Милан Асадуров
Който следва пътя (12)

11. Хората, каквито са отвътре

— Ставайте, мързеливци! Кой ще ви върши работата?! — с ритници грубо ги върна назад във времето дребен на ръст, но доста як, натруфен испанец.

Добре, че ботушът му премина през задниците им като нож през масло или по-скоро като цепелин през облак, защото чизмите му бяха грамадни и грубовати. Така испанският ботуш не отнесе интимните им органи, а се заби в кльощавия задник на юнгата, дето спеше до тях. Честта на гостите обаче беше засегната и драконът мигновено реагира:

— Хък, какво иска тоя нахален дебелак от нас?!

— От нас, лично, нищо, защото, слава Богу, не ни вижда, но от моряците иска, както му е редът, да си гледат работата.

— Пак ли сме на кораб? — огледа се холографното чудовище. — Уф! Омръзна ми вече!

— Така ще бъде, докато се измъкнем от епохата на Великите географски открития, момчето ми. Тя ми беше любима едно време. Гледам, че на този кораб има юнга, с когото можеш да се играеш.

— Това хлапе и за роб няма да го взема, без пари да ми го дават! Ти не ме будалкай, а кажи кой е тоя невъзпитан неандерталец? — кимна драконът към насилника, който грубо ги събуди.

— Доблестният капитан се зове Алонсо де Охеда.

— Ааа! Сега разбирам защо имаше слухове, че този недодялан простак бил българин.

— Не всеки недодялан простак на този свят е българин, Трифоне! — възропта Хък.

— Но всеки българин е недодялан простак! — затапи го драконът като истински суфист. — Мили деца — обърна се драконът към невидимите зрители на долнопробното риалити шоу, което им беше спретнал старият Хогбен, — не правете като този чичко, за да не станете и вие недодялани простаци. Учете си от благовъзпитаните дракони и благородните лъвици! Подражавайте само на техните доблестни подвизи! Е, понякога можете да вземате пример и от баща си. Но за него винаги имайте едно наум!

— Прав си — тъжно рече Хък, като си представи, че близнаците сега може да го гледат. — Навремето аз научих Алонсо де Охеда да псува на български, когато е ядосан, и оттам тръгна глупавата легенда за произхода му. Иначе, когато общува с благородни дами, той изобщо не е недодялан простак, а много галантен благородник.

— Добре, добре! И сега накъде ни води тоя галантен простак? — капризно попита драконът, който още не можеше да повярва, че Хък толкова лесно си призна греха.

— Така и не успях да се ориентирам в тъмнината кое е това плаване, но по принцип пак ще откриваме някоя част от Америка.

— Аман от тая Америка! По-добре да вземем да открием нещо за ядене.

Драконът сякаш изрече някакво вълшебно заклинание. Бурният Атлантически океан, гадната мокра палуба на кораба и недодяланият грубиян мигом бяха запратени обратно във вечността. И двамата странници във времето се озоваха на сватба в Кана Галилейска и Исусовата майка беше там. И Исус и учениците Му бяха поканени на сватбата. И когато се свърши виното, майката на Исуса Му казва:

— Вино нямат.

А Исус й казва:

— Какво има между Мене и тебе жено? Часът Ми още не е дошъл.

Майка Му казва на слугите:

— Каквото ви рече, сторете.

А там имаше шест каменни делви, поставени по обичая на юдейското очищение, които побираха по две или три мери. Исус им казва:

— Напълнете делвите с вода.

И напълниха ги до горе. Тогава им казва:

— Налейте сега, та занесете на настойника на угощението.

И те занесоха. И когато настойникът на угощението вкуси от водата, сега превърната на вино, и не знаеше откъде беше, (но слугите, които бяха налели водата знаеха), настойникът на угощението повика младоженеца и му каза:

— Всеки човек слага първо доброто вино, и по-долното след като се понапият; ти си задържал доброто вино до сега.

— Гледай го тоя, от водата вино прави. Така с пиенето ще са добре, ама яденето е от скромно по-скромно. Тия хора ще умрат от глад, ако я карат така! Що за сватба е това?! — възнегодува драконът, като огледа почти празната (според него) Г-образна маса, застлана с бяла покривка.

— Ти по-добре излез от картината и ела при нас! — махна му с ръка лъвицата.

В суматохата на подскока във времето, вместо на масата в дома на Йеронимус Бош, драконът се беше озовал в картината Сватба в Кана Галилейска на брабантския художник, подпряна на стената.

— Скъпа Ана-Мария!

Драконът с радост напусна Сватбата в Кана Галилейска и се хвърли да прегръща лъвицата. За негов късмет този път те се оказаха в едно и също пространство и той най-сетне успя физически да засвидетелства безмерната си обич.

— Така си и знаех. Само ти можеш да ни отървеш от тия ужасни кораби! Моля ти се, измъкни ни от тая пуста епоха на Великите географски открития. Писна ми от нея! В края на краищата аз не съм лохнеското чудовище, а сухоземен дракон! Велики географски подвизи могат да се правят и на сушата!

— Ще млъкнеш ли най-сетне, черен неблагодарнико, дето само преди половин час ми плачеше на рамото за личен герб „Ти първи ме обиколи“ на анцуга! Затвори си мръсните уста да чуем какво има да ни казва Ана-Мария.

Драконът се сгуши като виновно кученце в краката на лъвицата и тя го погали по дясната глава, която беше по-обидчива.

— Близнаците са добре, момчета, защото Таоа е поел тяхното възпитание.

— Той ни посети лично, докато бяхме на остров Мактан — зарадва се на новината Хък. — Нямахме време да разговаряме, защото Таоа бързаше да не го усети баща ми. Все пак успя да ме предупреди, че старият негодник ти е заложил капан в пещерата. Хвана ли те?

— Да. Но успях да му се изплъзна със сравнително малко поражения.

— Поражения ли?! — трепна Хък. — Скъпа, какво ти стори проклетникът?

— Докато се борих да се измъкна, успя да ми вкара някаква отрова в кръвта. Засега мисля, че съм я неутрализирала, но ще видим.

— Аз ще дам да ти прелеят от моята кръв! — рипна драконът от пода и пак се хвърли на врата на лъвицата.

— Пази си холографната кръвчица за себе си, Трифоне, че е много рядка! — скастри го Хък. — Ще ти намеря най-добрите лекари, скъпа, само да се измъкнем веднъж от това тъпо шоу на баща ми. А той да му мисли какво го чака! — смразяващо добави Хък и лицето му се изкриви страховито от мъката.

— Трябва да тръгвам, скъпи мои. Какво да се прави? Задължения! — пресилено бодро заяви лъвицата и пъргаво се изправи. — А вие си починете малко при стария Йеронимус и жена му. Те са приятна компания.

Хък и драконът поседяха смълчани в трапезарията, докато всеки си представяше как спасява Ана-Мария от смъртоносните посегателства на стария Хогбен. После Хък събра сили и поведе дракона към ателието на художника, да му покаже неговите работи.

Това ателие Йеронимус Бош беше получил по наследство. Преди него там бяха работили дядо му, четиримата му чичовци и баща му. Сценаристът на образователното шоу беше събрал в него всичките известни и неизвестни работи на най-загадъчния художник на Западния свят, заготовките към тях и дори трима изкуствоведи от различни епохи. Кашата беше пълна, но тя не попречи на холографното чудовище да се втрещи.

— Божичко! Сюрреализъм още през XV век ли е имало, бе, Хък?! Виж ти! Ето от кого е преписвал Салвадор Дали!

— Шшшт! Тихо, Трифоне! — сгълча то Хък. — Отваряй си очите на осем, гледай и най-вече слушай какво ще кажат умните хора!

Първият мъдрец явно говореше на художника, а не на тях:

— Твоята ръка с такова майсторство ни разкрива всичко, което се съдържа в тайнствените недра на Ада, та ме кара да вярвам, че жадният бог на подземното царство Плутон ти е разкрил дълбините и най-далечните области на Ада.

— Не бива да смятаме, че той е открил демоните — рече вторият мъдрец. — Не отричам, че Бош кара нещата и хората да изглеждат странни, но го прави с единствената цел да ни представи своята трактовка на Ада. И за разлика от някои други го прави с благоразумие и достойнство.

— Разликата между работите на Бош и на другите художници е в това — заключи третият мъдрец, — че другите се стараят да изобразят хората такива, каквито изглеждат външно, а той има смелостта да ни ги представи такива, каквито те са отвътре.

— Хък, тия нали бяха двайсет и четирима — прошепна драконът. — Къде са останалите?

— Това не са мъдреците от Нищото, които срещнахме в Плодовитата пустота, Трифоне. Тия са прости професионални изкуствоведи от родната Земя.

— Ако тия мъже са прости, кои тогава са умните? — поклати глави чудовището, захласнато по колекцията от всички известни и загубени работи на Йеронимус Бош, които по волята на стария Хогбен за пръв и последен път бяха събрани на едно място.

Не им беше писано обаче дълго да й се наслаждават, защото ги навряха в мрачна затворническа килия.