Джеймс Балард
Небостъргач (1)

1. Критична маса

По-късно, докато седеше на своя балкон и ядеше кучето, доктор Робърт Лейнг размишляваше върху необичайните събития, случили се в огромната жилищна сграда през последните три месеца. Сега, когато всичко се бе върнало в нормалните си релси, го учудваше как без някакво очевидно начало, без повратна точка, животът им бе навлязъл в друго, зловещо измерение. Със своите четирийсет етажа и хиляда апартамента, супермаркет и плувни басейни, банка и начално училище — всички те на практика изгубени в небесата — небостъргачът предлагаше предостатъчно възможности за конфронтация и насилие. Собственият му апартамент, гарсониера на 25-ия етаж, бе последното място, което Лейнг би посочил като арена за начало на схватките. След своя развод той бе купил тази безбожно скъпа килийка, свряна почти наслуки в извисилата се като планина фасада, специално с цел да намери мир, покой и анонимност. Затова бе странно, че въпреки всичките му усилия да се отдели от своите две хиляди съседи с техните тривиални ядове и разпри, съставляващи целия им социален живот, първото по-значимо събитие се бе състояло именно тук, на този балкон, където сега той клечеше край огъня от телефонни указатели и похапваше от печената задна четвъртина на немската овчарка, преди да се отправи за лекцията си в медицинския факултет.

* * *

Една неделя, преди три месеца, докато приготвяше закуската си към единайсет часа сутринта, доктор Лейнг бе стреснат от експлозия на балкона пред стаята. Бутилка пенливо вино бе отскочила от един навес и след падане от пет-шест етажа се бе пръснала върху настлания с плочки под.

Килимът във всекидневната бе оплискан с пяна и осеян с остри късчета стъкло, сред които Лейнг стоеше с босите си крака, наблюдавайки как виното образува вадички сред пукнатите плочки. Високо над него, на 31-вия етаж, течеше купон. Той чуваше отгласите от пресилено оживените разговори, агресивно надутия грамофон. Най-вероятно бутилката бе съборена през перилата от някой по-буен гост. Естествено, никой от компанията не прояви грижа за по-нататъшната съдба на този снаряд — Лейнг вече бе установил, че жителите на високите блокове рядко се интересуват от случващото се на повече от два етажа под тях.

В опит да идентифицира апартамента, Лейнг прекрачи разширяващото се езерце от студена пяна. Ако продължаваше да стои тук, рискуваше да получи махмурлук, от който никога повече да не се свести. Наведе се над парапета и вирна лице към фасадата на сградата, броейки внимателно балконите. Както обикновено, мащабите на четирийсететажната постройка накараха главата му да се замае. Той сведе надолу очи и се улови за касата на вратата. Чудовищният обем открито пространство, отделящо блока от съседния, който се намираше на близо половин километър разстояние, разстройваше чувството му за равновесие. Понякога му се струваше, че живее в кабинка на виенско колело, постоянно провесена на сто метра над земята.

Въпреки всичко Лейнг все още се въодушевяваше от небостъргача — един от петте еднакви в комплекса и първият, който бе завършен и населен. Всичките заедно заемаха пространство от около два и половина квадратни километра бивши докове и изоставени складове покрай северния бряг на реката. Сградите бяха наредени по източния край на периметъра, с гледка към изкуствено езеро — понастоящем празен бетонен басейн, заобиколен от паркинги и строително оборудване. На отсрещния му бряг се издигаше наскоро завършената концертна зала, заобиколена от двете страни от медицинския факултет на Лейнг и новото телевизионно студио. Модернистичните конструкции от бетон и стъкло, ефектно разположени в извивката на реката, се открояваха рязко на фона на занемарените райони наоколо — вехти терасирани къщи от деветнайсети век и празни фабрики, вече набелязани за събаряне.

При цялата близост на Ситито, само на три километра западно по течението на реката, офисните сгради на Централен Лондон принадлежаха към различен свят както по отношение на пространство, така на време. Стъклените им окачени фасади и настръхнали от антени покриви тънеха в автомобилен смог, който забулваше и спомените на Лейнг за миналото. Шест месеца по-рано, с продажбата на недоизплатената си къща в Челси и преместването в сигурното лоно на небостъргача, той бе пропътувал петдесет години напред във времето. Беше се откъснал от тълпите по улиците, от пътните задръствания и от метрото, в което се тъпчеше в пиковите часове, за да се добере до тесния офис в старата университетска болница.

Тук, от друга страна, измеренията на съществуването му бяха просторът, светлината и изтънченото удоволствие на анонимността. Пътят с кола до катедрата по физиология му отнемаше около пет минути и с изключение на тази кратка екскурзия, животът на Лейнг бе толкова самодостатъчен, колкото и самият небостъргач. Последният на практика бе един малък вертикален град, затворен в издигащите се към небето кутийки. Обитателите му притежаваха собствеността и бяха поверили администрацията й на професионален домоуправител и неговия персонал.

Наборът от услуги, който сградата предлагаше, подобаваше на нейните размери. Целият десети етаж се заемаше от широко открито пространство, голямо колкото палубата на самолетоносач и приютило супермаркет, банка и фризьорски салон, плувен басейн и фитнес зала, добре зареден магазин за алкохол и начално училище за малобройните невръстни деца в блока. Високо над Лейнг, на 35-ия етаж, имаше втори, по-малък плувен басейн, сауна и ресторант. Възхитен от това обилие на удобства, той все по-рядко и по-рядко си правеше труд да напуска сградата. Разопакова колекцията си от грамофонни плочи и под техните звуци се впусна в новото си битие — да седи на балкона и да рее взор към паркингите и бетонните площади в низините. Макар апартаментът му да бе едва на 25-ия етаж, за първи път имаше усещането, че гледа към небето отгоре, а не отдолу. Всеки ден сградите на Централен Лондон му се струваха по-далечни — пейзаж от една изоставена планета, постепенно бледнеещ в съзнанието му. В сравнение със спокойната, необременена геометрия на концертната зала и телевизионното студио под него, назъбените очертания на града изглеждаха като тревожната енцефалограма на пациент в емоционална криза.

Апартаментът бе скъп, а стаята, служеща едновременно за спалня и всекидневна, кухнята и банята се преливаха едни в други, за да спестят пространство и да елиминират коридорите.

— Този архитект трябва да е отраснал в космическа капсула — отбеляза Лейнг пред сестра си, Алис Фробишър, която живееше със своя съпруг издател в по-голям апартамент три етажа по-надолу. — Чак се изненадвам, че стените не са извити…

Отначало сивият пейзаж наоколо му се струваше някак отчуждаващ — архитектура, създадена за война, на подсъзнателно ниво, ако не на друго. След цялото напрежение около развода си, последното, което искаше да вижда всяка сутрин, бяха редици от бетонни бункери.

Въпреки това Алис скоро успя да го убеди в неуловимите преимущества на живота в луксозен небостъргач. Седем години по-възрастна от Лейнг, тя си бе съставила проницателна оценка за нуждите на своя брат през месеците след развода. Ефективността на предлаганите в сградата услуги и удобството на анонимността бяха сред основните й доводи.

— Тук никой не те познава, Робърт, все едно си сам в цялата сграда — казваше тя и малко нелогично добавяше: — При това е пълно тъкмо с хората, с които трябва да се срещаш.

Този факт не бе убягнал и на него самия при първите му разузнавателни обиколки. Двете хиляди обитатели представляваха доста хомогенна сбирка от заможни представители на солидни професии — доктори, адвокати, данъчни консултанти, научни ръководители, рекламни мениджъри, както и по-малка група пилоти от гражданската авиация, служители в киноиндустрията и тройки от стюардеси, които си поделяха апартаментите. Според обичайните финансови и образователни стандарти те вероятно бяха по-сходни едни с други от членовете на всяка друга социална извадка. Това ясно си проличаваше и във вкусовете и нагласите, прищевките и стила им на поведение — в марките и моделите на автомобилите по паркингите, заобикалящи сградата, в елегантния, но някак стандартизиран начин, по който обзавеждаха апартаментите си, в изтънчения избор на храни в супермаркета, в тона на самоуверените им гласове. Накратко, те представляваха идеалният фон, с който Лейнг можеше да се слее. Думите на сестра му, че тук ще е все едно сам в цялата сграда, всъщност бяха по-близо до истината, отколкото тя предполагаше. Небостъргачът бе огромна машина, предназначена да обслужва не толкова цялата маса на собствениците си, колкото индивидуалните нужди на отделния обитател. Неодушевеният му персонал от климатични устройства, асансьори, шахти за боклук и електрически инсталации предлагаше неизчерпаем запас от грижа и внимание, за които век по-рано щеше да е нужна цяла армия неуморни прислужници.

В добавка, след назначението на Лейнг за старши преподавател по физиология в новия медицински факултет, покупката на жилище в района придобиваше смисъл. Тя му помагаше и за сетен път да отложи решението да зареже преподаването и да се захване с обща практика. Той все още очакваше появата на истинските си пациенти — може би щеше да ги открие тук, в тази сграда? Претегляйки всички положителни съображения срещу стойността на апартамента, той в крайна сметка подписа договора за деветдесет и девет годишно изплащане и се нанесе в своята една хилядна част от бетонната планина.

* * *

Звуците от партито все така се носеха над главата му, усилвани от въздушните течения, които се носеха хаотично край фасадата. Последното вино се стече в канавката на балкона и с шумолене си проправи път по бездруго искрящите улуци. Лейнг пристъпи по студените плочки и с пръстите на крака си отдели етикета от един голям къс стъкло. Веднага разпозна марката — скъпо шампанско, което се продаваше предварително охладено в магазина за алкохол и бе един от най-популярните артикули.

Същото бяха пили и предната вечер, на партито у Алис — сбирка доста сходна с онази, която сега се разиграваше над главата му. Тогава той бе прекарал целия следобед в уморителни лабораторни упражнения и нямаше нищо против да се поотпусне; при това бе хвърлил око и на една привлекателна гостенка. Въпреки това необяснимо се оказа въвлечен в конфронтация с непосредствените си съседи от 25-ия етаж — млад и амбициозен зъбен хирург на име Стийл и наперената му съпруга, която работеше като моден консултант. Насред подпийналия разговор Лейнг внезапно осъзна, че е успял дълбоко да ги засегне по повод споделената им шахта за боклук. Двамата го притиснаха в ъгъла зад барплота на сестра му и Стийл изстреля насреща му серия остри въпроси, сякаш обезпокоен от безотговорното отношение на някой пациент към собствената му устна кухина. Косата над слабото му лице, разделена на път през средата — сигурна индикация според Лейнг за странни черти в характера, — се приближаваше все повече и той почти очакваше, че Стийл ще напъха между зъбите му някоя метална скоба или пък чифт клещи. Бляскавата му съпруга също се присъедини към атаката, донякъде предизвикана от небрежния маниер на Лейнг, от лековатото му отношение към сериозния бизнес на живота в един небостъргач. Склонността на Лейнг да си забърква предобедни коктейли, които да посръбва, докато се пече гол на балкона, както и цялостната му разпуснатост, явно я дразнеха. Тя несъмнено смяташе, че на трийсетгодишна възраст той вече трябва да работи по дванайсет часа на ден в престижна клиника и да бъде във всяко отношение напорист и преливащ от себеуважение като нейния съпруг. Личеше си, че разглежда Лейнг като някакъв беглец от медицинската професия, ползващ таен тунел, за да прескача в един по-безотговорен свят.

Язвителните нападки удивиха Лейнг, макар много скоро след нанасянето си да бе установил необичайния брой тънко завоалирани антагонизми в небостъргача. Той сякаш живееше свой собствен, втори живот. Разговорите на партито на Алис течаха на две нива — под тънкото лустро на професионалните клюки се простираше твърдата кора на личното съперничество. На моменти му се струваше, че всички наоколо само дебнат кога някой ще допусне по-сериозна грешка.

* * *

След закуска Лейнг измете стъклата от балкона. Две от декоративните плочки бяха пукнати. Леко раздразнен, той улови гърлото на бутилката, все още с пристегнатата с тел тапа и станиола, и го хвърли през перилата. Няколко секунди по-късно го чу да се разбива сред паркираните долу коли.

Той надникна предпазливо, с мисълта, че спокойно може да е счупил нечие предно стъкло. Засмя се гласно на хулиганската си проява и отново погледна нагоре, към 31-вия етаж. Какво ли можеха да празнуват в единайсет и половина сутринта? При това шумът се увеличаваше с пристигането на още гости. Дали ставаше дума за купон, който случайно е започнал твърде рано, или за такъв, който е продължил цялата нощ и сега набира нова сила? Вътрешното време на небостъргача, подобно на изкуствен психологически климат, действаше по свой собствен ритъм, диктуван от съчетанието на алкохол и безсъници.

На балкона диагонално над неговия, Шарлът Мелвил, една от близките му съседки, тъкмо изнасяше поднос с напитки на масата. Гузно потискайки мисълта за претоварения си черен дроб, той си спомни, че предната вечер на партито у Алис бе приел поканата й за коктейли. Тази привлекателна трийсет и пет годишна вдовица милостиво го бе спасила от зъбния хирург и неговите претенции относно шахтата за боклук. Тогава Лейнг бе твърде пиян, за да стигне с нея по-далеч от това да научи, че е рекламен специалист в малка, но просперираща агенция. Близостта на апартамента й, както и приятният й, лек маниер, му се нравеха, предизвикваха у него възбуждаща смесица от похот и романтика — с възрастта установяваше, че става все по-романтичен, както и по-циничен.

Сексът, повтаряше си Лейнг, бе нещо, което небостъргачът би следвало да предлага в изобилие. Отегчени съпруги, издокарани като за галавечеря, се разхождаха по терасите за наблюдение, висяха край плувните басейни и ресторантите в спокойните следобедни часове или обикаляха уловени под ръка из магазините на десетия етаж. Лейнг ги наблюдаваше как шестват покрай него с очарован, но предпазлив взор. Въпреки цялата си престорена закоравялост добре съзнаваше, че се намира в уязвим период толкова скоро след развода — една неангажираща любовна афера, с Шарлът Мелвил или с която и да било друга, можеше лесно да го подхлъзне в обятията на нов брак. Той се бе нанесъл в небостъргача специално за да се отърси от всякакви връзки. Дори присъствието на сестра му, както и напомнянията й за проблемираната им майка, докторска вдовица, която бавно изпадаше в алкохолизъм, на моменти му идваха в повече.

Шарлът обаче бързо разсея тези негови опасения. Тя още не се бе отърсила от смъртта на съпруга си, починал от левкемия, и имаше достатъчно други грижи около шестгодишния си син, а също, както призна на Лейнг, около своята безсъница. Това бе всеобщо оплакване в блока, почти епидемия. Съседите, с които разговаряше, щом узнаеха, че е лекар, редовно обръщаха темата към проблемите със съня. По време на сбирките хората обсъждаха безсъниците си така, сякаш бяха част от останалите недостатъци в проектирането на блока. Едва в ранните сутрешни часове неговите две хиляди обитатели потъваха в мълчаливия прилив на секонала.

Първата му среща с Шарлът бе в басейна на 35-ия етаж, където ходеше да плува — отчасти, за да бъде сам, а отчасти, за да избегне децата, които използваха онзи на десетия етаж. Когато я покани да обядват в ресторанта, тя прие веднага, но още със сядането на масата каза:

— Виж, предпочитам да си говорим единствено за мен.

Това напълно устройваше Лейнг.

* * *

Към дванайсет, когато се качи в апартамента на Шарлът, там вече имаше още един гост, телевизионен продуцент на име Ричард Уайлдър. Той бе едър мъж с побойнически вид, бивш професионален състезател по ръгби и живееше със съпругата и двамата си синове на втория етаж. Шумните партита, които устройваше за приятелите си от долните нива — предимно пилоти и стюардеси от авиолиниите, — вече го бяха поставили в центъра на редица разногласия. Нередовните навици на обитателите на по-ниските етажи по принцип ги разграничаваха от останалите съседи. Сестрата на Лейнг дори веднъж му бе прошепнала, че според нея някъде в сградата функционира публичен дом. Тайнствените придвижвания на стюардесите, следващи натоварения си социален живот, и особено на онези, които живееха над нейния апартамент, явно тревожеха Алис, сякаш по някакъв начин нарушаваха естествения ред в сградата, йерархията, крепяща се изцяло върху етажността. Лейнг бе забелязал, че търпимостта на обитателите към всякакви шумове или неудобства, идващи от етажите над тях, е много по-висока, отколкото към такива, идващи отдолу. Въпреки това той харесваше Уайлдър с неговия гръмък глас и грубовати обноски, които внасяха нотка на разнообразие и неизвестност в блока. Взаимоотношенията му с Шарлът Мелвил бяха трудни за преценяване — мощната му сексуална агресия бе засенчена от неувереност и безпокойство. Нищо чудно, че съпругата му, бледа и образована млада жена, която пишеше рецензии за детски книжки за литературните списания, изглеждаше постоянно изтощена.

Докато Лейнг, застанал на балкона на Шарлът, поемаше питието си от нейната ръка, шумът от партито отгоре отново изпълни ясния въздух, долитайки сякаш от самото небе.

— Да не си попаднал под обстрел? — посочи тя късче стъкло на балкона на Лейнг, явно убягнало от метлата му. — Чух по-рано нещо да се троши. — После подвикна към Уайлдър, който седеше на дивана в хола, облакътен върху масивните си колене: — Май пак са онези хора от 31-вия етаж.

— Какви хора? — попита Лейнг с мисълта, че тя визира конкретна група — клика от свръхагресивни филмови актьори или данъчни консултанти, или може би секта алкохолици. Но Шарлът просто сви неопределено рамене, сякаш по-нататъшните уточнения бяха излишни. И все пак в съзнанието й явно вече бе прокарана някаква демаркационна линия, подобно на неговото собствено повърхностно разграничение на хората според етажа, който населяваха.

— Между другото, какво празнуваме всички? — попита той, когато се върнаха в хола.

— Не знаеш ли? — Уайлдър обгърна с жест стените и тавана. — Пълна къща. Достигнали сме критичната маса.

— Ричард иска да каже, че и последният апартамент вече е зает — поясни Шарлът. — Впрочем предприемачите ни бяха обещали безплатна почерпка, когато и хилядното жилище се продаде.

— Ще ми е интересно да видя дали ще удържат на думата си — отбеляза с явно пренебрежение Уайлдър. — Оня хлъзгав тип, Антъни Роял, трябваше да осигури пиячката. Сигурно го познаваш — обърна се той към Лейнг. — Архитектът, проектирал нашия висящ рай.

— Да, играем скуош заедно — отвърна Лейнг и доловил предизвикателството в тона на другия, додаде: — Веднъж седмично. Едва го познавам, но ми се вижда свестен.

Уайлдър се приведе напред и опря брадичка върху масивния си юмрук. Лейнг бе забелязал, че той постоянно се докосва — оглежда космите по месестите си прасци, души опакото на покритите си с белези ръце, сякаш току-що е открил собственото си тяло.

— Явно си привилегирован — рече. — Чудно защо. А той си е особняк — би трябвало да го презирам, но по-скоро ми е жал за него, като си помисля как пърха самотно над нас, като някакъв паднал ангел.

— Вярно, живее в мезонета на покрива — отбеляза Лейнг. Не му се щеше да обтяга отношенията си заради мимолетната дружба с Роял. Беше се запознал със заможния архитект, бивш член на консорциума, разработил проекта за жилищния комплекс, в последните фази на възстановяването му след лека автомобилна катастрофа. Тогава му бе помогнал да инсталира сложната машина за упражнения в апартамента, където прекарваше повечето си време и който бе обект на всеобщо любопитство и интерес. Хората непрестанно повтаряха, че Роял живее „на върха“, сякаш там имаше някакво особено светилище.

— Роял е първият, нанесъл се тук — информира го Уайлдър. — Има нещо гнило в него, но не знам точно какво. Може би чувство за вина — все кисне там горе, сякаш се бои да не го разкрият. Ако бях на него, щях да съм се махнал още преди месеци. За какво му е да стои в това лъскаво общежитие, след като си има богата млада жена? — Преди Лейнг да успее да вмъкне нещо, Уайлдър продължи: — Ето, и Шарлът също има резерви относно живота тук. Проблемът с подобни сгради е, че не са пригодени за деца. Къде да играят, след като единствените открити пространства са паркингите? Между другото, като на доктор ще ти споделя, че планирам да заснема документален филм за жилищните небостъргачи — безжалостен разрез на физическите и физиологични проблеми на съществуването в тези огромни мравуняци.

— Е, тук ще имаш достатъчно материал.

— Дори прекалено. Чудя се дали Роял ще се съгласи да участва. Ти можеш да го поканиш, нали сте приятели. Като един от архитектите и пръв обитател на блока, коментарите му ще представляват интерес. Твоите също впрочем…

Докато Уайлдър продължаваше да говори бързо, примесвайки думите с излизащия от устата му цигарен дим, Лейнг отмести своето внимание върху Шарлът. Тя наблюдаваше Уайлдър напрегнато, кимайки при всеки от аргументите му. Лейнг харесваше решимостта й да се бори за себе си и малкия си син, трезвостта и здравия й разум. Собственият му кратък брак се бе оказал пълен провал. Воден от незнайно какви нужди, той се бе обвързал със своя колежка, специалист по тропическа медицина. Тази напрегната, амбициозна млада лекарка се бе опитала да го накара да зареже преподаването, за да се ангажира с действителните аспекти на превантивната медицина, и неговият отказ, сам по себе си подозрителен, й бе предоставил безкрайно поле за дрязги и конфронтация. След само шест месеца съвместен живот неочаквано се бе присъединила към международна организация за борба с глада и бе заминала на тригодишна мисия. Лейнг не бе направил опит да я последва. По причини, които и сам не можеше да обясни, не желаеше да се разделя с учителстването и със съмнителната сигурност да се намира сред студентите, с които все още бе почти връстник.

Виж, Шарлът навярно би разбрала това. Лейнг мислено проследи вероятното развитие на една връзка с нея. Близостта и същевременно разстоянието, които сградата им предоставяше, този неутрален емоционален фон, на който можеха да се развият най-интригуващи взаимоотношения, започваха да го интересуват сами по себе си. И все пак нещо го караше да се дърпа дори от тази въображаема близост — усещането, че всички тук са свързани помежду си по-тясно, отколкото си дават сметка. Една почти неосезаема мрежа от съперничества и интриги, вплела всички в своите нишки.

Както и очакваше, наглед непринудената среща в апартамента на Шарлът бе нагласена нарочно и целта й бе да провери отношението му към жителите на горните нива, опитващи се да забранят достъпа на деца до басейна на 35-ия етаж.

— Според договорите ни за изплащане, всеки от нас има гарантиран равен достъп до всички съоръжения — поясни Шарлът. — Затова решихме да сформираме инициативен родителски комитет.

— И къде в картината се вписвам аз?

— Нужен ни е доктор в комитета. Педиатричните съображения ще прозвучат много по-убедително от твоята уста, Робърт.

— Ами, не знам… — Лейнг се поколеба да се ангажира. Преди да усети, можеше да стане звезда в напрегната телевизионна полемика или пък участник в седяща стачка пред офиса на строителните предприемачи. На този етап не му се щеше да навлиза в борби между етажите, затова се извини и стана да си върви. На излизане видя как Шарлът, екипирана със списък от оплаквания, седи до Уайлдър и ги отбелязва едно по едно като съвестна учителка, проверяваща конспекта за следващия срок.

Когато се върна в апартамента си, партито на 31-вия етаж беше приключило. Той застана на балкона в тишината и взе да се любува на великолепната игра на светлината по фасадата на съседната сграда, на четиристотин метра разстояние. Тя току-що бе завършена и по някакво съвпадение първите й обитатели пристигаха в същия ден, в който последните се бяха нанесли в собствения му блок. Пред входа бе спрял фургон с мебели и носачите сваляха от него килими и тонколони, тоалетни масички и нощни лампи, които скоро щяха да се изкачат нагоре по асансьорната шахта, за да сформират елементите на нечий личен свят.

Лейнг си помисли за удоволствието и вълнението, които новодомците щяха да изпитат, обгръщайки за пръв път с взор въздушната гледка от своята тераса, и ги сравни с току-що чутия разговор между Уайлдър и Шарлът Мелвил. Макар и с неохота, трябваше да се изправи лице в лице с един факт, който дълго се бе мъчил да потисне — че последните шест месеца бяха период на непрестанни дрязги между съседите, на тривиални разправии за неработещи асансьори и климатици, необясними спирания на тока, шумове, паркоместа — накратко, за рояка дребни дефекти, които се предполагаше, че са изрично отстранени от архитектите и проектантите на тези свръхнадценени апартаменти. Дълбоко залегналите напрежения бяха удивително силни, макар и туширани отчасти от цивилизования тон в сградата и от необходимостта огромното начинание все пак да се окаже успех.

Той си спомни един дребен, но неприятен инцидент, на който бе станал свидетел предния следобед в мола на десетия етаж. Докато чакаше да осребри чек в банковия клон, до ушите му долетя препирня. Обърна се и видя отвън, пред входа на плувния басейн, групичка деца, още мокри от водата. Те отстъпваха пред внушителната фигура на един счетоводител от 17-ия етаж. С тях бе и Хелън Уайлдър, чиято самоувереност отдавна бе изцедена до капка от войнствения нрав на съпруга й. Тя полагаше безрезултатни усилия да контролира децата, като същевременно слушаше стоически порицанието на счетоводителя и само от време на време подхвърляше по някоя плаха реплика.

Лейнг напусна гишето на банката и тръгна към тях, подминавайки оживените каси на супермаркета и редиците от жени, сушащи прическите си във фризьорския салон. Госпожа Уайлдър не успя да го познае веднага. Докато стоеше край нея, разбра, че счетоводителят недоволства, задето децата й, не за първи път, уринирали в басейна.

Лейнг се намеси за кратко, но другият блъсна летящите врати на входа и се отдалечи, уверен, че е сплашил жената и цялото й котило достатъчно, за да ги прогони оттук завинаги.

— Благодаря, че застанахте на моя страна… Ричард трябваше да е тук. Става направо невъзможно. Запазваме часове за децата, но възрастните въпреки това идват. — Тя отметна кичур мокра коса от очите си, озърна се нервно и улови Лейнг за ръката. — Имате ли нещо против да ме изпратите до асансьора? Може да прозвучи параноично, но започвам да се притеснявам, че някой ден ще ни нападнат физически… — Тя потръпна под влажната си хавлия и подбутна децата напред. — Сякаш това вече не са същите хора, които живееха тук.

* * *

Следобед Лейнг се улови, че мисли върху тези последни думи на Хелън Уайлдър. Колкото и да бяха абсурдни, в тях се съдържаше определена доза истина. Понякога съседите му, зъбният хирург и неговата съпруга, излизаха на балкона и се взираха намръщено в него, сякаш не одобряваха начина, по който се излежава в своя шезлонг. Лейнг се опитваше да си представи съвместния им живот — техните занимания, разговори, полови актове. Беше му трудно да го впише в някаква домашна реалност, сякаш семейство Стийл бяха чифт тайни агенти, неубедително стараещи се да изобразят брачна двойка. Хелън, за разлика от тях, бе достатъчно реална, но пък трудно се вписваше в средата на небостъргача.

Лейнг се отпусна по гръб и взе да наблюдава как здрачът се спуска по фасадите на близките блокове. Изглеждаше, че размерите им се променят в зависимост от играта на светлината по техните повърхности. Понякога, щом се върнеше вечер от медицинския факултет, бе убеден, че отсрещният блок се е издължил през деня. Издигнат върху бетонните си нозе, четирийсететажният гигант изглеждаше още по-висок, сякаш бригада работници от телевизионното студио бяха добавили през свободното си време още някой и друг етаж. Взети заедно, петте сгради, наредени през равни разстояния, образуваха масивна преграда, която още в късния следобед потапяше в мрак улиците на предградията източно от тях.

Те едва ли не отправяха предизвикателство към самото слънце — Антъни Роял и останалите архитекти, проектирали комплекса, вероятно бяха предвидили цялата драма на конфронтацията между тях и небесното светило. То се появяваше първо между основите им и полека се издигаше над хоризонта, като че уплашено да не събуди тази редица от великани. Сутрин, от своя кабинет на най-горния етаж на факултета, Лейнг следеше техните сенки, преминаващи през паркингите и празните площади на комплекса като врати на шлюз, отварящи се, за да пропуснат деня. Въпреки всичките си резерви спрямо колосалните сгради не можеше да не признае, че те са спечелили в своя опит да колонизират небето.

* * *

Малко след девет часа същата вечер спиране на електрозахранването временно затъмни 9-ия, 10-ия и 11-ия етаж. Връщайки се мислено към този епизод, Лейнг се удивляваше от степента на объркване, причинена от петнайсетминутната авария. В мола по това време се намираха около двеста души и мнозина бяха контузени в блъсканицата около стълбищата и асансьорите. Размениха се безброй абсурдни, но неприятни реплики между онези, които напираха да слязат към апартаментите си на по-ниските нива и жителите на горните етажи, устремили се към своите хладни висини. За времето на повредата два от общо двайсетте асансьора излязоха от строя, климатичната инсталация също спря, а една жена, заседнала в асансьора между 10-ия и 11-ия етаж, изпадна в истерия, станала вероятно жертва на дребно сексуално посегателство — когато токът в крайна сметка дойде, внезапната светлина разкри богата жътва от тайни връзки, плъзнали в благотворния климат на пълната тъмнина като филизи на ненаситни растения.

В момента на аварията Лейнг тъкмо се бе упътил към фитнеса и понеже нямаше желание да се присъединява към всеобщото меле, влезе да изчака в класните стаи на началното училище. Седнал върху един от миниатюрните чинове, заобиколен от смътните очертания на рисунките на децата, окачени по стените, той се вслушаше във виковете и боричкането на родителите им отвън. После, щом лампите блеснаха отново, излезе сред стреснатите обитатели и направи всичко по силите си, за да ги успокои. Под негов надзор истеричната жена бе пренесена от асансьора до диваните във фоайето. Тя се оказа едрата съпруга на бижутер от 40-ия етаж, която се вкопчи с яката си ръка в лакътя на Лейнг и го пусна едва при появата на мъжа си.

Докато тълпата от живущи се разпръсваше, той забеляза, че две деца също като него са потърсили убежище в училището. Сега те плахо отстъпваха пред високата фигура на счетоводителя от 17-ия етаж. Този самозван пазител на водните пространства държеше пред себе си като някакво странно оръжие дълъг прът за почистване, с мрежичка накрая.

Лейнг гневно се устреми към него, но както се оказа, целта на счетоводителя не бяха децата. Те просто гледаха отстрани, докато той ги подмина, приклекна край ръба на басейна и неловко протегна пръта над спокойната му повърхност. В дълбокия край трима къпещи се, прекарали във водата цялото затъмнение, сега се изкатерваха по стълбичките. Направи му впечатление, че един от тях е Ричард Уайлдър. Сега Лейнг също улови дръжката на пръта и под погледите на децата помогна на счетоводителя да го насочи към обекта на усилията си — удавеното тяло на афганска хрътка, плаващо по средата на басейна.