Анес Мартен-Люган
Все още чувам тази музика (18)

17.
Вера

Отворих трудно очи и срещнах погледа на Янис, бяхме прекарали нощта или по-скоро малкото останали часове от нея сгушени един до друг, загърнати в завивката, която ни покриваше лицата. Той ми се усмихна.

— Мисля, че имаме посещение — прошепна той.

И аз му се усмихнах в отговор. После едновременно си извадихме главите от нашето скривалище. Трите ни деца се бяха строили прави до леглото. Лицата им се промениха от изненадани на изключително щастливи за по-малко от две секунди. Те скочиха върху нас, надавайки радостни викове: „Татко се върна! Татко е вкъщи!“. Жоаким се приближи до мен.

— Добре ли си, мамо?

— Да, момчето ми, всичко е наред сега.

Останахме дълго и петимата притиснати едни до други. После Янис даде сигнала за закуската. Децата се спуснаха много бързо по стълбата.

— Имам среща с Люк след малко в банката, искаш ли да се обадиш на Шарлот, за да дойде и ти да не си съвсем сама?

— Не, аз идвам с теб, ние идваме с теб. Това е важно, искам да съм до теб. Дори и да трябва да остана в колата.

— Много добре.

Притеглих го към себе си и той ме целуна страстно. После се изскубна от прегръдката ми.

— Ще се обадя на Тристан.

Аз се вкамених паникьосана.

— Защо?

— Искам да присъства на поражението си.

Това наистина беше първият път, когато долавях нотки на отмъщение в гласа на Янис. Без съмнение той беше изгубил част от вярата си в човека, аз също.

Час и половина по-късно Янис паркира близо до банката. Децата не разбираха какво правим там в събота сутрин. Отгоре на всичко трябваше да останем затворени в колата.

— Това е Люк! — извика Ернест.

— И Шарлот! — изкрещя Виолет.

Аз погледнах в посоката, която те сочеха. Действително, брат ми и най-добрата ми приятелка идваха по тротоара, вървяха един до друг широко усмихнати и това наистина беше първият път, когато виждах Люк толкова щастлив. Те разпознаха колата ни. Аз разкопчах колана си много бързо и излязох. В началото вървях бавно към тях, после стъпките ми се ускориха. Когато стигнах пред тях, не бях в състояние да продумам. Усмихнах се през сълзи на Шарлот, която също беше почти разплакана. Тя отстъпи и прие децата, които тичаха към нас. Люк пък направи крачка към мен и тогава пак за пръв път в живота ни ме прегърна. Брат ми ме притисна силно към себе си и аз се почувствах двойно защитена.

— Извинявай за всички страхотии, които ти надрънках — му казах аз.

— Сега сме тук — ми прошепна, преди да ме пусне.

После се обърна към децата и Шарлот, която почти ги беше задушила в обятията си. На лицето ми се появи невероятна усмивка, помъчих се да привлека погледа на втренчения в далечината Янис. Челюстите му се напрегнаха, аз не успях да погледна в тази посока, когато той ме хвана за ръката и застана пред мен. Не достатъчно бързо, за да не видя как Тристан пристига по отсрещния тротоар. Призрачният му вид ме накара да се покрия със студена пот. Дори отдалече изглеждаше страшно, не приличаше по нищо на могъщия бизнесмен, когото познавахме. Провалът изглежда го беше сринал. Да се пита човек, като го види в това плачевно състояние, как е могъл да ни държи под властта си толкова дълго… Люк и Шарлот забелязаха промяната в поведението ни, тя се опита да отвлече вниманието ни.

— Съкровища, какво ще кажете да отидем да пием по един топъл шоколад? — предложи тя.

Бързо поведе децата към съседното кафене, обяснявайки им, че аз ще отида при тях след няколко минути. Ернест и Виолет, зарадвани, че са се срещнали отново с Шарлот, й се подчиниха. Обаче Жоаким, който беше забелязал Тристан, ме погледна уплашено. Аз му се усмихнах окуражаващо. Той въздъхна, после се съсредоточи отново върху брат си, сестра си и Шарлот.

— Вера, върви с тях, ако обичаш — ми каза Янис, без да изпуска от очи Тристан, който беше на няколко метра от нас.

Аз го погледнах на свой ред, той ни наблюдаваше безстрастно.

— Мога да дойда, ако искаш.

Той ме привлече към себе си, отмести кичура ми коса, аз му се усмихнах.

— Не, предпочитам да стоиш далече от него. Аз трябва да уредя това, ти вече страда достатъчно.

— Хайде, Янис — прекъсна ни Люк. — Да не губим повече време.

Аз хванах лицето на Янис с двете си ръце и го целунах.

— Най-вече не се нервирай — прошепнах. — Това е минало.

— Това не е в моя стил.

Той ме пусна, намигна ми уверено и пресече улицата. Тристан не ги изчака и изчезна в банковия клон. Минута по-късно Янис и Люк се скриха на свой ред. Страхувах се, страхувах се, че нещата няма да минат добре, страхувах се, че Тристан ще намери още нещо последно, за да притисне Янис, страхувах се и да не разкаже какво беше станало снощи между нас, пропускайки естествено оказаното ми насилие, и че ще направи така, та Янис да изтълкува превратно нещата. Дори и Янис да не му повярва, реакцията му щеше да бъде съразмерна с нанесената обида. От там, където бях, аз не можех да направя нищо. Сега всичко ставаше между тях. За щастие Люк беше там. Нима всичко не беше започнало по този начин? Със среща между Янис и Тристан, а Люк по средата, за да ги раздели. Въздишка, смесица от страх и облекчение, се изплъзна от устата ми. После отидох при децата ни и Шарлот.

Час по-късно Шарлот привлече вниманието ми, потупвайки ме по ръката, докато аз говорех със седналата до мен Виолет.

— Какво?

— Виж — каза ми тя, гледайки втренчено улицата.

Тристан тъкмо беше излязъл от банката. Така както беше застанал с отпуснати ръце на тротоара той изглеждаше напълно изгубен, покрусен, объркан. Лицето му се сгърчи от болка, той стисна юмруци, затвори очи. После се изправи, насочи мрачния си поглед в моята посока. Уплаших се, макар да знаех, че не може да ни види скрити зад стъклото. Той вдигна глава към небето за няколко секунди. После очите му погледнаха отново надолу и на лицето му цъфна неговата гримаса. За пръв път тази усмивка ми се стори тъжна, болезнена, лишена от ирония. Накрая той кимна, сякаш за да се сбогува, преди да тръгне в противоположната посока. Не свалих очи от меланхоличния и уморен силует, докато той не се изгуби зад ъгъла на улицата. След няколко минути Янис излезе на свой ред от банката, следван от Люк. Широка победоносна усмивка озари лицето му.

Аз станах от масата, за да отида при него на тротоара. Докато приближаваше към мен, долових колко изтощен изглежда въпреки радостта и облекчението.

— Свърши.

Въпреки всичко се запитах кога щеше да ни напусне страхът, че Тристан може да се появи отново? Не ми ли беше обещал той, че никога няма да ни забрави? Янис ме прегърна, а аз се сгуших до него.

— Какво каза той? — попитах съвсем тихо.

— Нищо. Не се противи, сякаш знаеше, че е изгубил. Беше странно. Но свърши.