Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (7)

6.
Янис

Входната врата се затръшна. Вера току-що тръгна и аз можех да си отдъхна. След излизането й заех отново вчерашното място — отпуснат на една табуретка. Наистина за пръв път ми се случваше такова нещо. Откакто бяхме станали от леглото, чаках само едно: тя да тръгне, да ме остави сам с неприятностите ми. Силно разтревоженият й, въпросителен поглед ме обезсърчаваше. Тя чакаше обяснения относно поведението ми снощи у Тристан, надяваше се да реагирам, да направя нещо, искаше отговори. Отговора. Защо отказвах категорично да обмисля това предложение за помощ, макар че от три дни тръбях, че искам да работя самостоятелно? Какъв глупак съм? Трябваше да си затварям голямата уста през уикенда! Сега нямаше да съм притиснат до стената. Напротив… щях да съм при всички случаи. Бях подал оставка импулсивно, убеден, че струвам повече от кантората и Люк. Сигурен ли бях наистина в това? Не съвсем… Ако отстъпя пред изкушаващото предложение на Тристан, нищо не гарантираше, че ще успея. Ако се издъня, щеше да настъпи катастрофа. Аз имах отговорности като глава на семейство, като съпруг, мой дълг беше да задоволя нуждите им. Без да броим, че исках да ги глезя и четиримата, исках да взема чистачка, за да може Вера да не си скъсва повече задника, докато подрежда моя и на децата битпазар, исках да й подаря роклите, по които тя припада, оригиналните рокли, които създадоха у дъщеря ни вкуса към преобличането като принцеса, не исках повече да отлагам купуването на нов тромбон за Жоаким — непоносимо беше да го гледам как се бори с окаяния инструмент, който му бях намерил на сайта „Бон Коан“. Исках да мога да платя за пътуването, за което мечтаем по повод десетата годишнина от сватбата ни. Тогава да поема всички тези рискове, свързани с работата ми… Играта на независимост заслужаваше ли си? И най-вече кой би ми се доверил? Люк беше утвърденият професионалист, онзи с титлите. Аз кой бях до него? Палячото, шутът, онзи, от когото искат да майстори бидонвили, който обаче няма мозък, който не е учил. Е, много ми отива да се перча, да важнича с чук в ръката, молив зад ухото и да се мисля за Макгайвър^[1]. Само дето, ако започнех да работя самостоятелно, клиентите ми щяха да очакват много повече. Можех ли да ги удовлетворя с малкото, което притежавах? Все пак страшно ми се искаше да си върна за забележките на Люк. Вера напразно ми казваше, че е горда. Тя заслужава повече от някакъв тип като мен, който почти на четирийсет години не е извършил още нищо необикновено. Какво правих през всичкото това време? Нищо! Бях само един доста жалък пъзльо, който се криеше зад другите. Но дълбоко в душата си исках децата ми да се гордеят с успеха на баща си. Досега успявах да ги накарам да мечтаят с малко, строейки крепости. Още беше лесно да бъда техен бог. Какво щяха да мислят за мен след няколко години, ако не направя нищо повече? Жоаким, моят малък интелектуалец, който мечтае за консерваторията, Ернест, моят малък хитрушко, който чатка всичко по-бързо от другите, и моята Виолет, която като порасне, ще се отвърне от баща си, щом пътят й се пресече с този на някой адвокат или лекар. И моята Вера, голямата ми любов, откъде да знам дали някой ден очите й няма да блеснат заради някой интелигентен, културен, улегнал тип, който може да прави и друго, освен дупки в стените и да танцува бос в хола? Само като си го помислих, направо побеснях, че фраснах с юмрук работния плот. После втори, трети път. Удрях. Удрях за провалите си, за желанията си, за органичното си шубе. Накара ме да спра иззвъняването на мобилния ми телефон. Вера вече се обаждаше.

— Забрави ли нещо? — я попитах аз.

— Не, а и мисля, че щях да се усетя по-бързо. Вече е почти обяд.

— Какво?

Значи бях прекарал почти три часа, предъвквайки едно и също, потънал в черни мисли. Сработила е интуицията й, защото накрая щях да разруша апартамента.

— Ти колко си мислеше, че е часът?

— Няма значение. Как си?

— А ти?

— Добре, добре… Тръгваш ли за обяда с Шарлот?

— Не, обадих й се, за да го отменя…

— Така ли? Но защо?

— Янис… трябва да поговорим… Ела да обядваш с мен… Моля те? Имам да ти казвам разни неща.

— Какво става?

— Без паника… трябва да те видя, това е всичко.

Аз въздъхнах.

— Окей! Идвам!

Грабнах портфейл, ключове, яке, каска и затръшнах вратата. Слязох шестте етажа по стълбите на сградата ни и бутнах вратата. Първото нещо, което видях, беше мигащият морков^[2] на магазина за тютюневи изделия. Отместих очи, направих десет крачки към мотора си, после се върнах обратно. „Ами, майната му! Кой ще го узнае?“ — изръмжах. С наслада преоткрих миризмата на барчето с щанд за цигари, атмосферата на пункт за залагане на конни състезания, редовните клиенти на тезгяха. Вече пет години я избягвах. Обаче се въздържах да не избухна гневно, когато открих колко малко монети ми върнаха от банкнота от десет евро за пакет цигари и запалка. Почти съжалявах за постъпката си. Като излязох навън, отложих момента, отидох при мотора си, без да бързам, стиснал в ръка мекия пакет. Погледнах часовника си, имах време. Отворих пакета с треперещи ръце, помирисах цигарите, сякаш смърках. Пет години лишаване щяха да се изпарят яко дим. Огледах се наоколо от страх да не ме хванат, наоколо нямаше познати. Бях като тийнейджър, който ще дръпне скришом от първата си цигара в междублоковото пространство. Само дето мен никой не ме контролираше като тийнейджър, моите родители бяха широко скроени. Извадих една и я сложих в устата си, филтърът ми се стори особено мек, макар да знаех, че това е дреболия, близалка за рак, щракането на запалката ми се стори по-мелодично от най-доброто парче на Хърби Хенкок. Вдишах дима от първото дръпване със затворени очи, това ми раздра гърлото, започна да ми се повдига. Но все пак колко беше хубаво! Всичко — миризмата, димът, който ми дразнеше очите, топлината между пръстите. И докато траеше новата първа цигара, вече не мислех за нищо друго. В замяна на това, щом фасът се оказа в канавката, ми се яви разочарованото лице на Вера. Аз наистина бях царят на глупаците. Прекалено късно, не можех да се върна назад и не бях в състояние да си кажа, че тази цигара е лека временна трудност и всичко ще спре дотук. Порових из джобовете на дънките и по чудо намерих кутийката си с бонбони от катеху.

 

 

Когато след двайсет минути пристигнах пред туристическата агенция, ми се струваше, че излъчвам от всички пори на тялото си воня на цигари. Вера беше още с клиенти, тя ме видя, аз й направих знак, че я чакам в кръчмата. Поръчах направо халба бира, това щеше да ми спести мислите за цигарата, която мечтаех да изпуша, и да прикрие дъха ми на пушач, който си бях възвърнал. Облакътен на тезгяха я видях след малко да пресича улицата. Поведението й говореше само за себе си — походката й може и да беше все така лека както обикновено, но раменете й, които тя държеше винаги дръпнати назад, бяха прегърбени, а леката й усмивка изглеждаше измъчена. Въпреки всичко стана по-широка, когато Вера ме разпозна. Тръгна веднага към мен, аз успях да отпия още една глътка бира, преди да ме целуне.

— Как си? — я попитах, отмествайки назад кичура коса, който й закриваше очите.

— Добре, доволна съм, че ще обядвам с теб.

— Може би наистина е така, но срещата ти за обяд по женски с Шарлот ще ти липсва.

— Това не ми е приоритет! — отвърна ми тя.

— Тя сигурно страшно ти се ядоса?

Устните й леко се усмихнаха.

— Не чак толкова, аз подробно й обясних положението… промените… ами всичко…

— Така ли, и тя какво казва?

— Нека първо да седнем на масата.

Тя хвана ръката ми, онази, в която бях държал цигарата, стисна я и ме поведе през покритата тераса. Спря да поздрави един сервитьор, който ни намери по-странична маса. Погледът й се зарея за миг в далечината.

— Е, и какво за Шарлот? Тя сигурно има категорично мнение по въпроса.

— Странно, разправията ни с Люк изглежда я натъжава. Тя не разбира какво става.

Не само тя!

— Кога ще се видиш с нея?

— Не знам, скоро… Е, това е последната ми грижа…

Моята също. Не продумахме повече. Вера отвори листа с менюто, направи се, че го чете. Аз я наблюдавах иззад моето, бях осъзнал, че тя не е мигнала през нощта, аз също бях гледал как се нижат минутите на будилника. Сега на обяд очите й бяха измъчени и красиво изгорелият й нос беше бледничък. Сервитьорът дойде да вземе поръчката ни. Аз добавих каничка вино към гарафата вода, с която искаше да се задоволи жена ми.

— Вера, предполагам, че искаше да говорим не само за Шарлот. Не увъртай.

Тя ми се усмихна. Ние се гледахме няколко дълги секунди в очите. Аз се почувствах по-добре, по-уверен. Тя ми влияеше така. Самото й присъствие ме успокояваше и така беше от първата минута. Защо я избягвах, след като знаеше отговорите? Макар да изглеждаше малко тъжна, тя гледаше решително, както когато взимаше важни решения.

— Чуй ме. И ако обичаш, не ме прекъсвай на всеки две секунди…

Подсмихнах се. Виното ни пристигна, аз налях и отпих солидна глътка.

— Давай.

Тя въздъхна дълбоко, явно искаше да събере смелост.

— Ти искаш да ни закриляш мен и децата, ти искаш да се грижиш за нас. Познавам те прекрасно… Знам, че за теб нашето семейство и нашето щастие са най-важното. Но ако ти не си щастлив, ние също няма да сме. Трябва да запомниш! Струва ми се, че ти си изгубил всякакво доверие в себе си. В противен случай защо би отказвал да рискуваш?

Аз усещах пакета с цигари в джоба си, преглътнах, преди да й отговоря:

— Казах го снощи, гърбът ми не е достатъчно здрав, рискът е прекалено голям! Дори не знам дали мога да го направя!

— Да, Янис, ти можеш да го направиш! И дълбоко в себе си го знаеш! Използваш парите като предлог, за да не излезеш на предни позиции!

Все повече ми се струваше, че изглеждам като нещастник, който няма нищо между краката.

— Да не мислиш, че ме е страх?

— Да! Заради брат ми, който омаловажаваше работата ти, отхвърли проекта на живота ти!

— А ако се проваля?

— Няма да се провалиш! Имаш дарба, колко пъти ще трябва да ти го казвам? Трудолюбив си, смел си, знам, че ще направиш всичко възможно за клиентите си, ти умееш да ги пленяваш, ти имаш необикновени идеи. Виж как реагира Тристан, когато откри какво си направил от апартамента ни и когато те чу да говориш за проекта му. Забрави брат ми, който се постара да те съсипе. Не го оставяй да спечели и да те върне на началното квадратче. Давай. Аз ти имам доверие. И ще ти помогна, ще те подкрепя.

— Ами парите?

Последен опит за привеждане на аргумент, който обаче се издънваше от снощи, бях го разбрал.

— Забрави за малко гордостта си. А и всички не са Люк. Иди да се видиш с Тристан, изслушай предложението му, той е готов да те подкрепи. Чу го снощи…

О, да, чух го. Ако бях сам, без хора, които зависят от мен, щях да се включа, без да се замисля нито за секунда.

— И освен това при всички случаи аз имам работа, ще имаме моята заплата, докато ти спечелиш малко, аз няма да направя така, че да ме изхвърлят, ще затегнем коланите, няма нищо. Моля те, не се въздържай да осъществиш мечтата си и най-вече не го прави заради нас. Каза ми, че искаш да направиш нещо, преди да си станал на четирийсет години, сега е моментът. Вече си показал какво можеш, липсва ти само малко подкрепа, за да се осмелиш. Не изпускай този шанс. Нападай!

Аз изпразних чашата си, налях си незабавно още една.

— Ти си готова да рискуваш толкова заради мен?

Тя поклати глава.

— Ама, Янис, ти на коя планета се намираш? Ако ми кажеш, зарязваме всичко, за да обиколим света с лодка, знаеш много добре, че ще го направя.

 

 

Беше два и половина. Тъкмо бях оставил Вера пред агенцията. Тя ме беше ободрила, беше ми дала сили и ме беше окуражила да започна. Беше ми разрешила да направя онова, което аз си забранявах. Тя ме подтикваше да надмина себе си и щях да я накарам да се гордее. Качих се на мотора си, но преди да потегля, се обадих на Тристан. Той вдигна на първото иззвъняване.

— Кога можеш да ме приемеш? — го попитах съвсем простичко.

Той помълча няколко секунди.

— Сега — рече.

— Къде си?

Нови секунди тишина.

— В сградата с един от конкурентите ти.

— Предупреди го, че договорът е спечелен от един новак — отвърнах предизвикателно.

Той дори не се престори на учуден.

— Да се срещнем в офиса ми след половин час.

— Вече пътувам.

Затворих и потеглих незабавно.

 

 

Тристан споделяше помещенията си с бизнес адвокати. Служителката на рецепцията ме накара да почакам при нея. Беше ми нервно на подобни места, пристъпвах от крак на крак с ръце в джобовете. Всички мъже, които срещнах по коридорите, бяха с костюми и вратовръзки, докато мен неминуемо ме взимаха за турист с дънки, тениска, маратонки и старо кожено яке. Доста посредствено, за да изглеждаш сериозно за разговор на тема сделки. След две минути той пристигна и ме посрещна топло, сякаш снощният ми пристъп на паника никога не се беше случвал. Усмихнат ми стисна ръката.

— Добре ли се прибрахте снощи? — ме попита той.

— Ъхъ — отговорих аз, разрошвайки косата си.

— Последвай ме. Искаш ли кафе?

— Защо не…

Той ме покани да вляза в кабинета му и тръгна отново към приемната. Разхождах се безцелно все така с ръце в джобовете из помещението, което беше съвършено подредено и безлично. Накрая застанах до прозореца и започнах да съзерцавам разсеяно движението по голямата улица долу. Принуждавах се да дишам бавно. Обзе ме паника и ми се стори, че тук не ми е мястото. Трябваше да взема с мен Вера. Тя щеше да ми спести изпотяването и главоболието.

— Седни — ми каза Тристан, когото не бях чул да идва отново.

Аз се обърнах, той остави на бюрото си две чашки с еспресо и се настани в креслото си. Поех си дълбоко въздух.

— Съжалявам за начина, по който си тръгнахме от вас.

— Не се притеснявай за това. Аз съм виновен, нахвърлих ти се, а начинът, по който ти представих нещата беше груб.

— Груб — думата е слаба! — подсмихнах се. — Аз не трябваше да реагирам така, но наистина за човек като мен, когато някой като теб ми направи подобно предложение, това е напълно… ъъъ… всъщност не знам дори какво да кажа!

Той се усмихна с половин уста.

— Седни, свят ми се завива от теб.

Ние дълго се гледахме в очите. Ако седнех, това щеше да означава, че съм готов да го изслушам и следователно готов да взема важното решение. Да се потопя в непознатото. Разкъсвах се между страха и възбудата. Тристан беше невъзмутим. Търпението му ме смайваше, на негово място пред някой смешник като мен аз щях вече да съм побеснял.

— Ако обичаш, Янис. Не се обвързваш с нищо, ако ме изслушаш.

В края на краищата той беше прав. Аз поклатих глава, преди най-накрая да седна срещу него. Опитах се да изглеждам безгрижен, но сигурно беше точно обратното — бях ужасно напрегнат. Тристан изгълта кафето си и продължи да мълчи, без да ме изпуска от очи. После се отпусна в креслото си и след като машинално си потри брадичката, заговори. Той ми обясни, че професията му била да залага върху възможностите на недвижимите имоти, но можел да залага също така върху възможностите на някой човек, най-вече, когато полето за действие на съответния човек го интересува, целта му била да умножи парите си. Жилищата, договорите за наемане на магазини, които му принадлежат, били неговото препитание, стипендия и следователно трябвало да бъдат безупречни. После дойде ред на комплиментите към мен. Още от първата ни среща харесал начина, по който виждам нещата, а моята екзалтация не само че не го изплашила, а го стимулирала. Фактът, че съм самоук и че познавам всички постове било в моя полза, докато той, който бил следвал дълго, не знаел да прави нищо с десетте си пръста и всичко му падало наготово в устата. Той може и да съжалявал за разрива ни с Люк, но виждал в това сгоден случай, от който аз трябвало да се възползвам. Призна ми, че е преминал през кризата на четирийсетте преди няколко години с усещането, че зависи от другите, което предизвикало преквалифицирането му, и на него му се сторило, че е открил у мен това съмнение, това чувство. Аз му потвърдих, че е бил прав само с едно кимване на глава. Сборът от всички тези неща го накарал да помисли снощи, че е готов да ме подкрепи. Той съзнавал, че изглежда като безотговорен луд, предлагайки да ми стане поръчител пред банките, макар да се познаваме отскоро, но не му пукало, имал възможности да ми помогне и решил да си опита късмета… пък и моя. Какви доводи мога да му противопоставя? Никакви, съвсем очевидно. След дълго мълчание той добави:

— Янис, знам, че не си напуснал кантората на зет ти, за да имаш нов шеф да ти виси на главата. Ти трябва да си си сам началник. Аз няма да си пъхам носа в твоите работи. Нека нещата да бъдат ясни, окей? Ти ще бъдеш свободен във всяко отношение.

Той напразно се мъчеше да изглежда искрен, непременно имаше нещо скрито. Освен ако и той не ме смяташе за будала. Беше прекалено хубаво, прекалено гладко. Тристан не беше някой меценат, знаех го, иначе нямаше да бъде тук.

— Но какво печелиш ти? Това не е просто подарък. Сигурно очакваш нещо от мен?

— Прав си, нищо не се дава даром в света на бизнеса. Знаеш какво съм готов да направя, сега ти трябва да решиш. Какво ми предлагаш в замяна?

Станах от стола си, тъй като не бях в състояние да остана неподвижен повече. Бях изгубен, съвършено изгубен, исках да вляза в бой, да не позволявам повече страхът да диктува поведението ми и да правя каквото искам. Спомних си думите на Вера. Вътрешно се усмихнах. После се съсредоточих; трябваше да поразсъждавам бързо и добре. Ако исках да бъда честен, в действителност не бях изготвил бизнес план! Дори и в най-безумните си мечти. За щастие не тръгвах от нищото. Тъй като постоянно бях общувал с Люк, бях натрупал някои познания.

— Не искам да градя въздушни кули — му съобщих аз. — Дори и да работя пряко сили, за да си отворя място под слънцето, може би ще се издъня. Аз започвам от нулата. Освен теб нямам други клиенти и няма да се мъча да свия тези на Люк. Разбираш ли го?

— Ти си прозорлив и честен, можеш да бъдеш само горд. Харесвам това у теб.

— Спри за малко с тези поклони, Тристан! — прекъснах го аз, повишавайки тон.

Погледите ни се срещнаха за няколко секунди. Той пак остана невъзмутим, докато аз се вълнувах. Какво все пак можеше да го засегне или да го разстрои? Нищо особено, поне така изглеждаше. После започнах отново по-спокойно:

— Ти май не разбираш. Опитвам се да ти кажа, че на мен може би ще ми трябва много време, преди да започна да реализирам печалби.

— Такива са правилата на играта. Продължавай.

Той наистина имаше отговор на всичко.

— Следователно аз не мога да ти обещая някакъв минимален процент, във всеки случай не и преди да огледам от дистанцията на времето дейността си.

— Нека да мине първото полугодие, преди да направим акт за състоянието на имуществото. Не се напрягай. Ама, Янис, отпусни се, моля те, не се ограничавай заради парите! Нападай!

Аз поклатих глава напълно невярващ. Той ми даваше ключовете от рая. Това беше неочаквано.

— Окей. Но междувременно, имайки предвид основната ти дейност, когато наемаш хора за ремонтни работи като собственик, аз ще ти подготвям безплатно целия план-график и никога няма да ми плащаш хонорари. Смяташ ли, че е коректно да се договорим така?

Той се усмихна с половин уста също както снощи — приличаше на гримаса от удовлетворение.

— Много коректно, това и очаквах.

Той стана, заобиколи бюрото си и се приближи към мен със сериозно лице, но с победен блясък в очите. Беше съвършено спокоен. Човек можеше да си помисли, че прави това всеки ден, че за него беше нещо повече от нормално да се обвързва финансово с един почти непознат. Този тип беше изумителен. Като дойде пред мен, той ми протегна ръка. Аз я стиснах.

— Наистина съм щастлив, че се впускам в това приключение с теб. Чувствам, че много ще науча — ми каза той.

— Благодаря ти — му отговорих аз.

— Добре, Янис, ако искаш да си направиш офис тук, аз имам място за теб.

— Благодаря ти, но имам нещо безплатно!

Щеше да бъде чудесно да вкарам отново в играта гарсониерата. Благодаря, татко, благодаря, мамо.

— А… много добре. Предполагам, че бързаш да се заловиш за работа. Имаш ли адвокат? Познаваш ли някой, който би могъл да се занимае със създаването на фирмата ти? Избра ли банка?

— Разбира се, че не, ще започна да търся.

— Не, не се затруднявай с бумащината, ще имаш достатъчно работа. Аз разбирам от това и както можа да видиш, съм заобиколен от компетентни в тази област хора. Мога да се заема с това вместо теб.

Сигурно сънувах.

— Ъъъ… не знам…

— Освен ако това представлява проблем за теб и ти искаш да се занимаваш сам. Отлично бих разбрал, ако пожелаеш всичко да ръководиш сам.

— Не… но… не бива да злоупотребявам!

— Няма никаква опасност. Имаш ли още малко свободно време?

Аз само това имам!

— Да.

— Чудесно! Ще отида да видя дали някой от адвокатите е свободен, за да ти обясни всичко това.

Той изчезна за секунда и аз се оказах сам в кабинета като някой будала, а главата ми вреше, след като бях сключил този договор. Въпреки всичко събрах достатъчно мислите си, за да изпратя съобщение на Вера, молейки я да сложи да се изстудява шампанско за тази вечер и да предвиди празнична вечеря за децата. Тя щеше да разбере. През следващите часове слушах адвоката и Тристан, мобилизирайки максимално невроните си. Но много бързо юридическият им жаргон стана за мен тъмна Индия. След като ме попита какъв брачен договор сме сключили, Тристан ме посъветва да не избирам банката, където се намира и семейната сметка, за да не се обърка всичко и за да може Вера да остане на разстояние — той се обади на банкера си за мен. След половин час дойде куриер, за да остави документи и аз положих безброй автографи. Разбирах, че всичко се развива бързо, много бързо, може би прекалено бързо, че на мен не ми оставаше време да помисля, да преценя добрата и лошата страна, но вече не можех да се спра. Невъзможно беше да дам заден ход. Възбудата надделяваше над разума. Аз исках да действам, да си докажа, че мога да успея, да не разочаровам Вера, да я накарам да се гордее с мен, да покажа на Люк, че е направил голяма глупост, като ме е подценявал, и да потвърдя на Тристан, че е направил правилния избор.

Когато си тръгнах, минаваше осем часът, аз бях капнал, опустошен, но в крайна сметка облекчен: можех да пристъпя към действие. Отблъснах надалече, много надалече очевидното шубе да не се проваля. Нямах право да сгреша. Преди да се прибера у нас, се облегнах на мотора си и изпуших втората си цигара. Гърлото вече не ми пареше, очите не ми щипеха, не ми се повдигаше. Когато тръгнах, направих едно отклонение и забавих пред кантората. Иззад козирката на каската си видях Люк наведен над чертожната си маса. От мястото, където се намирах, можех да доловя нервността му, лошото му настроение, сигурно ме проклинаше. Каква бъркотия… Той вдигна глава, бях сигурен: той знае, че това съм аз. Мислено се сбогувах, после ускорих.