Ю Несбьо
Жажда (35)

Трийсет и четвърта глава

Събота

С помощта на ковашки клещи Маса Канагава извади от огнището нажежения до червено къс желязо. Постави го върху наковалнята и го заудря с един от малките чукове с традиционна японска форма: главата му беше извита като на закачалка за дрехи. Маса Канагава беше наследил скромната ковачница от баща си и дядо си, но подобно на множеството ковачи във Вакаяма дълги години едва свързваше двата края. В началото на двайсет и първи век стоманодобивната промишленост, икономическият гръбнак на града, се премести в Китай и Маса се видя принуден да се съсредоточи върху производството на по-екзотични изделия. Например на катана, самурайски меч, добил значителна популярност в САЩ. Маса Канагава приемаше частни поръчки от клиенти от цял свят. Японският закон обаче поставяше ред изисквания: ковачите оръжейници да притежават специален лиценз, да са преминали петгодишен курс на обучение, да изработват не повече от две саби на месец и задължително да ги регистрират в специално ведомство. Маса Канагава, съвсем обикновен ковач, изработваше хубави мечове срещу нищожна цена в сравнение с баснословните суми, които вземаха лицензираните оръжейници, но си даваше сметка, че има риск да го изловят. Затова се стараеше да пази поминъка си далеч от хорските очи. За какво ще използват клиентите му поръчаните мечове, той нито знаеше, нито пък искаше да знае, но се надяваше да са ги поръчали за тренировъчни фехтовки, за декорация или за да попълнят оръжейната си колекция. Така или иначе: благодарение на тези поръчки осигуряваше прехрана на семейството си и ковачницата му оцеляваше. Маса Канагава в прав текст заяви на сина си да си избере друга професия, да се запише в университет, защото ковашката работа е твърде тежка, а възнаграждението — нищожно. И наследникът му го послуша. Записа се да следва, но за да издържаш студент, ти трябват пари. Затова Маса приемаше всякакви поръчки. Ето сега например клиент от Норвегия му възложи да изработи имитация на железни зъби от периода Хейан. Клиентът поръчваше въпросните зъби за втори път. Първият път беше преди половин година. Маса Канагава не разполагаше с името на клиента, само с номер на пощенска кутия. Важното беше, че му платиха предварително, при това той поиска доста висока цена. Не само защото беше сложно да изработи зъбите по модела, изпратен от клиента, а и защото изпълнението на тази поръчка му се струваше нередно. Той се затрудняваше да обясни какво точно го смущава, но погледнеше ли железните зъби, тръпки го побиваха.

Докато шофираше по 370, един от четирите пеещи пътя — майсторски проектирани и конструирани напречни нарези в асфалтовата настилка възпроизвеждаха мелодии при съприкосновението с автомобилни гуми — Маса вече не чуваше онова, което бе свикнал да възприема като красива, успокояваща хорова песен. В ушите му бучеше глухо предупреждение, прокобен тътен, надигащ се от земните недра, който се усилваше все повече и повече и накрая прерасна във вик. Сякаш изтръгнал се от устата на демон.

 

 

Хари се събуди. Запали си цигара и се вгледа в себе си. Как се събуждаше? Определено не в работен режим. Беше събота, първата лекция след зимната ваканция щеше да се състои чак в понеделник, а колкото до бара — днес дежуреше Йойстайн.

И самотно събуждане не беше. До него лежеше Ракел. През първите седмици след изписването й от болницата, докато я гледаше как спи, Хари все се страхуваше да не би тя да не се събуди или мистериозното „нещо“, останало недиагностицирано, да се завърне.

— Хората не понасят съмнението — беше казал Стефенс при един разговор. — Те искат да си мислят, че такива като теб и мен винаги са сто процента сигурни в становището си. Уличеният е виновен, диагнозата е правилна. Признанието, че изпитваме колебания, се схваща като признание за нашата некомпетентност, а не като естествено следствие от сложността на материята или от все пак ограничения запас от знания, с който разполага конкретният специалист. Но наистина никога няма да разберем със сигурност каква е била причината за внезапното влошаване на Ракел. Успяхме да установим известно натрупване на мастоцити и първоначално се съмнявах да не е мастоцитоза — рядко хематологично заболяване. Тя обаче се възстанови напълно и съдейки как протече болестта, най-вероятно се касае за отравяне. Затова не се страхувай от евентуално завръщане на болестта. Както, да речем, не си струва да се боиш от завръщането на Вампириста.

— С тази разлика, че ние, разследващите, успяхме да установим със сигурност кой е извършил убийствата.

— Прав си. Несполучлива аналогия.

С течение на времето опасенията, че болестта на Ракел ще се завърне, го спохождаха все по-рядко.

Разредиха се и страховете му от ново посегателство на Вампириста.

Днес не се събуждаше разтревожен.

Непосредствено след смъртта на Валентин Йертсен преживя няколко тревожни събуждания. Но не и докато специалната комисия го изслушваше. Впрочем тя излезе със становището, че Хари не може да бъде упрекнат за произведените изстрели в непредвидима ситуация в присъствието на опасен убиец, който сам е провокирал реакцията му. Чак впоследствие Валентин и Марте Рюд започнаха да го навестяват в сънищата му. Тя, не той, шепнеше в ухото му: „И ти ще се хванеш в капана.“ Беше си казал, че отговорността да я открият вече носят други. Минаха седмици, после се заредиха месеци и посещенията на призраците се разредиха. Завръщането към ежедневния ритъм в Полицейската академия и вкъщи му помогна. Той, разбира се, не близваше алкохол.

Най-сетне постигна каквото искаше. Защото събуждането му беше от петия вид. Събуди се удовлетворен. Щеше му се да копира този ден — с неговото оптимално ниво на серотонин — да го размножи и насложи върху остатъка от живота си.

Хари се измъкна от леглото възможно най-тихо, нахлузи си панталони, слезе на първия етаж, постави любимата капсула на Ракел в машината за еспресо, пусна я и излезе на стълбите. Докато вдъхваше зимния въздух, усети как снегът приятно жули босите му ходила. Градът, обвит в бяла пелена, все още тънеше в мрак, но на изток руменееше свенлив нов ден.

Хари намъкна чифт обувки и пухено яке, нагази в снега и пое към пощенската кутия.

В „Афтенпостен“ пишеше, че бъдещето изглеждало много по-светло, отколкото ни го съобщавали новините. Въпреки все по-подробната картина на убийства, войни и жестокости, рисувана в медиите, наскоро публикувано научно изследване показвало, че броят на хората, жертви на убийства, бележел рекорден спад и продължавал да намалява. Един ден, вещаели експертите, убийствата щели да бъдат изкоренени. Микаел Белман, който по информация на „Афтенпостен“ предстояло да бъде официално номиниран за министър на правосъдието и още следващата седмица да встъпи в длъжност, коментираше, че в това, да си поставяш високи цели, нямало нищо лошо, но лично неговата цел била не идеалното общество, а едно по-добро общество. Хари не успя да сдържи усмивката си. Умел суфльор беше тази Исабеле Скойен. Хари пак се върна на прогнозата за окончателното изкореняване на убийствата. Защо това голословно твърдение, въпреки удовлетворението му, разпалваше у него безпокойство, което Хари изпитваше от месец, а вероятно и по-отдавна? Убийства. Бе издигнал борбата с отнемащите човешки живот в своя житейска кауза. Но ако успееше, ако всички те изчезнеха, нямаше ли той, Хари, също да изчезне? Не заравяше ли и частица от себе си заедно с Валентин? Затова ли преди няколко дни най-неочаквано за себе си се озова до надгробната му плоча? Или го глождеше нещо друго? Онова, за което спомена Стефенс. Неспособността да се справя с неяснотата. Пак ли го глождеха опасения? По дяволите, Ракел оздравя, Валентин вече го нямаше, крайно време бе да се отърси от безпочвените тревоги.

Снегът изскриптя.

— Добре ли мина зимната почивка, Хари?

— Оцеляхме, госпожо Сювертшен. Както виждам, май не сте се наситили на ските?

— Щом има подходящи условия, как да не се възползваш — отвърна тя с чупка в ханша.

Ски екипът й стоеше като излят. В ръка държеше ските за дълго бягане — несъмнено леки като хелий — сякаш са клечки за хранене.

— Не ти ли се идва с мен на една бърза разходка, Хари? Другите спят, можем да отскочим до Трюван — тя се усмихна, светлината от лампата над тях проблесна в устните й, намазани с някакъв защитен балсам против студ. — По днешната настилка ските се плъзгат… особено плавно.

— Нямам ски — усмихна се в отговор Хари.

— Хубава работа! — засмя се тя. — Норвежец да няма ски!

— Знам, равносилно е на национално предателство — Хари се загледа във вестника. По-конкретно в датата. 4 март.

— Доколкото си спомням, и елха не си взехте за Коледа.

— Какво безобразие, а? Заслужаваме да ни дадат под съд.

— Знаеш ли, Хари, понякога ти завиждам.

Той вдигна поглед от вестника.

— Изобщо не ти пука. Не робуваш на никакви условности. Понякога ми се ще и аз да бях толкова разкрепостена.

Хари се засмя.

— С такава ефективна смазка, с каквато разполагате, съм сигурен, че ще си осигурите и добро сцепление, и плавно плъзгане, госпожо Сювертшен.

— Какво?

— Приятна разходка — Хари отдаде чест със сгънатия вестник и тръгна към къщата.

Погледна снимката на Микаел Белман, едноокия. Навярно затова погледът му излъчваше такава непоклатимост. Поглед на мъж със самочувствието на носител на върховната истина. Поглед на свещеник. Поглед, способен да преобръща хорските нагласи.

В коридора Хари спря и се обърна към отражението си в огледалото.

Истината е, че така и няма да разберем причината.

И ти ще се хванеш в капана.

Личеше ли му, че изпитва съмнения?

Ракел седеше до кухненската маса пред двете чаши с кафе.

— Вече си станала, а? — целуна я по главата. Косата дъхтеше слабо на ванилия и на Ракел, току-що станала от сън. Любимото му ухание.

— Преди малко звънна Стефенс — тя стисна ръката му.

— Какво иска толкова рано сутринта?

— Да пита как се чувствам. След кръвната проба, която взе от Олег преди Коледа, пак го повикал на преглед. Нямало причина за безпокойство, просто искал да проведи дали евентуално няма да открие генетично обяснение за „онова нещо“.

Онова нещо. През първите дни след изписването на Ракел тя, Хари и Олег се прегръщаха повече, говореха повече и планираха по-малко. Просто гледаха да са заедно. После, както става, след като си хвърлил камък във водата, набраздената повърхност пак се изглади. И се покри с лед. И въпреки това нещо сякаш продължаваше да разклаща водата в бездната под краката му.

— Няма причина за безпокойство, казал е Стефенс — повтори Хари колкото за собствена, толкова и за нейна утеха. — Но ти въпреки това си разтревожена?

Ракел сви рамене.

— Ти реши ли нещо за бара?

Хари седна и отпи от нескафето.

— Вчера, докато бях там, си мислех, разбира се, да го продам. Нищичко не разбирам от стопанисване на питейни заведения, а и не възприемам като свое призвание да сервирам спиртни напитки на младежи, вероятно предразположени към алкохолизъм.

— Но?

Хари вдигна ципа на пухеното си яке.

— Но на Йойстайн му харесва да работи там. Пък и съм сигурен, че стои далече от асортимента. Безпрепятственият и неограничен достъп има дисциплиниращо въздействие върху някои хора. А и заведението върви.

— Нищо чудно — нали там са извършени две убийства, намесен е Вампириста и се е състояла престрелка. Зад бара често стои дори самият Хари Хуле. Каква по-добра реклама.

— Мхм. Според мен ефект оказа по-скоро идеята на Олег да правим тематични музикални вечери. Тази вечер например е посветена на най-стилните дами, прехвърлили петдесетте. Лусинда Уилямс, Емилу Харис, Пати Смит, Криси Хайнд…

— Нищо не ми говорят, скъпи.

— Утре идва ред на шейсетарския джаз. Странното е, че клиенти, идващи във вечерите на пънка, се появяват и на джаз-вечерите. В памет на Мехмет веднъж седмично правим и вечер на Пол Роджърс. Йойстайн предлага веднъж седмично да организираме и музикална викторина. И…

— Хари?

— Да?

— Като те слушам, май си решил да задържиш „Джелъси“.

— Така ли? — Хари се почеса по главата. — Да му се не види, нямам никакво време за бара. Горко му на „Джелъси“ — с двама несериозници като мен и Йостайн.

Ракел се разсмя.

— Освен ако…

— Освен ако какво?

Хари само се усмихна.

— О, не, дори не си го и помисляй! — отсече Ракел. — Достатъчно работа си имам, че да тръгна и да…

— Само един ден в седмицата. Нали в петък и без това почиваш. Малко счетоводни сметки, някой и друг служебен документ. Ще ти прехвърлим дял от акциите и ще те направим председател на управителния съвет.

През смях Ракел отблъсна протегнатата му ръка.

— Абсурд.

— Поне си помисли.

— Добре, ще си помисля, преди да ти откажа. Да се връщаме в леглото, а?

— Изморено ли ти е?

— Мнеее — тя го погледна над ръба на чашата през полуспуснати клепачи. — Твоите акции на моята борса ще се качат, ако ми предоставиш достъп до онова, което, както виждам, госпожа Сювертшен така и не успява да си набави, макар много да й се ще.

— Мхм. Шпионираш, значи. Е, добре, след вас, госпожо председател.

Хари пак хвърли поглед към горната част на вестника. 4 март. Датата на освобождаването от затвора. Тръгна по стълбите след Ракел. Подмина огледалото, без да се обърне към него.

 

 

Свайн Фине Годеника влезе в гробищния парк „Нашия спасител“. Толкова рано призори нямаше жива душа. Само преди един час излезе от главния портал на затвора „Ила“ като свободен човек и първата му работа беше да дойде тук. На фона на белия сняг черните малки овални надгробни плочи приличаха на точки върху лист.

Тръгна по заледената алея със ситни предпазливи крачки. Понатрупа доста годинки, пък и отдавна не беше ходил по поледица. Спря пред съвсем малка паметна плоча с бели, неутрални букви под кръста.

Валентин Йертсен.

Никакви възпоминателни слова. Съвсем естествено. Никой не искаше да си спомня. Цветя също липсваха.

Свайн Фине извади птиче перце от джоба на палтото си, коленичи и го заби в снега пред плочата. Индианците от племето чероки поставяли орлово перо в ковчезите на покойниците. Докато лежаха в „Ила“, Свайн избягваше Валентин. Не по причината, поради която го избягваха другите затворници: Валентин ги плашеше до смърт. А защото Свайн Фине не искаше младият мъж да го познае. Завържеха ли контакт, това неминуемо щеше да се случи. В деня, когато Валентин пристигна в „Ила“, един поглед беше достатъчен на Свайн — същите тесни рамене и високия глас на майка му, точно каквато я помнеше Свайн от годежа им. Тя беше една от направилите опит да махнат плода, възползвайки се от кратките мигове, през които Свайн не беше нащрек. Затова той се настани неканен у тях и живя там, за да охранява потомството си. Всяка нощ тя лежеше до него, разтреперана и обляна в сълзи. Накрая роди момченцето в прелестна кървава баня в стаята. Свайн лично преряза пъпната връв с ножа си. Тринайсетото му дете. Седмият му син.

Стопроцентовата сигурност дойде не с узнаването на името на новия затворник, а когато научи подробности около присъдата му.

Свайн Фине стана.

Мъртъвците са си мъртъвци.

А живите — бъдещи мъртъвци.

Пое си дъх. Онзи човек се свърза с него. И събуди жаждата му, онази жажда, която Свайн мислеше, че годините са изцерили.

Свайн Фине вдигна очи към небето. Предстоеше слънцето да изгрее всеки момент. И градът щеше да се пробуди, да разтърка очи, да се отърси от кошмара за вилнелия през есента убиец; да се усмихне и да види как слънцето го огрява, в блажено неведение за предстоящото, в сравнение с което есента щеше да изглежда съвсем невинна прелюдия. Какъвто бащата, такъв и синът. Какъвто синът, такъв и бащата.

Полицаят. Хари Хуле. Беше там някъде.

Свайн Фине се обърна и тръгна. Крачките му станаха по-големи, по-бързи, по-уверени.

Чакаше го много работа.

 

 

Трюлс Бернтсен седеше на шестия етаж и наблюдаваше как червеното зарево на слънцето атакува възвишението Екебер. През декември Катрине Брат го премести от кучешката колиба в кабинет с прозорец. По принцип супер. Но задълженията му си останаха същите: да завежда в архива рапорти и постъпващи материали за разкрити и за замразени случаи. Имаше си причина да пристигне толкова рано на работа: при минус дванайсет градуса навън в службата беше по-топло, отколкото в апартамента. Пък и напоследък спеше лошо.

Съвсем закономерно през последните седмици постъпваха за архивиране предимно закъснели сигнали и недостоверни свидетелски показания за убийствата на Вампириста. Разни хора твърдяха, че преди няколко дни видели Валентин Йертсен. Сигурно бяха от онези, дето мислят Елвис за жив. ДНК тестовете на трупа предоставиха неопровержими доказателства, че убитият от Хари Хуле действително е Валентин Йертсен, но дори това не беше в състояние да убеди въпросните „очевидци“, че престъпникът не е измежду живите. За тях фактите се явяваха просто досадни пречки пред фиксидеите им.

Пречки пред фиксидеите им. Трюлс Бернтсен нямаше представа защо това изречение се загнезди толкова дълбоко в съзнанието му — особено като се има предвид, че мина през ума му, без да го произнесе на глас.

Посегна към следващия плик от купчината. Съгласно стандартната процедура беше разпечатан, а съдържанието му — прочетено от предходна инстанция. Върху плика стоеше логото на Фейсбук, клеймо, което показваше, че писмото е изпратено препоръчано, и заповед за архивиране, прикрепена с кламер. Под номера на делото пишеше само „Вампириста“, а под „Подготвил справката“ стояха името на Магнюс Скаре и неговият подпис.

Трюлс Бернтсен извади съдържанието на плика. Най-отгоре имаше писмо на английски. Трюлс не схвана всичко, но все пак му стана ясно, че се изпраща съдебна заповед за достъп до лична информация и приложенията представляват разпечатки от фейсбук профилите на всички жертви на Вампириста плюс от профила на Марте Рюд, все още в графата „безследно изчезнали“. Трюлс прехвърли страниците и забеляза, че част от тях са залепнали една за друга. Види се, Скаре беше прехвърлил изпратената информация само надве-натри. Донякъде нормално, защото случаят беше разрешен, а извършителят така и нямаше да седне на подсъдимата скамейка. Трюлс обаче с най-голямо удоволствие би смачкал фасона на този надут пуяк Скаре. Прегледа с кои лица бяха контактували жертвите във Фейсбук. С надежда търсеше съобщение от или към Валентин Йертсен или Александър Драйер, за да изобличи служебната немарливост на Скаре. Погледът му се плъзгаше по страниците, спираше само върху имената на подател и получател. В един момент приключи и въздъхна. Не се натъкна на пропуск. Единствените познати имена в списъците — освен тези на жертвите — бяха на двама-трима души, а му бяха познати, защото двамата с Вюлер ги разпитваха заради контактите им с жертвите и по телефона. Какво по-естествено от това, хора, поддържали връзка по телефона, като например Ева Долмен и Лени Хил, да общуват и посредством Фейсбук.

Трюлс напъха документите обратно в плика, стана и отиде до металната картотека. Издърпа най-горното чекмедже. Пусна го. И така няколко пъти. Харесваше му как плавно се плъзга с шум, подобен на тракане на товарен влак. По едно време рязко спря чекмеджето, преди да се е прибрало.

Погледна плика.

Долмен, не Хермансен.

Разтърси се из чекмеджето, докато намери папка с разпити на лицата от телефонните списъци. Извади я и заедно с плика я отнесе до бюрото. Прелисти разпечатките. Откри името. Лени Хел. Трюлс беше запомнил точно това име, защото отначало то му навяваше асоциации с Леми. По телефона разговаря с човек, звучащ като изтормозен пъзльо — така трепери гласът на мнозина — независимо колко невинни са — чуят ли, че им звънят от полицията. И така, Лени Хел, излизаше, си бе разменил съобщения с Ева Долмен. Жертва номер две.

Трюлс отвори папката с разпитите. Откри протокола от разпита на Лени Хел — лично той го беше провел — и от разговора със собственика на пица-грил „Онебю“. Беше приложена и неизвестна на Трюлс бележка. В нея Вюлер съобщаваше, че ленсманската служба в Нитедал гарантира за благонадеждността на Лени и на собственика на пицарията, който потвърдил, че в часовете непосредствено преди и след убийството на Елисе Хермансен Лени се е намирал в неговия ресторант.

Елисе Хермансен. Жертва номер едно.

Поводът да разпитат Лени всъщност бяха няколкото му обаждания до телефона на Елисе Хермансен. Да, ама въпросният Лени явно се бе свързал по Фейсбук и с Ева Долмен. Ето ти го гафа. Гафът на Магнюс Скаре. А вероятно и гафът на Лени Хел. Освен ако, разбира се, всичко не се свеждаше до чиста случайност. Необвързан мъж си търси приятелка в един и същи географски район във все пак рядко населена малка страна. Историята познава и по-невероятни съвпадения. Случаят вече беше разкрит. Какво повече да му умуваш. Да, но от друга страна… Вестниците продължаваха да пишат за Вампириста. В САЩ Валентин Йертсен се беше сдобил с малък мракобесен фенклуб, а някой беше откупил правата да опише в книга и да екранизира житейската му история. Вярно, Вампириста бе слязъл от челните страници, но какво пречеше скоро да се завърне? Трюлс Бернтсен вдигна телефона. Извика номера на Мона До. Прикова го с поглед. После стана, грабна якето си и тръгна към асансьора.

 

 

Мона До лежеше със затворени очи и свити лакти. Напрегна мускули и изтласка гирите. Работеше за гръдна мускулатура. Представяше си как разперва криле и полита с изпънати нагоре ръце над парка „Фрогнер“, над Осло. Как вижда всичко като на длан. Абсолютно всичко.

И им показва на какво е способна.

Изгледа документално предаване за любимия си фотограф Дон Маккълин. Наричаха го хуманитарен военен репортер, защото в творчеството си разкриваше най-отблъскващите черти на човечеството, за да подтикне зрителя към размисъл и душевен разбор, а не към радостни потръпвания. Мона се затрудняваше да каже същото за себе си. Направи й впечатление, че във филма, тенденциозно възхваляващ фотографа, не се споменава една ключова дума. Амбиция. Маккълин беше най-добрият и несъмнено се бе натъквал на хиляди свои почитатели между отделните си битки — схващани и в смисъла на професионални борби, и на въоръжени стълкновения. Млади колеги, жадуващи да станат като него и запознати с легендите за фотографа, останал при войниците в Хюе по време на офанзивата Тет, бяха чували и за приключенията му в Бейрут, Биафра, Конго, Кипър. Във филма се разказваше историята на фотограф, зависим от най-пристрастяващата дрога за човека — признанието и вниманието — и въпреки това не се споменаваше нито дума какво го мотивира да се подлага на жестоки изпитания, да поема безумни рискове, каквито никога не би поел без нужната амбиция; а на моменти е поемал дори риск да извърши същите престъпления, които документира — и всичко в името на перфектната снимка, на сензационния репортаж.

Мона се съгласи да се заключи в клетка и да чака Вампириста, без да съобщи в полицията и пренебрегвайки възможността да спаси човешки живот. Да, мислеше си, че престъпникът я наблюдава, но дори и да беше вярно, пак имаше начини да предупреди органите на реда. Листче, дискретно бутнато по масата към Нора. Мона обаче си втълпи, че е принудена да приеме условията, поставени от Вампириста. Съвсем в духа на фантазиите на Нора как прави секс с Хари Хуле, а привидно симулира нежелание. Искаше го, разбира се — признанието, славата, да види възхищението в очите на младите си колеги, когато застане на трибуната и изнесе благодарствена реч по случай присъждането на приза „Журналист на годината“. Представяше си как скромно заявява, че не е нищо повече от трудолюбиво момиче от малък северен град, на което късметът се е усмихнал. А после как доста по-нескромно започва да разказва за детството си, за тормоза в училище, за реванша и за амбициите. Да, на всеослушание щеше да говори за амбициите си. Нямаше да се побои да изрече нещата в прав текст. Че иска да полети. Да полети.

— Май ти идват твърде леки.

Гирите й натежаха. Отвори очи и видя как две ръце ги натискат надолу. Мъжът стоеше точно зад нея. В голямото огледало отпред Мона изглеждаше като четириръкия индийски бог Ганеша.

— Давай, още два пъти — прошепна гласът в ухото й.

Позна го. Полицаят. Той вдигна глава и тя видя лицето му в огледалото над своето. Той се усмихваше. Сини очи под светъл перчем. Бели зъби. Андерш Вюлер.

— Какво правиш тук? — попита Мона и забрави да си изпъне ръцете, но въпреки това имаше чувството, че лети.

 

 

— Какво правиш тук? — попита Йойстайн Айкелан и постави халбата пред клиента на барплота.

— Моля?

— Не питам вас, а него — Йойстайн посочи с палец над рамото си висок, късо подстриган мъж, вмъкнал се зад бара. Тъкмо сипваше вода и кафе в джезве.

— Втръсна ми от нескафе — отвърна Хари.

— От друго ти е втръснало. От почивката и от раздялата с любимия ти бар. Сещаш ли се какво е това парче?

Хари спря и се заслуша в музиката.

— Не мога да го позная, преди да чуя изпълнителя.

— Изобщо няма да чуеш глас, ето това е най-якото — отвърна Йостайн. — Тейлър Суифт, „1989“.

Хари кимна. Спомни си, че Суифт или звукозаписната й компания бяха отказали да качат албума й в „Спотифай“ и като компромисен вариант пуснаха в платформата версия без вокал.

— С теб не бяхме ли на едно мнение, че днешните вокалисти трябва да са жени над петдесет?

— Не ме ли чу какво казах? В цялото парче тя изобщо не се обажда, Хари.

Хари се отказа да оспорва логиката на Йойстайн.

— Днес клиентите са подранили.

— Заради крокодилските наденички — поясни Йойстайн и посочи дългите пушени наденици, окачени над барплота. — През първата седмица явно им се струваше някак екзотично, но започнаха да се връщат и да си поръчват пак. Дали да не прекръстим бара на „Алигатора Джо“, „Евърглейдс“ или…

— На мен „Джелъси“ ми харесва.

— Добре, добре, просто се опитвам да измисля нещо оригинално. Някой ще ни отмъкне идеята.

— Още преди това ще ни хрумне някоя нова.

Хари сложи джезвето върху котлона и се обърна. В заведението влезе познато лице.

Хари скръсти ръце, докато въпросният посетител изтупваше снега от ботушите си и се взираше през помещението.

— Всичко наред ли е? — попита Йойстайн.

— Май не. Гледай кафето да не завира.

— Голям специалист стана и ти по турско кафе.

Хари излезе иззад бара и се приближи до мъжа. Той си беше разкопчал палтото.

— Хуле…

— Бернтсен…

— Нося ти нещо.

— Защо?

— Не искаш ли първо да разбереш какво е? — засмя се Бернтсен.

— Само ако отговорът на първия ми въпрос ми се види задоволителен.

Хари забеляза как Трюлс Бернтсен се опита да докара равнодушна усмивка, но не сполучи. Преглътна с мъка. Пък и сипаничавата му мутра беше пламнала. Е, зачервеното му лице можеше да се дължи и на студа отвън.

— Ти си пълен кретен Хуле, но веднъж ми спаси живота.

— Не ме карай да съжалявам. Изплюй камъчето.

Бернтсен извади тесте документи изпод палтото си.

— Леми… така де, Лени Хел е контактувал и с Елисе Хермансен, и с Ева Долмен. Ще видиш от тези разпечатки.

— Сериозно? — Хари огледа протегнатата към него жълта картонена папка, опасана с ластик. — Защо не занесеш материалите на Брат?

— Защото за разлика от теб тя си пази местенцето. Ще ги покаже на Микаел.

— Е, и?

— Следващата седмица той поема министерски пост. Няма да иска неприятности на финалната права.

Хари огледа изпитателно събеседника си. Отдавна му беше станало ясно, че Бернтсен не е толкова тъп, колкото понякога дава вид.

— Искаш да кажеш, че Белман ще възпрепятства евентуално преразглеждане на случая?

— Убийствата на Вампириста насмалко да осуетят плановете му за издигане — сви рамене Бернтсен. — Но вместо това разследването се превърна в един от най-големите му професионални успехи. Да не е луд да допусне нещо да компрометира създаденото впечатление.

— Мхм. Връчваш тези документи на мен, защото се опасяваш, че иначе ще попаднат в чекмеджето на главния секретар.

— Не в чекмеджето, а по-скоро в шредера, Хуле.

— Добре. Но така и не отговори на въпроса ми. Защо?

— Ти глух ли си? Шредерът!

— И какво ти пука на теб, Трюлс Бернтсен? Само не се опитвай да ме баламосваш. Ясен си ми като бял ден.

Трюлс изсумтя нещо.

Хари чакаше.

Бернтсен го погледна, отвърна очи и разтъпка краката си, все едно по тях още имаше полепнал сняг.

— Не знам — призна накрая той. — Честна дума, нямам представа. Помислих си, нека Магнюс Скаре да отнесе едно яко конско, задето си е свършил работата през пръсти, но май и това не е истинската причина. Самият аз не съм сигурен. Струва ми се, че искам само да… не, мамка му, и представа си нямам — той се прокашля. — Щом не ти се занимава, просто ще прибера книжата обратно в картотеката, пък ако ще да изгният там, все ми е тая.

След като Трюлс си тръгна от бара, Хари избърса влагата от прозореца и го проследи с поглед. Бернтсен вървеше с наведена глава под острата зимна светлина. Дали Хари се заблуждаваше, или Бернтсен наистина току-що показа симптоми на донякъде доброкачествената болест, наречена „полицейска непримиримост“?

— Какво носиш? — полюбопитства Йойстайн, когато Хари се върна зад бара.

— Полицейско порно — Хари шляпна жълтата папка върху плота. — Разпечатки, разпити…

— По случая с Вампириста ли? Не го ли разкрихте?

— Разкрихме го, но останаха някои дребни неясноти. Чиста формалност. Не чуваш ли, че кафето кипи?

— А ти не чуваш ли, че Тейлър Суифт не пее?

Хари отвори уста да отвърне нещо, но вместо това чу собствения си смях. Обичаше го този смахнат Йойстайн. Обичаше този бар. Наля в две чаши от злополучното кафе и започна да барабани с пръсти в ритъма на „Welcome То Some Pork“ върху папката. Заплъзга очи по страниците, докато си мислеше, че стига да не й додява с молби и да прояви търпение, Ракел ще се навие.

Внезапно погледът му се закова намясто.

Ледът под краката му се пропука.

Сърцето му заби учестено.

И ти ще се хванеш в капана.

— Какво има? — попита Йойстайн.

— В смисъл?

— Ами изглеждаш, все едно си… така де…

— … видял призрак? — предположи Хари и прочете пак, за да е сигурен.

— Не.

— А как изглеждам?

— Като… прогледнал.

Хари вдигна глава от книжата. И усети как онова безпокойство отшумя.

 

 

— Ограничението е шейсет — предупреди Хари. — А пътят е хлъзгав.

Олег леко отпусна педала за газта.

— Ами карай ти. Имаш кола, имаш и книжка.

— Вие двамата с Ракел сте по-добри зад волана — Хари примижа срещу слънцето, отразяващо се в заснежените ниски хълмисти склонове.

— Тогава защо не помоли мама да те закара?

— Помислих си, че ще ти е полезно да добиеш впечатление какво е ленсманска служба. Нищо чудно някой ден да работиш на такова място.

Олег натисна спирачка пред задните колела на трактор, изпод които хвърчеше сняг, докато веригите му пееха по асфалта.

— Искам да работя в Отдела за борба с насилието, не на село.

— Че какво му е на селото? Пък и този ленсмански пост е само на половин час от Осло.

— Подадох документи за курса на ФБР в Чикаго.

— Щом си толкова амбициозен, две-три години като ленсман няма да те стреснат — усмихна се Хари. — Тук завий наляво.

— Ими — представи се внушителният, добродушен на вид мъж пред вратата на ленсманския пост, който се помещаваше в една сграда със социалното ведомство. Свежият му загар наведе Хари на мисълта за зимна почивка на Гран Канария, макар че това вероятно се дължеше на предразсъдъци по отношение ваканционните предпочитания на жителите на Нитедал, чиито имена окончават на „и“.

Хари стисна ръката му.

— Благодаря за отделеното време, Ими. Даваме си сметка, че те безпокоим в почивен ден. Това е Олег, курсант в Полицейската академия.

— Прилича ми на бъдещ ленсман — Ими измери с поглед 190-сантиметровия младеж. — За мен е истинско удоволствие да ме посети не кой да е, а самият Хари Хуле. По-скоро вие ще си изгубите времето, не аз, опасявам се.

— Защо?

— От телефонния ни разговор разбрах, че Лени Хел не ви е вдигнал. Докато пътувахте за насам, поразпитах тук-там. Непосредствено след проведения разпит с него е заминал, оказва се, за Тайланд.

— Кой ви каза?

— Предупредил съседите и редовните си клиенти, че ще отсъства известно време. Сигурно си е взел тайландски номер, но не го е дал на никой от хората, с които говорих. Нито номера, нито адреса, където е отседнал в Тайланд.

— Явно е чудак?

— Може да се каже.

— Има ли семейство?

— Ерген е. Единствено дете. Още живее в дома на родителите си. След смъртта им обитава сам Свинарника.

— Какво е това?

— Така е известна къщата сред местните. Семейство Хел са потомствени свиневъди. Посъбрали пари и преди стотина година построили малко нетипична триетажна къща ей там горе. Явно хората са сметнали, че такъв палат е прекалено претенциозен за свинари, затова го нарекли Свинарника — засмя се ленсманът. — Не се мисли за повече от другите, нали така гласи прословутата максима?

— Мхм. Според вас какво ще прави толкова време в Тайланд Лени Хел?

— Ами какво може да прави там човек като него?

— Не го познавам, вие кажете.

— Свестен пич е. Умен, компютърен инженер. Работи на свободна практика от дома си. Ако се развали някой компютър, викаме него. Не пие, не се друса, не се занимава с глупости. Доколкото знам, взема добри пари. Но никак не му вървеше с нежния пол.

— По-конкретно?

Ими огледа парата, която се виеше от устата му.

— Голям студ е, момчета. Да влезем за едно кафе? — предложи той. — Подозирам, че Лени е заминал за Тайланд да си търси жена — каза Ими, докато наливаше шварцкафе в две бели керамични чаши с надпис „Социална служба“. После сипа и на себе си в своята фен чаша на отбора „Лилестрьом“. — В Норвегия не успя да се вреди при толкова силна конкуренция.

— Ясно.

— Както казах, Лени си е вълк единак. Саможив е, мълчаливец. И, естествено, не е магнит за нежния пол. Освен това е много ревнив, горкият. Доколкото знам, не е посегнал дори на буболечка — камо ли на жена, но веднъж постъпи оплакване от дама, защото Лени започнал да й досажда.

— Един вид, сексуален тормоз?

— Затрупал я с есемеси и цветя въпреки категоричния й отказ да си има работа с него. Вечер я причаквал пред службата й. Тя ясно му заявила, че не желае да й се мярка пред очите. И той действително престанал да се появява, но жената започнала да намира предметите в дома си не там, където ги била оставила. Затова се свърза с нас.

— И е предполагала, че Лени се е вмъквал в дома й?

— Привиках го на разговор. Той отрече. После работата се замълча.

— Лени Хел разполага ли с триизмерен принтер?

— Какво е това?

— Устройство, с което могат да се изработват дубликати на ключове.

— Нямам представа. Напълно възможно е. Нали е компютърджия.

— Споменахте и че бил ревнив. Колко ревнив? — попита Олег и двамата мъже се обърнаха към него.

— По десетобалната скала ли? — попита Ими. Хари не успя да прецени доколко въпросът на ленсмана е ироничен и доколко — сериозен.

— Чудя се дали става дума за патологична ревност — Олег хвърли колеблив поглед към Хари.

— Какво всъщност ме пита това момче, Хуле? — Ими отпи шумно от чашата си в канареножълто. — Дали Лени е убил някого ли?

— Както споменах и по телефона, в момента доизясняваме и последните въпросителни около случая с Вампириста, а Лени доказано е контактувал с две от жертвите.

— Но убийствата е извършил Валентин Йертсен, нали? Или са възникнали съмнения?

— Около личността на убиеца не витаят никакви съмнения. Просто исках да поговоря с Лени Хел за двете жени. Надявах се да изникне нещо ново. Видях на картата, че живее едва на няколко километра оттук, и си казах, ще се отбия да го поразпитам, че да ми е мирна главата.

Ленсманът погали с едрата си длан емблемата на футболния клуб, щампована върху чашата.

— Във вестника пишеше, че вече си преподавател, не следовател.

— И аз като Лени съм на свободна практика.

Ими скръсти ръце. Левият ръкав на ризата му се надигна и откри на показ избледняла татуировка на женско тяло.

— Добре, Хуле. Както и сам се досещаш, из тукашния район не се случва кой знае какво. И слава богу. След като с теб се чухме, реших не просто да врътна няколко телефона, а лично да отскоча до къщата на Лени. Стигнах само донякъде обаче. Свинарника се намира в края на горски път. На километър и половина от къщата на Лени снегът изведнъж става половин метър — и отстрани, и по пътя. Няма следи нито от автомобилни гуми, нито от човешки крак. Само лосове, лисици… Вероятно някой и друг вълк. Схващаш ли? От седмици там не се е вясвала жива душа, Хуле. Ако толкова държиш да намериш Лени, купи си самолетен билет за Тайланд. Патая е популярна дестинация за мераклиите да се уредят с тайландско гадже, поне така съм чувал.

— Моторна шейна — каза само Хари.

— А?

— Ако утре се върна със заповед за обиск, ще ми осигуриш ли моторна шейна?

Хари забеляза как доброто настроение на ленсмана бързо-бързо помръкна. Навярно си беше представял лафче на чаша кафе и как показва на столичната полиция, че и в провинцията знаят как се работи ефективно. А вместо това столичаните се надсмиваха над преценките му и го караха да им набави моторна шейна, все едно им е някакъв снабдител.

— За километър и половина не ти трябва моторна шейна — възрази Ими и подръпна загорелия си на слънцето нос, чиято кожа вече бе започнала да се бели. — Вземи си ските, Хуле.

— Нямам. И така — искам моторна шейна и човек, вещ да я управлява.

Настъпилата тишина се проточи сякаш цяла вечност.

— Видях, че момчето кара колата — Ими наклони глава. — Да не би да нямаш книжка, Хуле?

— Имам, но преди време предизвиках произшествие и мой колега загина — Хари вдигна чашата и я пресуши. — Не ми се ще да се повтаря. Благодаря за кафето и до утре.

— Какво ти става? — попита Олег, докато чакаха с включен мигач удобна възможност да се влеят в движението по главния път. — Човекът се отзова в почивен ден, а ти започваш да го работиш най-безцеремонно.

— Така ли направих?

— Да.

— Мхм. Дай ляв мигач.

— Осло е надясно.

— А според джипиеса пица-грил „Онебю“ е на две минути оттук вляво.

 

 

Собственикът на заведението се представи като Томи. Избърса си пръстите в престилката и огледа щателно снимката, която Хари протегна към него.

— Възможно е, но не помня как точно изглеждаше познатият на Лени. Помня само, че вечерта, когато убиха онази жена в Осло, Лени беше тук в компанията на някакъв мъж. Той е вълк единак, винаги е сам и рядко се отбива в заведението. Точно по тази причина съм запомнил коя вечер е идвал и още през есента го казах на полицията.

— Мъжът на снимката се казва Александър или Валентин. Случайно да сте чули Лени да се обръща към събеседника си с някое от тези имена?

— Изобщо не се сещам да съм ги чул да разговарят. През въпросната вечер хвърчах между масите. Сервирах сам, а жена ми беше в кухнята.

— Кога си тръгнаха?

— А сега де. Разделиха си една „Кнют Специал“ XXL с пеперони и шунка.

— Значи друго почти не помните, но не сте забравили каква пица са си поръчали?

Томи се ухили и потупа слепоочието си с показалец.

— Поръчайте си пица сега, върнете се след три месеца и ме питайте каква е била. Ще вечеряте на цени с отстъпка, каквато давам на ленсманската служба. Всички блатове са нисковъглехидратни и са приготвени с ядки.

— Изкушаващо, но оставих сина ми да ме чака в колата. Благодаря ви за съдействието.

— Моля, моля.

 

 

Олег направляваше колата в рано падналия здрач.

И двамата мълчаха, всеки потънал в мислите си.

Хари разигра хронологията наум и направи някои сметки. Излизаше, че е напълно възможно Валентин да е хапнал пица с Лени, а после да е убил Елисе Хермансен в Осло. Поне чисто хипотетично времето би му стигнало.

Тир в насрещното платно профуча покрай тях с толкова висока скорост, че колата се разтресе.

Олег се прокашля.

— Как възнамеряваш да издействаш заповед за претърсване?

— Защо?

— Първо на първо, ти на практика не си служител в Отдела за борба с насилието. Второ на второ, не разполагаш с достатъчно основания да поискаш синя бюлетина.

— Така ли?

— Така — ако съм усвоил добре материала от лекциите.

— Да чуем — усмихна се Хари.

Олег понамали скоростта.

— Налице са неопровержими доказателства, че Валентин Йертсен е убил няколко жени. Лени Хел се е срещнал с две от тях. Този факт сам по себе си не е причина съдът да разреши на полицията да нахлуе в дома на Лени Хел, докато той е на почивка в Тайланд.

— Съгласен. Трудно ще издействаме съдебна заповед с толкова слаба мотивировка. Карай към Грини.

— Защо към Грини?

— Ще ми се да си поговорим с Халстайн Смит.

— Днес съм обещал на Хелга да готвим заедно.

— Ще го поразпитам за проявите на патологичната ревност. Ще готвите заедно, казваш? Няма проблем, ще стигна до Грини и на собствен ход.

— Грини ми е почти на път. Идвам и аз.

— Върви да готвиш с Хелга, Олег. Сигурно ще се позабавя при Смит.

— Свърши тя вече! Да не беше ми казвал, че мога да дойда.

Олег натисна газта, изнесе се вляво, изпревари един трактор и включи дългите светлини.

Изминаха следващия участък в мълчание.

— Шейсет — Хари набираше нещо на телефона си.

— И се хлъзга — добави Олег и отпусна педала за газта.

— Вюлер търся. Хари Хуле съм. Дано те намирам да скучаеш вкъщи… Охо?… Ще се наложи да обясниш на тази очарователна дама, която и да е тя, че се налага да помогнеш с някои сведения на един поодъртял, но легендарен полицай.

 

 

— Патологична ревност — повтори Халстайн Смит и огледа ентусиазирано двамата си току-що пристигнали гости. — Интересна тема. — Но наистина ли сте били толкова път само за да говорим за това? Темата не е ли по-скоро по специалността на Ауне?

Олег кимна, явно съгласен.

— Исках да поговорим и защото долових някакво колебание у теб.

— В какъв смисъл колебание?

— Вечерта, когато Валентин нахлу в дома ти, ти каза, че той е знаел.

— Какво е знаел?

— Именно това не го уточни.

— Бях в шок, изговорих куп глупости.

— Не. За пръв път онази вечер те видях изключително пестелив с думите, Смит.

— Чу ли, Мей? — засмя се Халстайн Смит към дребната жена, която им наливаше чай.

Тя кимна с усмивка, взе си чаша и отнесе каната в дневната.

— Значи, казал съм „той е знаел“ и ти си го разтълкувал като вербална проява на съмнение?

— В репликата ти долових някаква неяснота, Смит. Един вид, не проумяваш откъде Валентин е разполагал с определена информация. Греша ли?

— Не знам, Хари. Що се отнася до подсъзнанието ми, ти би отговорил по-успешно от мен. Неслучайно се нарича подсъзнание. Впрочем защо ме питаш за тази реплика?

— Защото се появи човек, на бърза ръка заминал за Тайланд. Накарах Вюлер да провери. Въпросният човек обаче не фигурира в нито един списък с пасажери на борда на самолети за Тайланд през периода, когато се предполага, че е заминал. През последните три месеца дебитната и кредитната карта на това лице не са били използвани нито веднъж за разплащания — нито в Тайланд, нито където и да било по света. И още нещо, не по-малко интересно. Вюлер откри името му в списъка с купувачите на триизмерни принтери през последната година.

Смит отмести поглед от Хари и се загледа през кухненския прозорец. Снегът разстилаше меката си блещукаща пухена завивка върху притъмнелите околни полета.

— Валентин знаеше къде се намира кабинетът ми. Това вложих в онези мои думи.

— Тоест, знаел е адреса ти?

— Не, не само адреса. От портата той се насочи право към обора. Знаел е не само, че там съм си оборудвал кабинет, а и че имам навика да стоя в този кабинет до посред нощ.

— Просто е забелязал светещия прозорец.

— От портата той не се вижда. Елате, ще ви покажа нещо.

Спуснаха се към обора. Смит отключи кабинета си, влязоха, той пусна компютъра.

— Пазя всички записи от охранителните камери. Трябва ми само малко време да се ориентирам в датите — започна да пише нещо на клавиатурата.

— Готина рисунка — Олег посочи човека прилеп на стената. — Зловеща работа.

— Алфред Кубин — просветли го Смит. — „Вампирът“. Баща ми имаше цял албум с графики на Кубин. Докато другите младежи ходеха на кино да гледат тъпи филми на ужасите, аз разглеждах албума. За жалост Мей не ми дава да окачвам творби на Кубин в къщата. Докарвали й кошмари. Като заговорихме за кошмари, ето го записа с Валентин.

Смит посочи екрана. Хари и Олег се надвесиха над рамото му.

— Сега го виждате как влиза в обора. Забелязвате ли колко е целеустремен; сякаш е наясно точно къде отива? Как така се ориентира в обстановката? Няколкото сеанса, които изкара с мен, проведохме не тук, а в офис под наем в центъра.

— Тоест, смяташ, че някой го е осведомил предварително?

— Да. От самото начало на този случай разни аспекти ме смущаваха. По принцип вампиристите не притежават способността да планират така старателно ходовете си, за каквото говореха всички тези убийства.

— Мхм. В дома на Валентин не намерихме триизмерен принтер. Възможно е негов съучастник да е принтирал дубликатите. Човек, преди това изработвал за лична употреба дубликати на ключове, за да се вмъква в домовете на жени, които са го отхвърлили, пренебрегнали, продължили са напред и са се срещали с други мъже.

— С мъже, които го превъзхождат.

— И така, става дума за ревност. С патологични измерения — заключи Хари. — Иначе човекът не би настъпил и мравка. А когато не можеш да настъпиш и мравка, ти трябва някой по-настъпателен от теб, та той да влезе в ролята на изпълнител, щом на теб не ти стиска.

— Убиец — кимна бавно Смит.

— Човек, склонен да убива заради самия акт на умъртвяването. Валентин Йертсен. И така, единият подбира подходяща почва за изява, другият я оползотворява. Импресарио и артист.

— Божичко — Смит прокара длани по бузите си. — Най-после дисертацията ми започва да придобива логика.

— В какъв смисъл?

— Бях на конференция в Лион. Изнесох лекция за убийствата на Вампириста. Макар колегите ми да са въодушевени от епохалните открития в научната ми работа, непрекъснато им обръщам внимание, че в дисертацията ми има един недостатък, който я прави негодна да бъде обявена за революционна. А именно: извършителят на тези убийства и очертаният от мен профил на типичния вампирист съществено се разминават.

— Как си описал типичния вампирист?

— Като човек с шизофрении и параноидни прояви, който с непреодолимата си жажда за кръв изтребва най-достъпните и най-лесните жертви; който не би бил в състояние да извърши убийство, изискващо толкова планиране и търпение. А деянията на Вампириста чертаят профил на убиец с подход на инженер.

— Един мозък — отсече Хари. — Идва при Валентин, принудително преустановил активността си, защото при всяко излизане от укритието си рискува полицията да го залови. Мозъкът предлага на Валентин ключове за апартаменти на жени, живеещи сами. Предоставя му снимки, сведения за навиците им, кога излизат и кога се прибират по домовете си — цялата информация, нужна на Валентин, за да напада тези жени, без да се излага на опасност. Как да откаже такова предложение?

— Перфектната симбиоза — кимна Смит.

Олег се прокашля.

— Кажи — подкани го Хари.

— Полицията от години издирва Валентин без успех — подхвана младежът. — Как тогава Лени Хел е успял да се свърже с него?

— Уместен въпрос — похвали го Хари. — Със сигурност не са се запознали в затвора. Досието на Лени Хел е чисто като сълза.

— Какво каза? — попита Смит.

— Чисто като сълза.

— Не, името повтори, името.

— Лени Хел. Говори ли ти нещо?

Халстайн Смит мълчеше и се взираше с отворена уста в Хари.

— О, мамка му — прошепна Хари.

— Какво? — не разбра Олег.

— Били са пациенти на един и същи психолог — поясни Хари. — Валентин Йертсен и Лени Хел са се запознали в чакалнята на психолога. Така ли е, Халстайн? Опасността от извършването на още убийства те освобождава от задължението да пазиш лекарска тайна.

— Вярно е, преди време Лени Хел беше мой пациент. Приемах го тук и той знае за навика ми да работя в обора до късно през нощта. Но не е възможно с Валентин да се засекли тук, защото терапията на Йертсен провеждах в кабинета ми в града.

Хари се наведе напред на стола.

— Допускаш ли Лени Хел да е бил инициаторът на тези убийства, а Валентин Йертсен — просто извършител? Подтикван от пристъпи на патологична ревност, Хел посочва на Йертсен жертвите — все жени, отрязали му квитанцията.

Халстайн Смит си потърка замислено брадичката с два пръста. Кимна.

Хари се облегна на стола. Загледа се в стопкадъра на компютърния екран: раненият Валентин излиза от обора. Стрелката на везната, на влизане отчела 74,7 килограма, сега показваше 73,2. Значи, върху пода на кабинета се бе излял килограм и половина кръв. Всичко бе елементарна аритметика. Този път сметката излизаше. Валентин Йертсен плюс Лени Хел. Равно на злодейски тандем.

— Сега вече случаят непременно трябва да бъде преразгледан — заключи Олег.

 

 

— Няма да стане тая работа — отсече Гюнар Хаген и погледна часовника.

— Защо? — Хари даде знак на Нина да му донесе сметката.

— Защото случаят е разкрит — въздъхна началникът на Отдела за борба с насилието — и защото изложената от теб версия е силно конспиративна. Нищо повече от разни случайни съвпадения — Лени Хел си бил разменил няколко съобщения с две от жертвите — и неподплатени догадки — Валентин имал вид, че знае къде отива! Тази история ми прилича на фантасмагориите, изфабрикувани от журналисти и писатели, как Кенеди, видите ли, бил убит от ЦРУ, а истинският Пол Маккартни бил мъртъв. Случаят с Вампириста все още е във фокуса на общественото внимание и ако възобновим разследването, базирайки се на подобни плитки съображения, ще станем за смях.

— Това ли те притеснява, шефе? Да не станеш за смях в очите на обществото?

Гюнар Хаген не успя да сдържи усмивката си.

— Начинът, по който ме наричаш „шефе“, винаги ме е карал да се чувствам нелепо, Хари. Защото на всички винаги е било ясно, че на практика ти командваш парада. Приемах го и не се противопоставях. Всички играехме по твоята свирка, защото ти постигаше резултати. Но този случай е затворен. Със здраво завинтен капак.

— Съзирам дългата ръка на Микаел Белман. Не иска да рискува да си опетни имиджа точно преди да се настани в министерското кресло.

Хаген сви рамене.

— Благодаря за поканата да изпием по едно късно кафе събота вечер, Хари. Как сте вкъщи?

— Добре. Ракел е в отлично здраве. А Олег току-що отиде да готви с приятелката си. Как са нещата при теб и колегите?

— И при нас са добре. Катрине и Бьорн си купиха къща, навярно знаеш.

— Не, за пръв път чувам.

— Бяха си дали кратка почивка един от друг, но сега явно са решили да се хвърлят ва банк. Катрине е бременна.

— Стига бе.

— Съвсем сериозно. Чакат бебето през юни. Животът продължава.

— За някои продължава — Хари подаде на Нина банкнота от двеста крони и тя мигновено му отброи рестото. — За други — не. В „Скрьодер“ например не помръдва.

— Виждам. Мислех, че физическите пари вече са платежно средство, излязло от обращение.

— За друг вид застой говорех. Благодаря ти, Нина.

Хаген изчака сервитьорката да се отдалечи.

— Затова, значи, настоя да се срещнем тук? За да ми напомниш. Да не мислиш, че съм забравил?

— Не. Но преди да разберем какво се е случило с Марте Рюд, случаят не е приключен. Нито за семейството й, нито за персонала в „Скрьодер“, нито за мен. И за теб не е приключен, виждам го в очите ти. Пределно ясно ти е, че ако Микаел Белман е затегнал капака толкова здраво, че да не мога да го отвъртя, ще строша буркана.

— Хари…

— Чуй ме. Нужна ми е само заповед за претърсване и да ми дадеш правомощия на временно разследващ — и ще разнищя докрай тази последна загадка. После обещавам да спра. Моля те само за тази услуга, Гюнар. И приключвам.

— Гюнар, а? — Хаген повдигна рунтавата си вежда.

Хари сви рамене.

— Сам го каза: вече не си ми началник. Е, какво решаваш?

— Подобна стъпка от моя страна влиза в остро противоречие с разпоредбите на главния секретар.

— И ти като мен не дишаш Белман. След няколко дни вече няма да ти е шеф. Стига, Гюнар. Винаги си бил привърженик на добросъвестната, обстойна полицейска работа.

— Нали си даваш сметка, че това звучи като четкане, Хари?

— И?

Хаген въздъхна тежко.

— Нищо не обещавам, но ще си помисля, става ли? — той стана и си закопча палтото. — В зората на следователската ми кариера ми дадоха един много ценен съвет: ако искаш да оцелееш, научи се къде да спреш.

— Полезен съвет, безспорно — Хари поднесе чашата към устните си и вдигна поглед към Хаген. — Ако човек непременно държи да оцелее.