Джеймс Балард
Небостъргач (10)

10. Пресушеното езеро

Малко след зазоряване на следващата сутрин Робърт Лейнг седеше на своя балкон на 25-ия етаж, ядеше скромната си закуска и се вслушваше в първите звуци на пробуждащите се апартаменти наоколо. Някои от живущите, излизащи за работа, вече си проправяха път сред купчините смет към своите изпоцапани с боклук коли. Няколкостотин души все още напускаха ежедневно небостъргача, за да отидат по своите офиси и кабинети. Въпреки оскъдното водоснабдяване и отопление, както мъжете, така и жените бяха спретнати и добре облечени; нищо във външността им не съдържаше и намек за събитията от последните седмици. И въпреки това, без дори да си дават сметка, много от тях щяха да прекарат работното си време, дремейки зад бюрата.

Лейнг отхапа от препечената си филия и задъвка бавно и методично. Седнал върху пукнатите плочки, той се чувстваше като смирен поклонник, тръгнал на рисковано вертикално пътешествие, който изпълнява прост, но изпълнен със съдържание ритуал в крайпътен храм.

Предната нощ представляваше пълен хаос — пиянски купони, сбивания, грабежи на празни апартаменти, нападения над всеки, отделил се от своята група. Още няколко етажа вече тънеха в мрак, включително и 22-ия, на който живееше сестра му Алис. Почти никой не бе спал, но за негово учудване малцина показваха признаци на умора, сякаш фазите на съня и бодърстването им бяха разменени. Лейнг дори подозираше, че масовите случаи на безсъние от близкото минало са били просто подсъзнателна подготовка за текущите изпитания. Той самият се чувстваше бодър и уверен — въпреки натъртванията по ръцете и раменете си се намираше в отлична физическа форма. Щом часовникът покажеше осем, възнамеряваше да се избръсне и да тръгне към медицинския факултет.

Лейнг бе прекарал ранната част на нощта в подреждане на жилището на Шарлът Мелвил, обърнато с главата надолу от мародери, докато тя самата и малкият й син се бяха подслонили у нейни приятели. По-късно бе помагал за охраната на асансьор, превзет от съседите му за няколко часа. Не че някой от тях се нуждаеше от превоз — целият смисъл на реквизирането бе то да продължи достатъчно дълго, за да даде подобаващ психологически ефект.

По-късно първото парти се бе състояло, както обикновено, у Пол Кросланд — телевизионния говорител, превърнал се в лидер на клан. Той трябваше да остане в студиото до късно и гостите го гледаха как води новините в девет часа, говорейки с познатия си, добре модулиран глас за верижната катастрофа, станала в пиковия час, при която бяха загинали шестима души. Седнал заедно с останалите пред телевизора, Лейнг почти очакваше да чуе за не по-малко гибелните събития, разиграващи се в небостъргача, за смъртта на бижутера (вече напълно забравена), за разделението на живущите на воюващи фракции. Може би, в самия край на емисията, водещият щеше да вмъкне и кратко съобщение за братята си по оръжие, които в този момент си забъркваха питиета сред найлоновите торби със смет в неговия хол.

Когато Кросланд пристигна, нахлувайки в апартамента с кожено яке и ботуши като пилот на бомбардировач, завръщащ се от рейд, всички бяха пияни. Възбудена и зачервена, Еленор Пауъл доближи с олюляване Лейнг, посочи го игриво с пръст и го обвини, че се е опитал да нахлуе в апартамента й и да я обладае. Всички избухнаха в овации, сякаш изнасилването бе ценно и изпитано средство за сплотяване на колектива.

— Ниското ниво на престъпност, докторе — каза му дружески тя, — е сигурен признак за социално потисничество.

Самият той пиеше без мярка, оставяйки алкохола да го удари в главата. Знаеше, че го прави нарочно, за да потисне всякакви скрупули относно здравия смисъл на хора като Кросланд. На по-практично ниво пиянството бе почти единственият начин да се сближи с Еленор Пауъл. В трезво състояние тя бе сълзливосантиментална и бродеше из коридорите с отнесен вид, сякаш бе изгубила ключа към собственото си съзнание. След няколко коктейла обаче ставаше хиперактивна и започваше да превключва като побъркан телевизор, разкривайки проблясъци от невероятни програми, които Лейнг можеше да разбере само ако също е пиян. Тя оспорваше всяка негова дума и постоянно се препъваше в чувалите с боклук край бара, а той я удържаше да не падне, възбуден от пърхането на дланите й по реверите си. Не за първи път му се струваше, че той и съседите му нарочно търсят неприятностите като най-ефективно средство за обогатяване на сексуалния си живот.

* * *

Сега Лейнг изпразни цедката на кафеварката през перилата на балкона. Навред по фасадата се бяха образували мазни налепи, останки от пороя боклуци, хвърляни вече от всички етажи, без капка грижа дали вятърът няма да ги отнесе в нечие жилище по-надолу. После отнесе подноса от закуската си в кухнята. Постоянните спирания на тока бяха развалили храната в хладилника. Бутилки прокиснало мляко стояха в покрита от мухъл редица. Гранясало масло се стичаше през решетките. Мирисът на гниещи продукти не бе съвсем лишен от привлекателност, но въпреки това той събра всичко от рафтовете и го напъха в найлонова торба. После отвори вратата и я метна в коридора, където тя остана да лежи в сумрака заедно с десетки други.

Група съседи се препираха на висок глас пред асансьора. Поводът бе някакъв дребен спор, възникнал между тях и онези от 28-ия етаж. Над всички се извисяваше гръмкият баритон на Кросланд. Обичайно Лейнг не би му обърнал внимание въпреки ранния час на деня. Твърде често Кросланд дори нямаше идея за какво точно се кара — конфронтацията сама по себе си беше достатъчна. Сега обаче лишеното му от грим и разкривено от ярост лице го караше да прилича на коментатор, който за пръв път е бил подмамен да прочете лоша новина за самия себе си.

От сенките на коридора със заучена небрежност се появи Стийл, съпроводен от намусената си жена. Те явно бяха стояли тук от известно време, наблюдавайки ставащото. Зъбният хирург приближи до Лейнг и го улови за лакътя с внимателен, но сложен захват, какъвто навярно би използвал за вадене на накриво пораснал мъдрец.

— Онези отгоре искат да запечатат вратите за постоянно — посочи към тавана той. — Да свържат жиците на два от асансьорите така, че да пътуват директно между първия и 28-ия етаж.

— Ами ние останалите? Как ще влизаме и излизаме от къщи?

— Скъпи ми Лейнг, съмнявам се да са особено загрижени за нас. Основната им цел е да разделят сградата на две — тук, при 25-ия етаж. Той е ключово ниво за всички електроинсталации. А като добавят и още три етажа, ще разполагат с буферна зона между себе си и долната половина. Затова нека се постараем, докторе, когато това стане, да се озовем откъм правилната страна на буфера…

В този момент сестрата на Лейнг се появи по коридора, понесла електрическата си кафеварка. Стийл веднага замлъкна и с лек поклон се отдръпна в сенките, пристъпвайки чевръсто между торбите с боклук с малките си крака. Пътят през средата на темето му проблясваше в оскъдната светлина. Лейнг го изгледа как се плъзва безшумно в апартамента си и помисли, че Стийл несъмнено ще лавира със същата ловкост и през рисковете, които им предстояха. Беше забелязал, че напоследък той изобщо не напуска сградата. Нима неукротимата му амбиция се бе изпарила? Или пък се възползваше от неизбежното нарастване в търсенето на лицево-челюстна хирургия сред обитателите на сградата вследствие на битките от последните седмици?

Докато поздравяваше сестра си, Лейнг си даде сметка, че ако Стийл е прав, тя също ще бъде отрязана и ще остане да живее отвъд разделителната линия заедно със своя алкохолизиран съпруг. Алис бе дошла под мнимия предлог да ползва контакта в кухнята му, за да включи кафеварката, но щом влязоха в апартамента, я остави разсеяно върху масичката в антрето. После излезе на балкона и вдиша утринния въздух, сякаш доволна да има още три етажа под краката си.

— Как е Чарлс? — заговори я Лейнг. — Ходи ли на работа?

— Не… Взе си отпуска. За постоянно, мен ако питаш. Ами ти? Не бива да пренебрегваш студентите си. Ако нещата продължават в същия дух, ще ни трябва ново попълнение от млади доктори.

— Тази сутрин ще ходя във факултета. Искаш ли пътьом да се отбия да прегледам Чарлс?

Алис не отговори на предложението му. Вместо това се улови за парапета и взе да се полюшва напред-назад като дете.

— Тук горе е толкова спокойно, Робърт. Ти просто нямаш представа какво изживяват повечето хора.

Лейнг се изсмя гласно на предположението, че по някакъв начин е останал незасегнат от събитията в небостъргача — типично за сестра, принуждавана още от детинство да се грижи за много по-малкия си брат.

— Наминавай, когато пожелаеш — прегърна я той през раменете, сякаш да я удържи, в случай че неволно изгуби равновесие. В миналото винаги се бе чувствал физически отблъснат от Алис заради близката й прилика с майка им, но сега това сходство по някакви не изцяло сексуални причини го възбуждаше. Прииска му се да докосне бедрата й, да постави длан върху гръдта й. Сякаш доловила импулса, тя се отпусна пасивно в обятията му.

— Защо не използваш моята кухня довечера? — попита Лейнг. — Ще бъдеш в по-голяма безопасност. Според нещата, които чувам, наоколо ще цари пълен хаос.

— Добре… но жилището ти е толкова мръсно.

— Ще го почистя заради теб.

Лейнг се отдръпна и сведе поглед към сестра си. Дали тя си даваше сметка какво се случва? Че без да са имали намерение, двамата си уреждат любовна среща?

Из целия небостъргач хората стягаха багаж, приготвяха се за кратки, но значими пътувания на няколко етажа нагоре или надолу, или пък встрани, до другия край на коридора. Протичаха тайни, но съществени размествания между интимните партньори. Шарлът Мелвил сега се бе събрала с един статистик от 29-ия етаж и почти не слизаше в апартамента си. Лейнг не съжаляваше особено за напускането й. Тя се нуждаеше от някой, който да й вдъхне борбен дух.

Същевременно изпитваше лека болка, задето той самият не бе успял да си намери половинка. Но може би Алис щеше да му предостави практическата подкрепа, от която се нуждаеше, със своите вече излезли от мода домакински добродетели. Макар да не харесваше опърничавия й нрав, така злощастно напомнящ за майка им, тя му вдъхваше безспорно чувство за сигурност.

Без да я пуска от прегръдките си, той вдигна очи към покрива на небостъргача. Стори му се, че са минали месеци, откакто за последен път го е посещавал, но вече нямаше и желание да се качва там. Щеше да устрои своето съществуване тук, с тази жена до себе си, в своята собствена пещера насред лицето на бетонната планина.

* * *

Щом сестра му си тръгна, Лейнг започна да се приготвя за посещението в медицинския факултет. Седнал върху кухненския под, обгърна с поглед купищата немити съдове и чинии в мивката. Беше облегнал удобно гръб върху един найлонов чувал с боклук и от тази необичайна перспектива си даде сметка доколко занемарено е станало жилището му. Навред се въргаляха останки от храна, празни бутилки и консервени кутии. За свое учудване преброи наоколо цели шест торби с боклук — по някаква причина бе останал с убеждението, че е само една.

Той избърса ръце в мръсните си панталони. Мекотата на ложето от собствените му отпадъци го унасяше в сън и трябваше да положи усилие, за да не притвори клепачи. Упадъкът, царящ вече от толкова време наоколо, засягаше не само апартамента, но и собствените му навици и хигиенни стандарти. Това не се дължеше само на обективни фактори като спиранията на водата и електричеството, или запушените шахти за боклук. То отразяваше отслабващ интерес към всякакви условности на цивилизацията. Никой от приятелите и съседите му не обръщаше внимание какво точно яде. Хората вече от седмици не готвеха прилични ястия, достигнали фаза, при която просто отваряха първата попаднала им консерва, щом се почувстваха гладни. Не бяха придирчиви и по отношение на напитките, стига в тях да имаше достатъчно алкохол, който да замае главите им и да притъпи малкото останали емоции. Самият Лейнг не бе слушал внимателно подбираната си колекция от грамофонни плочи близо месец. Дори езикът му бе започнал да загрубява.

Той зачопли дебелия слой мръсотия под ноктите си, почти приветствайки всеобщата ерозия на средата и на собствената си личност. Спускането по тази наклонена плоскост наподобяваше навлизане в забранена долина. Немитото му тяло, вмирисаните дрехи, загубата на интерес към храни и напитки — всичко това спомагаше за разкриването на една по-истинска версия на неговото същество.

Откъм хладилника долетя пресекливо бръмчене. Токът бе дошъл отново и измъчената машина наваксваше, всмуквайки го от контакта. Водните помпи заработиха и от крана на чешмата потече тънка струйка. Подтикван от критиката на Алис, Лейнг взе да броди наоколо и да прави каквото може, за да разтреби апартамента. Половин час по-късно, докато носеше торба с боклук от кухнята към антрето, внезапно спря. Пусна торбата на пода и си даде сметка, че всъщност не постига нищо, а само мести отпадъците от едно място на друго.

Далеч по-важна бе физическата сигурност на жилището, особено през време на неговите отсъствия. Той отиде до холната секция и свали от рафтовете медицинските си и научни книги. После, плоскост по плоскост, се залови да ги разглобява и носи към антрето. Следващият му час бе ангажиран с преобразяването на широкото общо помещение в импровизирана крепост. Всички по-тежки мебели, като масата за хранене и резбованата дъбова ракла до леглото му, се присъединиха към барикадата, която бе завършена с бюрото и двете кресла. След като огледа със задоволство постигнатото, той премести хранителните си запаси от кухнята в стаята. Те не бяха обилни, но щяха да стигнат за няколко дни — пакети с ориз, захар и сол, консерви с говеждо и свинско, както и един леко мухлясал хляб.

Със спирането на климатизацията помещенията в цялата сграда бяха станали душни. Напоследък Лейнг долавяше в апартамента един силен, но характерен и не неприятен мирис — своя.

Той свали мръсните си панталони и тениска и се изкъпа с последната течаща от душа вода. После се избръсна и надяна изгладена риза и костюм. Ако отидеше на работа с вид на изпаднал бродяга, някой от по-наблюдателните му колеги можеше да отгатне какво всъщност става в небостъргача. Застана пред гардероба и се огледа в огледалото. Слабата, бледна фигура със синина на челото, облечена във възшироко официално сако, имаше твърде неубедителен вид, като на току-що освободен затворник, примигващ под непривичната дневна светлина след дългогодишен престой в килията.

Лейнг притвори тихо след себе си входната врата и бързо залости всички ключалки. За щастие, напускането на небостъргача бе по-лесно от придвижването из него. По негласно споразумение през работните часове един от асансьорите все още осъществяваше връзка между етажите и приземното фоайе. Въпреки това атмосферата на напрежение, сложната схема от застъпващи се враждебни анклави се усещаше навсякъде. Подстъпите към коридорите бяха блокирани с барикади от мебели и торби боклук. Не само стените, но дори подовете и таваните на общите части бяха изпъстрени с надписи — плетеница от кодирани послания, бележещи набезите на мародерстващи банди от горните и долните етажи. Лейнг едва се удържа да не изпише номера на собствения си етаж сред цифрите, плътно покриващи стените на асансьорната кабина като отметки в умопобъркана счетоводна книга. Вандализмът бе повсеместен — огледалата във фоайетата бяха изпотрошени, монетните телефони изтръгнати от стените, тапицерията на диваните — нарязана. Степента на унищожение изглеждаше дори пресилена, сякаш изпълняваше по-важна вторична функция — да прикрие умишления начин, по който жителите на небостъргача, разрушавайки всички линии за комуникация, се откъсваха от външния свят.

За по няколко часа всеки ден в сградата се възцаряваха неформални примирия и във вътрешността й като пукнатини плъзваха свободни маршрути за придвижване. Тези периоди обаче ставаха все по-кратки. Живущите се движеха на компактни групи, дебнейки зорко за натрапници, а номерът на етажа почти личеше изписан на челата им, подобно на кокарда. Те обикаляха наоколо като участници в ритуална катераческа игра, на които е разрешено да поразпуснат, преди да заемат отново подобаващото на ранга и произхода им стъпало. Лейнг и останалите пътници в асансьора изчакаха той да завърши бавното си спускане, замръзнали като восъчни фигури в музейна композиция — „Обитатели на жилищен небостъргач от края на двайсети век“.

Когато стигнаха приземния етаж, Лейнг мина покрай затворения офис на домоуправителя, с неговите спуснати щори и чували неразпределена поща пред вратата, и предпазливо пристъпи навън. Не бе посещавал факултета от няколко дни и сега, излизайки през стъкления портал, незабавно остана поразен от хладината на светлината и въздуха, сякаш бе попаднал сред суровата атмосфера на чужда планета. Чувството за непознатост, далеч по-осезаемо от всяко усещане вътре в сградата, се простираше на всички страни, достигаше отвъд бетонните паркинги и тротоари на жилищния комплекс.

Като хвърли сетен поглед през рамо, сякаш да провери мисленото осигурително въже, свързващо го с небостъргача, той се упъти към колата си. Наоколо се търкаляха стотици бутилки и празни консервени кутии. Предния ден обектът бе посетен от здравен инспектор, но той си бе тръгнал само след половин час, без да констатира нищо повече от дребни проблеми със сметоизвозването, нормални за една още „прохождаща“ сграда. След като от живущите не бе постъпило официално оплакване, нямаше нужда да се вземат и мерки. Лейнг вече дори не се учудваше как неговите съседи, които допреди няколко седмици единодушно хулеха сградата и нейните системи и инсталации, сега също така усърдно се стараеха да уверят всяко външно лице, че всичко в нея е наред. Това се дължеше отчасти на криворазбрана гордост, но отчасти и на нуждата да разрешат конфронтацията помежду си без чужда намеса, като конкурентни банди, борещи за властта над сметище, които обединяват сили, за да прогонят всеки натрапник.

Лейнг достигна средата на паркинга, само на около двеста метра от съседния небостъргач — тази запечатана правоъгълна планета, чиято стъклена повърхност сега можеше ясно да разгледа. Почти всички обитатели вече се бяха нанесли, дублирайки до последната съдомиялна или десен на завеси онези в собствения му блок. И все пак сградата изглеждаше чужда и заплашителна. Видът на безкрайните редове от балкони го изпълваше с неловко притеснение, като посетител в злокобна зоологическа градина, чиито терасирани клетки съдържат същества с неведома и неукротима свирепост. Тук-таме по перилата се подпираха хора и го наблюдаваха с безизразни лица. Той изведнъж си представи как всичките две хиляди обитатели изскачат по балконите и започват да го замерят с каквото им попадне, заравяйки го под пирамида от бутилки и пепелници, флакони от дезодоранти и опаковки от противозачатъчни.

Щом се озова при колата, той се облакъти върху нея и се озърна наоколо с ясното съзнание, че тества възприятията си срещу вълненията на външния свят, излага се на скритите му опасности. При всички конфликти, които го раздираха, небостъргачът бе олицетворение на сигурност и безопасност. Облегнат върху нагрятата от слънцето каросерия, Лейнг си припомни застоялия въздух в апартамента си, пропит от мириса на собственото му тяло. На този фон тукашната атмосфера, изпълнена от ярките отблясъци на стотици хромирани части, му се струваше пронизана от остри ножове.

Той се отдели от автомобила и тръгна по пешеходната алея, преминаваща между двете сгради. Още не се чувстваше готов да излезе на открито, да се срещне с колегите си от факултета, да навакса с изостаналите занятия на студентите. Може би бе най-добре да остане у дома и този следобед, да подготви материалите за следващата си лекция.

Алеята стигаше до още празното декоративно езеро, представляващо изящен двестаметров овал. Лейнг стъпи върху бетонното му дъно и следвайки сянката си, тръгна напред по лекия наклон. Скоро вече стоеше в средата, като в огромен, плитък кратер. Извитите брегове го заобикаляха от всички страни, безлични и гладки, но същевременно заплашителни, като контурите на дълбок психотичен кошмар. Отсъствието на твърда, правоъгълна структура се бе превърнало за него в обобщение на всички рискове, дебнещи извън небостъргача.

Неспособен да остане повече на това място, той се обърна и закрачи бързо към края му, изкачи се по брега, а после се затича към сградата между прашните возила.

* * *

Десет минути по-късно вече беше обратно в апартамента си. След като залости вратата, се прехвърли през барикадата и закрачи из полупразните помещения. Вдишването на застоялия въздух му действаше ободряващо, в него почти можеше да различи отделните части на своето тяло — краката и гениталиите си, палитрата от аромати, излизаща от устата му. Той се съблече, захвърли костюма и вратовръзката в дъното на гардероба и отново надяна мръсната тениска. Знаеше, че никога повече няма да се опита да напусне небостъргача. В главата му се въртяха мисли за Алис и за това как да я привлече в апартамента. Знаеше, че в известен смисъл тези силни миризми са маяци, които ще я упътят към него.