Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (4)

3.
Янис

Настроението ми се подобрява, когато видя красивата си жена, облечена в ябълковозелената си рокля, да припка около нас по време на закуска. Сутрешното ходене до училището с децата: това беше по моята част. За Вера оставаше малко време на спокойствие вкъщи. А на мен ми предоставяше възможност да побъбря с момчетата ми и да подържа Виолет в обятията си, за да я галя, без Вера да ме мъмри, казвайки ми, че прекалено много й треперя. Можеше да си говори, тя, която ги целуваше безброй пъти, преди да тръгнат за училище.

Аз скочих от табуретката си.

— Хайде, да се размърдаме, деца! Ще закъснеем.

Нашият ученолюбив Жоаким беше вече в антрето с чанта на гърба. Ернест тичаше насам-натам, аз го хванах в движение и го погъделичках.

— Спри, Янис! Ще го превъзбудиш — сгълча ме Вера, докато разресваше отново косата на Виолет.

Как беше успяла тя да си развали едната опашница за пет минути, докато си пиеше шоколада? Момиченцата също като останалите жени ще си останат мистерия. А на мен това ми харесваше.

С Вера успяхме накрая да изкараме трите ни деца на стълбищната площадка. Аз се обърнах към нея — беше се облегнала на рамката на вратата. Тя ме погледна широко усмихната.

— Приятен ден — ми каза с нежния си глас.

— Ще обядваш ли с Шарлот?

— Вторник сме!

— Очевидно… До довечера.

Целунах я малко по-настоятелно, отколкото друга сутрин, защото днес ми трябваше смелост.

После й подшушнах нашето „Все още чувам тази музика в главата си“ на ухото. Тя продължаваше да се смее, когато вратата на асансьора се затвори зад четирима ни.

 

 

Този ден не взех колата, защото имах нужда да се провирам между колите със стария си мотор. Бях си направил този подарък с една от първите ми заплати. Подарък е силно казано за скелет, който поправих. Не бях в състояние да се разделя с него. Все пак той вече не ми служеше кой знае колко откакто се роди Жоаким. В редките случаи, когато бях изказвал хипотезата да го обявя за продан, Вера ме караше да се откажа — без особени затруднения — тя знаеше, че държа на него. Взимах двуколесното си возило само когато ми предстоеше да обикалям различни строителни обекти. Това беше добро оправдание. Днес беше заради нервите ми. Разбрах, че съм имал десетки хиляди причини, когато бутнах вратата на офиса. Не знаех как успяваше Люк да стане, но през седмиците, когато близнаците не бяха при него, той пристигаше винаги в седем часа сутринта, за да се труди или по-скоро би трябвало да кажа да потъва в бумащината си, която обожаваше. Той си падаше по административната част, законите, кадастъра и тути кванти! Това не го разбирах. Той не реагира на пристигането ми. Добро посрещане. Аз мечтаех да обновя кантората — невъзможно, нямах право на мнение. Направих си нес кафе. Моят шурей беше толкова стиснат, че отказа да се охарчи за машина за еспресо, напразно му обяснявах, че е по-добре заради имиджа пред клиентите — нищо не можеше да се направи. „Не ни плащат, за да сервираме кафета“ — отсече той.

— Здрасти, Люк! — заговорих аз весело, сядайки на работната си маса срещу неговата.

— Ъхъ — процеди той. — Добър ден.

Денят щеше да е дълъг. Настроението му се понасяше все по-трудно, също както и умствената му ограниченост. Той не поемаше никакъв риск, задоволявайки се с онова, което има, без да се постарае да разшири полетата ни на действие. Последният път, когато ми възложи интересен проект, в който можех да се изявя, беше през памтивека. Тъй като почти не беше заинтересован от развитието на нещата, ме беше натоварил със задачата да създам винен бар. Той мислеше на дребно и мечтаеше на дребно. Аз разгънах почти под носа му плановете на сградата, която бяхме посетили предния ден. Той не каза нито дума по време на цялата среща, това ме разгневи и по отношение на Тристан, който беше отложил друга среща, за да удовлетвори изискванията на Люк. Аз отново бях запълвал дупки, бях се престаравал, за да смекча впечатлението от мълчанието и апатията му. Надявах се въпреки всичко бъдещият ни клиент да е усетил, че аз не се преструвам. Бях сравнително уверен, като се има предвид вечерята вкъщи. Още един повод за скъпия ми шурей да ми се нахвърли, когато го научи. „Никой не се сприятелява с клиентите, Янис! Колко пъти ще трябва да ти го казвам? Твоята липса на професионализъм ме уморява в края на краищата!“ — кресна ми той, сякаш бях някое четиригодишно хлапе, което прави само глупости през цялото време.

— Оставям те да работиш сам по тези проекти — ми обяви той, без да благоволи да ме погледне.

Ококорих се. Беше прекалено хубаво, за да бъде вярно.

— Не искаш ли да се хванем двамата?

— В момента работя по по-важни неща. Смятам, че можеш да го направиш. А и това са само предложения. Ако всичко се осъществи, аз ще усъвършенствам плановете вместо теб. Е, разчитам, че няма да губиш прекалено много време с това.

Беше точно каквото си мислех. Той пак ме унижаваше. Неговото снизхождение беше непоносимо, аз стиснах юмруци. Ние работехме заедно повече от десет години и мисля, че мога да кажа как никога не съм се провинил. Той очакваше от мен изобретателността, която не притежаваше, и занаятчийските ми умения — аз му давах всичко, без да се тревожа. Но напоследък не преставаше да ми напомня, че той е шефът, онзи, който ми плаща заплата, дипломираният, онзи, който знае. Аз бях годен да помагам на строежите, да проследявам как върви работата и да се уверявам, че плановете на господина се спазват буквално. И когато аз ръководех някой проект, това никога не беше от А до Я, Люк винаги намираше начин да го промени, вслушвайки се все по-малко в мнението ми. Винаги досега бях лоялен и винаги си бях забранявал да потърся нещо другаде.

— Проблем ли има, Янис? — ме попита той.

— Не — му отговорих, стискайки зъби.

Вместо да го ударя с юмрук по лицето — един Господ знае, че много ми се искаше — щях да използвам енергията си, за да се изкефя. Проектът на Тристан беше възможността, която чаках, за да докажа на Люк, че съм способен, че съм компетентен и че ние трябва да се разраснем.

 

 

До края на седмицата работих като ненормален. Дните не бяха достатъчно дълги. Резултатът от надбягванията беше, че вечер работех върху проекта на Тристан вкъщи. Не беше идеалният вариант за двама ни с Вера, но така не давах възможност на Люк да си пъха носа в моите планове още преди да съм успял да ги довърша и да слуша телефонните ми разговори. Нямах му доверие, той беше способен да ме разжалва във всеки момент. Вера ме подкрепяше неизменно. И дори да не бях привърженик на това да се носи работа вкъщи, беше ми приятно, че тя е на два метра или малко повече от мен и си се представях почти като някой творец с музата си. Наблюдаваше ме със списание в ръце, отпусната на канапето. А от време на време ставаше, за да дойде да седне на коленете ми и да проучи онова, което правех:

— Изумително е това, което подготвяш. Ще го шашнеш, този тип!

— Стискам палци.

— Люк какво казва за това? Показа ли му го? Сигурно не вярва на очите си!

Отвърнах поглед. Вече месеци наред я лъжех, твърдейки пред нея, че отношенията ми с брат й се подобряват. Мразех да я тревожа, най-вече за детинщини, свързани с мъжкото его. Насилвах се, правейки се на подлизурко, доволен от всичко, докато всъщност едва сдържах яда си.

— Не знам — успях да изрека, притеснен.

— Как така не знаеш?

— На него не му пука за договора с Тристан, нито пък за моето мнение и още по-малко за моята работа. Или пък ме наблюдава — изпуснах се, без да се усетя.

Тя хвана лицето ми с двете си ръце и ме принуди да я погледна.

— Не, ама ти шегуваш ли се? Защо не си ми го казвал?

— Не е толкова страшно — прошепнах.

— Напротив, страшно е!

Тя скочи от коленете ми и започна да обикаля в кръг, размахвайки ръце. Истински спектакъл е да видиш Вера как се нервира! Тя излива непрекъснат порой от думи, сумти, ругае, правеше неправдоподобни мимики. Трябва да се признае, че това поне ме накара да се отпусна, докато вече съжалявах, че казах прекалено много. Колко съм тъп! Току-що й бях пуснал мухата. Вера беше по-лоша от лъвица, когато ставаше дума за защита на децата й, а аз бях част от групата! Не че това не ми харесваше в определена степен.

— Той няма право да се държи така с теб! Брат ми се мисли за Наполеон! Ти не си му слуга, нито писарушка. Не, ама чакай! Аз ще му кажа какво мисля за него!

— О, не! Успокой се! — прекъснах я аз, вдигайки ръце.

— Няма да се успокоя!

Застанах срещу нея и я хванах за ръцете, за да спре да ги движи. Тя се намръщи.

— И дума не може да става ти да се месиш в това. Това не е твоя работа, това не е твой проблем! Нямам нужда от теб, за да се защитавам. Аз съм мъж, истински — приключих, като се ударих по гърдите с юмрук, надявайки се да я разсмея.

— Но…

— Без възражения! Остави ме да се оправям. Утре ще пия кафе с Тристан, той няма търпение да види какво подготвям. Ще му подхвърля някакъв кокал все пак. Ако лапне въдицата, това ще бъде още един довод, за да може брат ти да започне да ме възприема на сериозно и да ме уважава малко повече.

Тя се хвърли на врата ми и ме притисна силно.

— Обещай ми, че повече няма да криеш нищо от мен. Ти наистина трябваше да ми кажеш за това.

— Да… обещавам. Но това е дреболия, кълна ти се.

— Янис, аз не се шегувам! Винаги сме се придържали към принципа, че в деня, в който престанем да си говорим, ще започнат неприятностите. Което се отнася най-вече за проблемите, свързани с работата!

 

 

Паркирах мотора си на площада пред гара „Сен Лазар“. Трябваше да се срещна с Тристан в „Старбъкс“ под арките между две негови срещи в района — аз естествено бих предпочел някое бистро — но клиентът е цар и той разполагаше с прекалено малко време. Тристан ме чакаше пред входа. Въпреки че този на пръв поглед малко студен тип се държеше доста строго — бизнесмен с костюм и вратовръзка — той ми харесваше. Беше симпатичен и аз долавях, че притежава чувство за хумор, само трябва да открия ключа, за да го задействам. Минаващите покрай него хора го наблюдаваха. Нищо чудно, от него миришеше силно на власт, без това да бъде обаче неприятно и неуместно. Забелязах също така няколко жени, които го изучаваха дискретно, а той възнагради някои от тях с поглед на ценител. Накрая ме забеляза.

— Добър ден, Янис — каза, стискайки ми ръката. — Благодаря ти, че дойде така импровизирано.

— Моля те, нормално е да нямаш търпение. Ще го изпием ли това кафе!

Той се усмихна леко и влезе пред мен в този храм на лошото, но скъпо кафе. Поръча за себе си напитка с непроизносимо име, претендираща, че е с италиански произход, което ме накара да се смея много, без той да разбере защо. Аз все пак нямаше да му кажа, че никога не съм стъпвал на това място. Открих с радост, че сервират еспресо. В замяна на това не му оставих възможността да се настани вътре. Щях да се задуша между четирите стени! Той ме последва и аз намерих свободна маса на подобието на тераса.

— Е, напредваш ли? Какво можеш да ми кажеш вече?

— Узаконявам всичко с Люк до утре вечер и най-късно в понеделник получаваш предложението ни за договор.

— Люк не работи ли върху това заедно с теб? — попита той.

Какво да отговоря на това?

— За момента ми повери началния етап, но бъди спокоен, той ще узакони всичко със своето експертно мнение.

— Аз не се тревожа. Мнението на Люк няма голямо значение за мен, интересува ме твоето. Изцяло ме устройва фактът, че ти се занимаваш с това!

Приятно ми беше да попадна на някого, който е готов да ми се довери. Той ми се усмихна.

— Караш ме да гадая, подскажи ми нещо от онова, което смяташ да ми предложиш. Разчитам страшно много на тази сграда.

— Усетих го.

Аз заговорих. Познавах от много години двама съдружници, които търсеха сграда, можеща да им послужи за шоурум. Тези типове идваха от света на нощния живот и се стараеха да сложат в ред нещата си. Те бяха луди по почестите и не се страхуваха от нищо, малко като мен, но с пари, понеже според легендата банковата им сметка беше повече от добре заредена. За голямо съжаление на Люк, който винаги беше правил така, че никога да не работи за тях, ние неминуемо се привлякохме взаимно. Щом Тристан започна да описва придобивката си, аз се сетих за тях. Когато влязох в онова място, разбрах, че съм намерил нещо подходящо. Уведомих ги, показах им възможностите на сградата и от тогава те бяха на стартовите блокчета, планирайки вече откриване през септември или октомври, а значи вече готови да подпишат с Тристан договор за наемане и да започнат ремонтните работи. Те ми бяха прошепнали на ухото неимоверната сума, предназначена за обновяването на мястото. Ето върху какво работех като луд. През половината час, през който му излагах нещата, Тристан не произнесе и дума. Но пък аз не му оставих и възможност да успее да продума. Познавах се, когато започвах нещо, ентусиазмът ми ставаше толкова силен, че аз самият не можех да се боря с него. По пътя насам, за да не се разпилявам, бях подготвил онова, което смятах да му обясня, и все пак толкова се палех от този проект, та ето че вече разгласявах прекалено много сведения. Той ставаше все по-сериозен, което накрая ме накара изведнъж да спра.

— Това е в общи линии…

Той се отпусна още малко на стола си, впери поглед в далечината, и не каза нищо. Поведението му толкова ме стресира, че ми се прииска да запаля цигара. Вече много отдавна не ми се беше случвало. От пет години с Вера не бяхме докосвали цигара. Беше тръгнало от някаква лудост между нас и ние бяхме спечелили облога, но не беше лесно.

— Янис — произнесе накрая Тристан. — Той впери очи в моите. — Можеш да смяташ, че ти си получил договора, изпреварвайки всички останали.

Това беше сън.

— Чакай, чакай, не бързай толкова. Имаме още няколко формалности да уредим.

— Ти, изглежда, вече си доста напреднал в преговорите с твоите партньори. Ето че имам един много амбициозен проект и наематели, които приемат да поемат разходите за ремонта. Не виждам какво би могло да ме накара да преразгледам решението си. Ти ме спечели. — Той погледна часовника си. — Трябва да изчезвам, Янис. Ще се чуем в понеделник за подробностите. Нямам търпение да започна работа с теб и Люк, разбира се. Запланирай много скоро среща, за да подготвим договора за наем.

Той стана, аз също, напълно зашеметен все пак.

— Благодаря за доверието.

— Поздрави жена си от мен.

— Непременно.

Аз дори вече потропвах с крак при мисълта как ще й съобщя новината.

— Когато всичко започне, ще дойдете на вечеря у дома — продължи той. — Това се разбира от само себе си.

— С голямо удоволствие. Приятен край на седмицата!

Той се обърна и тръгна пъргаво. Аз се въздържах да не надам победен вик. Вместо това изтичах до мотора си. Туристическата агенция беше съвсем наблизо и аз нямаше да се лиша от удоволствието да съобщя на Вера новината предпремиерно.

 

 

След десет минути бутнах вратата. Дори не поздравих колежката на Вера, още по-малко клиентите й. Отидох направо зад бюрото й.

— Янис! Какво правиш тук?

Без да си правя труда да й отговарям, я хванах за ръцете, за да я изправя. После, прихващайки я през талията, я повдигнах и я завъртях около себе си. Тя се разсмя.

— Какво? Обясни ми?

— Получих договора!

Пуснах я на земята.

— Не може да бъде? Вярно ли е? — изрече тя с блеснали в очите й сълзи.

— Кой е най-силният?^[1]

Тя се хвърли върху мен и почти ме задуши, толкова силно ме стисна, но на мен не ми пукаше. Тя покри с безброй целувки лицето ми, врата ми, повтаряйки „обичам те, обичам те“. После ние чухме едно прокашляне. Аз се засмях, заровил лице в косата й.

— Връщам ви я — съобщих на клиентите й. Погледнах я за последен път влюбено, полудял от радост, възбуден.

— Шампанско, тази вечер!

 

 

Привечер на следващия ден бях все така неудържим. Беше почти седем часът вечерта и Вера скоро щеше да дойде да ме вземе. Беше ми изпратила есемес през деня, за да ми каже да не се прибирам вкъщи, че ще мине през офиса. Имах нещо наум относно онова, което тя подготвяше: вечер насаме без децата в гарсониерата.

 

 

Гарсониерата беше моят дом от деветнайсетата ми година, докато купихме апартамента ни с Вера. Също като с мотора ми, така и не бях успял да се реша да се разделя с нея и още по-малко да я дам под наем на чужд човек. Тези няколко квадратни метра в двора на сградата, където бях пораснал, бяха работилницата, в която баща ми майстореше, когато бях дете и юноша. Родителите ми нямаха средства, за да купят апартамента си, и се бяха задоволили с килера на сградата, тъй като баща ми беше убеден, че усилието си струва. Наложи ми се да изчакам да стана пълнолетен, за да разбера, че те са вложили всичките си спестявания в това заради мен. Бях им се родил на стари години и бях единствен син. Родителите ми се бяха държали с мен прекрасно, толерантно, окуражаващо. Стигнал съм дотук днес само благодарение на тях. Аз се отегчавах до смърт в училището, още повече в гимназията, ходех там, защото трябваше да ходя. Един ден те ме извикаха в кухнята — седяха на масата, а майка ми ми се усмихваше нежно както винаги — и баща ми взе думата, за да ми каже да спра да си губя времето и да започна да правя онова, което искам наистина; той уточни, че те ще направят всичко, за да ми помогнат, и само моето щастие и успех са важни за тях. Аз го попитах дали може да ме препоръча, за да започна работа на някой строеж, без значение кой, защото исках да се науча да си служа с ръцете си, дори и по онова време да умеех да ги използвам не зле. Когато не бях затворен в работилницата на баща ми, прекарвах времето си да ремонтирам семейния апартамент и да правя мебели. През следващите години се прехвърлях непрекъснато от строеж на строеж, винаги намирах някое симпатично момче, което да ме обучи в непозната област, успях дори да накарам един архитект — който беше забелязал, че вече имам доста точно виждане за онова, което ме заобикаля — да ме научи в най-общи черти на техниката за чертане на планове и как още по-добре да си представям пространството. След три години татко ми даде ключовете от работилницата си, за да живея в нея и да стана независим. Аз я стегнах, създавайки от всички помещения малък апартамент. Справих се с всичко сам — електричеството, водопроводната инсталация, гипсокартона, мебелите. Кръстих жилището „гарсониерата“. Но Вера беше единствената жена, която е нощувала там. Заведох я в нея за нашата първа нощ. Когато решихме да заживеем заедно, тя дойде с куфарите си. Напуснахме я едва когато се роди Ернест. Днес гарсониерата ни служеше за склад. И от време на време, както предполагах за тази вечер, Вера отиваше там, подреждаше малко и ние прекарвахме там нощта сами двамата. Това беше нашето убежище и място за игра на децата, когато ги водех там.

 

 

Поради това нямах търпение да я видя как идва. Оставаше ми само узаконяването на Люк, за да изпратя четирийсет и осем часа предварително договорите на Тристан. Същата сутрин като едно изпълнително войниче му дадох да прочете цялата преписка. Тъй като бях уверен в себе си, мейлът беше готов да тръгне.

— Янис, имаш ли две минути? — ме попита той от другата страна на масата.

Аз вдигнах глава от компютъра си. Физиономията му от лошите дни ме нервира.

— Виж какво, прегледах документацията, която си събрал… не е зле.

Аз станах от табуретката си. Не можах да устоя, стиснах здраво юмруци.

— Не е зле? Клиентът е съгласен да подпише, без да е проучил окончателния вариант, а ти ми казваш, че не е зле!

— Той може да е готов да подпише, но аз не съм.

— Възможно ли е да бъдеш по-ясен?

Той стана, заобиколи работната маса, за да застане пред мен. Аз предпочетох да отстъпя. Той смръщи вежди.

— Чакай, Янис. Ти откъде знаеш, че той е готов да подпише?

— Видях го вчера. Пихме заедно кафе.

Той поклати глава.

— Това наистина не е сериозно…

— Стига! — нервирах се аз. — Отговори на въпроса ми. Защо ми казваш, че ти няма да подпишеш?

— Не можем да се наемем с проекта, който ти си подготвил за този тип, това е прекалено тежко за нас. Е, да, ти си отхвърлил работа, не е толкова зле, доста сериозно, бих казал, като никога… Но във всеки случай неговият обект изобщо не ме въодушеви. Не искам да работя за него и още по-малко с двамата мошеници, които ти мислиш да включиш в играта.

И сякаш нищо не се беше случило той се върна на мястото си и се наведе над плановете си.

— Бъзикаш ли се с мен, Люк? Успокой ме, това е шега, нали?

— Ни най-малко — отвърна ми той, без да благоволи да ме погледне.

Това вече беше прекалено.