, Настя? — чу отгоре гласа на племенника си.

— Ние сме! — отговори тя.

— Колко сте?

— Два броя. Ромка и аз. Къде е Чистяков?

— Май е в кабинета.

Невероятен прогрес! Съвсем доскоро Саня дори не забелязваше отсъствията на леля си и страшно се учудваше, когато разбереше, че я няма вкъщи. А сега не само я чу как пристигна, но и се оказа в течение къде се намира съпругът на леля му.

„Утре като нищо може да завали червен сняг“ — помисли си с усмивка Настя, докато вадеше продуктите от торбите и ги подреждаше в шкафовете и по полиците на хладилника.

Остави Дзюба сам и отиде в кабинета, където Льоша работеше, когато не ходеше в Института. Завари мъжа си да разговаря по телефона, при това гласът му беше ядосан: репликите му подсказваха, че се кара на някого, задето този някой е нарушил сроковете за представяне на планова работа. С жест, без да прекъсва своето конско, Алексей я помоли да приближи, настани я на коленете си и я млясна по слепоочието.

— И на кого триеше сол на главата? — попита Настя, когато той завърши разговора.

— Ха, нали знаеш — позасмя се той, — всеки началник притежава маса възможности, нали има много подчинени, така че е фасулска работа да намериш кого да нарежеш като кисела краставица. Ти сама ли се прибра?

— С Ромка.

— Пак ли ще правиш комунистически съботник?

— Че как иначе? — засмя се Настя и по-силно се притисна до мъжа си. — Безплатният труд върху основите на гол ентусиазъм е единственото, което може изобщо някога да надвие престъпността. Ще помогнеш ли?

— Къде ще вървя? Ще помогна, разбира се. Но срещу ядене. Защото вкъщи със свещ да търсиш, един залък няма да намериш.

— Донесох всичко, сега ще сготвя.

— Добре — Чистяков леко изтърси Настя от коленете си и стана от бюрото. — Ще сготвим заедно, така ще стане по-бързо, а през това време ще пратим всички роби по плантациите.

— Мислиш ли, че ще мине номерът? — попита тя със съмнение. — Ромка е готов, за това е дошъл, ти ще помогнеш, а после ще се включа и аз. Виж, за младата смяна не бих гарантирала.

— Не се тревожи — махна с ръка Чистяков. — Ако съдя по кръговете, които те описваха около вашата схема, която ти хитро си оставила на масата, младата смяна е готова да се потруди. И двамата просто умират от любопитство.

Не грешеше. Още щом Дзюба включи лаптопа на Настя, а самата Настя и Алексей хванаха ножовете и задрънчаха с тенджери и тигани, тутакси в кухнята цъфнаха Саня и Петручо. Лицата им бяха престорено равнодушни, но очите им пламтяха от любопитство.

— Настя, кога ще стане лапачката? — попита Саня, а погледът му сновеше не по продуктите на кухненската маса, а по голямата в трапезарията, на която бе просната многострадалната схема и където вече работеше Роман.

Петя явно беше по-простодушен или не обичаше, или не умееше да се преструва, затова не опита да се прави на гладен, а просто с тежки стъпки отиде до голямата маса, застана зад гърба на Дзюба и нахално се загледа в появяващите се на екрана редове.

— Ами ти какво правиш? — попита без заобикалки.

Дзюба не отговори, а хвърли въпросителен поглед към Настя: сиреч „Може ли да отговоря?“.

— Търсим инфо за Власов — отговори тя. — За същия онзи, когото вие намерихте миналия път.

— Ами нали май всичко събрахме? — учуди се Петручо. — Нали вие казахте тогава: „Край, достатъчно“.

— Тогава беше достатъчно, да, но сега е малко, трябва ни повече. Ако искаш да бъдеш от полза за обществото — сядай и търси — каза Настя, докато бъркаше в тенджера поредната каша за Саня. — Ако не искаш, върви си горе и не се мотай тук, а когато вечерята стане готова, ще те повикам.

— Настя, а може ли чейндж? — зададе неочакван въпрос Саня. — Ние ще ти наровим инфо за Власов, а ти вместо каша ще ми дадеш пържени картофки. Вече не мога да я гледам тая каша.

— Щом не можеш, не я гледай — равнодушно сви рамене тя. — Яж я със затворени очи. А ние и без теб ще си наровим инфото, трима сме — Льоша, Ромка и аз, напълно достатъчни сме.

— Добре де, какво толкова — изсумтя Саня и тръгна обратно към стълбището. — Да вървим, Петручо.

Когато вратата се затвори след момчетата, Настя ръгна Чистяков с лакът в хълбока.

— Как мислиш, какво означаваше това?

— Те ще свършат всичката работа — уверено отговори Алексей. — Изобщо не се съмнявай.

Приготвянето на вечеря за трима здрави мъже, един язваджия и една дама на средна възраст със среден апетит отне повече от час. За да не пречат на потъналия в работа Дзюба, Настя сервира на масата в кухнята. Обикновено не се събираха всички заедно, на племенника си и на неговия приятел тя отнасяше подноса с храната горе, а с Чистяков те обикновено само закусваха: ангажиментите им не съвпадаха. Разбира се, ако ще вечерят петима, по-правилно би било да сервира в трапезарията, когато беше предназначена именно за това, но в момента я използваха като работно място. Добре, ще се сместят някак. Тя реши този път да не се качва горе с подноса. Алгоритъмът трябва да се променя периодично, това май е полезно за Саня.

Вече се канеше да извика момчетата, когато Дзюба вдигна глава от компютъра.

— Анастасия Павловна, нещо тук не ми е ясно. Получава се някаква идиотщина.

— Какво има?

Тя моментално изтича при него, забравила, че храната изстива в чиниите.

— Ами тук за Власов пише такива работи… Може би са за друг Власов? Е, просто не може да бъде! Или Тоха е сбъркал. Макар че той обикновено не греши за хората. Ето, вижте и вие, аз копирах някои неща и ги събрах в един файл.

Настя бързо прегледа набраните е различни шрифтове редове. Гледай ти! Излиза, че бившият фигурист Владимир Власов е постоянен посетител на няколко клуба с не твърде чиста репутация, при това репутацията на самия Власов изглежда много по-лоша. И „амфетки“ можело да се намерят при него, и то на вересия, и бременно момиче обидил ли, зарязал ли, публично ли нарекъл някак си, и към мошеничество на карти не изпитвал отвращение. Кога ли успява всичко това, щом според проучилите го оперативни работници води спокоен и скромен начин на живот, два пъти седмично се вижда с майка си, други две вечери след работа прекарва в спортна зала, че и рисува картини вкъщи. И между другото, най-редовно си ходи на работа.

— Може ли наистина да е някой друг? — попита Настя. — Собственото и фамилното му имена са най-обикновени, такива може да има хиляди.

— Ами и аз това си помислих, затова се мотах толкова дълго, проверявах — обясни Дзюба. — Не, там е споменато и фигурното пързаляне в миналото му, и работата му в „Оксиджин“. Наистина, не е отбелязано конкретно „Оксиджин“, но е казано, че той е някакъв мениджър в някаква голяма търговска верига.

— Трябва да бъдем абсолютно сигурни — твърдо заяви тя. — Хайде бързо на масата, ще нахраним момчетата и ще ги впрегнем.

На призива да сядат на масата, Саня и Петручо, за разлика от друг път, реагираха моментално. По лицето на племенника си Настя прочете, че перспективата да яде каша и варено пиле, никак не го привлича, но момчето с всички сили се владееше и мъжествено се давеше с отвращаващата го диетична храна, като хвърляше завистливи погледи към чуждите чинии.

— А защо не капризничиш? — невинно запита Настя. — Аз вече свикнах. Без твоите капризи ми стана дори някак скучно на масата. Хайде, започвай, приготвих се.

— Е, стига де — промърмори Саня. — Какво става с вашия Власов? Намерихте ли каквото търсехте?

— Ама не ти ли е все едно?

— Абе искам да кажа, че и ние сме там. Поровихме се из някои места. Така че, ако ви е интересно…

Настя не издържа и избухна в смях. Господи, колко лесно било всъщност да управляваш тези момченца, които изглеждат големи, защото знаят и умеят толкова много неща, които не знае и не умее тя. Наистина компютърната грамотност не замества познанията за живота.

— А, то и ние тука не пасем трева — делово съобщи Чистяков. — Ромка вече намери каквото трябваше.

— И за таблетките, които е продавал на тройна цена, уж са „екстази“ ли? А всъщност са били някакви салати от аптеката? — недоверчиво примижал, попита Петручо.

— Аха — кимна Дзюба, докато енергично дъвчеше парче печено месо. — В клуб „Джойстик“. Нали?

— Ъхъ — прозвуча разочарование в гласа на Петя. — А за парите, които постоянно взема назаем и никога не връща?

— Да, да, от всички наред — отговори Роман. — Но най-много го мразят хората, дето движат с него в „Мръсния чакал“ или в същия този „Джойстик“.

Саня и Петручо съвсем се оклюмаха. На Настя дори й дожаля за тях.

— Ами дето в действителност той не работи? — изведнъж попита Петя. — Че трудовата му книжка се намирала в някаква фирма, но той изобщо не се появявал там?

А, това вече е интересно! Как така не се е появявал? Настя изпитателно погледна Дзюба.

— Анастасия Павловна, гръм да ме удари! — възмутено забърбори Роман. — Той работи там, лично проверих, беше си на мястото. И Антон провери. И в чатовете на служителите в „Оксиджин“ постоянно се мярка като любовник на Олга Виторт, когото тя взела на работа и прикривала безделниченето му. Но там ставаше дума именно че работел лошо и за нищо не го бивало, а не че не ходел в офиса. Ходи, главата си залагам!

Така значи.

Тя бързо събра мръсните чинии, пъхна ги в съдомиялната и извади чаени чаши и чинийки.

— Чая и кафето всеки си налива сам и ги пие на работното си място — обяви тя с тон, който не предполагаше никакви опити за възражения. — Значи така, слушай моята команда: някой пуска в интернет компрометираща информация за Власов. Това е абсолютно очевидно. Аз трябва най-късно до утре сутринта да получа отговор на въпроса кой го прави. Задачата ясна ли е на всички?

Отговор й бяха звуците от разместване на столове и бързи крачки по дървените стъпала нагоре.

— Ей! — извика тя подир побягналите Саньок и Петручо. — Предупреждавам: няма да ви нося чая горе. И кафето. Днес сте на пълно самообслужване!

— Аха — долетя отговорът.

Дзюба разстроено се взираше в отворения лаптоп.

— Анастасия Павловна, нищо не мога да направя с вашата машинка. Необходими са програми като на племенника ви.

— В кабинета на брат ми има мощен комп, иди там и работи — предложи тя. — Разбира се, ако Алексей Михайлович няма нищо против.

— Да, ама Алексей Михайлович има нещо против — намеси се Чистяков. — Пуснал, съм там една програма да работи. Вярно, имам лаптоп, но в него програмният пълнеж е същият като в този. Не става за хакерстване.

— Значи ще чакаме — сви рамене Настя. — Момчетата ще свършат работата. Рома, ти се прибирай вкъщи, ако искаш.

— Ама какво говорите, Анастасия Павловна! — възмути се Дзюба. — Ще изчакам. Дайте аз още малко да поровя, може да намеря нещо интересно.

— Добре, рови, рови — одобрително отговори Настя.

Тя разтреби кухнята и излезе на терасата с чашка кафе. Седна до масата, с наслада запали цигара, отпи от кафето — най-вкусното, най-сладкото. Обичаше тези вечерни часове, когато падаше мрак и звуците на цивилизования живот стихваха, а оставаха само онези, които принадлежаха на природата: шумолене на листа, гласове на птици, тихо бръмчене на невидими насекоми.

Вълшебството бе нарушено от звук на спряла пред портите кола. Оградата около къщата и двора на Александър Каменски беше плътна и не беше ясно чия е спрялата кола. След няколко секунди зазвъня мобилният телефон на Настя.

— Анастасия Павловна, още ли не спите? — чу се гласът на Антон Сташис.

— Къде ти ще спя — позасмя се тя. — Тук се работи на пълни обороти.

— И Ромка ли е у вас?

— Че как! Първи труженик!

— Може ли да вляза? Не е късно, нали?

— Ама ти ли стоиш пред портите? — сети се тя.

— Аха, аз съм.

Тя извади от джоба си дистанционното, натисна копчето, което отваряше външните порти.

— Влизай.

Антон бавно вкара колата в двора, паркира я грижливо, слезе и се качи на терасата.

— Извинете, че дойдох. Но си помислих, че… С една дума, имам нова информация и трябва да я обсъдим заедно. Защото сте права, не може да се протака повече, утре трябва да вървим с всичко при Баглаев.

— Искаш ли кафе? — предложи Настя.

— После, ако може. Първо да си кажа. С една дума, трябва да изключим от списъка Ефимова. Имам поне двама заподозрени и нито един от тях не е Власов. Явно не Власов я е убил.

— Ами това е просто прекрасно! — зарадва се Настя. — Цялата ни схема се беше разкривила заради ножа, с който е била убита Ефимова. А така оставаме само с огнестрелни. Казвай. А после и аз ще ти кажа нещо, и то е интересно.

Тя внимателно изслуша разказа му за семейство Маклигини, за загиналото в пожара момиче от малък провинциален град и за изчезналия японски кухненски нож.

— Мда… — проточи, — лошо се получава. С парите, нали?

— Ето виждате ли! — разпалено подзе Антон. — Моя грешка. Трябваше веднага да се сетя. Но едва тази сутрин проумях. Вие веднага уловихте нишката. Разбира се, обърка ме фактът, че пожарът се е случил преди две години, а Ефимова беше убита чак през март тази година. Бях сигурен, че едното не е свързано с другото, прекалено много време бе минало. Но постоянно нещо ме глождеше отвътре. Нещо, свързано с парите и преместването. Все не можех да се съсредоточа и да го премисля докрай. А днес ме осени.

— Естествено — кимна Настя, — аз разбирам. Зетят на Маклигини не е знаел колко точно е платила Ефимова за парцела. Казали са му: „Много, достатъчно за да купим просторен апартамент в Москва“. А на него му е било неудобно да брои парите в чуждия джоб и да задава пряко въпроси на тъста и тъщата си. Той е тираджия, прекарва много време в пътуване и с търсенето на нов апартамент и продаването на стария са се занимавали самите Маклигини и дъщеря им. А те, както ти ме уверяваш, са хора идеалисти, отнесени, доверчиви. И едва когато се е разбрало за какъв точно апартамент са достатъчни тези пари, Юрий Шокин е разбрал колко всъщност е платила за парцела Ефимова. Защото, ако тя е платила честно, както той е смятал по-рано, тази сума би трябвало да стигне за много по-голям апартамент много по-близо до центъра. Как е разсъждавал Шокин? Палежът е имал смисъл само с една цел: да се купи парцелът евтино. Ако цената не е намалена, значи Ефимова няма нищо общо и това наистина е било нещастен случай. Когато обаче научава, че цената е била намалена едва ли не на половина, ако не и до една трета от истинската стойност, Шокин се уверява, че пожарът е бил именно резултат от палеж. И момичето, сестричката на неговия приятел, е загинало неслучайно, а поради престъпни действия. Ето защо е замислил и осъществил своето отмъщение именно сега.

— Или той, или неговият приятел, братът на загиналата — каза Антон. — Игор Журихин. Точно в края на март той е бил в Москва, живял е у Маклигини и дори им е помагал при преместването. И е имал възможност да вземе от тях японския нож „Самура“.

— Всичко се подрежда — кимна Настя. — Ами тоя Журихин, къде е сега?

— Там, където живее, го няма, това успях да науча.

— Значи може да е тук, в Москва?

— Може. Защо не? Сега вие разказвайте какво ново около вас, нали ми обещахте.

Настя въздъхна, допи последната глътка от чашката — кафето отдавна беше изстинало и сега й се стори отвратително на вкус.

— А при нас, Антоне, се оформи абсолютна загадка. Ти сигурен ли си във впечатленията си от Власов?

— Ами… Всъщност напоследък вече в нищо не съм сигурен — призна той. — Като че ли всичко ми се оплита. Сбъркал ли съм някъде?

— Или ти си сбъркал и Власов не е толкова кротък и безобиден, както ти се е сторило, или някой с неясна цел пълни интернет с определено лъжлива информация, компрометираща Власов. И сега моят племенник и неговият неотлъчен приятел Петя се опитват да разберат кой именно го прави. Тоест съществува един кръг от хора, които познават нашия човек Власов изключително в негативен план. И аз искам да разбера какъв е този кръг и около каква точка се върти той. Но въпросът стои така само в случай че ти не си сбъркал.

— Ами ако съм сбъркал? — жално попита Антон. — Анастасия Павловна…

— Не, недей, Антоне, недей — меко го прекъсна тя. — Всичко знам. Днес вече ми се обади Владислав Николаевич. Вярно, Лиза не е чак в истерия, другояче е скроено момичето, но отказва да разговаря с баща си, не му отваря вратата и му затваря телефона. Разделили сте се, правилно ли разбрах?

— Да — отвърна той.

— По нейна инициатива ли?

— По моя.

— Ясно.

И наистина, всичко беше ясно, нямаше какво да обсъждат. Настя внимателно докосна дланите на Антон.

— Боли ли те? — тихо попита тя.

— И аз не знам — призна Антон. — Май че ме боли… Но повече ме е срам. Чувствам се като боклук.

— Ти си постъпил честно — каза Настя. — А когато човек постъпва честно, почти винаги боли. Колкото и да е странно. Мислиш, защо хората толкова често лъжат? Да, в около десет процента от случаите — за собствена изгода. А в останалите деветдесет процента — просто за да не причинят болка на друг. Така е устроен животът ни. За съжаление. Вече е късно, Антоне, ти сигурно трябва да се прибираш при децата.

— Еля ги взе при себе си за почивните дни. Така че не бързам. Обещах утре да ги заведа на сладолед, ако не изплува нещо неочаквано в работата. Но изглежда, ще изплува.

Те седяха мълчаливо на неосветената тераса — когато Настя излизаше с чашката кафе, още не й беше нужна лампа, а сега вече не й се ставаше.

Вратата към къщата се отвори с трясък и на терасата се изсипа цяла група начело с огромния Петручо, зад чиито мощни телеса спокойно се скриваше не само слабичкият Саньок, но и едрият широкоплещест Дзюба.

— Ами вие какво така на тъмно… — подзе Петя и млъкна, щом видя силуета, в който не разпозна отведнъж Антон.

— Запали лампата, ако обичаш — помоли Настя, — че ме мързи да ставам.

Копчето щракна, мека жълтеникава светлина заля терасата.

— Представяте ли си какво се оказа! — възбудено заговори Петручо.

— Не, ти лошо започна — прекъсна го Саня. — Започни от самото начало, та да се види целият мащаб на нашия подвиг.

— О, я стига! — сопна се Петя. — С една дума, там има купчини фалшифицирани айпита, като че заек е описвал примки, но ние пак успяхме да открием: всичкото това инфо е идвало от един и същи човек на име Филип Орехов. Той…

— Ама чакай — пак прекъсна приятеля си Саня. — Пропусна най-важното. С една дума, Настя, проверихме всичко, което са писали явно и в блогове постоянните посетители на тези клубове, където уж ходел Власов. Е, никой никога не е виждал там Власов и не го познават. Нито едно споменаване. Всички компромати срещу Власов излизат от различни имена и различни адреси, но творчеството е на един човек — Филип Орехов. Страхотно, а?

— Страхотно — поклати глава Настя. — И кой е този светъл ум?

Саня и Петя млъкнаха и извърнаха глави към Дзюба, който скромно стоеше встрани. Стана ясно, че в някакъв момент момчетата все пак си бяха поделили работата, за да не се следват един друг по петите по едни и същи пътеки. Или пък мъдрият Чистяков ги бе посъветвал?

— Филип Орехов е единственият син на собственика на фирма „Файтър Трейд“ Вадим Константинович Орехов — стегнато докладва Роман. — Официално — мениджър в отдела по работа с ВИП клиенти, отговаря за доставките към веригата „Оксиджин“. Неофициално — нехранимайко, безделник и прахосник.

— Значи към „Оксиджин“ — замислено повтори Настя. — А в „Оксиджин“ работи нашият Владимир Власов. Тоест може да се познават. И дори със сигурност се познават, щом Орехов толкова активно го каля. Явно Власов с нещо много го е ядосал. Хайде, младежи, бързо по работните места, разбивайте каквото искате, но ми намерете какъв е конфликтът между Власов и Орехов. На първо място, естествено, намерете кореспонденция помежду им. Къде е Чистяков?

— Работи в кабинета — отговори Саньок. — Да го повикам ли?

— Не закачай учения човек — засмя се Настя. — Има си работа.

— А ние какво? — обиди се Петя. — Да не би да се забавляваме? Нали за работата…

— За работата, за работата — успокои го Настя. — Хайде вървете.

Племенникът й и неговият приятел се скриха в къщата, а Дзюба остана, приседна до Антон, погледна го въпросително:

— Ти откога си тук?

— Отдавна. Сигурно от час.

— А защо си дошъл? Случило ли се е нещо?

— Ами как да ти кажа — сви рамене Сташис. — Май разкрих убийството на Ефимова. Та си мисля сега как да не го дам. Това си е мое разкритие. А ще трябва да чакам още четири дни, ако не казвам на никого и никого не включвам.

— Стига, бе! — не повярва Ромка. — Наистина ли го разкри? Значи твърдо не е Власов?

— Практически да. Власов няма нищо общо. Имам двама заподозрени, трябва да приберем и двамата, защото който и да е убил Ефимова, другият пък е съучастник. Но единият от тях е тираджия и сега е на път, ще се върне чак във вторник, а другият изобщо не е ясно къде е, не е намерен по местоживеенето му. Сам няма да се справя, а не ми се ще да докладвам на ръководството, те ще направят всичко, а мен само ще ме потупат по рамото. Нали разбираш, много по-приятно им е да отчетат Ефимова в графата „битови мотиви“, отколкото да търсят поръчител сред крупните чиновници, които ще започнат да натискат отвсякъде и да им създават неприятности. На никого не му се ще да се заяжда с тях. Ето, гледай, веднага щом намерих фалшификации по делото за пожара, ми запушиха устата. Така че само да гъкна за своята версия, веднага ще ми я отнемат, пак добре, ако не ми откъснат ръцете от радост.

— Проблем… — разбиращо проточи Дзюба. — Може би аз мога да помогна? Неофициално, разбира се, защото нали не участвам във вашата група.

— Ще помислим — кимна Антон. — Може и да измислим нещо. Анастасия Павловна, някак си нищо не ми хрумва за Власов и Орехов. Вярно, не съм виждал Орехов, но от това, което разказа Ромка, излиза, че той не може да има никакви конфликти с Власов. Прекалено са различни, за да може между тях да има какъвто и да е контакт.

— Ще видим — въздъхна Настя. — Трудно ми е да съдя, не съм виждала нито единия, нито другия. Между другото, трябва да се поинтересуваме къде ще е тази нощ младият Орехов. Петък е, тъкмо време да кисне в някой клуб до сутринта. Рома, бъди така добър, качи се при момчетата, кажи им да обърнат внимание на това, ако вече са успели да намерят нещо.

— А, и аз всъщност мога — каза Дзюба. — Ако ме пуснат при някой от своите компове, имам достатъчно мозък за целта.

— Добре, давай сам — съгласи се тя. — Ти, между другото, не трябва ли да се прибираш? Защото наближава полунощ. Скоро ще замине последната мотриса.

— Гоните ли ме? — обиди се Дзюба.

— А, не — весело тръсна глава тя. — Проверявам готовността ти да служиш на родината и на делото за борба срещу престъпността. Ако откриеш, че Филип Орехов днес прекарва времето си в конкретен клуб, аз те каня на романтична среща. Разбира се, ако не се притесняваш да те видят в компанията на възрастна, но младееща дама, която може да ти бъде майка.

Дзюба замря за миг, после бързо стана.

— Разбрах, не съм глупак — подхвърли в движение и се скри в къщата.

Антон замислено се загледа подир него.

— Искате да отидете в клуба да видите Орехов ли? — попита той.

— Защо пък не? Може да се запозная с него, а може просто да го погледам отстрани. Нали трябва да съм наясно с кого си имаме работа. И изобщо каква е тази работа. Ето, ще дочакаме резултатите, ще научим какъв е конфликтът между него и Власов и можем да тръгваме. Вярно, жал ми е за Ромка, ще му навредя на репутацията. Но теб не мога да моля, имаш деца, твоята репутация е още по-ценна — засмя се Настя. — И после никак не приличаш на млад глупчо, използван от нимфоманка на пенсионна възраст. Виж, Ромчик е много по-подходящ за тази роля.

— Аз пък не разбрах сега комплимент ли ми направихте, или ме обидихте — усмихна се Антон.

— И аз не разбрах — усмихна се в отговор Настя.

Някъде отдясно се разнесе див гърлен врясък, към него веднага се присъедини още един подобен глас, но по-нисък.

— Котараци се бият — обясни Настя. — В съседния двор стопаните имат някаква невероятно породиста котка, не е кастрирана и при нея се стичат кавалери от цялата околност, и то през цялата година, не само пролетно време. Особено често се появява един огромен рижав, сигурно смята, че е главният претендент, нещо като официален съпруг, така че, ако не дай си боже и още някой довтаса — сбиването е гарантирано.

— Даа — замислено проточи Антон, — животните са хубаво нещо. Дъщеря ми иска куче. А синът — заек. Нямам пред — става кога ще мога да си ги позволя. Заекът, както и да е, сложиш го в клетка — само го храни и почиствай. Но кучето е проблем. Трябва да се разхожда, и то точно в определено време, а какъв режим при мен?

— Антоне, Василиса скоро ще стане на единайсет, защо я смяташ за малка? Голямо момиче, спортува. Ходи ли вече на лагери?

— Тази година ще отиде за пръв път.

— Ето, виждаш ли? Голяма и самостоятелна. Може би е време да й имаш повече доверие? Твоята бавачка занимава ли я и с нещо друго, освен с училищната програма?

— Да, научи я да готви, заедно разтребват, заедно пазаруват. Еля отделя много време, за да я научи на всичко, но…

— Хайде престани! — ядосано махна с ръка Настя. — Спомни си себе си на същата възраст. Сигурно прекрасно си умеел сам да вършиш много неща. Престани да я държиш край полата на бавачката, престани да я водиш за ръчичка. Просто ти не можеш да свикнеш с мисълта, че тя вече не е на пет годинки. Помни ми думата: щом Еля се омъжи и престане да работи при теб, веднага ще се разбере, че вие прекрасно се справяте без бавачка. Аз много добре разбирам от какво се страхуваш и на твое място щях точно толкова да се страхувам. Но в края на краищата, за да не митка детето само по улиците, спокойно можеш да намериш някоя млада пенсионерка да го води от училище в спортната секция и после вкъщи. И Стьопа ще прибира. И това ще ти струва напълно достъпна за теб сума. А пък вкъщи, ако редовно пазаруваш, Василиса ще се справя прекрасно. Нали знаеш: децата, които сериозно спортуват, порастват по-рано от връстниците си. Разбира се, през първите месеци ще има проблеми — докато Стьопка не свикне да прекарва времето си вкъщи сам, но и с това можете да се справите. Повярвай ми, Антоне, не е катастрофално, каквото ти изглежда сега.

Откъм къщата долетяха гласове, Саня възбудено говореше нещо, Петручо вяло му възразяваше, но над всичко се извиси мощният бас са Чистяков:

— Казах ли аз — млъкнете! По един и бавно!

Гласовете отново забоботиха, но вече по-тихо и поред.

— Изглежда, има тема за обсъждане — забеляза Настя. — Да вървим, ще вземем участие.

Качиха се и влязоха в къщата. След пет минути работата що-годе се проясни. Първо: за тази нощ Филип Орехов си определил среща поне е двама приятели в клуб „Джойстик“. Второ: през последната половин година Филип не бил споделял и дума, че е в конфликт с някой си Владимир Власов. Нещо повече, дори името на този Власов не се било мяркало в личната кореспонденция на Филип. И трето, още по-интересно: в интернет пространството не бил открит нито един контакт между Филип Орехов и Владимир Власов. Нито писма, нито чатове по сайтовете. Сякаш изобщо не се познавали и никога не са се виждали.

— Но те не може да не са се виждали — каза Дзюба. — По длъжност Орехов отговаря за доставките за „Оксиджин“, тоест трябвало е постоянно да контактува с отдела на Олга Виторт, а Власов работи точно в този отдел.

— Значи конфликтът им е свързан именно с бизнеса — направи извод Антон. — Ето защо Филип не го обсъжда явно — и без това никой от неговите приятелчета, с които той приятно прекарва времето си, не познава Власов и нищо няма да разбере за проблемите им в работата.

Възцари се мълчание, при това всеки разбираше какво именно е останало недоизказано. Пръв наруши мълчанието простодушният Петя.

— Не, ако ще се набъркваме там, няма да стане бързо, защитата е такава, че не можеш да я разбиеш за пет минути. И лесно ще ни хванат.

— А още по-лесно ще ви вкарат на топло — добави Дзюба. — Но и без това, щом утре ще ходим при Баглаев, можем да повдигнем този въпрос. Вярно, досадно е оформянето на всичките тези документи, но ако получим принципно разрешение, после можем да се разберем с помощта на лично обаяние.

Да, да се разбиват сайтове на мобилни оператори, е трудна и рискована работа. А е просто необходимо да научат съществуват ли лични контакти между Власов и Орехов. Както показа първата, най-повърхностна проверка, те не общуват в никакви сайтове и никъде не си разменят съобщения и писма. Поне с истинските си имена. Но може просто да се чуват по телефона и да си пращат есемеси?

— Значи така — решително каза Настя. — Ние с Рома сега ще отидем в клуба да видим тоя Орехов. Нещо не ми харесва, дето в мрежата не се намери нито една негова снимка. А ти, Антоне, още утре сутринта се срещни с Олга Виторт и се постарай да изцедиш от нея максимум информация за контактите между Власов и Орехов.

— Ами ние? — хорово попитаха Саня и Петручо. — Ние какво да правим?

— Вие си лягайте.

— Да бе, ще си лягаме! — презрително се тросна Саня. — Защо не ни предложиш да лапнем и биберончета?

— Е, щом не ви се спи, търсете хубаво къде и как са се пресичали пътищата на нашите мили момчета. Който намери пръв, ще получи бонбонче. Антоне, ти ще си ходиш ли или ще останеш тук?

— Аз ще дойда с вас в клуба.

— Не е нужно — спря го Настя. — Не е нужно и тримата да популяризираме физиономиите си там. Нека поне един остане зад кулисите. Ако искаш, поседи в колата, почакай ни. Няма да се бавим много.

— Добре — съгласи се Антон, — прави сте. После ще взема Ромка вкъщи до сутринта, хем ще се посъвещаваме.

— Тогава набързо хапни нещо. Както биха казали в някой южнославянски регион: „Ша прощавате, граждани, трапезата не е като да ви каним“. Но каквато е, такава. А аз сега ще скоча да се преоблека и ще звънна тук-там. Веднага предупреждавам: да не се стреснете, когато се върна. Гледката ще бъде страхотна.

Тя се скри в спалнята, усещайки с гърба си недоверчивите погледи. Само един човек от присъстващите — съпругът й — знаеше в какъв вид може да се появи Анастасия Каменская.

Настя отвори гардероба и замислено огледа съдържанието му. Спалнята беше за гости, тук бяха само техните дрехи с Льошка. Дрехите на Даша бяха в гардеробната до спалнята на стопаните. Какъв вариант да избере? Онзи, за който бе намекнала? Младееща нимфоманка с млад любовник. За този образ трябваше да заеме от дрешките на Дашка и да избере по-късичка пола. Облечена на по-ниската Даша, такава пола ще има напълно прилична дължина до коляното, а при ръста на Настя ще й стига до средата на бедрото. Слава богу, все още можеше да си показва краката, без да се срамува. Или да избере друг вариант?

Тя се просна на широкия креват и извади мобилния телефон от джоба на дънките. Добре че съвсем наскоро се бе обаждала на Йожени (пред хора — Евгения Владимировна, а още по-преди — Женка Монахинята) и й бе напомняла за себе си, така че се бе убедила, че мадам е в добро здраве и няма да откаже да бъде полезна. Минаваше полунощ, но по това време работата на Йожени беше в разгара си.

— Кажи ми, Женечка, имаш ли човек в клуб „Джойстик“? — попита Настя, когато чу в слушалката познатия невинен, кристално звънтящ гласец — именно благодарение на него проститутката Женя бе получила прякора Монахинята. — Не, не е по въпрос за дрога, трябва ми връзка с ръководството, та всичко да е културно. Аха. Аха. Благодаря, коте, аз сега ще се обличам, а ти ми звънни, а?

Мда. Обличането не е проблем, обаче гримирането… Дори на младини Настя Каменская не можеше да понася да се гримира „просто така“. Макар че, когато потрябваше за работата, го правеше с въображение и удоволствие. Сега трябваше да го направи за работата, но това щеше да отнеме безкрайно много време.

Дали да не опрости някак процеса? Ако избере правилно дрехите, които сами да говорят, лицето ще остане на заден план. И тъй, тесни розови панталонки, късо черно вталено сако, на шията перли, на ушите перлени клипси. Перлите категорично не отиват на Настя, зле се съчетават с естествения цвят на кожата й, придават й нездрав оттенък. Тъкмо това й трябва. С перлите Настя кой знае защо винаги изглежда с десет години по-възрастна. С пръстен с едра перла ще състарим ръцете.

Ето, това е, може да не се занимава повече, дори може да не се гримира, достатъчно е само малко червилце, но непременно с цвета на панталонките. И този цвят не отива на Настя, но щом тоновете съвпадат, това говори само за стремеж към строгост и елегантност. Ами нека не й отива, важно е не да бъде красива, а да създаде образ. Вярно, ще се наложи да обуе обувки на висок ток, но нищо, ще потърпи, посещението в клуба не би трябвало да е продължително.

Тя вече прибираше червилото в черната, украсена с изкуствени перли чантичка, когато се обади Йожени. След още три минути Анастасия Каменская беше напълно готова да се появи сред обществото. В едната ръка — елегантна чантичка, в другата — торбичка с обувките, които ще обуе вече на място. Предпочиташе да шофира все пак с маратонки или мокасини.