Джеймс Балард
Небостъргач (18)

18. Кървавата градина

За разлика от него, високо върху открития покрив три етажа по-горе, Антъни Роял бе по-буден от всякога. Готов най-сетне да се присъедини към белите птици, той се взираше над откритите бетонни пространства на жилищния комплекс към далечното устие на реката. След скорошния дъжд прозрачният въздух бе чист, но мразовит, и тя се оттичаше откъм града като поток от лед. Роял не бе ял нищо от два дни, но вместо да го омаломощи, липсата на храна бе стимулирала всеки нерв и мускул в тялото му. Крясъкът на гларусите изпълваше атмосферата и сякаш късаше оголените тъкани на самия му мозък. Те се издигаха от балюстрадите и корнизите на асансьорните помещения в неспирен, разширяващ се водовъртеж, за да се спуснат после обратно по посока на скулптурната градина.

Вече не изпитваше капка съмнение, че зовът им е предназначен за него. Кучетата го бяха изоставили — веднага щом ги бе освободил, се бяха втурнали надолу по стълбища и коридори. Единствено неговата овчарка бе останала и сега лежеше в краката му пред отворените френски прозорци, хипнотизирана от движението на птиците. След заздравяването на раните, дебелата й полярна козина отново бе станала искрящо бяла. Кървавите петна липсваха на Роял точно както онези, които госпожа Уайлдър бе изпрала от ловната му куртка.

Дори малкото храна, която бе взел със себе си при оттеглянето в мезонета, бе дал на кучето — вече се чувстваше отвъд нуждите на глада. От три дни не бе виждал жива душа и изпитваше задоволство, задето се е откъснал от съседите и съпругата си. Съзерцавайки облака от кръжащи чайки, разбираше, че всъщност те са истинските обитатели на небостъргача и че навремето, без да си дава сметка, е проектирал тези пространства именно за тях.

Раменете му потръпнаха в студения въздух. Тънката ленена куртка представляваше жалка защита срещу бръснещия вятър. Под ярката следобедна светлина белият плат сивееше в сравнение със собствената му тебеширенобяла кожа. Едва способен да се контролира и неуверен дали белезите от катастрофата му не са започнали да се отварят наново, той пристъпи на терасата и излезе навън.

Чайките моментално накацаха край него, като въртяха любопитно глави и бършеха човки в гладкия бетон. За първи път Роял забеляза, че не само покривът, но и всички корнизи и балюстради са покрити с кървави резки, като символи на тайнствена калиграфия.

От далечината се носеха неясни гласове. В централната част на площадката за наблюдение група жени се бяха събрали на нещо като племенен съвет.

Подразнен от това нахлуване в частния си ландшафт, напомнящо му, че още не е съвсем сам в сградата, той приближи, като се прикриваше зад стената на скулптурната градина. Жените продължаваха дискусията си, бъбрейки безгрижно, сякаш това бе просто поредната от множество подобни сбирки. Дали бе проспал предишните им идвания, или със захлаждането на времето те бяха решили да преместят мястото на срещите си на завет, по-близо до неговия мезонет?

Когато Роял тръгна да се връща, роякът от птици вече се разпадаше и те се гмуркаха стръмно надолу покрай фасадата на небостъргача. Побутвайки кучето напред, той се озова обратно край прозорците на дома си, за да види, че две от жените са влезли вътре, а едната дори е поставила ръка върху машината му за упражнения. Това, което го сепна най-силно, бяха небрежните им пози, сякаш се канеха да се нанесат във ваканционна вила, която наскоро са наели.

Роял се оттегли зад едно от асансьорните помещения. След толкова време, прекарано единствено в компанията на чайките и бялата овчарка, видът на тези човешки натрапници му подейства обезпокояващо. Той придърпа кучето до коленете си с намерението да изчака, докато посетителите си тръгнат.

Отиде до задната порта на градината, отвори я и пое между цветните геометрични фигури. Десетки чайки го заобикаляха, тълпяха се по керамичната настилка, клатушкаха се подире му, като че очакваха да им е донесъл подарък.

Кракът му настъпи нещо хлъзгаво и щом се наведе, забеляза върху подметката си белезникава жила. За да я махне, се облегна на една от скулптурите — висока до кръста бетонна сфера.

Когато отдръпна ръка, дланта му бе мокра и лепнеща. Птиците се разпръснаха, разкривайки по-широко пространство, и той видя, че цялата вътрешност на детската площадка е окъпана в кръв. Дори плочите под нозете му лъщяха от алена слуз.

Кучето, душейки стръвно, погълна къс месо, въргалящ се край езерцето за гребане. Ужасен, Роял се вторачи в окървавените фигури, в ярко оцветените си ръце, в белите, старателно почистени от птиците кости.

* * *

Когато Уайлдър се събуди, вече бе късен следобед. Из празното помещение полъхваше студен въздух и си играеше с разпръснатите по пода вестници. Той се вслуша в свиренето на вятъра във вентилационните шахти. Крясъците на чайките липсваха, сякаш птиците си бяха отишли завинаги. С гръб, опрян в ъгъла на хола — върха на този празен куб, — почти можеше да повярва, че е първият и последен обитател на огромната сграда.

Изправи се на крака и отиде до балкона. Далеч в ниското се мержелееха хилядите паркирани автомобили, скрити зад слой от тънка мъгла — просто част от детайлите, потвърждаващи съществуването на един свят, различен от неговия.

Облизвайки последните останки от животинска мас по пръстите си, Уайлдър влезе в кухнята. Шкафовете и хладилникът зееха празни. В съзнанието му изникна споменът за топлото тяло на младата жена в асансьора до басейна и той се зачуди дали да не се върне при нея. Още усещаше по кожата си допира на нейните длани, галещи гърдите и раменете му.

Накрая излезе от апартамента, все още засмукал пръсти, с натрапчивата мисъл, че е изоставен сам в необятната сграда. Коридорът бе тих, само хладното течение местеше боклуците по пода. Лявата му ръка все още стискаше камерата, но той вече не бе сигурен за какво служи, нито защо я мъкне със себе си.

За разлика от нея, сребристият пистолет имаше определен смисъл. Той го размаха с дясната си ръка, насочи го игриво към две-три от отворените врати с надеждата, че някой ще се покаже оттам, за да се присъедини към забавата. Най-горните нива бяха частично завзети от небето. Докато се изкачваше натам, видя през асансьорната шахта бели облаци, увиснали в правоъгълна рамка на лазурния фон.

Вдигнал артистично оръжието, Уайлдър се стрелна през фоайето на 40-ия етаж. Тук барикади нямаше и наоколо личаха следите от скорошно разчистване. Торбите с боклук бяха махнати, а мебелировката на общите помещения — поставена обратно по местата й. Някой старателно бе изтъркал стените, заличавайки всички останки от надписи, графици за дежурства и разписания за ползване на асансьорите.

Зад него вятърът захлопна някаква врата и потокът светлина, нахлуващ през нея, угасна. Тази игра в празната сграда все повече му допадаше и той бе сигурен, че рано или късно ще се появят още участници. Отпусна се на коляно и насочи пистолета към въображаем противник. После се завтече по коридора, разби с ритник входа на жилището пред себе си и нахлу вътре.

Този апартамент бе най-големият, в който бе попадал досега — далеч по-просторен от всички останали на горните етажи. Стаите, подобно на външното фоайе, бяха грижливо почистени, с наново застлани килими и окачени на прозорците завеси. Върху полирания плот на масата в трапезарията стояха два сребърни свещника.

Впечатлен от гледката, Уайлдър обиколи помещението. Изпитваше объркващото усещане, че вече е бил в него, много години преди да се озове в тази празна сграда. Високите тавани и строгото, масивно обзавеждане му напомняха за къща, която бе посещавал като малко момче. Докато бродеше из останалите безупречно подредени стаи, почти очакваше да намери детските си играчки заедно с легълце и кошарка, подготвени специално за неговото пристигане.

Между спалните попадна на стълбище, водещо към още стаи на горния етаж. Развълнуван от мистерията и предизвикателството на този таен проход, заизкачва стъпалата, като облизваше пръсти и щастливо си тананикаше.

На половината път обаче нещо препречи небесната синева над него. От сенките бе изникнала измършавялата фигура на висок, белокос мъж. Много по-възрастен от Уайлдър, той стоеше на горната площадка, разрошен от вятъра, и мълчаливо гледаше към натрапника под себе си. Лицето му не се виждаше на фона на ярката светлина, но белезите върху костеливото му чело изпъкваха ясно, както и пресните петна, осеяли бялата му куртка.

Уайлдър спря на място. Смътно разпознаваше този стар варварин, но не бе сигурен дали е дошъл да си играе с него, или да го смъмри. Неспокойната поза и занемарената външност на Роял му подсказваха, че се е крил някъде, но не като част от общата забава.

С надеждата въпреки всичко да го включи в нея, той вдигна пистолета и го размаха закачливо. За негова изненада, архитектът отскочи назад, сякаш се преструваше на уплашен. Уайлдър направи още крачка към него и тогава другият вдигна хромирания си бастун и с всичка сила го запрати надолу по стълбите.

Металният прът отскочи от перилото и шибна Уайлдър през лявата китка. Острата болка го накара да изпусне камерата. Цялата му ръка изтръпна и за момент го накара да се почувства безсилен, като тормозено дете. Архитектът настъпваше, затова той вдигна сребристия пистолет и го простреля в гърдите.

Щом малкото облаче дим се разсея в студения въздух, Уайлдър изкачи оставащото разстояние. Тялото на Роял лежеше неловко върху площадката. Безкръвното му, прорязано от белези лице бе извърнато встрани. Той бе още жив и се взираше през отворените прозорци към последните птици, които, уплашени от изстрела, се издигаха към небето.

Уайлдър го прекрачи, объркан от тази игра и неочакваните й обрати. Камерата се въргаляше на долните стъпала, но той реши да я остави там. Захвърли и пистолета, който неприятно бе разтърсил ръката му, и като потриваше удареното от бастуна място, излезе навън през френските прозорци.

На двайсетина метра, в скулптурната градина, играеха деца. Портите й, заключени от толкова време с верига, за да възпират достъпа им, сега бяха широко отворени. През тях се виждаха геометричните форми, чиито ярки цветове изпъкваха на фона на белите стени. Всичко бе прясно боядисано и дори самият покрив искреше под слънцето.

Уайлдър махна на децата, но никое от тях не го забеляза. Присъствието им го съживи и той усети прилив на триумф, задето се е изкачил чак дотук, за да ги открие. Мрачният, белязан мъж с омазани в кръв дрехи, който лежеше на стълбите зад гърба му, просто не бе разбрал играта.

Едно от децата, момченце на около две години, бе чисто голо и се провираше през отворите на катерушките. Уайлдър бързо разкопча парцаливите си панталони и ги остави да паднат около глезените му.

С леко препъване, сякаш бе забравил как да използва краката си, хукна гол да се присъедини към новите си приятели.

В центъра на скулптурната градина, край празното езерце за гребане, една жена бе подготвила голяма клада от парчета мебели. Силните й ръце нагласяха над нея масивна стойка с шиш, направена от хромираните тръби на машината за упражнения. Докато децата безгрижно си играеха наоколо, тя добави още крака от столове към купчината дърва.

Уайлдър доближи със свенливата надежда жената да забележи сложния рисунък върху гърдите му. Докато чакаше децата да го поканят да се присъедини към тях, видя и втора жена, застанала на три метра вляво от него. Тя носеше дълга до глезените рокля и бе препасана с карирана памучна престилка. Косата, прибрана назад от суровото й лице, бе вързана на стегнат кок.

Уайлдър спря насред площадката, смутен, задето никой не го забелязва. Още две жени, облечени по същия формален начин, се бяха появили край портата. Други пристъпваха измежду скулптурите, като постепенно го заобикаляха в рехав кръг. Изглеждаха като извадени от друго място и друга епоха, като се изключат слънчевите им очила, чиито тъмни петна се открояваха сред опръскания с кръв пейзаж.

Той зачака да го заговорят. Беше доволен, че е гол и може да им покаже тялото си, с всичките му старателно изрисувани мотиви. Накрая жената, коленичила край огъня, се извърна и го погледна през рамо. Въпреки странното й облекло, начаса разпозна в нея своята съпруга Хелън. Понечи да се затича към нея, но хладният й взор, плъзнал се равнодушно по тежките му гениталии, го накара да спре.

Вече бе забелязал, че всички жени наоколо му изглеждат бегло познати. Шарлът Мелвил, с шалче около насинената си шия, го гледаше незлобливо. До нея стоеше младата жена на Антъни Роял, сега гувернантка, надзираваща най-малките деца. Мярна още вдовицата на бижутера, в дългото й кожено палто, с лице, нашарено с червена боя, подобно на неговите гърди. Докато се озърташе, за да се увери окончателно, че всеки изход за бягство е блокиран, видя достолепната фигура на детската писателка, седнала пред отворения прозорец на мезонета като кралица в своите покои. През ума му премина сетната надежда, че може би поне тя ще му прочете приказка.

Пред него децата в скулптурната градина си играеха с кости.

Кръгът от жени се стесняваше. Те се взираха напрегнато в Уайлдър иззад тъмните си очила, сякаш с мисълта, че след усиления труд са заслужили добро угощение. Огънят вече се бе разпалил и лакираните крака на старинните столове весело пропукваха. Почти едновременно, всички бръкнаха в дълбоките джобове на престилките си.

В покритите им със спечена кръв ръце се появиха ножове с тънки, лъскави остриета. Смутен, но вече щастлив, Уайлдър заприпка през покрива да се запознае с новите си майки.