Милан Асадуров
Който следва пътя (25)

24. Окованите души

— Хък, тази може ли да я отвлечем? — посочи прелестната Юоркий драконът и жадно преглътна като затворник, който от десет години не е виждал жена.

— Не може, драконче. Всички са арестанти на баща ми. Пък и едва ли тая работа ще се хареса на Церберина.

— Затова ли тая менажерия не се е разбягала досега? — пренебрегна подмятането за Церберина драконът.

— Затова.

— И по какъв хитър начин ги държи старият негодник? — заозъртаха се боязливо и двете глави на дракона, ама старият Хогбен никакъв не се виждаше и той взе да клати чутурите си невярващо. — Като ги гледам тия как се шляят насам-натам, съвсем не ми мязат на арестанти.

— Оковал е душите им — посочи Хък игривите облачета зад дебелите стъклени стени.

— И те не могат да мръднат никъде без тях? — загледа се тъжно в „скрийнсейвърите“ холографният дракон. — Също като мен, докато бях със старото захранване! — Трифон погледна с укор Хък. — Добре, че Ана-Мария ме спаси тогава.

— Ако се отдалечат от маймунарника на баща ми, ще се превърнат в купчина месо.

Камарата от плът мигом събуди апетита на дракона, но любопитството му надделя:

— Хък, а защо ги е заключил? Защо изобщо ги държи тук? Той да не е станал някакъв извратен колекционер?

— Че е извратен, извратен е. Всички колекционери са малко извратени. Но в случая баща ми наказва хората на Земята. Като отнемеш на човек митовете, магиите и илюзиите, като лишиш живота от легендите, мистериите и загадките, превръщаш хората в най-обикновени животни, които имат само три потребности — да се наядат, да се напият и да се съвкупяват.

Загледан в Юоркий, влюбеният дракон поклати глави:

— Лошо е да си гладен, Хък. Много е лошо…

— Престани! Голяма си лакомия! Яде преди два часа в Магнаурската школа. А там добре хранят. От личен опит го знам.

— Хм… — спомни си с умиление следобедната закуска двуглавото чудовище и дискретно се оригна. — Оковани души! Всъщност и на Земята има много оковани човешки души. Нали, Хък? Не са само драконите, дето родителите им ги заключват в разни пещери — за кой ли път се появи нотка на порицание в гласа на холографния дракон.

Старият му комплекс, че е изоставен от Хък, отново се обаждаше. Едната глава се разклати в опит да пропъди кошмарния спомен от кавказките чукари, а другата рече:

— И на Земята ли пак баща ти е оковал човешките души, Хък?

— На някои членове от нашето семейство — да. Но повечето хора май сами са си сложили окови и на себе си, и на най-близките си. Такива ги е създал баща ми — по свой образ и подобие — и се гордее с това. Много хора обичат да говорят за свободата, някои дори се борят за нея, но когато истински я извоюват, се чудят какво да я правят. Повечето хора обичат веригите си.

— Някои дори ги позлатяват! — подметна холографното чудовище, като инстинктивно се опипа по двете шии.

— Браво, драконче! — оцени по достойнство каламбура Хък. — А сега е време да потърсим близнаците.

В този миг неочаквано кроткият досега Снежен човек се шмугна в навалицата, мина пред тях и им направи знак да го последват. И рошавият им водач ги отведе до един безистен в аквариума. Скоро навалицата остана зад гърба им и тримата се изправиха пред масивна дъбова врата. Край нея изпъкваше сякаш току-що излъскана месингова табела: Hogben Fondation Cryptozoology Research. Отдолу най-нахално се мъдреше надпис: Head Office.

— Хък, старият негодник ни е откраднал фондацията! — изрева холографното чудовище.

То много държеше на тяхната фондация. Тя уж беше междупланетна организация с идеална цел. Всъщност обаче зад гърба на председателя й, тоест зад гърба на Хък, двамата съучредители — драконът и Ана-Мария — използваха фондацията за прикритие на полузаконната си търговия с вълшебни цветя-книги. Хък знаеше прекрасно това, но си затваряше очите, защото не можеше да се сърди на никого, който разпространява книги, били те електронни, от хартия или като вълшебни цветя с литературен аромат.

— Не, драконче! Само табелата е задигнал — успокои го Хък и като получи уверение от ВИП, че зад стените няма пряка опасност, добави: — Я да видим какво е скрил зад нея.

Снежният човек вече беше отворил тежката дъбова врата и те храбро влязоха в главната квартира на стария Хогбен. Черното чувство за хумор на домакина отново ги изненада — този пък приятно. Безистенът не предполагаше, че ще се озоват в огромното каменно фоайе пред централното стълбище на представителен археологически музей. Логиката предполагаше, че охраната на музея е поверена на Али Баба и четирийсетте разбойници, но се оказа, че старият Хогбен е предпочел Снежния човек и неговите първи братовчеди Бигфут, Йерен, Алмас, Яху, брат му Йови, Хитроу, Васитри, Оуахи, Диди и останалите трийсетина втори и трети техни братовчеди, които не бяха на смяна. Това обясняваше защо Снежният човек им беше водач досега. Не само Хък и дракона, всички играеха по свирката на стария Хогбен. И дано да го правеха както трябва, та успешно да прикриваха мисията на Шуин.

Хитроу — не лондонското летище Хийтроу, разбира се, а снежният човек от Златния триъгълник в района на Виетнам, Лаос и Кампучия — почтително ги отведе в залата „Артефакти“. Там в специални стъклени витрини по волята на стария Хогбен бяха представени оригиналите на най-мистериозните предмети, изработени от хора в човешката история: картата на адмирал Рейс, дискът от Фестос, очите от скалите, кристалните черепи, грънците от Глозел, плащаницата на Христос, коланът на генерал Чжоу, ръкописът на Войнич, картата на Винланд и жабата от кухината. Негодникът беше направил съвършени (в неговите очи) копия за музеите на Земята и беше отмъкнал оригиналите за собствената си колекция. Венецът на тази колекция беше пръстенът на цар Соломон. От него на Земята старият Хогбен не беше оставил дори едно копие!

На този най-знаменит пръстен от Стария завет, на който беше гравирано Неизказано Великото име във вид на пентаграм, домакинът бе отредил самостоятелна зала на втория етаж. Пръстенът се пазеше по-добре дори от най-старото обработено злато в света от Варненския халколитен некропол. То липсваше в колекцията на Хогбен, защото навремето Хък успя да попречи на баща си да го открадне. Старият Хогбен сега беше взел реципрочни мерки. Пръстенът с пентаграма бе положен в монументален прозрачен саркофаг. И фугите му бяха запълнени с мехлем от стрити на прах: бленика, татул, кост от черепа на детеубиец, краче на крастава жаба, парче от крило на прилеп, менструална кръв на девица, нафора, светена вода и стърготини от разпятието. За капак край пръстена постоянно бдяха въоръжени до зъби с разни черни магии членове на специализирания отряд от хипнотизирани демони-слуги на цар Соломон. Ръководеше ги старши демонът Ашмедай, когото Хък по отколешен навик наричаше Асмодеус.

— Здравей, приятелю. Радвам се да те видя в добро здраве! — посрещна ги шефът на охраната, като пренебрежително не обърна внимание на дракона, вземайки го за най-обикновен бодигард.

Ашмедай ги предупреди да не дразнят служителите му, поглеждайки под око дракона. Оказа се, че към отряда на хипнотизираните демони са прикрепени на щат като служебни животни Баскервилското куче и котките на Андрю Лойд Уебър. Котките, предвождани лично от Ексмурския звяр, имаха персоналната задача да не позволяват на някой колекционер да открадне макетите на дома на сина Давидов и на конюшните на цар Соломон, които правеха компания на пръстена от двете страни на саркофага. За целта котките на Андрю Лойд Уебър постоянно препикаваха макетите със специална воняща микстура от пикня на професионални политици, която полепваше по ръцете и дрехите на непредпазливите посетители и ги умирисваше за вечни времена, така че рано или късно демоните щяха да ги хванат, без дори да излизат от хипнозата.

След кратката обиколка, по време на която Хък и ВИП се оглеждаха за изненади, понеже отдавна познаваха експонатите, а драконът се вживя в новата си роля и само цъкаше с езиците си като истински бодигард, Ашмедай ги предаде на демона Орниас. Тримата слязоха по импозантното стълбище в приземния етаж и тръгнаха към библиотеката. Според ВИП главните действащи лица вече бяха там и ги очакваха.

Всъщност библиотека нямаше. Старият Хогбен мразеше книгите. Там, където в археологическите музеи обикновено беше библиотеката, тук се мъдреше калиграфски изписана табела с орнаменти в ориенталски стил: „Харем“. Край нея на стената висеше пълен списък на 700-те жени и 300-та наложници на цар Соломон, които сега естествено бяха 1000-та щатни наложници на стария Хогбен.

— Боже, в какво гнездо на разврата е скрил нашите хлапета, Хък?! — възнегодува драконът, на когото му беше писнало да се прави на бодигард.

— Те са и негови внуци — печално добави Хък. — Добре, че Таоа е с тях.