Ю Несбьо
Жажда (29)

Двайсет и осма глава

Сряда следобед

— Секс куклите не са нещо ново — отбеляза Смит и огледа фигурата от пластмаса и силикон върху леглото. — Когато нидерландците владеели седемте морета, моряците носели със себе си подобни кукли, само дето вагините им били изработени от животинска кожа. Заради широко разпространената практика на нидерландците да ползват услугите на такива кукли, китайците ги наричали Dutch wives, холандски съпруги.

— Сериозно? — попита Катрине, докато наблюдаваше как белите ангели на криминалистиката обследват спалнята сантиметър по сантиметър. — Нима по онова време китайците са знаели английски?

— Хвана ме натясно — призна със смях Смит. — Просто статиите по темата са на английски. В Япония има публични домове само с надуваеми кукли. Най-скъпите модели са оборудвани с нагреватели, за да поддържат телесна температура, а скелетът им позволява да им огъваш ръцете и краката в естествени и неестествени пози. Имат дори автоматично овлажняваща се…

— Благодаря, стига ми толкова — прекъсна го Катрине.

— Извинявай.

— Бьорн обясни ли защо остава в котелното?

Смит поклати глава.

— С Лиен имали малко работа — обади се Вюлер.

— С Берна Лиен? Малко работа?

— Бьорн каза, че докато апартаментът на Александър Драйер не е предполагаема сцена на убийство, смята да остави огледа на колегите си.

— Добре — промърмори Катрине, докато излизаше от спалнята, следвана по петите от двамата мъже.

Излязоха от сградата. Застанаха зад синя хонда на паркинга пред блоковете. Криминалистите тъкмо претърсваха багажника й. Бяха открили ключовете за колата в апартамента и получиха потвърждение, че автомобилът се води на името на Александър Драйер. Небето бе придобило стоманеносив оттенък, а от другата страна на долината, отвъд меко нагънатия релеф на тревните площи, се виждаше как вятърът разклаща короните на дърветата. По последни прогнози Емилия се намираше само на няколко часа от града.

— Не е взел колата. Умно — призна Вюлер.

— Мдам — потвърди Катрине.

— Какво искате да кажете? — не разбра Смит.

— Бариери за тол-такси, подземни гаражи, пътни камери — поясни Вюлер. — Изземваш видеозаписите и пускаш програма за откриване на определен регистрационен номер. Системата го установява за секунди.

— Brave new world — промърмори Катрине.

— О brave new world, that has such people in it^[1] — цитира Смит.

— Някакви предположения къде би избягал човек като Валентин? — попита тя.

— Не.

— Тоест, никакви?

Смит притисна очилата към носа си.

— Не ми се вярва изобщо да е избягал.

— Защо?

— Защото е силно афектиран.

— След онзи разговор с Мона До едва ли си потушил гнева му — потръпна Катрине.

— Така е — въздъхна Смит. — Май попрекалих. За пореден път. За щастие след онзи обир в обора се снабдихме с надеждни ключалки и охранителна камера. Но вероятно…

— Да?

— Ще се чувстваме по-спокойни, ако имам оръжие. Пистолет.

— Законът не ни позволява да ти зачислим оръжие без разрешително и положен изпит.

— А ако го броим като въоръжение при крайна необходимост? — предложи Вюлер.

Катрине го погледна. Затрудняваше се да прецени дали са налице основания да се възползват от „вратичката“, подсказана от младия колега. Но си представи как ще гръмнат вестниците, ако Валентин застреля Смит и се разчуе, че психологът е поискал оръжие, но са му отказали.

— Ще съдействаш ли на Халстайн?

— Да.

— Добре. Възложих на Скаре да провери влакове, кораби, самолети, хотели и пансиони. Дано Валентин няма документи за втора фалшива самоличност.

Катрине вдигна поглед към небето. Едно нейно гадже, запален по парапланеризма, й беше обяснил, че дори на земята да е съвсем тихо, само на двеста метра височина е възможно въздухът да се движи със скорост, надвишаваща ограничението на магистрала. Драйер. Холандска съпруга. Малко работа? Пистолет. Силно афектиран.

— Хари няма ли го вкъщи? — попита тя.

— Позвъних, обиколих къщата, надникнах през всички прозорци. Нищо — докладва Вюлер.

— Време е да съобщим на Олег. Сигурно има ключове.

— Заемам се веднага.

Тя въздъхна.

— Ако не го намерите, ще трябва да искаме от „Теленур“ да локализират телефона му.

Един от облечените в бяло криминалисти се приближи до нея.

— В багажника има кръв.

— Много ли?

— Много. Намерихме и това — той вдигна пред очите й голям прозрачен плик за улики.

Вътре имаше бяла блуза. Разпрана. Окървавена. С дантели. Отговаряше изцяло на описанието, което посетителите на „Скрьодер“ бяха дали за блузата на Марте Рюд в нощта на изчезването й.